Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (4)

Азия. Малайски архипелаг

Въпреки голямата пренаселеност в някои страни на Азия, особено в известни райони на Китай и Индия, както и на о-в Ява, голяма част от фауната на континента и на Малайските острови се е запазила в сравнително добро състояние. Това се обяснява преди всичко с обстоятелството, че в много азиатски страни селското стопанство и до днес е слабо развито. В Индия например по-малко от 50 процента от територията на страната е заета със селскостопански култури. От друга страна, джунглата, която покрива значителни райони в южната част на Азия и островите на Малайския архипелаг, осигурява надеждно укритие на голям брой животни. Не е без значение и това, че сред много азиатски народи, най-вече в Индия, и то главно по религиозни съображения съществува известен култ към проявленията на живота във всичките му форми. Вследствие на това част от дивечовата фауна, както и други представители на животинския свят, включително и някои отровни змии, на много места изобщо не се преследват. В резултат на всичко това числеността на популациите не се влияе от човека, т.е. запазва се в нормалното си положение.

И все пак като последица от замърсяването на околната среда от растящата промишленост и в резултат на безконтролното ловуване от страна на местните ловци и предимно от страна на доскорошните бели колонизатори главно в Индия и Индонезия числеността на някои видове животни катастрофално е намаляла. Най-много са пострадали от това различни видове копитни бозайници, а главно дивият бик гаур, бентенгът, бялата антилопа орикс, всички видове азиатски носорози, тигърът, гепардът, както и гигантското влечуго от о-в Комодо. Стигнало се е дотам, че някои от тези видове вече се намират на границата на пълното им изчезване.

Трябва да се каже обаче, че броят на напълно изчезналите животни в Азия е сравнително малък.

Тигърът (Panthera (Tigris) tigris) принадлежи към сем. Котки (Felidae) от разреда Хищници (Carnivora). Според последната систематика тигърът се отделя от рода Felis и се причислява към рода Panthera, към който спадат още и четири вида едри диви котки: лъв, ягуар, леопард (пантера) и ирбис (снежен барс).

Тигърът е един от най-едрите съвременни хищници. На дължина той достига до 4 м, при което опашката му е дълга около 1 м, а височината му при холката е 116 см. Най-едрите представители от подрод Тигри достигат на тегло до 300 кг, като отделни мъжки екземпляри от амурския (усурийския) и бенгалския тигър могат да достигнат до 340 и повече килограми. Изобщо мъжките са забележимо по-едри от женските и се отличават от тях по малката си грива на врата и с едва забележимите „бакенбарди“.

Основният фон на гъстата и гладка козина на тигъра е червено-кафяв, изпъстрен с многобройни тесни напречни ивици, а на опашката му равномерно са разпределени известен брой черни пръстени. При различните подвидове окраската варира както по отношение на основния фон — от „мъждив“ до яркочервеникав, така и по отношение на напречните ивици — от черни до светлокафяви.

Тигърът линее два пъти през годината — през пролетта и есента. Лятната му козина се отличава от зимната по интензивната си окраска и с по-късия си и груб косъм. Зимната му козина е почти двойно по-дълга от лятната.

Главата на тигъра е закръглена, ушите му са малки и също закръглени. Опашката му е сравнително дълга и силна, а лапите му са едри и яки. На предните си лапи той има по пет пръста, а на задните — по четири, като всички са въоръжени с дълги и здрави нокти — страшно оръжие за нападение и отбрана. Обикновено тигърът се движи „ходом“, при което задните му лапи стъпват почти в следата на предните, така че се създава впечатление като че ли следите са оставени само от два крака. Дължината на краката му е 50–80 см, а на особено едрите мъжкари — до 1 м. Тигърът скача леко и грациозно, като скокът му на дължина достига до 5 м и повече, а на височина — до 3 м. Ревът на тигъра е „протяжен“ и прилича донякъде на този на лъва. Когато е сит и доволен, той „мърка“ като котка, а в състояние, на раздразнение и ярост глухо ръмжи. Когато излиза на лов и напада жертвата си, обикновено не издава никакъв звук.

В миналото тигърът е бил широко разпространен почти навсякъде в южните райони на Азия, включително и на островите на Индонезия. В Източна Азия той достига доста на север — в Усурийския край, в басейна на р. Амур, Прибайкалието и Корея. Сега неговият ареал е значително ограничен и числеността на популациите му е силно намаляла.

