Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux oeillets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Дамата с карамфилите

Френска. Второ издание

ИК „Ведрина“, София, 1991

Редактор: Елена Матева

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Мария Григорова

Художник: Петър Добрев

ДФ „Балканпрес“, София

История

  1. — Добавяне

I

През този дъждовен ноемврийски ден само една миниатюра на Холбайн би могла да привлече в зала „Върнън“ толкова много колекционери и търговци. И наистина по значение и стойност тя далеч превъзхождаше всички други предмети, които щяха да се разпродават. Впрочем, тя беше твърде известна и като „Дамата с карамфилите“. За всички присъстващи фактът, че семейство Нолър от Роксън Абей е решило да се раздели с нея, беше изненадващо събитие. Миниатюрата представляваше портрет на госпожица Дьо Керси, дъщеря на един френски посланик в двора на Хенрих VIII.

Холбайн я бе рисувал през 1532 година в Лондон, наскоро след завръщането си от Базел, през най-щастливия период от своята плодотворна кариера.

Точно в четири и половина, когато галерията беше претъпкана с хора, „Дамата с карамфилите“ беше изложена за наддаване. Предложенията започнаха от две хиляди лири и бързо скочиха на пет. След леко забавяне те стигнаха седем хиляди, после настъпи ново колебание. Сетне наддаването продължи с онзи правилно сменящ се ритъм до девет хиляди и четиристотин лири, като бяха отстранени всички, освен двама силни съперници. Тук спря отново.

— Девет хиляди и четиристотин.

Грижливо вчесан и с перлена игла на вратовръзката си, служителят, който водеше наддаването от високия червен подиум, повтори цифрата, като спря погледа си върху безстрастното лице на Бърнард Ръбин. Предложението бе отправено към него, но той с нищо не показваше, че е готов да приеме предизвикателството. Само очите му, почти скрити под периферията на бомбето, примигнаха утвърдително. Служителят обяви веднага:

— Девет хиляди и петстотин!

От противоположния край на залата долетя едва доловимо възражение.

— Девет хиляди и шестстотин! — обяви служителят с подканващ тон.

— Девет хиляди и седемстотин!

Сдържайки гнева си, Ръбин продължи наддаването, но конкурентът му го последва незабавно.

— Девет хиляди и осемстотин! — рече служителят, като се обърна към Ръбин.

Но този път известният антиквар бе казал последната си дума.

Границата, която си беше определил, бе надмината; по лицето му тутакси се изписа пълно безразличие. Старият Бърнард Ръбин дължеше успеха си в търговията със старинни предмети тъкмо на умението си да знае кога да спре.

— Девет хиляди и осемстотин! — повтори служителят, като огледа въпросително присъстващите.

Мълчание.

— Девет хиляди и осемстотин първи път… Втори път…

Отново мълчание. Чукчето удари върху масата.

— Девет хиляди и осемстотин трети път! На мис Лоримър.

Катрин Лоримър стана от стола си зад дългата маса, прекоси просторната зала и се отправи към отворената врата. Докато вървеше, мнозина търговци, правейки й път, я поздравяваха. Тя им отговори само с лека усмивка и не им оказа никакво внимание. Наистина в този миг тя не знаеше какво да им каже. Въпреки че дългият й суров опит бе калил характера й, тя чувстваше пулса си да бие болезнено от напрежението на последните безкрайни секунди. Катрин Лоримър се беше заклела да получи тази миниатюра и ако Ръбин бе наддал още веднъж, той щеше да я победи.

Докато младата жена слизаше по стълбите, Бърнард Ръбин я настигна и мълчаливо тръгна до нея. Колата му, разкошна черна лимузина с необикновени размери — той не пропускаше да осведоми всеки срещнат за цената й — го чакаше на улицата. На изхода Катрин и Ръбин спряха, посрещнати от уличния шум, от светлините и оживлението на Лондон, залата за разпродажби сега им изглеждаше далечна и недействителна.

