Кайл Милс
Човекът без сянка (59)

58.

Блясъкът на насрещните фарове се появи едновременно с пулсирането в главата на Ричард Прайс. Той отмести поглед встрани, съсредоточи се върху дясната страна на пътя и извърши маневрата, използвайки само периферното си зрение.

Шест часа. Шест часа позиране, убеждаване и безкрайни обяснения и пак не постигнаха нищо. Всеки път, когато присъстваше на някое от онези съвещания, Прайс си казваше, че не може да станат по-лоши. И всеки път се оказваше, че греши.

В началото всичко беше само типична политическа тъпотия. Арогантни типове на изборни длъжности, които не бяха чели предоставените от него материали и чиито бащи ги бяха освободили от военна служба, му казваха откъде ще дойде следващата заплаха за Америка и кой е най-добрият начин за защита. Разбира се, стратегията им нямаше нищо общо с патриотичния плам, а само дали определена оръжейна система ще бъде произведена в техния щат.

Съвещанията се бяха изродили в почти сюрреалистичен абсурд. Отначало промените бяха едва забележими, но сега, когато използването на системата на МТД ставаше неизбежно, преместването на фокуса беше болезнено очевидно.

Стана ясно, че тези мъже са съвършено неподготвени за политическите последици от появата на една оперативна, базирана в космоса отбранителна система. Те бяха предположили, че МТД е поредната бездънна яма, в която изчезват парите на данъкоплатците. И сега започваха да изпадат в паника — издигаха бюджетни барикади и променяха изискванията и очакванията си почти всеки ден в усилие да спрат или поне да забавят неизбежното.

Прайс беше благодарен за тихия мрак, който обгради колата му, когато се отклони от магистралата и подкара по улицата, водеща към квартала му. Той шофираше по памет, припомняйки си за пореден път съвещанието. Бяха съкратили значителна част от финансирането в последно усилие да го забавят. Но това нямаше да стане. С непредсказуемостта, която Марън внасяше в проекта, беше ясно, че секването на потока от пари може да се окаже пагубно. Всяка минута от приноса му към проекта беше ценна и трябваше да бъде оползотворена докрай. Фондът за непредвидени разходи, който Прайс тайно бе създал, щеше да бъде достатъчен за завършването на проекта. Вярно, щеше да бъде трудно, но ако успееха да отстранят главните теоретични препятствия и Марън временно беше послушен, нямаше да има проблеми.

Прайс зави в алеята пред дома си и се намръщи, когато бе принуден да мине покрай кола, която не познаваше, за да влезе в гаража. Ако автомобилът принадлежеше на някоя от приятелките на Рейчъл, Прайс се надяваше да учат. Още една четворка по физика, и тя щеше да бъде наказана да не излиза от къщи, докато не навърши двайсет години.

Прайс слезе от колата и тръгна към задната врата, за да вземе куфарчето си, но после се отказа. Тази вечер нямаше да работи. Щеше да се изкъпе и да си легне.

— Кони? Вкъщи ли си? — извика той, прескочи панера с прането и продължи към вратата на кухнята. — Кони! Къде…

Прайс протегна ръка и опита да се подпре на хладилника, преди коленете му да се огънат и да се строполи на пода.

— Съжалявам, генерале. Каза ли, нещо?

Торсът на Едуард Марън се движеше напред-назад като дърво, което се клати от вятъра. Или като змия. Той стоеше зад Рейчъл, чиято глава едва се виждаше зад огромния плот в средата на кухнята.

— Не! — Звукът се изтръгна от устата му, сякаш не беше глас, а по-скоро прекъснато дихание.

Прайс се запромъква наляво, като внимаваше да не прави резки движения и без да откъсва очи от Марън. Физикът беше почти неузнаваем. Обикновено безупречно сресаните му коси бяха разрошени и сплъстени от пот, а устата — изкривена в жестока усмивка, разкрила зъби, които не изглеждаха човешки. Прайс бе виждал загатвания и краткотрайни пристъпи на това състояние, но никога не си бе представял как изглежда истинската същност на Марън.

Когато най-после заобиколи високия плот и видя какво е направил Марън с момиченцето му, Прайс усети как мускулите на стомаха му се свиват неконтролируемо. Той се преви на две и едва не повърна вечерята, която му бяха сервирали преди два часа.