Понастоящем са известни следните подвидове тигри:

Бенгалският тигър (Panthera t. tigris), наречен още индийски или царски тигър, е един от най-красивите и сравнително от най-едрите представители на рода. Той е разпространен главно в Индия, но се среща още и в Бангладеш, Непал, Бирма, Тайланд, Виетнам, Кампучия, Лаос и на п-ов Малака. През миналия век са били убити само в Индия повече от 150 хиляди бенгалски тигри. В началото на нашето столетие е имало само в Индия около 40 000 екземпляра от това животно, а сега са по-малко от 2000 в Индия и около толкова в останалите страни. Навсякъде тигрите са поставени под абсолютната закрила на закона.

Някои специалисти отделят и друг подвид тигър, който се среща в Индия — индокитайския тигър (Panthera t. corbetti), чиято численост сега е извънредно малка.

Южнокитайският тигър (Panthera t. amoyensis), наречен още китайски тигър, населява южните райони на Китай. Той се отличава с канелено-светлокафявата си окраска, а тъмнокафявите му напречни ивици са твърде тесни и доста отдалечени помежду си. Има средни размери и достига до 150–200 кг. Напоследък е доста намалял и се смята, че съществуват към 250 екземпляра.

Суматренският тигър (Panthera t. sumatrae) е един от най-дребните подвидове — дължината му заедно с опашката варира от 1,90 до 2,30 м, а средното му тегло е 120 кг. Обитава о-в Суматра и п-ов Малака. Според данни отпреди 4–5 години са останали по-малко от десетина екземпляра.

Някои автори отричат съществуването на суматренския тигър като самостоятелен подвид и го идентифицират с яванския тигър (Panthera t. sondiaca), който обитава о-в Ява и е най-дребният измежду всичките си останали събратя. Според последни данни той е най-редкият от всички подвидове тигри. От многобройната някога популация са останали едва 4–5 екземпляра в резервата „Меру Бетири“, който се намира в източната част на о-в Ява. Това показва, че яванският подвид тигър е вече обречен на изчезване.

Амурският тигър (Panthera t. longilis altaica), наречен още усурийски тигър, е най-едрият измежду всички подвидове. В миналото е имал широко разпространение в сегашните граници на СССР, но сега се среща само в района на Далечния Изток, като понякога преминава и в югоизточните райони на Забайкалието. Сега от него са останали по-малко от 200 екземпляра, които вече от много години са поставени под абсолютна защита. Позволява се само да се ловят по няколко млади тигри годишно за нуждите на зоопарковете и цирковете.

Балийският тигър (Panthera t. balica) се отличава по това, че е най-дребният подвид тигър и основният фон на окраската му е по-светъл. Смята се вече за напълно изчезнал.

В миналото са били отделяни и още два подвида:

Таримският тигър (Panthera t. lecogi), наречен още лобнорски тигър, много близък до туранския.

Корейският тигър (Panthera t. coreensis), който някои автори смесват с усурийския.

От изброените осем подвидове тигри два са вече напълно изчезнали, и то през последното десетилетие.

Туранският тигър (Panthera t. virgata), наречен още тюркменски или каспийски тигър, се среща в Иран и Афганистан, както и на територията на СССР — в Закавказието, Казахстан и Средна Азия. Смята се, че е напълно изчезнал през последните години.

Туранският тигър е малко по-дребен от амурския си събрат. Дължината на тялото на възрастните мъжки екземпляри е около 2 м, а дължината на опашката му достига от 70 до 100 см. Възрастните мъжкари са с тегло около 200 кг, но е убит и екземпляр, който тежал 240 кг. Окраската му е по-ярка от тази на амурския тигър и сезонните й различия не са толкова рязко изразени.

Някои съветски зоолози са на мнение, че през средните векове туранският тигър се е срещал и в Предкавказието, откъдето се е придвижвал и до южноруските степи. Така например специалистът по тигрите, съветският зоолог В. Г. Гептнер предполага, че когато Владимир Мономах е писал през XII в своите „Поучения към децата“, в която споменава за някакъв „лют звяр“, е имал пред вид именно тигъра.

