Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gracie Lindsay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Грейси Линдзи

Английска. Първо издание

ИК „ИнфоСпектър“, Стара Загора

Коректор: Жанета Желязкова

Издател: Владимир Владимиров

ISBN: 954-8205-07-3

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Беше петият ден от месец май на 1911 година, когато Дениъл Нимо научи новината за завръщането на Грейси Линдзи.

През целия онзи следобед, който беше топъл и изпълнен с обещание за хубаво лято, той се бе суетял насам-натам и ту влизаше, ту излизаше от тъмната стаичка на малкото си фотостудио, подготвяйки се за посещението на мисис Уолди и дъщеря й Изабел.

В три часа те все още не бяха дошли. Той прибра сребърния си джобен часовник в роговата му калъфка и през олющената бяла замазка на прозореца си хвърли добродушен поглед към пустата уличка.

Облечен в стар редингот, твърде тесен и къс за него, целулоиден нагръдник и тясна черна вратовръзка, Дениъл имаше опърпан, занемарен вид. Маншетите на ръкавите му също бяха целулоидни, за да пести прането им, а в обущата му, ако се позакърпеха, имаше още живот.

Изражението на лицето му беше замислено, разсеяно и плахо, а устните, изненадващо червени, бяха присвити, сякаш се канеше да подсвирне. Не че Дениъл би подсвирнал някому — твърде много се боеше да привлече върху себе си нечие внимание. И наистина, той беше тих и скромен малък човек, който бе изживял своите петдесет и четири години, без да изпъкне с нещо поне веднъж.

Монотонното блъскане на чуковете от близката корабостроителница правеше атмосферата сънлива. Строяха нов кораб за компанията „Кедив Лайн“ — изгодна поръчка, уредена от новия агент мистър Хармън, която щеше да оживи и разшири бизнеса в малкия град Левънфорд. Само като извиеше глава встрани, Дениъл можеше да види големия портал на корабостроителницата, открояващ се тъмнозелен върху фона на мрачно сивата стена срещу аптеката на Хей на ъгъла.

Докато той стоеше загледан през прозореца, иззад ъгъла, на път към студиото, се появи закрит файтон, който се люшкаше и подскачаше по едрия паваж. Спря и след моментна пауза две жени, облечени в рокли с буфан ръкави и прихванали за ръба широкополите си шапки, слязоха от возилото и пресякоха улицата. Звънецът над вратата иззвъня. Дениъл се покашля и с надеждата, че заекването, което беше обичайният му недостатък, няма да се прояви, се запъти да ги посрещне.

Мисис Уолди, жената на предприемача, влезе първа с пълната си, малко приведена напред фигура, със сгънат чадър в ръка и висока, поддържана с банели яка на роклята. Изабел влезе след нея.

Дениъл, който никога не се отпускаше напълно, бе избързал пред тях, предложил им бе столове и след като направи забележка за времето, потърси убежище в суетене около камерата си. Мисис Уолди, доволна да поседне и отпочине от високите си тесни обувки, го наблюдаваше с приятелско благоразположение, а червендалестото й лице сияеше от майчинска топлота.

— Искаме точна прилика, мистър Нимо — каза тя снизходително гальовно, с поглед, насочен към избелелите плюшени завеси, закриващи нишата, в която Изабел бе влязла да свали шапката си и се среше. — Разбирате при какви обстоятелства правим тази снимка, нали?

— О, да, наистина — отвърна Дениъл. — И много щастливи обстоятелства при това.

Елизабет Уолди се усмихна. Тя беше простодушна жена въпреки натруфеното си облекло и претенциите за собствен стил, който общественото положение на съпруга й изискваше от нея.

— Много сме доволни от годежа — продължи тя. — Мистър Мъри е толкова обещаващ млад човек.

— Да — съгласи се Дениъл, — познавам Дейвид от времето, когато беше малко момче. Изискан, с тежест мъж. И добър адвокат.

В този момент иззад завесите се появи Изабел с леко поруменели бузи. Беше бодра, свежа, с едра, закръглена фигура, кестенява коса и сини очи.