— Дали случайно не сме в една посока? — попита той. Това беше неговият начин да предлага на хората да ги изпрати до дома им.

Наближаваше пет часът. Изведнъж Катрин реши да не се връща в кантората си, а да се прибере вкъщи. Тя кимна с глава в знак на съгласие. Внезапно рукналият дъжд и вятърът я накараха да потрепери. Тя бързо се вмъкна в колата.

По Кинг стрийт колата се движеше едва-едва, но по Пикадили стана още по-лошо: улицата беше задръстена от автобуси и таксита. Най-после се добраха до Кързън стрийт. Изпод гъстите си вежди Ръбин съзерцаваше Катрин с лукав и подигравателен поглед.

— Вдигнахте цената твърде високо, мис Лоримър — каза той най-сетне.

— Искате да кажете твърде високо за вас, Ръбин?

Той кротко се усмихна.

— Може би, може би — съгласи се той нехайно и замълча, загледан във великолепния диамант, който блестеше на малкия пръст на лявата му ръка.

— Работите ви сигурно вървят отлично, мис Лоримър, за да дадете такава цена?

— Не мога да се оплача — отвърна Катрин.

— Браво! Много се радвам! Странно! Още повече че ние, останалите търговци на художествени предмети, сме изпаднали в тежко положение. Няма пари, няма клиенти, няма работа. А вие идвате и предлагате най-спокойно десет хиляди лири за един малък Холбайн! Моите поздравления! Всичко това е твърде хубаво, за да е истина.

Катрин понечи да възрази, но предпочете да премълчи. Вместо това тя се усмихна леко и сдържано, с което винаги създаваше около себе си нещо като мълчалива преграда, облегна се назад и впери поглед в далечината. Решителното изражение, което не я напускаше нито за миг, така се подчертаваше още по-силно.

Зад привидното й спокойствие обаче се криеше една учудващо импулсивна натура, готова винаги за неочаквани хрумвания, а в тъмните й очи проблясваха светкавици, които издаваха неизчерпаема жизненост. Същевременно по лицето й бе изписана тиха печал, а бръчката, прорязваща високото й чело, говореше за тежки грижи и дълги борби. Чертите й бяха изящни, кожата нежна, косите с приятен кафяв цвят, очите тъмнокафяви и топли, лицето овално и бледо. Зъбите й бяха толкова бели, че придаваха необикновена свежест и на най-беглата й усмивка. Катрин Лоримър нямаше повече от тридесет и пет години. Спокойното й държане и сдържаните й жестове и постъпки издаваха нещо непроницаемо и тревожно.

Роклята й беше от тъмен вълнен плат, съвсем обикновена, явно избрана набързо и без особена придирчивост. Шапката й, която носеше леко наклонена назад, не се отличаваше с особена изящност. От пръв поглед личеше, че не отдаваше никакво значение на облеклото си. Единствено обувките й, направени по поръчка от хубава кожа, подсказваха за известна суета, която си позволяваше да прояви към стройните си, красиви крака.

— Естествено — подхвърли хитро Ръбин, — ако разчитате на една добра печалба, да речем, от десет на сто, и най-вече на едно бързо плащане…

Катрин кимна рязко с глава.

— Слава богу, Ръбин! Фактът, че се вкопчих в тази миниатюра на Холбайн с такова настървение показва, че разчитам на добра печалба.

— Добра печалба? Намират ли се още такива купувачи? Тук, във всеки случай, трудно. Да, за тук съм повече от сигурен, че не се намират.

— Възможно е — съгласи се Катрин, — а сега ме изслушайте и престанете да ме разпитвате. Следващия месец ще занеса миниатюрата в Ню Йорк и ще я продам на Бранд. В момента той е в Аржентина, но на дванадесети септември ще се завърне. Той ще купи моя Холбайн за двадесет хиляди лири.