В началото на XVIII в. се срещал в южните райони на Азербайджан (в Ленкорани), както и в Колхида и в Аджария, но в началото на XIX в. бил напълно изтребен в последните два района. Туранският тигър се срещал, макар и рядко също в Грузия и Армения. Последният тигър бил убит в Грузия през 1922 г., а в Армения — през 1948 г. В Киргизия тигрите били унищожени към началото на нашето столетие. В Тюркмения последният тигър, пришълец от Иран, бил убит през 1954 г. в Копетдаг.

Стесняването на ареала на туранския тигър започнало преди около 100 години, но с особено бързи темпове това станало през 30-те години на нашето столетие. Към началото на Втората световна война тигрите изчезнали в почти всички райони, където в миналото били разпространени. В долината на река Или, която се влива в езерото Балхаш — казахска ССР, особено в долното й течение, тигри се срещали и след войната. Тук те изчезнали към 1948 г.

Главната причина за изчезването им била не изтребването им от ловците (последният тигър в този район бил убит през зимата на 1934/35 г.), а в нарушаването на околната среда. Така например съветският зоолог А. А. Слудски (1966) предполага, че унищожаването на туранския тигър в долината на р. Или се дължи предимно на ежегодните опожарявания на тугайните (крайречни) гори и тръстиковите гъсталаци, от които загивали предимно малките тигърчета.

Ето какво пише по този въпрос съветският зоолог Р. Потапов:

„Особено пагубно за тези хищници се оказало унищожаването на основната среда на тяхното обитание — тугайните гъсталаци заедно с населяващата ги фауна. Както е установено, за нормалното съществуване на възрастен тигър е необходимо средно 10–12 кг месо на ден, а тигърчетата от едно котило изяждат за година повече от 5 т месо. Не е трудно следователно да си представи човек какъв брой копитни животни е нужно да има, за да се поддържа съществуването дори на неголяма микропопулация от тигри. И тази висока численост от копитни животни е съществувала.

Тугайните биоценози^[1] се отличават с висока продуктивност, а следователно и с твърде висока плътност на животинския свят. Но именно тази висока продуктивност на тугаите, почвеното им плодородие и наличието на вода започнали да привличат тук и човека. По тези места плодородните земи в съседство с вода били винаги дефицитни. Настъплението на човека към тугайните области е започнало отдавна, но през последния половин век то станало изключително интензивно. Непроходимите тугайни гъсталаци изчезваха пред очите ни, сменявайки се с равните квадрати на памучните, оризовите и тютюневите плантации. Тугайните гори бяха изсечени и се превърнаха в мери за добитъка. Бързо намаляваше и броят на свинете и елените, които са главната храна на тигрите, а малките оцелели пространства тугайни гъсталаци вече не можеха да дадат защита за спокойното отглеждане на потомството“.

Друга причина за намаляване броя на тигрите и изчезването им на места е химизацията. През последните десетилетия много тигри в Индия са били отровени от пестициди и други химични средства за борба срещу вредителите и плевелната растителност. Така например преди 4–5 години в индийския щат Мадхя-Прадеш в продължение на шест месеца са били открити труповете на 32 отровени тигъра. В Южен Виетнам пък тигрите били напълно изтребени от пуснатите през войната химикали за унищожаване на растителността.

Допреди 5–6 години съветските зоолози все още се надяваха, че в някои по-недостъпни тугайни гъсталаци може да са се запазили някоя и друга двойка тигри. В научно-популярната си книжка „Тигърът“, издадена от „Лесная промишленость“ през 1974 г., видният съветски зоолог И. Б. Шишкин пише за туранския тигър, че се е запазил в малко количество в Иран и Афганистан. Но ето че научният сътрудник при Зоологическия институт на АН на СССР, канд. на биологичните науки Р. Д. Потапов излезе със съобщение в кн. 6 на сп. „Природа“ на АН на СССР от 1978 г. „Изчезване на туранския тигър“. В него той пише: „Колкото и да е печално да се съобщи това, но след балийския тигър изчезна от лика на Земята още един подвид на този великолепен хищник — туранският тигър (Panthera tigris virgata) — един от двата подвида, обитаващи нашата страна. И не остава никаква надежда за това, че той все някъде още се е запазил.“

Вторият подвид тигър, който е изчезвал през последните 5–6 години, е балийският.