Макар и хубавичка по свой начин, изражението на лицето й беше глупаво и много губеше от капризно отпуснатата си долна устна. Все пак тъкмо сега, при това тържествено посещение у фотографа, тя изглеждаше достатъчно привлекателна и доволна от мисълта, че подобието й в сребърна рамка скоро щеше да се появи измежду книжата върху бюрото на Дейвид Мъри в кантората му на Хай стрийт.

— Мама мислеше, че за фон на снимката би трябвало да има балкон.

— Много е модерно — кимна Дениъл в знак на съгласие. — И може би с книга в ръка.

— Да, да — подкрепи го мисис Уолди. — Като че ли чете.

Дениъл пак наклони глава, докато смъкваше движещ се на ролки прашен параван с изобразена на него мраморна балюстрада. После настани обекта си с отворена книга в ръка до една бамбукова стойка за цветя. Сивите му очи гледаха задълбочено и сериозно зад очилата в стоманени рамки, а малката кестенява брада стърчеше под ъгъл едновременно комичен и затрогващ в стремежа му към артистично удовлетворение.

— Можете да отпуснете още малко лявата си китка, мис Изабел — предложи той накрая, съзерцавайки ефекта с глава, наклонена на една страна. После се скри под черния чул на камерата и експонира серия от обрамчени в махагон плаки.

След като снимането приключи, Изабел сложи шапката си и Дениъл придружи дамите до чакащия ги файтон, където на сбогуване мисис Уолди благодушно забеляза:

— Ще ви очакваме догодина на сватбата, мистър Нимо. Ще се погрижа да получите покана.

Като се връщаше в студиото си, Дениъл изпита благодарност за тази проява на любезност, защото добре знаеше, че по мярката на левънфордското обществено мнение той бе считан за неуспял човек — некадърен, смешен неудачник.

Истината беше, че преди близо трийсет години Дениъл бе станал пастор, надлежно дипломиран за лечител на душите според каноните на шотландската църква. Въпреки това Дениъл никога не намери амвон, от който да проповядва.

Отначало перспективите му бяха нелоши. Интересуваха се от младия човек, получил всички тези награди в колежа. С истински вкорененото си благоговение към „учението по книги“ градът Левънфорд го беше предложил за помощник в енорийската църква и като за изпит го избраха да изнесе една проповед.

Дениъл имаше тази проповед в главата си — пламенно и добре обмислено слово. Седмици преди това той бе репетирал, скитайки из полето около Левънфорд с унесен поглед и движещи се устни. Когато се качи на амвона, почувства, че знаеше проповедта наизуст. Обяви темата си и започна да говори.

В началните моменти проповедта потръгна добре, после изведнъж той осъзна присъствието на събраните богомолци, редиците от лица, обърнати нагоре към него, насочените погледи. Тръпка на неувереност пролази по цялото му същество, мъчителна и парализираща с ефекта си, още повече че това чувство не му беше непознато. Кръвта нахлу в лицето, челото, шията му. Разколеба се, загуби нишката на мислите си и започна да заеква. Знаеше, че е загубен, ако това ужасно безсилие на говора го обладаеше. Той, разбира се, продължи да се бори с думите, сега бледен, с чело, оросено от тежки капки пот. Лиричната жар на проповедта му се превърна в нещо жалко. Усещаше с всеки удар на присвитото си сърце реакцията на слушателите към недостатъка му. Преувеличаваше я.

Докато се мъчеше и бореше с думите, той усети оживлението в църквата и дочу сподавения шепот, който последва провала му, съзря косите погледи, полуприкритите усмивки. Видя как децата се смушкваха помежду си. Дори чу или си въобрази, че чува едва потиснато кискане откъм галерията, където седяха фермерските ратаи. Това го съкруши напълно.

Дениъл никога не превъзмогна своето първо поражение. Опитваше се отново и отново. Отиде чак до Гарви на север и до Линтън на изток в опитите си да намери църква, в която да се установи, но винаги без успех.

На два пъти успя да се вмъкне в списъка на кандидатите за малки селски енории, но когато се стигаше до избор, все не гласуваха за него. Постепенно той се примири с репутацията си на провалил се пастор и подтикнат от нуждата да намери средства за препитание, се върна отново към фотоапарата, с който умееше да си служи, и с течение на времето се утвърди като, така да се каже, официалния градски фотограф.