— Аха! Значи Бранд? — каза Ръбин с уважение. — Вие сте умна жена, но ако трябва да бъда откровен, аз не бих се изложил на подобен риск.

— Аз пък мога да си позволя — възрази Катрин непринудено.

— Моите почитания.

Той й се поклони.

— Естествено, вие знаете възможностите си по-добре от мен.

Ръбин я изгледа с настойчиво любопитство, примесено с чувство на уважение. Но младата жена бе върнала предишното си спокойно и сериозно изражение, с което навярно искаше да покаже, че този разговор бе продължил достатъчно дълго. Ръбин побърза да намери друга тема, защото не искаше да се раздели с Катрин, оставяйки у нея впечатлението, че е несдържан.

— Как е племенницата ви, Нанси Шъруд, младата артистка? — попита той.

Катрин промени тутакси изражението си. По лицето й се изписа необикновена нежност.

— Много е добре! Току-що се е сгодила.

— Радвам се! А кой е щастливецът?

Катрин прехапа леко устни.

— И аз самата ще науча едва днес. Тази вечер съм поканена на прием, за да се запозная с него. Помислете само… В какви смешни времена живеем! Когато бях млада, тези работи ставаха по̀ другояче…

— Но, мила, вие сте още толкова млада! — прекъсна я Ръбин разпалено.

— Благодаря! Знаете какво искам да кажа… Нанси замина за две седмици в Ница, за да си почине малко преди премиерата на новата пиеса и сега иска да ни представи бъдещия си съпруг, сякаш се касае за някоя нова чанта, която си е купила!

— Да, да, в днешно време тия неща стават твърде бързо — каза той смеешком, — но всъщност няма нищо ново под слънцето.

Когато колата сви по Кързън стрийт и спря пред къщата на Катрин, Ръбин опита една последна хитрост.

— Значи вие имате сигурно място, където ще можете да продадете вашия Холбайн?

Докато тя ставаше, той я потупа приятелски по ръката.

— Ако не успеете да се освободите от него — добави Ръбин, — той би могъл да бъде един великолепен сватбен подарък, нали?

Тези подигравателни думи звучаха все още в ушите й, когато се прибра вкъщи. Катрин живееше в разкошно модерно жилище. Студеното великолепие на сградата не беше съвсем по вкуса й, но заради работата си тя бе принудена да наеме апартамент в този богат квартал.

Портиерът й отвори вратата и я придружи до асансьора. Друг лакей, също така отрупан с блестящи нашивки, я съпроводи до шестия етаж, където се раздели с нея.

Тъй като произхождаше от скромно семейство и водеше един съвсем обикновен живот, Катрин се забавляваше искрено от целия този престорен, външен блясък и често се радваше като дете на пневматичния апарат, който й донасяше пощата, и на белите чорапи на прислужниците. Тази вечер обаче младата жена беше напълно погълната от мислите си. Смръщила вежди, тя си припомняше казаното от Ръбин и се питаше до каква степен старата лисица беше в течение на финансовите й затруднения. Най-после, като въздъхна, тя реши, че той едва ли знае нещо определено, но вероятно се досеща за най-лошото.

Още щом прекрачи прага на жилището си, лицето й се промени, то изведнъж стана печално и угрижено. Тя се замисли за изминалия тежък ден. След дълги и безрезултатни преговори с един клиент, едва й остана време да обядва. И за капак тази лудешка авантюра с миниатюрата. Ужасно я болеше глава, тръпки побиваха преумореното й тяло. С нервно движение Катрин свали шапката си и я захвърли заедно с ръкавиците и чантата на дивана. После отиде в кухнята да си направи чай и да свари едно яйце.

Четвърт час по-късно, пред чайника и празната черупка от яйцето, тя си даде сметка за глупавото положение, в което се намираше. Четиристотин лири годишно отиваха за наема на жилището й и други шестстотин за наема на кантората. А сега беше дала десет хиляди за една миниатюра. Затова пък вечерята й не струваше дори четири пенса. Внезапно избухна в смях и се смя дотогава, докато очите й не се напълниха със сълзи. Но това бяха горчиви сълзи и ако им дадеше воля, смехът й щеше да се превърне в ридание.

