Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (17)

17.

Майло освободи персонала и помоли да му намерят помещение за работа.

Рамп каза:

— Където искате.

— Кабинетът на долния етаж — каза Мелиса и ни заведе в стаята без прозорци с картината на Гоя.

Бюрото в центъра бе бяло и твърде малко за Майло. Той седна зад него, опита да се настани удобно, отказа се и погледът му се плъзна по заобикалящите го отвсякъде книжни лавици.

— Прекрасен изглед.

— Татко е използвал помещението за кабинет. Проектирал го е без прозорци за максимум концентрация.

— Аха — каза Майло и започна да отваря и затваря чекмеджетата на бюрото. Извади си бележника и химикалката и ги остави отгоре. — Да имате телефонни указатели?

— Ето ги — отвърна Мелиса и отвори едно шкафче под библиотеката. Събрала цял наръч указатели, тя ги струпа пред Майло, скривайки цялата долна част на лицето му с тях. — Черният най-отгоре е с частните телефонни номера на Сан Лабрадор. Тук са номерата дори и на онези, които не са си ги дали в нормалния указател.

Майло раздели указателите на две по-ниски купчини.

— Нека да започнем с номерата на кредитните й карти.

— Тя има от всички по-известни карти — отвърна Рамп, — обаче не им знам номерата.

— Къде са й декларациите?

— В банката. Първи фидуциарен тръст. Сметките отиват право там и банката ги плаща.

Майло се извърна към Мелиса.

— Знаете ли някой номер?

Тя поклати глава и го погледна виновно като ненаучил урока си ученик.

Майло записа нещо.

— А номерът на шофьорската й книжка?

Мълчание.

— Това лесно може да се открие в отдел „Моторни превозни средства“ — каза Майло, пишейки. — Да продължим с описанието й — височина, тегло, дата на раждане, моминско име.

— Сто седемдесет и един сантиметра — започна Мелиса, — около шейсет и два килограма. Родена е на двадесет и трети март. Моминското й име е Падък. Реджайна Мари Падък.

Тя го каза буква по буква.

— Година на раждане? — попита Майло.

— Хиляда деветстотин четиридесет и шеста.

— Номер на социалната осигуровка?

— Не го знам.

Рамп се обади:

— Не съм й виждал картата, но съм сигурен, че Глен Ангър може да ви каже номера.

— Тя не държи ли никакви книжа в къщата? — попита го Майло.

— Не съм виждал такива неща.

— Санлабрадорската полиция не ви ли пита за това?

— Не — отвърна Рамп. — Може би се канят да съберат тази информация от други места, например от общинските архиви.

Майло остави химикалката.

— Добре, време е за работа.

Той посегна към телефона.

Нито Мелиса, нито Рамп помръднаха от местата си.

Майло каза:

— Спокойно можете да останете и да гледате, но ако ви се спи, това ще ви довърши, обещавам ви.

Мелиса се намръщи и излезе.

Рамп каза:

— Ще ви оставя да си гледате работата, господин Стърджис.

Обърна се и също излезе.

След минутка и аз ги последвах. Огледах се да намеря Мелиса, но не я видях. Седнах сам в антрето. Човек без никаква работа. Стрелките на триметров часовник, с толкова орнаменти по циферблата, че едва можеше да се разбере колко е часът, сочеха 11:45. Джина я нямаше вече девет часа.

И аз през повече от половината време бях висял тук.

Време бе да дремна малко и да оставя професионалистите да си вършат работата.

Отидох да кажа на професионалиста, че си тръгвам.

 

 

Той стоеше зад бюрото с разхлабена връзка, навил ръкавите до лактите и притиснал телефона под брадичката си, пишеше бързо.

— Аха… Може ли да му се вярва?… Така ли? Не знаех, че сте толкова добри, момчета… Така ли?… Наистина?… Както и да е, кога е станало това?… Добре, знам къде е. Благодаря ви, че ми казахте. Довиждане.

Майло затвори и каза:

— Това бяха пътната полиция. Изглежда, теорията ми за каране по магистралата малко се потвърждава. Постъпил е доклад, че може би са я видели да минава с ролса. В три и половина днес следобед на път 210, близо до Асуза. Карала на изток. Това е на около петнадесет километра оттук, така че по време съвпада.

— Какво значи това „може би са я видели“ и защо се обаждат чак сега?

— Докладвал е един патрул от моторотата, който в момента не е дежурен. Бил си включил радиото вкъщи, случайно чул бюлетина и веднага се обадил. Някъде около три и половина той инсталирал радара в левия банкет на 210 и се приготвил да раздава глоби, когато забелязал ролса да профучава покрай него на изток. Всичко станало бързо и той не запомнил номерата, само разбрал, че са английски. Това отговаря ли и на двата ти въпроса?

— А кой го е карал?

— Не могъл да види. Не че би видял, дори и да е искал, защото колата е с тъмни стъкла.

— А забелязал ли е, че стъклата са тъмни?

— Ами. Той е гледал колата. Линиите й. Май бил нещо като колекционер, имал бентли от горе-долу същия период.

— Ченге с бентли?!

— И аз реагирах така. Този, с когото разговарях току-що — сержант от Сан Гейбриъл — и оня, дето я видял, били приятели. Той лично приел обаждането, а и сам бил запален по колите. Колекционирал корвети. Доста ченгета ги е хванала тая краста — колелетата. Работят извънредно, само и само да могат да си плащат за играчките. Както и да е, та той ми каза, че някои стари бентлита не били толкова скъпи. Около двадесет бона, а ако вземеш някоя гробница и сам си я стегнеш, може да ти излезе и по-евтино. Ролсовете от същата година са по-скъпи, защото са редки. От тази „Сребърна зора“, са направили само неколкостотин екземпляра. Точно затова момчето я забелязало.