В този момент часовникът на камбанарията удари пет и Дениъл затвори студиото за деня. После, според обичая си, преди да се запъти за дома си в северните покрайнини на града, той прекоси улицата, за да размени някоя дума със съседа си, аптекаря Хей.

Помещението на аптеката беше тъмно и тясно, с въздух, натежал от миризмите на алое, азафетида[1] и сладко коренче. Рафтове с тъмнозелени шишета изпълваха едната стена. На дългия тезгях имаше газова горелка, която изпъкваше като жълт език на фона на мраморна плоча, опръскана с червен восък. До нея седеше самият собственик и с жлъчна потиснатост стриваше в хаванче съставките на някакви ханчета.

Аптекарят Хей беше мършав, с мъртвешки вид човек, с продълговата плешива глава, с ивици червено кестенява коса и линеещи бакенбарди от същия цвят. Носеше късо сако от алпака[2], позеленяло от старост и на петна от лекарства и химикали, а под него личаха кокалестите му ръце и плешки като на скелет. Изражението му беше тъжно и жлъчно, а манталитетът му — на най-разочарования човек в цялата вселена. Нищо не можеше да го изненада. Нищо, ама съвсем нищо!

Той и не вярваше в нищо, освен в стрихнина и рициновото масло, в Джон Стюарт Мил[3] и Чарлс Брадло[4]. Беше най-отявленият и всепризнат свободомислещ гражданин на Левънфорд. Не го бе грижа за никого, нито дори за клиентите му. Подхвърляше им през тезгяха хапчетата и сиропите си, сякаш бяха отрова за плъхове.

— Вземай го или по-добре го зарежи — сякаш изръмжаваше той. — С него и без него, все ще умреш.

Наистина, изглеждаше че извлича особено удоволствие от недостатъците на човечеството — в това се състоеше и чувството му за хумор — и все пак по някакъв странен начин, може би поради привличането на противоположностите, той беше най-близкият приятел на Дениъл Нимо.

В аптеката, която служеше и за неофициален клуб в района, имаше още двама мъже — Дейвид Мъри и Франсис Хармън, агентът на компанията „Кедив“. На Дениъл се стори, че с влизането му изведнъж се възцари тишина.

Хармън, новодошъл пришълец в града, беше ерген на около четиридесет, висок, с правилно телосложение, облечен в добре скроени космополитни дрехи, с гъста къдрава коса, здрави бели зъби и стаена неуморима жизненост изпод безгрижното изражение на руменото му лице.

Той кимна непринудено на Дениъл и се пресегна към покупката на тезгяха пред себе си. От друга страна, Мъри, забележимо потиснат, неохотно срещна погледа на Дениъл. Хубав млад мъж на двайсет и седем години, мургав, с правилни черти и коса, нуждаеща се от подстригване, падаща разрошена пред челото му, той непрестанно подръпваше късите си мустаци, нервно, с напрегната съсредоточеност.

— Добър вечер на всички — каза любезно Дениъл. — Надявам се, че си добре, аптекарю.

Хей не обърна никакво внимание на тази забележка, а продължи да трие в хаванчето, прекъсвайки само за да си отхапе късче сладко коренче, което вадеше от страничния джоб на избелялото си палто.

Много обичаше сладкото коренче и непрекъснато дъвчеше от него с особено рязко движение на челюстите, сякаш се опитваше упорито да изгризе дупки в бузите си. Това трая няколко минути, но накрая, без да вдигне глава, той проговори с крайчеца на устата си:

— Не си ли чул новината?

— Не — усмихна се Дениъл. — Да не би да е подпален градът?

— Ех, скоро може и да пламне.

Настана пауза, после натъртвайки всяка дума, за да подчертае пълното й значение, Хей обяви:

— Твоята племенница… Грейси Линдзи… се завръща в Левънфорд.