Японски вълк (Canis lupus hadophilax). В миналото, до началото на нашия век, този подвид е бил широко разпространен по цялата територия на Япония с изключение на о-в Хокайдо, най-северния от четирите големи Японски острова. Днес той е напълно изчезнал. Смята се, че последният екземпляр от този вид бил убит в префектурата Нара през 1905 г.

Специалистите обаче са на мнение, че изчезването на този вид вълк се дължи не на пряката намеса на човека, на изтребването му, а главно на причини от биологичен характер.

В миналото на о-в Хокайдо живял друг подвид вълк — Canis lupus hattai, който бил преследван като хищник и напълно унищожен от населението на острова още в края на XIX в. За това спомогнали и специалните насърчителни премии, давани от властите за всеки убит хищник. Като резултат от това само за дванадесет години, от 1877 до 1889 г., на острова били убити около 3000 вълци.

Смята се, че последният екземпляр от този вид бил убит през 1896 г., когато била предадена за получаване на премия последната вълча кожа.

Морската крава на Стелер (Rhytina stelleri, Hydrodamalis gigas), наречена на руски още капустница (от руската дума капуста — зеле, тъй като се хранела с морското водорасло, наречено „морско зеле“), принадлежи към сем. Морски крави (Hydrodamalidae) от разр. Сирени (Sirenia).

Твърде необикновена и крайно поучителна е историята на това животно.

През януари 1725 г. малко преди смъртта си руският самодържец Петър І — Велики написал собственоръчно указанията за Голямата камчатска експедиция, чиято основна задача била да разреши веднъж завинаги въпроса за съществуването на пролив между Азия и Америка. За началник на тази историческа експедиция бил назначен датчанинът Витус Беринг, който бил на служба в руския военен флот.

Първата експедиция на Беринг завършила с неуспех. Макар и да поставила началото на цяла редица исторически важни изследвания и открития в района на руския север, тя не разрешила поставената й основна задача. Наложило се да бъде организирана втора камчатска експедиция, която успешно достигнала бреговете на Северна Америка, при което открила и множество неизвестни до това време острови.

Втората комплексна камчатска експедиция била съставена от няколко отреда. Осми отред бил наречен „Първа академична експедиция“ и неговата задача била да опише вътрешните райони на Източен Сибир или по-точно на Камчатка. В него влизали голям брой учени — академици, професори и техни помощници, като Г. Милер, И. Гмелин, Льо Делил де ла Кройер, И. Фишер, С. П. Крашенинников, Г. Стелер и др.

На обратния път от Аляска към родината корабът на Беринг „Свети Петър“ хвърлил котва на непознат бряг. Оказало се, че това е неизвестен и необитаем остров сред океана, недалеч от родните брегове. Крайно изтощеният и болен от скорбут екипаж трябвало да остане да зимува тук без всякакви припаси, обречени на бавна смърт. И наистина скоро голяма част от хората на екипажа загинали от изтощение и болести. На 8 декември 1741 г. починал от скорбут и самият Беринг. Гибелта на всички била неизбежна. Но ето че Георг Стелер (1709–1746), лекар на кораба и натуралист, неочаквано открил източник на прясна храна, която спасила моряците от страшната болест и им дала сили да се борят срещу несгодите и студа. Това били безчислено множество… морски крави.

Откриването на този морски бозайник означавало спасението на болните и изтощени членове на екипажа на злополучния кораб „Св. Петър“. Месото на морската крава се оказало много вкусно, като месото на младите животни имало вкус на телешко, а на възрастните — на говеждо. Стопената мазнина пък не се отличавала по нищо от кравето масло и членовете на експедицията я пиели от чашка, без каквото и да било отвращение. Млякото на кърмещите женски животни приличало на кравето, само че било по-тлъсто и по-сладко. При това морската крава била съвсем лесна плячка.

„Капустниците, пише Стелер, ядат непрекъснато и поради изключителната си лакомия към храната държат главата си през цялото време под водата. По този начин те твърде малко се безпокоят за живота и безопасността си и човек с лодка или дори гол може да плува между тях и да избере онази, която иска да измъкне от морето. По време на яденето те не правят нищо друго, освен че след всеки четири или пет минути показват носа си над водата и с шум, подобен на конско цвилене и пръхтене, вдишват въздух с малко количество вода. По време на храненето те поставят единия си крак зад другия и по такъв начин или бавно плуват, или «ходят» така, както се движат биковете и овцете.“

И така доверчивите, ненаплашени от човека животни допускали хората толкова близо до себе си, че последните могли да ги убиват от упор било с брадва, било с каквото и да е парче желязо. След това ги извличали на брега, където ги разсичали на парчета.

