Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х


На татко и мама — Бил и Карла Ларсгард, на които дължа всичко.

Пролог

Решиха, че старецът е луд. Едва ли имаше някакво значение дали е неврологично заболяване или просто неизбежният ефект от напредването на възрастта. Джералд Реймонд Джейкъбс беше на осемдесет и седем години и прогресивно губеше чувствителността на сетивата си. Той непрекъснато говореше, и то прекалено много, което започна да ги тревожи. Още преди няколко години го бяха инструктирали какво е последното му истинско задължение в този живот — да пази мълчание до смъртта си. И това беше най-простото от задълженията му. Но старчето отказваше да се подчини на правилата, и това го правеше изключително опасен.

Посетителят мълчаливо се настани на мекия диван във всекидневната и видимо се опитваше да запази внимание. Беше на трийсет и осем години, с бледа кожа и керемиденочервена коса. Казваше се Малой. От десет минути той стоически издържаше хрипливите приказки на стареца, но търпението му вече се изчерпваше. Джейкъбс говореше седнал в люлеещия се стол. Едва успяваше да си поеме дъх, докато бълваше поредния отровен порой от думи. Поведението му потвърждаваше казаното от Малой преди: този дядка не е с всичкия си. А в момента — повече от всякога.

— Имам си сериозни неприятности — повтори за кой ли път Джейкъбс, като се спря, за да си поеме дъх. — И се уморих да ме лъжат.

— Точно затова сме тук, мистър Джейкъбс — с равен и спокоен глас му отвърна Малой, сякаш говореше на дете. — Искаме да уредим нещата.

— Не обичам да ме лъжат.

— Разбираме. И на нас това не би ни харесало.

— Сигурен съм, че е така — сопна се Джейкъбс. — Само че вече имам нови условия. Първо, трябват ми повече пари. След всичко, което им дадох, нямам друг избор. Или може би те предпочитат да отида и да разкажа всичко на вестниците. Това ли искат?

Малой преплете пръсти и не отговори. Мисията му не включваше тези неща. Дори не знаеше кой стои зад тайнственото „те“. Сведе поглед към дебелия ориенталски килим под краката си — и за миг не се усъмни в оригиналността му. Всичко във всекидневната — полилеят, масивното пиано, изящната антикварна мебелировка, крещеше за богатство и разточителност. Вглеждаше се внимателно в стария Джейкъбс. Изведнъж осъзна колко силно го е заинтригувало това дребно и арогантно човече.

— Не е нужно да предприемате каквито и да било драстични действия, мистър Джейкъбс — обади се накрая той. — Ние двамата с вас можем да уредим този въпрос. Тук и сега.

— Уморих се от техните лъжи — измърмори Джейкъбс.

Малой поклати глава и се заслуша в шума на течащата от кранчетата вода. Чуваше се все по-отчетливо. Малой напрягаше вниманието си и не изпускаше от поглед партньора си, който бавно слизаше по стълбите. Мъжът прекоси кухнята и неочаквано застана зад гърба на Джейкъбс. Казваше се Рение и до този момент не беше разменил и дума със старчето. Това бе типично за него — рядко разговаряше с когото и да било. Рение беше с около половин глава по-нисък от настанилия се удобно на стола Малой, но значително по-набит. В масивните си ръце държеше дебела дървена талпа.

— Така… — продължи бързо Малой, — искам да съм сигурен, че ще се разберем все пак. Искаш повече пари и…

— Достатъчно. Искам да се видя с Тейлър. Той е единственият, който може да ми помогне.

Рение мълчаливо бе заел удобна позиция. Очите му стрелнаха Малой и тутакси получиха мълчаливо потвърждение. Бавно вдигна талпата над главата си, задържа я за момент, след което я стовари върху главата на Джейкъбс. Старецът се приведе напред с приглушен стон и се просна шумно върху масичката пред стола, на който седеше.

Малой се изправи. Двамата вдигнаха тялото и го пренесоха до стълбите. Рение се качи нагоре, към шума на течаща вода в банята. Ваната бе почти препълнена. Малой завъртя обратно кранчетата и едва тогава започна да разкопчава ризата на стареца.

— Помогни ми.

Рение се наведе със сумтене и свали обувките и чорапите на стареца. Събу му панталоните заедно с долното бельо. Захвърлиха дрехите в единия ъгъл.

Малой се наведе над присвитото голо тяло. Подпря го на ръба на ваната и натика главата дълбоко под водата. Червени капчици се стичаха от раната на тила. Главата постоя малко под студената вода, тялото изведнъж започна да потреперва. Старият човек разпери ръцете си и опръска двамата мъже, които се опитваха да го притиснат с телата си и да задържат главата му под водата. Не беше никак трудно. Махането на ръцете продължи няколко секунди, но те го държаха така още една минута. Постепенно водата се покри с бледожълта пяна от жлъчка…

Доволни от свършеното, те отслабиха хватката. Вкараха и останалата част от тялото с лице надолу в порозовялата от кръвта вода. Преди да напуснат, Малой хвърли един сапун върху трупа.

Двамата претърсваха повече от час и половина къщата, като започнаха от гаража. Наближаваше единайсет часа, когато се върнаха в колата си и отпрашиха в нощта.