Катрин влезе във всекидневната. Стаята бе подредена с малко, но подбрани с вкус мебели. Тя свали обувките си, отпусна се в близкото кресло и запали цигара. Пушеше рядко, само когато беше много щастлива или много нещастна, а тази вечер се чувстваше безкрайно самотна. Напоследък работите й вървяха зле. В търговията с антични предмети се наблюдаваха вечните приливи и отливи. Подобно на останалите и тя бе познала благоденствието и разцвета, но сега се намираше на най-долното стъпало и вече не се надяваше на успех. Разбира се, щеше да продължи да се бори храбро. Беше си наложила всички възможни ограничения. Тъй като не можеше да пести от наемите, тя се беше отказала от колата си и от всичко онова, което не й беше абсолютно необходимо. Въпреки това положението непрекъснато се влошаваше.

Катрин твърдо реши да не мисли повече за паричните си затруднения. Щеше да има достатъчно време за това в понеделник, когато щеше да се срещне в банката с господин Фарър. Сега тъгата й се дължеше на по-дълбоки и интимни причини. Тя се чувстваше ужасно самотна! В очите на най-близките й приятели и роднини, в очите на всички останали, животът й беше един бляскав успех. Припомни си времето, когато започна, видя се като седемнадесетгодишна девойка, току-що завършила училище, в полупразната къща в Тълс Хилс. Тогава беше само една малка срамежлива машинописка в голямата търговска къща „Туис и Уърдръп“ в Хей Холбърн. Получи тази работа, защото баща й се познаваше с единия от собствениците, също като него ревностен почитател на англиканската църква. Но въпреки тази препоръка всеки път, когато господин Туис се обърнеше към нея, или господин Уърдръп смръщваше вежди, тя се разтреперваше.

Оттогава животът й коренно се промени. Сега тя ръководеше къщата „Антика“ на Кинг стрийт, Сейнт Джеймс и на Парк авеню в Ню Йорк и беше известна с добрия си вкус и голямата си опитност. Тя се ползваше с името на добра специалистка по старите стилове и по всички въпроси, свързани с декоративното изкуство и живописта. И може би бе най-известната жена в света, която се занимаваше с антикварство. Всичко това обаче пробуждаше у нея само мрачни мисли. Успеха си дължеше на силното желание и на желязната воля, с която бе надарена, както и на упоритостта си решително да пожертва всичко. За да се издигне, тя си бе наложила сурова дисциплина и тежки лишения. Тя си беше поставила за цел на всяка цена да успее, да стане нещо. Сега бе постигнала целта си, но уви, всичко й се струваше глупаво и безсмислено…

Телефонът на масичката до нея иззвъня. Катрин бавно вдигна слушалката. Обаждаше се майка й от кокетната малка вила, която преди пет години Катрин бе намерила в Уимбълдън.

— Най-после те открих!…

Дори по телефона старата госпожа Лоримър не пропускаше да упрекне дъщеря си, че е една изоставена жена.

— Чудя се как си си вкъщи? През целия ден се опитвах да се свържа с теб. Изглежда, че ти никога нямаш време да размениш няколко думи със старата си майка. Никога!

— Нали ти се обадих снощи? — запита Катрин сдържано.

— Да, но все пак… — отговори старата жена тъжно. — Ало, ало! Чуваш ли ме?

— Да, мамо, чувам те.

— Добре, не затваряй телефона! Имам да ти кажа куп неща. Почакай за миг. Всичко съм си записала. Къде ли са очилата ми? А, те били на носа ми! И тъй, нали ще дойдеш тук за уикенда с Нанси и годеника й?