Дениъл остана неподвижен и безмълвен. Отначало той, изглежда, не разбра какво искаше да каже другият, но постепенно лицето му се промени. Прочитайки по него чувствата му, Хей продължи с присвити устни:

— Изглежда, съпругът й е умрял някъде във вътрешността на Мисор[5]. Грейси е доплавала миналата седмица с „Императрицата на Индия“.

Дениъл все още мълчеше. Не можеше да говори. Връхлетяха го най-различни чувства. Той мълчаливо се обърна към Хармън, от когото знаеше, че трябва да е дошла информацията.

— Да — обясни агентът с добродушно снизхождение, — днес по обед получихме съобщение от кантората ни в Калкута. Низбит Валанс се е заразил от тропическа малария, докато извършвал земемерски проучвания за новата железопътна линия на компанията. Съпругата му била с него. Държала се е много храбро, предполагам. Пренесла го с носилка от хълмовете. Очарователна жена. Запознах се с нея последния път, когато бях на Изток.

Дениъл преглътна буцата в гърлото си.

— Простете ми, господа. — Той примигна от единия към другия. — Това е голяма изненада… след седем години… така неочаквано.

— Голяма изненада за теб — обади се Хей със същата особена интонация на гласа.

— Да — каза просто Дениъл. — Бедният Низбит… но пък като си помислим каква радостна вест е, че Грейси отново ще бъде сред нас.

Той се обърна топло, почти умолително към Мъри:

— Мило момиче беше, нали, Дейвид?

— Да — издума Мъри, без да вдигне поглед.

Възцари се по-продължително мълчание. Дениъл разгъна кърпата си и отри челото и шията си.

— Днес беше задушно. Подходящо, много подходящо за сезона време. Сега, ако ме извините, отивам си вкъщи. Трябва да видя жена си. Не се съмнявам, че и тя е научила. Лека нощ, господа.

Отиде до вратата, отвори я и тихо я затвори след себе си.

И така, вярно беше най-сетне онова, на което той не бе посмял да се надява през всичките тези години. Докато Дениъл крачеше по пустия страничен път към дома си, пресичайки незастроената общинска площ, обля го вълна на сладостно чувство, която изпълни съзнанието му с нежното видение на Грейси, милата му племенница. Виждаше я облечена в бялата си рокля — винаги бе обичала белия цвят и той много й отиваше.

Такава я беше видял за последен път една вечер току преди трагедията. Вървеше по Левънсайд покрай реката с букет ливадничета в ръка, набрани по зеления бряг.

Каква прелестна картина. Слънчевите лъчи, падащи полегато върху водата, се отразяваха в сияние, което я обгръщаше „като млада сърна, дошла при реката на водопой“, мина му през ум забравен стих. Личицето й беше оживено и засмяно, а в топлите й кафяви очи искреше обещанието на живота.

Но на осемнайсет години какво ли бе знаела тя за живота? Бедното дете. Той въздъхна дълбоко и по лицето му се изписа тъга. Ала то отново просветна, докато мислите му се връщаха по-назад в миналото и други, по-щастливи образи и сцени се тълпяха пред мисления му взор.

Измежду тях я видя в детския хор, който бе ръководил в старата градска зала. Какво чудо беше тя тогава, какво малко чудо — само десетгодишна, с гласче като флейта, с такава жизненост, грация и талант — е, наистина никога, никога не бе срещал той такъв талант оттогава.

Усмихна се — защото сега мислено я виждаше при награждаването в колежа, качвайки се на подиума, за да получи подвързаната с кожа „Пътуването на поклонниците“[6], с която беше наградена за познанията си по Светото писание. Да, той я беше обучавал, за да спечели тя тази награда. Беше най-добрата ученичка, която някога бе имал в класа си по изучаване на Библията!

Видя я пак на училищния пикник, малко момиче на дванайсет години с красива, нова панделка в косите, размахала слаби крачета в надбягването за малките момичета, устремена напред със заострена волева брадичка и пресичаща първа финалната лента, която той държеше. Да, беше спечелила за най-голяма негова радост.

Очите на Дениъл се замъглиха. Тъй много бе обичал Грейси, с всичката предана нежност на човек, който няма свои деца. Тя беше някак различна, замесена от друго тесто, по-фина, по-завършена в тяло и душа.