Смята се, че Стелер съвсем сполучливо нарекъл открития от него морски бозайник „морска крава“. Той му дал това име не само защото непознатото животно „пасяло“ подводната растителност като същинска крава, но и затова, че месото и мазнината му, както вече се каза, наподобявали по вкус тези на домашната крава. Добре подготвеният и наблюдателен натуралист веднага схванал, че откритото от него животно е близкородствено с южноамериканския ламантин, наречен от испанците манати заради предните му крайници, наподобяващи ръце. Нещо повече, Стелер бил твърдо убеден, че откритият от него морски бозайник е напълно тъждествен с ламантина, който се среща по източното крайбрежие на Южна Америка и във водите на Антилските острови. В същност тези два вида животни, както и дюгоните, разпространени по крайбрежието на Индийския океан, спадат към един и същи разред — Сирени, само че принадлежат към различни родове. В систематично отношение всички тези животни са близки до копитните и фактически са „клон“ от тях. Те са се приспособили към живот по крайбрежната зона на моретата. Предните им крайници са се превърнали в перки, като все пак са запазили копитцата си в рудиментарно състояние.

Но какво са представлявали морските крави?

Най-достоверно описание за тях ни е оставил пак акад. Стелер, техният откривател:

„Тези животни, подобно на домашния рогат добитък, живеят на стада в морето. Обикновено мъжкият и женската плуват наблизо един до друг, а малките им пасат около брега пред тях. Единственото им занимание е само това — да си търсят храна. През цялото време на годината всички те се придържат към този остров (по-късно островът бил наречен Беринг — б.а.) в най-голямо количество, така че всички обитатели по източното крайбрежие на Камчатка изобилно биха могли да се снабдяват всяка година с месото и маста на това животно.

Кожата на морската крава притежава двоен слой: външната обвивка е черна или черно-кафява, дебела до един дюйм (равно на 23 мм — б.а.) и е здрава почти като корково дърво. Около главата има много ямички, бръчки и вдлъбнатини. Кожата се състои от светли отвесни нишки, така плътно прилепнали една към друга, както влакната на актинолита. Тази външна обвивка, която лесно се обелва от кожата, според мен представлява покривка от разположени близко един до друг сплъстени и видоизменили се косми, такива, каквито съм намирал у китовете. Долният слой кожа е малко по-дебела от тази на бика. Тя има бял цвят и е много здрава. Под тези два пласта кожа цялото тяло на животното е обвито с тлъстина, дебела четири пръста, след което следва месото…

Най-едрото от тези животни достига до 8–10 м дължина, а в най-дебелата си част, в областта на пъпа, има около седем метра обиколка…

До пъпа животното прилича на морски тюлен, а оттам до опашката — на риба. По общия си вид скелетът на главата не може да се различи от този на конска глава, но когато е покрита с козина и месо, тя прилича донякъде на главата на бивол, особено що се отнася до бърните…

Възрастното животно тежи около 8000 фунта или 200 руски пуда (около 3 200 кг. — б.а.). Мазнината му не е маслоподобна и не е мека, а е твърда на пипане и прилича на жлези. Тя е бяла, но щом постои няколко дни на слънце, получава приятен жълтеникав цвят, като първокачественото холандско масло. Приготвена отделно, тя превъзхожда по сладост и вкус най-хубавата говежда лой. Стопената мазнина има цвят и свежест на прясно дървено масло, а по вкус наподобява бадемовото масло.“

Ето и още няколко данни, които ще дадат пълна представа за животното.

Хоризонталната опашна перка била доста широка и имала кадифена обшивка. Перките на морската крава били дълги до метър и половина и притежавали две стави, а на върха нещо като конско копито. Малките очи, не по-големи от тези на овцата, нямали клепачи. На гърдите почти под самите перки се намират смукателните зърна, които са дълги по 5 см. Щом бъдат натиснати, от тях изтича гъсто и тлъсто мляко.

Стадата на морските крави, които се срещали само около островите Беринг и Медни на Командорския архипелаг, се състояли от около две хиляди животни. Животните са придържали към крайбрежните плитчини и идвали толкова близо до брега, че можели да бъдат докосвани с ръка. Морските крави почивали, като лежали по гръб на повърхността в спокойните заливи.