— Да, може би…

— Добре, мила. Сега слушай! Бих искала да ми донесеш някои неща: прежда, захаросани бадеми, шоколадови пасти и един интересен нов роман. Не забравяй най-вече захаросаните бадеми, Катрин! Купи ми и паста аншоа. Обичам я с препечени филийки! Толкова е вкусна през зимните вечери с чай край камината! И друго, Катрин… Чуваш ли ме? Преждата да е сива тройка, трябва ми за новия шал, щях да забравя…

Катрин, която я слушаше търпеливо, се усмихна леко.

— Добре, мамо, заповедта ти ще бъде изпълнена.

— Заповед ли? И таз добра! — В гласа й веднага прозвучаха нотки на обида. — Упрекваш ме, че те моля да ми донесеш някои дреболии, които са ми необходими! Наистина, Катрин, начинът, по който укоряваш клетата си стара майка, преминава всякакви граници. Ако баща ти беше жив…

Обичайният намек за баща й накара Катрин бързо да се овладее.

— Не, мамо — прекъсна я тя живо, — ти не ме разбра.

Настъпи мълчание.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Разбира се, че не, мамо.

— Добре!

Лека въздишка на облекчение премина по жицата.

— Впрочем, това е естествено. Чуваш ли ме?… Това нахално момиче от централата пак ще ни прекъсне! Лека нощ. Бог да те пази, мила! Не забравяй захаросаните бадеми…

Катрин остави слушалката на мястото й, като кимна с глава. Макар че майка й се беше поуспокоила, откакто имаше собствен дом и всичко, от което се нуждаеше, тя все още страдаше от мисълта, че е вечна жертва. Старата госпожа Лоримър обичаше да се оплаква и често ставаше непоносима с хленченията си, като преминаваше всяка възможна граница.

Като хвърли бегъл поглед към часовника, Катрин решително прогони от ума си всички тези грижи. Тя стана, отиде в банята и завъртя крановете. Никак не й се излизаше, но за нищо на света не искаше да разочарова Нанси. Бързо се съблече и влезе във ваната. Докато приятно топлата вода освежаваше тялото й, тя мислеше за племенницата си и бръчките по челото й постепенно изчезнаха, а на устните й цъфна усмивка на нежност и умиление. Катрин обожаваше Нанси, дъщеря на по-голямата й сестра Грейс, която се беше омъжила против волята на майка им за Джо Шъруд. Грейс беше изживяла с Джо петнадесет щастливи години. За нещастие обаче и двамата намериха смъртта си в една автомобилна злополука. От този печален ден Катрин се беше нагърбила със задължението да отгледа Нанси, която тогава беше безпомощно четиринадесетгодишно момиченце. Тя я обграждаше с нежни грижи. Отстъпвайки на настойчивите й молби, младата жена й разреши да следва школа за драматично изкуство, а преди една година беше принудена да й позволи да влезе в театъра. Катрин дотолкова беше привързана към племенницата си, че се сърдеше на всеки, който си позволяваше да подметне, че я разглезва с прекалената си снизходителност. За нея Нанси беше най-милата и прекрасна девойка в света, за която нищо не беше достатъчно хубаво.

Някак трудно й беше да си представи, че сега тя беше вече голяма и че се връщаше от Ривиерата, като ги уведомяваше най-спокойно, че е сгодена. А при това най-хубавото, което можеше да й се случи, беше точно това: да се омъжи, да си създаде колкото е възможно по-скоро дом и да прекара най-хубавите години от живота си сред съпруг и деца. И тази вечер Катрин й го желаеше по-горещо от всякога.

Тя излезе от ваната и разтърка с одеколон хубавата си бяла кожа. Изпитваше известна признателност към това здраво тяло, благодарение на което понасяше така добре умората и изпитанията на последните години.

Катрин се облече по-бавно от обичайното, като избра една рокля, която беше купила при последното си пътуване до Париж. Обикновено тя не обръщаше много внимание на облеклото си. Смяташе, че няма нито време, нито особена причина, за да държи на елегантността. Понякога дори се носеше толкова небрежно, че хората се усмихваха, тъй като виждаха в това проява на оригиналност от страна на една богата и преуспяваща жена. Тази вечер обаче Катрин искаше да бъде хубава заради Нанси.