И винаги изглеждаше, че баща й, Том Линдзи, останал вдовец при раждането на едничката си дъщеря, никога не я беше разбрал и оценил. По едно време той беше преуспяващ търговец в Левънфорд, търгуваше със зърнени храни, плодове и хранителни стоки, а през най-добрите си дни беше и кмет на града. Имаше труден и сприхав характер, а накрая неудачите в търговията, които го доведоха до банкрут, още повече го огрубиха и озлобиха.

Имаше, разбира се, и хора, които шушукаха, че действията му към Грейси били оправдани, но с това Дениъл никога не би се съгласил. С рязко поемане на дъх той отново се замисли върху нещастието, което бе разрушило живота й.

Беше през зимата на 1903 година и Грейси, осемнадесетгодишна, с коси, прибрани на кок, и пола до глезените, беше като розова пъпка, преди да разцъфне, царицата на всички балове, която с валс проправяше пътя си към всяко сърце.

Стройна, хубава и весела, сякаш с някаква тайна, искряща в очите й, на нея никога не липсваха обожатели. Каква Коледа беше тогава! С настъпването на големите студове тя ходеше да се пързаля с кънки върху замръзналото езеро в парка, пъхнала ръце в малък маншон от катерича кожа и бузи, зачервени от вятъра. Младежите от Левънфорд профучаваха по леда покрай нея, правеха осморки, трудни фигури, перчеха се, опитваха се да привлекат вниманието й.

— Всички момчета са луди по Грейси! — забелязваха с усмивка хората. — Жужат покрай нея като пчели около гърне с мед.

Наистина така беше. Там бяха и младият Симпсън, синът на лекаря, и Джек Хардгрейвс, и още цял орляк други млади мъже, но все пак най-щастлив от всички беше Дейвид Мъри, който тогава учеше право в Уинтънския университет. Всички мислеха, че върху Дейвид ще падне изборът на Грейси, докато на сцената не се появи Хенри Уудбърн, дошъл на гости у своите братовчеди Ралстънови, които притежаваха корабостроителницата в града.

Този Уудбърн беше чужденец в околността, млад мъж с руси коси, кашлица и хлътнали бузи. Караше собствена двуколка, скъпа и модерна, и разполагаше с предостатъчно пари и свободно време.

Грейси често се возеше в двуколката му привечер, увита в топли одеяла, докато бледата луна, с харман наоколо, се възкачваше бавно над хълмовете на Гаршейк, а копитата на коня потропваха ритмично по замръзналия път.

Говореше се, разбира се, това беше само мълва, че Уудбърн бил буен млад мъж, който пиел повече, отколкото би трябвало, че дробовете му били болни и че всъщност са го изпратили на този северен климат да възстанови здравето си.

Ала когато Дениъл се опита да я посъветва добронамерено, Грейси просто се беше засмяла по своя чаровен, подкупващ начин. Винаги се надсмиваше на установените правила за прилично държание. Никога настроението й не е бивало толкова весело, никога не е бивала така закачлива и пленяваща, както в онази вечер край реката, когато го бе целунала леко по челото и бе изтърчала на срещата си с Хенри. Късно същата нощ на връщане от разходка до Лох Ломънд конят се подплашил от някаква сянка. Уудбърн загубил контрол върху животното и на един завой на пътя двуколката се преобърнала в канавката, удряйки се силно в каменен зид. По някакво чудо Грейси остана невредима. Хенри бе убит на място.

Няколко седмици Грейси не излезе навън от къщи, после някак изведнъж замина с баща си за Единбург. Това изглеждаше естествено — тя сигурно се нуждаеше от почивка и промяна. При все това чувството на изненада у всички в града се задълбочи, когато изминаха няколко месеца, а Грейси все още не се завръщаше.

Събитията взеха още по-странен обрат, когато долетя новината, че Грейси се омъжила за Низбит Валанс, строителен инженер на трийсет и пет години, улегнал, отдаден на работата си мъж, без особено родословие или лична забележимост. Валанс, като надзираващ строежа на централната железопътна линия в Индия, бил командирован от службата си в левънфордската корабостроителница, за да посети някакъв технически курс.