— Нещо не е наред ли, генерале?

Тя беше гола и завързана с телени закачалки за кухненски стол. Бялата й кожа беше осеяна с тънки резки, които започваха от врата и свършваха до коленете. Кръвта в някои от по-плитките рани бе започнала да се съсирва, но от други струяха червени ивици. Прайс примигна с усилие, опитвайки се да прогони мислите за раждането и живота на дъщеря си, които замъглиха съзнанието му.

— Съжалявам, генерале. Колко съм неучтив! Вероятно се тревожиш за съпругата си. Тя е горе. Но се опасявам, че е… мъртва.

— Мръсно копеле! — Прайс възвърна гласа си, когато в организма му нахлу приток на адреналин. — Ще те убия.

Той направи крачка напред, но спря, когато видя блясъка на ножа. Марън уви ръце около Рейчъл и започна да размазва кръв върху дясната й гърда. Главата й леко помръдна, когато той стисна зърното й между показалеца и палеца си. Още беше жива.

Прайс бръкна под сакото и извади своя деветмилиметров пистолет.

— Махни се от нея! Веднага!

Марън се наведе по-близо до Рейчъл, приглади косите й назад с устните си и прошепна нещо в ухото й. После хвана брадичката и надигна главата й. Прайс видя, че клепачите й потрепнаха, но отново се съсредоточи върху Марън.

— Казах, махни се!

Марън продължи замислено да си играе със зърното й, като държеше ножа близо до гърлото, за да не позволи на Прайс да стреля.

— Искаш ли да й кажеш нещо, Ричард? Тя все още е в съзнание. Ти ми даде практически уроци как се поддържа жертвата в съзнание.

— Казах, махни се от нея, да ти го начукам!

Този път Прайс успя да изкрещи, но викът му не беше силен. Сълзи замъглиха очите му и той бе принуден да ги избърше.

— Не разбирам, Ричард. Изглеждаш разстроен. Лазерът още е важен, нали? Беше достатъчно важен, за да жертваш дъщерите на други бащи. — Марън пое дълбоко въздух, вдъхвайки уханието на косите на Рейчъл. — Не искам да се притесняваш, Ричард. Разказах й всичко за теб. И знам, че тя се гордее, заради жертвите, които ти си направил за страната си.

— Махни се от нея! — изкрещя Прайс. — Моля те!

Марън най-после изпълни желанието му и направи една-единствена крачка вляво. Но докато се отдръпваше, прокара ножа по гърлото на Рейчъл.

— Не!

Прайс наблюдаваше безпомощно как кръвта се стича по гърдите, корема и краката на дъщеря му и капе на пода. Тя изглежда не разбираше напълно какво става. Взираше се в него озадачено, докато накрая светлината, която блестеше в очите й, угасна. Но миг преди това там премина мигновено сянка на прозрение. И на обвинение.

Стомахът на Прайс най-после се разбунтува. Той се преви на две и започна да повръща, без да може да спре, опитвайки се да не изпуска Марън от прицел. Когато успя да събере сили да се изправи, видя, че Марън не е помръднал и на лицето му бе изписано престорено състрадание.

— Не можеш да ме убиеш — каза той, когато генералът насочи пистолета към гърдите му. — Помисли за дълга си. Помисли за Америка.

Прайс се хвърли към него, стреляйки толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Марън залитна назад, опита се да запази равновесие и после се строполи на пода. Прайс падна на колене и видя дупките в ризата на Марън в областта на сърцето, но това не му беше достатъчно. Той пусна пистолета, започна да удря лицето му, усети как кокалчетата му разбиват кости, плът и зъби и видя кръвта, която бликна от устата. Но и това не беше достатъчно. Прайс отново взе пистолета и замахна.

Ръкохватката така и не попадна в целта.

Ръката на Марън се стрелна и с невероятна сила стисна китката му. Прайс почувства как костите му се трият една в друга и заби юмрук в гърдите на Марън, опитвайки да се освободи от хватката, преди да са започнали да се пукат. Когато нанесе удара, той усети дебелата подплата на бронирана жилетка.

— Наистина ли мислеше, че ще го направя толкова лесно? — попита Марън. От устата му се стичаше кръв. — Разочароваш ме, Ричард.