В осем и половина тя беше напълно готова. Седнала пред малкото огледало на тоалетката си, тя разгледа отражението си и реши, че въпреки следите от умора, лицето й не беше неприятно за гледане. Слаби сенки подчертаваха очите й, но тенът й, неосвежен от никакви пудри и червила, беше светъл и чист. Червеният цвят на устните й, които ослепително белите зъби подчертаваха още повече, говореше за здравата й кръв.

Навън беше престанало да вали. Измитият асфалт я подканваше да тръгне пеш. Катрин много обичаше да върви пешком по тихите улици, но заради официалните си обувки устоя на това изкушение. Тя взе такси, за да отиде до Аделфи, където Нанси живееше на последния етаж в една стара къща близо до Джон стрийт.

Докато се изкачваше по стълбата, защото в сградата нямаше асансьор, Катрин дочу шумен говор. Когато хубавата прислужница на Нанси й отвори вратата и специално наетия за случая прислужник й помогна да си свали палтото, двете съединени една с друга стаи вече бяха изпълнени с хора, цигарен дим и гълчава.

Едва младата жена направи няколко крачки и Нанси се спусна към нея, като я целуна сърдечно.

— О, Катрин! — възкликна тя. — Колко съм щастлива, че те виждам отново! Толкова ми липсваше!…

Катрин се усмихна.

— Но защо досега не дойде да ме видиш? Ако не се лъжа, завърнала си се още в сряда?

— С удоволствие бих дошла, мила, но не можеш да си представиш колко съм заета с репетициите, пробите, с Крис и всичко останало.

— Разбирам.

Катрин изгледа Нанси с умиление. Колко прелестна беше тя тази вечер! При все че беше едва двадесет и четири годишна, тя бе разцъфнала като красива розова пъпка.

От лицето й лъхаше очарование, макар чертите му да бяха ясно изразени, с високи скули, продълговати сини очи и тънки вдигнати вежди. Косите й, изрусени по последна мода, блестяха като злато. Устните й бяха аленочервени, защото не беше пестила червилото. Въпреки привидното спокойствие и безразличие от цялото й нежно тяло се излъчваше заразяваща жизненост.

— Знаеш ли — каза Катрин престорено строго, — мислех си, че изкуството за теб е всичко.

Нанси весело се засмя.

— Така е, но все пак това не ще ми попречи да се омъжа за Крис.

— Виж ти — възкликна Катрин, като се огледа наоколо. — Но къде е Крис?

— Какво комично положение! Ти винаги трудно си приемала моите приятели. Обзалагам се, мила, че няма да го познаеш!

— Ако е джентълмен — рече Катрин шеговито, — мисля, че той трябва да ме познае.

В това време влезе нова група гости. Нанси побърза да ги посрещне. Катрин се отправи към бюфета и се настани в едно кресло, близо до малък поднос със сандвичи с черен хайвер. Тя беше твърде предпазлива, за да се смеси веднага с присъстващите и предпочиташе засега да остане в компания със сандвичите. Младата жена притежаваше необикновена увереност, която дължеше не толкова на факта, че често се появяваше в обществото, колкото на вродената си изключителна неподправеност. Тя обичаше компаниите, но Нанси беше права; повечето от приятелите на племенницата й, които тя бе събрала тази вечер, й бяха съвсем чужди.

Катрин огледа гостите и откри някои познати лица: младият артист Дейвид Олмонър, който играеше Шекспирови роли, съпругата му Нина Джордж, пианистка, фотографа Арнолд Ригби, Джон Херис, драматичен директор на Радио Лондон, после Тони Улрик, чиито комични поеми, илюстрирани от самия него, имаха голям успех, при все че Катрин ги намираше за доста блудкави. Но повечето от лицата не й говореха нищо. Младата жена изпи чаша шампанско и изяде един сандвич. Бюфетът беше отличен. Без да си го признава открито, тя ядеше с наслада тези лакомства, макар че след време щеше да плаща за тях.