Никой не подозираше, че Низбит, считан за улегнал и скромен мъж, е имал някога аспирации към Грейси. При все това те се ожениха в Лондон и веднага отпътуваха от Тилбъри[7] за далечна Индия. А когато Том Линдзи се завърна в Левънфорд, вече сполетян от неуспехите в търговията си, които все повече щяха да го притесняват, дори тогава мрачното му, неприветливо лице отблъскваше и най-настойчиво любопитните.

Все пак в град като Левънфорд нищо не можеше да остане загадка за дълго.

Истината най-малкото се подозираше и коментираше.

Всичко това бе засегнало тежко Дениъл. Но сега, крачейки в полумрака под бледите звезди, с възторжено и пламенно лице, той съзря най-сетне шанса да поправи една продължила дълго скандална неправда. Никога, както в този момент, ръката на Провидението не му се беше струвала така реална. А нарастващият възторг в гърдите му раздухваше разпаления огън на един голям стремеж.

Стигна до къщата си — малка постройка от червен пясъчник в края на пътя, за който се плащаше такса. Спря се за момент в малката си, съвършено подредена градинка, една от малкото му земни суети, където около окосената трева вече разцъфтяваха в спретнатите лехи примули, калцеоларии[8] и кученца.

Веднъж-дваж пое дълбоко дъх, после грижливо изтри обущата си, преди да влезе. Жена му Кейт се сърдеше и от най-малкото петънце на безупречно чистия й линолеум, а през зимата всъщност го караше и да се събува. Сега сърцето му биеше по-учестено от нормалното, в очакване и напрежение.

Да, то беше там на масата, където, както обикновено, бе сервиран чаят. Писмото на оризова хартия носеше пощенска марка от Индия и Кейт го беше отворила. Той отправи въпросителен поглед към жена си, която стоеше там със загрижено лице и оправяше с ръка кичур от стоманеносивата си коса.

Самата тя беше сива жена, четири години по-възрастна от Дениъл, преждевременно повехнала и придобила неутралната окраска на безплодната средна възраст. Челото й бе открито, дори високо, въпреки бръчките, които разочарованията и безсилното отчаяние бяха изрязали между очите й, но долната част на лицето й, тънките ноздри и мълчаливите устни бяха белязани от умора и таен вътрешен конфликт.

Роклята й, стара и мръсносива, скроена от купено при разпродажба парче плат от домашно предена вълна, бе ушита от самата нея на крачната шевна машина, която стоеше покрита до прозореца. Роклята се крепеше, или така изглеждаше, от огромна брошка от жълт кварц, забодена в средата на деколтето й. Тази брошка, която се отваряше отзад и разкриваше реликва — снопче от косите на баба й, беше наследствена скъпоценност в семейството и освен венчалния пръстен, бе едничкото бижу на Кейт. Тя дори някак подчертаваше тъжната плоскост на пазвата й, над която бе забодена.

— Тя се връща, а, Кейт? — каза най-сетне Дениъл.

Жена му бавно кимна с глава.

— Ще трябва да я вземем при нас, нали? — изрече той бързо, сякаш се боеше от решението й.

— Да, Дениъл. Трябва да я настаним тук. Ще е добре дошла, разбира се.

Кейт се поколеба, после добави:

— Само че, надявам се… през тези години… се е научила на държание.

Със замислено изражение на лицето тя се приближи до масата и започна да му налива чай.

Бележки

[1] Смола с миризма на чесън, употребявана в медицината и в готварството. — Б.пр.

[2] Вълнен плат с примес от коприна и памук. — Б.пр.

[3] Джон Стюарт Мил (1806 — 1878) — английски философ и икономист. — Б.пр.

[4] Чарлс Брадло (1833 — 1891) — английски радикал и атеист. — Б.пр.

[5] Щат и град със същото име в южната част на Индия. — Б.пр.

[6] Широко популярно в англоезичните страни религиозно съчинение алегория, написано от Джон Бъниън през 1678 г. — Б.пр.

[7] Пристанище на естуара на Темза източно от Лондон. — Б.пр.

[8] Градинско цвете с форма на чехълче. — Б.пр.