Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (1)

Първа глава
Честност, чай и разни неща в кухнята

Маа Рамотсве седеше сама в любимото си кафене до търговския център на края на „Тлоквенг роуд“ в Габороне. Беше събота, нейният най-любим ден от седмицата, когато човек може да прави каквото си иска и колкото си иска, ден, в който да обядваш с приятелка в хотел „Президент“ или, както в случая, да поседиш сама и да размишляваш за случилото се през седмицата и световното положение. Това кафене беше извънредно приятно място поради няколко причини. Най-напред, гледката към редица евкалипти, чийто листак в умиротворяващо душата тъмнозелено шумолеше от вятъра и напомняше на плисъка на морските вълни. Поне така маа Рамотсве си представяше, че звучи морето. Тя никога не беше виждала океана, твърде далеч от Ботсуана, която граничеше само със суша; далеч отвъд намибийските пустини, отвъд червеникавите пясъци и безводните планини. Но тя можеше да си го представи, когато слушаше вятъра в евкалиптите и затваряше очи. Може би някой ден щеше да го види, щеше да застане на брега и вълните щяха да залеят нозете й. Може би.

Другото предимство на това кафене беше фактът, че масите заемаха открита веранда и винаги имаше нещо интересно за гледане. Въпросната сутрин например тя беше станала свидетелка на сдърпване между една девойка и нейния приятел — не успя да долови думите, но смисълът им бе пределно ясен, — а после видя как една жена одраска отстрани съседната кола, докато се опитваше да паркира. Жената спря. Бързо огледа щетите и след това се тръгна. Маа Рамотсве не можа да повярва на очите си, надигна се, за да протестира, но беше твърде късно: колата на жената вече беше свърнала зад ъгъла и бе изчезнала, а маа Рамотсве нямаше време дори да види номера.

Тя отново седна и си наля още една чаша чай. Не че подобно нещо не би могло да се случи в старата Ботсуана — би могло, — но несъмнена истина беше, че с много по-голяма вероятност би се случило в днешно време. В наши дни имаше много себични хора, такива, които явно пет пари не дават, ако одраскат чужда кола или блъснат някого, докато вървят по улицата. Маа Рамотсве знаеше, че точно това става, когато градовете се разрастват и хората се отчуждават помежду си; знаеше също, че това е следствие от забогатяването на хората, което, парадоксално, сякаш носеше единствено алчност и егоизъм. Но макар да си даваше сметка защо се случва всичко това, не й ставаше по-лесно да го приеме. Може хората по света да ставаха все по-големи грубияни, но в Ботсуана не се живееше така и тя винаги щеше да брани живота и нравите на старата Ботсуана.

Животът беше къде-къде по-добър, мислеше си маа Рамотсве, докато знаехме кой какъв е. По времето, когато тя беше ученичка в родното си селце Мочуди, всички знаеха кой си, често знаеха кои са твоите родители и родителите на твоите родители. Днес, като се върнеше в Мочуди, хората я приветстваха така, сякаш изобщо не си е тръгвала; нямаше нужда да обяснява какво прави там. И дори тук, в Габороне, където всичко се беше разраснало толкова много, хората все още чудесно знаеха коя е тя. Те знаеха, че се казва Прешъс Рамотсве, основателка на „Дамска детективска агенция №1“, дъщеря на покойния Обед Рамотсве и вече съпруга след доста проточил се годеж на най-милия и любезен автомонтьор, господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. А някои от тях знаеха също, че живее на „Зебра драйв“, има малък бял микробус и нейна помощничка е Грейс Макутси. И тъй разклоненията на разните взаимоотношения и връзки се разпростираха все по-надалеч и броят на нещата, които човек можеше да знае, ставаше все по-голям. Някои вероятно знаеха, че маа Макутси има брат на име Ричард, вече покойник; че е постигнала нечувания дотогава резултат от деветдесет и седем процента на заключителните изпити в Ботсуанския колеж за секретарки и че вследствие на успеха на „Училището по машинопис за мъже Калахари“ неотдавна се е преместила в много по-хубава къща в квартала Второ разширение. Подобни знания — делнични, човешки знания — помагат общността да бъде едно цяло и не ти позволяват да одраскаш чужда кола, без да се почувстваш виновен и без да направиш нещо, за да се свържеш с другия. Това обаче явно не беше имало никакво значение за онази егоистична жена в колата, изчезнала, без да съобщи за драскотината; явно тя пет пари не даваше.