Непрекъснато пристигаха все нови и нови гости. Влезе Дейвид Чешъм, авторът на пиесата „Лунна нощ в Аркадия“, в която Нанси щеше да играе, след него се появи Сам Бъртрам, прочутият Бърти, който беше едно от светилата на театралния свят, дължеше го на бляскавите си театрални постановки. Нанси посрещна и двамата с нескрита радост. Бъртрам кимна леко на Катрин. Изражението на лицето му показваше, че той изпитва силни приятелски чувства към нея, а погледът му говореше, че скоро ще се присъедини към нея, за да й прави компания. Младата жена му отвърна с усмивка. Тя познаваше Бърти от няколко години, често й се бе случвало да му доставя нужните декори за някоя постановка и ценеше високо открития му и весел характер.

Врявата ставаше все по-голяма. Сред общ смях Улрик рецитира една от поемите си, докато в същото време Нина Джордж импровизира на пианото съответстващия хумористичен съпровод.

Катрин започна да се отегчава, когато внезапно зад гърба й се разнесе глас, който се открояваше сред всички останали със спокойствието си и американския си акцент.

— Струва ми се, че вие и аз сме единствените разумни същества тук.

Младата жена се извърна изненадано. Пъхнал небрежно ръце в джобовете си, до нея се беше изправил някакъв висок и слаб мъж с бледо лице. На нейния любопитен поглед той отговори с лукава усмивка.

Непознатият бе тъмнокос, добре сложен и вероятно беше на около тридесет и пет години. Едва забележим белег прорязваше леко широката му горна устна, като придаваше на тясното му лице изражение на упоритост и студенина. Спокойната увереност на думите му не се понрави на Катрин.

— Мен ли имате предвид? — попита тя, като повдигна леко вежди.

— Освен ако не се смятате за разумна — отговори той.

— Тогава вие ще бъдете тук единственият и последен представител на разумното и страдащо човечество.

Той избухна във весел смях, а около очите му се появиха ситни бръчици.

— Аз съм поразен, мис Лоримър. Струва ми се, че вие сте още по-духовита, отколкото твърди Нанси. А ако й вярва човек, вие сте била забележителна в това отношение.

Катрин беше изненадана.

— Да не би да искате да кажете, че сте…

— Е, да! — каза той, като кимна леко с глава и се засмя сухо. — Аз съм Крис Мадн. О, не гледайте така разочаровано! Отлично знам, че не съм достоен за Нанси, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъда достоен.

С несъзнателно движение Катрин пое ръката, която той й протягаше, и се помъчи да се съвземе от изненадата.

— Колко съм глупава! — възкликна тя. — Съвсем не очаквах, че Нанси ще се омъжи за американец…

— И аз не го очаквах — добави той със същия спокоен глас, — и през ум не ми е минавало, че ще взема за жена англичанка.

Катрин беше принудена да признае, че урокът не беше незаслужен. Тя пламна и го изгледа крадешком. Младият мъж продължи да говори все така непринудено и безразлично.

— Да, виждате ли, в живота всичко става така, както човек не го е предвиждал. Никога не ще забравя деня, в който срещнах Нанси в Ница… Грееше ярко слънце, съвсем не приличаше на вашата вечна мъгла, мис Лоримър, и аз за миг си изгубих ума.

Крис замълча, докато възвърна предишното си спокойствие.

— Да — продължи той, — и с нас се случи точно това, което непрекъснато се случва от времето на Адам и Ева.

— Значи, истинска идилия.