Първата морска крава била убита на о-в Беринг в края на юни 1742 г. Ловът бил организиран от лейтенант Ваксел, който след смъртта на Беринг поел командуването над оцелелия екипаж на кораба „Св. Петър“. Оттогава започнало и безпощадното и поголовно избиване на беззащитните и доверчиви животни. Промишлениците-китоловци и риболовци започнали все по-често да посещават острова и да изтребват огромни количества от тях.

През 1754 г. на острова зимувал Пьотър Яковлев. По това време морските крави се срещали все още в голямо количество. „Месото на една крава, пише той, стигаше за всички 33-ма човека предостатъчно за храна — в продължение на един месец и оставаше от него, тъй като една крава даваше около 200 пуда чисто месо и мазнина без костите.“ Според сведенията на П. Яковлев промишлениците, които зимували на о-в Беринг и били на групи от по двама-трима човека, не били в състояние да изтеглят на брега убиваните от тях животни, поради което месото им често се разваляло и не могло да се използува за нищо.

Освен на о-в Беринг, както се каза, морски крави имало още и на о-в Медни, който принадлежи също към групата на Командорските острови. Само за девет години в района на о-в Медни не останало нито едно животно. Скоро намалели и морските крави на о-в Беринг, чийто брой според предположенията на Стелер и другарите му възлизал на около 2000 животни. Промишленикът-ловец Адриян Толсти, който посетил острова през зимата на 1760–1761 г., не споменава нито дума за това животно в своя подробен „рапорт“. Брагин и Шелехов, които прекарали по една зима на Беринговия о-в — първият през 1773–1774 г., а вторият през 1783–1784 г., и дават точни сведения за промишлените животни тук, също не говорят нищо за морската крава.

След 1763 г. корабите на промишлениците-китоловци и риболовци започнали все по-рядко да посещават Командорските о-ви, тъй като силно намалелият брой на морските крави правел лова съвсем нерентабилен. Още през 1754 г. промишленикът Яковлев изказал мнение, че ловът на морски крави трябва да се прекрати за известно време, но никой не се вслушал в съветите му. Избиването продължило до 1768 г. Предполага се, че последният екземпляр от това ценно животно бил убит на о-в Беринг именно през 1768 г. от някой си Попов — ловец-промишленик. Около о-в Медни последната морска крава била убита още по-рано — през 1754 г. Оттогава никой не е споменавал повече за съществуването на морски крави.

Все пак шведският полярен изследовател акад. А. Е. Норденшелд, който през 1879 г. посетил със своя кораб о-в Беринг, пише в книгата си „Плаване на Вега“, че местните жители твърдели пред него, че през 1854 г. били виждали морска крава близо до острова. Три години по-късно обаче тук пристигнал американският учен Щайнегер, който отново разговарял със същите хора, които дали сведенията на Норденшелд, и останал с убеждението, че животното, за което ставало дума, в никакъв случай не е било морска крава. Той предполага, че навярно жителите на острова са наблюдавали друго китоподобно животно, може би женски нарвал, който би могло да бъде сметнат за морска крава.

И така само 27 години след като била открита за науката и света морската крава на Стелер, носеща тогава научното наименование ритина стелери, била вече напълно изтребена от руските и японските китоловци. Още едно ценно и интересно животно било заличено завинаги от списъка на световната фауна. Наистина един печален рекорд в унищожителната дейност на човека по отношение на природата.

Загубата е двойно по-голяма, като се има пред вид мнението на видния съветски зоолог проф. А. Г. Томилин, който смята, че със своя безобиден нрав стелеровата крава може би е щяла да стане първото морско домашно животно, обект на едно перспективно „крайбрежно скотовъдство“.

Но ето и една изненада, която на времето развълнува съветските зоолози…

„През юли 1962 г. по време на експедиционни работи по изучаване на китоподобните изследователският кораб «Буран» се намираше в района на нос Наварин.

Една ранна утрин на разстояние 80–100 м от кораба, намиращ се в непосредствена близост до брега, неколцина наблюдатели забелязали група доста едри животни (приблизително 6 животни) с необикновен вид. На следния ден, когато корабът се върнал отново в този район, било забелязано още едно подобно животно.