Ала нямаше смисъл да се разтварят ръце в безпомощно отчаяние. Хората открай време правеха така — разтваряха ръце, свиваха рамене, — но това не ги водеше до никъде. Може в някои отношения светът да се беше променил към по-лошо, но други неща се бяха подобрили и беше важно това да не се забравя. На някои места светлината угасваше, но на други се запалваше. Погледнете Африка — там има толкова много неща, над които човек да клати глава със съжаление — корупция, граждански войни и какво ли още не, — но има и толкова много по-хубави от преди неща. В миналото беше имало робство и причинено от него огромно страдание, само на няколко мили от другата страна на границата се бяха вършили страшните жестокости на апартейда, но сега на всичко това бе сложен край. Беше имало невежество, но сега все повече хора се учеха да пишат и завършваха университети. Преди жените бяха държани в робия, а сега можеха да гласуват, да изразяват мнението си и сами да определят посоката на живота си, въпреки че все още имаше немалко мъже, които не искаха това да е така. Всичко това бяха добрите неща, които се бяха случили, и човек не биваше да забравя за тях.

Маа Рамотсве поднесе към устните си чашата чай и погледна над ръба й. Край паркинга, точно пред кафенето, се беше образувало малко тържище, чиито сергии и табли бяха отрупани с разноцветни стоки. Тя видя как един мъж се опитва да убеди клиентка да си купи слънчеви очила. Жената изпробва няколко, но все не беше доволна и премина към следващата сергия. Там посочи малка сребърна гривна и продавачът, нисък мъж с широкопола филцова шапка, й я подаде, за да си я сложи. Маа Рамотсве гледаше как жената поднесе напред китката си, за да получи одобрението на продавача, който кимна окуражително. Но явно жената не се съгласи с оценката и му върна гривната, а сетне посочи към друга стока на сергията. И в мига, в който продавачът се обърна и се протегна към избраното от нея украшение, жената бързешком пъхна друга гривна в джоба на сакото си.

Маа Рамотсве ахна. Този път тя просто не можеше да си седи и да позволи буквално пред очите й да бъде извършено престъпление. Ако хората нищо не правят, нищо чудно, че нещата вървят все към по-лошо. Ето защо тя се изправи и с твърда стъпка се запъти към сергията, където жената обсъждаше с продавача достойнствата на украшението, което той й показваше.

— Прощавайте, маа.

Гласът се разнесе зад гърба й и маа Рамотсве се обърна, за да види кой я заговаря. Беше сервитьорката, млада жена, която маа Рамотсве не беше срещала досега в кафенето.

— Да, маа, какво има?

Сервитьорката я посочи обвинително с показалец.

— Не може да бягате просто така — каза. — Видях ви. Опитвате се да се измъкнете, без да си платите сметката. Видях ви.

За миг маа Рамотсве онемя. Обвинението беше ужасно и толкова неоснователно. Разбира се, че не беше се опитвала да избяга, без да си плати сметката — тя никога не би направила подобно нещо; опитваше се само да предотврати извършва нето на престъпление, на което беше станала свидетел.

— Не се опитвам да бягам, маа — каза, след като си върна дар слово. — Само се опитвам да попреча на онази жена да открадне нещо от онзи мъж. А след това ще трябва да се върна, за да платя.

Сервитьорката се подсмихна многозначително.

— Всички си намират някакво оправдание — каза тя. — Всеки ден има хора като вас. Идват, ядат храната ни, а после бягат и се крият. Всичките сте една стока.

Маа Рамотсве се обърна и погледна към сергията. Жената беше започнала да се отдалечава, а гривната най-вероятно все още беше на сигурно място в джоба й. Сега вече би било прекалено късно да се направи каквото и да било, и единствено по вина на тази млада глупачка, която беше изтълкувала поведението й погрешно.

Тя се върна до масата и седна.

— Донесете ми сметката — каза. — Ще платя веднага.

Сервитьорката буквално я зяпна.

— Ще ви донеса сметката — отвърна. — Но ще трябва да добавя нещо лично за мен. Ще трябва да го добавя, ако не искате да се обадя в полицията и да им разкажа как се опитахте да избягате.

Докато чакаше сервитьорката да се върне със сметката, маа Рамотсве се огледа наоколо, за да види дали хората на съседните маси са забелязали случилото се. На масата до нея се беше разположила жена с двете си малки деца, които с нескрита наслада смучеха огромни млечни шейкове. Жената се усмихна на маа Рамотсве, а после отново насочи поглед към децата. Нищо не е видяла, помисли си маа Рамотсве, но после жената се наведе към нея над масата и й каза:

— Нямахте късмет, маа. На това място са доста чевръсти. По-лесно е да се бяга в хотелите.