Начинът, по който той говореше, беше толкова неубедителен, че Катрин вложи в отговора си известно съмнение, почти враждебност. Може би ревнуваше малко Мадн. Тя прехапа леко устни и го изгледа отново. Този път беше по-строга в преценката си, отколкото преди. Костюмът му беше далеч от елегантните дрехи на изкусните шивачи от Уест Енд. Ризата му очевидно не беше съвсем нова. У нея отново се пробуди вечната загриженост за Нанси.

— А какво правехте в Ница, господин Мадн?

— О, радвах се на отпуската си, която имах от много години насам. Бях посетил Рим, Флоренция и Венеция и изведнъж ме обзе копнеж по Франция. Не бях я виждал седемнадесет години, от войната. Доста време наистина, а колко неусетно се изниза…

— Да — съгласи се Катрин с безразличие, — времето винаги лъже. Смятате ли да останете дълго тук, господин Мадн?

— Зависи от Нанси, мис Лоримър. Желанието ми е да се оженим колкото е възможно по-скоро. Но тя е толкова заета с театъра си! Много се притеснява заради ролята си в новата пиеса. Премиерата й ще бъде след две седмици в Манчестър. Тя прекарва цялото си време в репетиции и приготовления. Докато трае това, аз ще остана при нея, после ще се помъча да я убедя да дойде с мен в Америка.

— Всичко това ми се струва малко прибързано, господин Мадн, не намирате ли? — Катрин се усмихна насила. — Всички ние обичаме Нанси, а що се отнася до мен, аз съм силно привързана към нея…

— О, зная! — прекъсна я той. — Нанси ми е говорила толкова много за вас. Вие сте положили просто възхитителни грижи за нея.

— Мислете каквото искате, но щастието на Нанси е най-важното нещо за мен. Именно поради тази причина искам да зная кой е човекът, за когото тя ще се омъжи.

Младият човек сякаш се затвори в себе си, лицето му доби сурово изражение.

— На ваше разположение съм — отговори той, като погледна встрани.

Настъпи мълчание. Катрин извърна очи, защото почувства, че го беше обидила. Тя се упрекна за нетърпеливостта си. Но как другояче би могла да постъпи? Лошо беше от страна на Нанси, че я беше държала в неведение. Катрин очакваше да види съвсем друг човек, един мъж, чиито мисли и живот би разгадала без мъка. Този чужденец, този небрежно облечен американец, който й се беше представил без следа от стеснение, й вдъхваше не отвращение, а особено недоверие, което заради любовта си към Нанси трябваше да си изясни.

Погълната от тези мисли, тя се чувстваше доста неудобно близо до него, когато Нанси се приближи към тях и ги погледна щастливо усмихната.

— Радвам се, че вече сте се запознали. Сега, когато знаеш най-лошото, Катрин, какво мислиш за Крис? Не е ли ужасен?

Мадн погледна Нанси и лицето му отново се оживи.

— Страхувам се, че наистина съм й се сторил ужасен. Но най-глупавото е, че аз съвсем не бях подготвен да видя една толкова млада и хубава мис Лоримър, а и тя от своя страна сигурно не е очаквала да се срещне с такъв недодялан човек. Трябва да ти призная, че откакто се запознахме, непрекъснато спорим.

— Тя е страшно надменна — каза Нанси, — но когато човек я опознае по-добре, вижда, че не е толкова лоша.

Катрин се усмихна пресилено. Тя едва овладяваше нервите си.

— Наистина, мила — продължи племенницата й, — бих искала да се запознаеш по-отблизо с Крис. Не ще повярваш, но той печели много, когато го опознаеш. Сама ще се увериш, ако в събота отидем в Уимбълдън.

— Добре тогава, готова съм на всичко — отвърна Катрин с лека насмешка, което не беше присъщо за нея.

— Във всеки случай, предупредена си — заключи Нанси доверчиво. — А сега да вървим да се забавляваме.

Въпреки старанието си Катрин не можа да попадне в тон с другите. Един час по-късно тя се прибра у дома си. Младата жена изпитваше някакво чувство на несигурност и тревога.