Районът на срещата бил плитководен, с малка лагуна, в която се вливала рекичка. В лагуната имало големи обраствания от «морско зеле» (вид кафяво водорасло — ламинария — б.а.). С изключение на една малка част през зимния период районът не се покривал с лед.

По единодушното мнение на наблюдателите, мнозина от които работят дълги години в китобойната и зверобойната промишленост на Далечния Изток, срещнатите животни не приличали на нито едно от известните китоподобни и перконоги…

Същевременно поразява сходството на това животно по повечето от белезите му с морската или стелерова крава, такава, каквато са я описали Г. Стелер и С. П. Крашенинников, и която се смята за изчезнала в наши дни…“

Това наистина сензационно съобщение бе отпечатано в кн. 8 от 1963 г. на меродавното научно списание на АН на СССР „Природа“. То е подписано от А. Берзин, Е. Тихомиров и В. Тройкин — и тримата сътрудници на Тихоокеанския научноизследователски институт по рибно стопанство и океанография (ТИНРО) във Владивосток. Няма съмнение, че това са хора със съответната научна и практическа подготовка, заслужаваща пълно доверие.

От подробното описание, което те дават на наблюдаваните и от самите тях животни, се вижда, че те са притежавали голяма външна прилика със стелеровата крава, пък и поведението им било съответно същото. При това сътрудниците на ТИНРО твърдят със сигурност, че между съвременните морски бозайници в северните райони на Тихия океан не е регистрирано досега нито едно животно с подобни белези.

Всички съветски биолози и океанолози, цялата общественост на Съветския съюз бе заинтересувана от това съобщение. Като изхождат от него, както и от обстоятелството, че през последните години в ТИНРО редовно са постъпвали сведения от рибари, китоловци и местни жители, че са срещали животни, които според даденото от тях описание твърде много напомнят стелеровата крава, съветските специалисти са на мнение, че стелеровата крава трябва да се търси.

Океанът все още крие много тайни, които рано или късно ще бъдат разгадани от науката. Може би една от тези разгадки ще бъде именно повторното откриване на стелеровата морска крава.

Очилат корморан на Стелер (Phalacrocorax perspicillatus). По времето, когато корабът „Св. Петър“ попаднал на непознатия остров, тук имало само два вида птици, които не се срещали на Камчатка — очилат и бял корморан.

Първата от тези птици се срещала в огромни количества на острова. Тя била разпространена не само на о-в Беринг, но и на другия голям остров от Командорските о-ви — Медни, както и на островите в Северния Тихи океан. Някои автори допускат, че е възможно птиците никога да не са мътили на самия о-в Беринг, а само на малките острови край брега, тъй като на Беринг имало голяма популация от гладни арктически сини лисици, когато през 1741 г. експедицията на Беринг претърпяла тук корабокрушение.

Очилатият корморан на Стелер бил едра птица със слабо развити крила. Според сведенията на самия Стелер тя достигала на дължина повече от метър — до 105 см. Окраската на крилете и на опашката й била бронзовозелена, със стоманеносиви оттенъци на врата; главата й, с изключение на голото чело, била тъмнозеленикаво-синя. Тя имала и два зеленикавосини гребена.

Стелер не ни е оставил много сведения за тази птица. Предполага се, че тя се е хранела с дребна риба. Навярно гнездовият й сезон е бил в началото на лятото. Има сведения, че корморанът на Стелер бил глупава птица, която не се страхувала от човека и лесно можело да бъде убита. А тъй като птицата била вкусна за ядене, няма съмнение, че ловците на тюлени и морски видри (калани), които от време на време посещавали острова, също са я ловели и убивали за храна. Предполага се също така, че арктическите сини лисици са били естествен враг на тази голяма, тромава и почти неспособна да лети птица.

Видът трябва да е изчезнал приблизително към 1850 г., тъй като през 1882 г. местни жители казали на Щайнегер, че тези корморани били виждани и ядени преди около 30 години. И наистина всички известни екземпляри били подарени или продадени от губернатора на Ситка — Куприанов, през периода 1840–1850 г.

Части от скелета на тази птица били намерени от Щайнегер през 1882 г. в северозападната част на о-в Беринг. Препарирани екземпляри от нея днес има в Дрезден, Хелзинки и Лондон. В Зоологическия музей при Академията на науките на СССР се пазят и до днес два препарирани екземпляра от очилатия корморан на Стелер.