В продължение на няколко минути маа Рамотсве седеше в пълно мълчание, размишлявайки над всичко онова, което бе видяла. Забележително. За съвсем кратко време беше станала свидетел на нагла кражба, беше срещнала сервитьорка, която, без да й мигне окото, изнудваше хората за пари, а след това, като позорен завършек на цялата история, жената на съседната маса беше разкрила напълно непочтения си светоглед. Маа Рамотсве беше изумена до вдън душа. Питаше се какво ли би помислил за това нейния баща, покойният Обед Рамотсве, познавач на добитъка и крайно благоприличен човек. Той я бе възпитал да бъде честна до мозъка на костите си и щеше да се ужаси, ако видеше такова поведение. Маа Рамотсве си спомни как веднъж, когато беше малка, вървеше с него в Мочуди и двамата зърнаха край пътя една монета. Радостна, тя се хвърли да я вземе и започна да я лъска с кърпичката си, но той видя какво става и се намеси.

— Тя не е наша — каза й. — Тази монета принадлежи на друг човек.

И така тя с неохота му даде монетата, която по-късно беше предадена на един удивен сержант в полицейския участък на Мочуди, но полученият урок си оставаше все тъй жив в паметта й. Трудно беше на маа Рамотсве да си представи как някой би откраднал от другия или би извършил, което и да е от нещата, за които човек чете в съдебната хроника на „Ботсуана дейли нюз“. Единственото обяснение бе, че хората, които вършат подобни неща, изобщо не разбират чувствата на другите; просто са напълно слепи за тях. Ако знаеш как би се чувствал на мястото на другия, как би могъл да направиш нещо, с което ще го наскърбиш?

Бедата обаче бе там, че явно имаше хора, лишени от способността да си представят. Може пък да бяха родени така, може би в мозъка им липсваше нещо или бяха станали такива, защото родителите им никога не ги бяха учили да съчувстват на другите. Да, това беше най-вероятното обяснение, помисли си маа Рамотсве. Хората от цяло едно поколение, не само в Африка, но и навсякъде по света, не можеха да се поставят на мястото на другите, защото родителите им просто не си бяха дали труда да ги научат.

Тя продължи да размишлява за това, докато пътуваше към къщи с малкия си бял микробус през квартала, познат под името Селцето, покрай университета, чиито сгради продължаваха да се множат, и най-накрая по самата „Зебра драйв“, където живееше. Беше толкова разстроена от видяното, че съвсем забрави да напазарува, и заради това чак когато сви в алеята пред къщата и спря до стената на кухнята, си спомни, че не е взела нито едно от нещата, които смяташе да сготви за вечеря. Например не беше взела зелен фасул, тоест към яхнията нямаше да има нищо зелено; нямаше и яйчен крем за пудинга, който смяташе да направи за децата. Продължаваше да седи зад волана и да се чуди дали да не се върне обратно до магазина, но усети, че просто няма сили. Навън беше жега, а къщата изглеждаше примамливо прохладна. Можеше да влезе, да си запари един чайник ройбос и да легне да поспи. Господин Дж. Л. Б. Матекони и децата бяха отишли до Моджадите, едно селце встрани от пътя за Лобатсе, за да видят леля му, и щяха да се приберат чак към шест-седем вечерта. Още няколко часа тя щеше да е пълна господарка на къщата и можеше да използва това време да си почине. У дома имаше храна в изобилие — макар и не точно това, което беше смятала да поднесе за вечеря. Можеха да хапнат тиква вместо зелен фасул с яхнията, а децата щяха да се радват на компот от праскови също толкова, колкото и на пудинг от грис с яйчен крем. Ето защо нямаше причина да излиза отново.

Маа Рамотсве излезе от микробуса, отиде до вратата на кухнята, отключи я и влезе. Тя си спомняше времето, когато в Ботсуана никой не заключваше къщите си, а пък и много от вратите изобщо нямаха ключалки. Но днес хората вече трябваше да заключват вратите, а имаше и такива, които заключваха дори портите. Тя помисли за видяното току-що. Онази жена, която беше откраднала гривната от търговеца с широкополата филцова шапка — сигурно тя живееше в стая, която заключваше, но въпреки това беше готова да открадне от горкия човек. Маа Рамотсве въздъхна. По света има толкова много неща, над които човек да клати глава със съжаление. Всъщност в днешно време човек направо може да ходи така по цял ден и постоянно да клати глава, като марионетка в ръцете на неопитен кукловод.

В кухнята беше прохладно и маа Рамотсве изу обувките си, които напоследък я стягаха дали беше възможно краката ти да напълнеят? Стъпи с облекчение боса на излъскания бетон и отиде до мивката, за да си налее чаша вода. Прислужницата й Роуз беше заминала за уикенда, но, преди да тръгне в петък вечерта, беше разтребила кухнята. Роуз беше много съвестна жена и поддържаше всичко безупречно чисто. Тя живееше в малка къща на другия край на Тлоквенг, за която се грижеше все така ревностно, както и за къщата на маа Рамотсве. Беше онези жени, помисли си маа Рамотсве, на които сякаш никога не им се свършваха силите за тежка работа. Беше изгледала децата си и ги беше възпитала отлично, при това почти без помощта на бащите им. Беше изхранвала тези деца със скромните си надници като прислужница и със заплащането, колкото и да беше оскъдно, за шивашките услуги, които извършваше. Изглежда Африка беше пълна с жени като нея и ако за този континент изобщо имаше някаква надежда, несъмнено тя се криеше точно в тях.

Маа Рамотсве напълни чайника с вода от чешмата и го сложи на печката. Направи това автоматично, както човек извършва познати действия, и чак след това забеляза, че той не беше стоял на обичайното си място. Роуз винаги го оставяше на малката дъска за рязане до печката и децата, Мотолели и Пусо, също знаеха, че стои там. Това беше мястото на чайника и на никого не би хрумнало да го остави върху ниския дървен бюфет в другия край на кухнята. Господин Дж. Л. Б. Матекони за нищо на света не би направил това — всъщност тя изобщо не го беше виждала да вземе в ръка чайника през шестте месеца, откакто се бяха оженили и той дойде да живее в къщата на „Зебра драйв“. Разбира се, господин Дж. Л. Б. Матекони обичаше чай — много трудно би било да си вземеш мъж, който не обича чай, — но крайно рядко го приготвяше сам. Тя никога досега не се беше замисляла за това, но й се стори доста интригуващо как някой може да смята, че чаят се появява от само себе си. Господин Дж. Л. Б. Матекони не беше мързелив, но — виж каква удивителна работа! — повечето мъже си въобразяваха, че разни неща като чая и храната просто се появяват от само себе си, ако ги почакат достатъчно дълго. А някъде на заден план винаги имаше жена майка, приятелка, съпруга, — която правеше необходимото, мъжете да не останат гладни и жадни. Разбира се, това трябваше да се промени и те трябваше да се научат сами да се грижат за себе си, но явно малцина от тях го правеха. А и за младите нямаше кой знае каква надежда, ако се съди по двамата чираци в сервиза и тяхното поведение. Те продължаваха да очакват, че жените ще се грижат за тях и, за жалост, изглежда имаше достатъчно млади жени, които бяха готови да го направят.

Докато си мислеше това, маа Рамотсве забеляза, че едно от чекмеджетата на кухненския бюфет не изглежда така, както го беше оставила. То не зееше напълно, но несъмнено някой го беше отварял и след това не го беше затворил както трябва. Тя се намръщи. Това беше много странно. Роуз винаги затваряше всичко, като си свършеше работата, а след като нейното заминаване единствения човек, който беше влизал в кухнята, беше самата маа Рамотсве. Беше дошла рано същата сутрин, след като стана от леглото, за да направи закуска за господин Дж. Л. Б. Матекони и децата, преди да тръгнат към Моджадите.

Те потеглиха рано-рано, и след като ги изпрати, тя се върна в кухнята, за да разтреби. Но не беше вадила нищо от това чекмедже, в което държеше връв, ножици и разни други неща, които използваше само от време на време. Явно някои друг го беше отварял.

Тя прекоси кухнята и дръпна докрай чекмеджето, за да разгледа вътре. Като че ли всичко си беше на мястото, само че… и тогава забеляза кълбото връв, което стоеше върху бюфета. Взе го и го огледа. Беше си нейната връв, явно извадена от чекмеджето и оставена отвън от човека, който беше отворил чекмеджето и най-вероятно, освен това беше преместил чайника от обичайното му място.

Маа Рамотсве замръзна на място. Чак сега й мина през ум, че в къщата е влизал чужд човек и който и да е бил той, явно нейното завръщане беше осуетило плановете му. Вероятно беше избягал през главния вход, докато тя влизаше откъм кухнята, но пък същият този главен вход, който представляваше единственият изход от тази страна на къщата, би трябвало да е бил здраво заключен. А това означаваше, че неканеният гост може би още беше вътре.

В продължение на няколко секунди тя се чудеше какво да направи. Можеше да се обади в полицията и да им каже, че подозира, че в къщата има чужд човек, но какво щеше да стане, ако те дойдеха и не откриеха никого? Изобщо нямаше да им е драго, че са ги повикали без причина и вероятно щяха да замърморят под сурдинка как разни невротични жени си нямат друга работа, освен да губят времето на полицията, а в това време истински престъпления чакат да бъдат разследвани. Да, вероятно щеше да е прибързано да звъни в полицията и тя реши вместо това сама да обиколи из къщата, да я прегледа стая по стая, за да види дали има някой. Разбира се, това криеше риск. Дори и в мирната и тиха Ботсуана се случваше хората да бъдат нападнати от крадци, ако ги заварят на местопрестъплението. Някои от тях бяха опасни. Но все пак тя беше в Габороне, в събота следобед, посред бял ден, и по „Зебра драйв“ минаваха хора. Това не беше време на сенки и тайнствени шумове, време на мрак. В такова време човек не бива да се страхува.