— Което означава, че това вероятно е била нейната кола.

— Вероятно. Но не задължително. Защото оня разправя, че била боядисана в черно и сиво, но не бил сигурен. Тя минала покрай него с около сто километра в час.

— Колко стари ролса, мислиш, може да са минали по същото време и през същото място?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Трябва да знаеш, че доста от тях са намерили спокоен гараж тук, в Лос Анджелис, още от времената, когато доларът е струвал нещо. А в района Пасадина — Сан Лабрадор са съсредоточени и много колекционери. Но все пак повече от деветдесет процента не мога да дам на тази възможност.

— На изток по 210 — казах замислено аз, представяйки си магистралата. — Накъде ли е тръгнала?

— Накъдето си иска, но е трябвало да решава бързо, защото магистралата свършва на четиридесет и пет километра оттам, малко преди Ла Верн. На север е Анджелис Крест, но тя не ми изглежда като човек, който ще започне да се катери по него. На юг може да поеме по която магистрала си иска — много са. Накъде ли е поела, по дяволите?

— Не знам. Но си мисля, че вероятно ще се придържа близо до цивилизацията.

Той кимна.

— Да. До нейния вид цивилизация. Мисля си за Нюпорт Бийч, Лагуна, Ла Джолла, Пома, Санта Фе Спрингс. Пак са много. А може и да е направила обратен завой и да е тръгнала към вилата в Малибу.

— Рамп каза, че два пъти звънял там, но никой не отговорил.

— Ами ако не иска да отговори?

— Защо ще тръгва в една посока, а после изведнъж обратно? Агорафобка, тръгнала да разглежда забележителности.

— Но ти сам каза, че тя е в процес на излекуване. Може би усещането да караш по магистрала го е подсилило. Гладка асфалтова лента, никакви светофари. Това би могло да те накара да се почувстваш силен. Да те накара да забравиш правилата.

Помислих малко. Сетих се кога за първи път усетих магията на пътя — на шестнайсет години отивах на запад да уча. За първи път прехвърлях Скалистите планини, видях пустинята през нощта, възхитен и ужасен едновременно. Спомних си мръснокафявата омара над котловината на Лос Анджелис — тежка и заплашителна, но неспособна да скрие мамещите светлини на града по здрач.

— Сигурно — казах.

Той заобиколи бюрото.

— А сега какво?

— Ще съобщя новините и ще разширим зоната на бюлетина. Готов съм да се обзаложа, че тя вече е излязла от окръга.

— Или колата е излязла — подхвърлих.

Той вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е нещо да й се е случило, нали така? И зад волана да е бил някой друг.

— Всичко е възможно, Алекс. Но ако ти си на мястото на лошия, би ли откраднал точно такава кола?

— Кой ми каза много отдавна, че сте хващали само глупавите престъпници?

— Ако искаш да играеш нечестно, нямам нищо против. Но на този етап аз трябва да съм видял нещо грозно, за да предположа нещо повече от едно обикновено бягство на възрастен. И то едва ли такова, което би ме превърнало в герой.

— Какво искаш да кажеш?

— Бегълците, Алекс, се откриват най-трудно. Богатите бегълци обаче са най-трудни от най-трудните. Защото те определят правилата. Купуват си билети срещу пари в брой, не работят, не използват кредитни карти, с една дума избягват да оставят след себе си следи. Това, което стана току-що между Рамп и хлапето, е ярък пример за това. Средният съпруг би бил далеч по-запознат с кредитните карти на жена си и номера й за соцосигуровка. Нормалната женена двойка споделя. А тези хора живеят отделно — поне финансово. Богатите знаят силата на парата, те си ги ограждат и си ги пазят като заровено съкровище.

— Отделни банкови сметки и отделни спални — казах аз.

— Каква интимност, а? Та той май изобщо не я познава. Питам се защо поначало се е оженил за нея, тук малката е права.

— Може да му е харесала мустака.

Той се усмихна тъжно и се запъти към вратата. Хвърлил поглед назад към стаята без прозорци, забеляза:

— Проектирана за максимум концентрация. Ако постоя още малко повече в нея, ще превъртя.

Сетих се за една друга стая без прозорци и казах:

— Тъкмо става въпрос за вътрешен дизайн, когато бях в клиниката на Габни, направи ми впечатление приликата между кабинета на Урсула Габни и хола на Джина горе. Абсолютно същият цвят, същият стил мебелировка. И единственото произведение на изкуството в кабинета на Урсула е една литография на Касът. Майка и дете.

— И какво означава това, докторе?

— Не съм сигурен точно какво означава, но ако литографията е подарък, то той е адски щедър. Последния път, когато проверих каталозите на търговете, литографиите на Касът вървяха на доста добра цена.

— Колко добра?

— От двайсет до шейсет бона за черно-бяла. А цветна още повече.

— А онази у докторката е цветна, така ли?

Кимнах.

— И много прилича на тази на Джина.

— Над шейсет бона, а? — замислено промълви той. — Как се гледа днес на терапевти, приемащи подаръци?

— Не е незаконно, но като цяло се смята за неетично… Може пък да придавам по-голямо значение на това. Или пък го виждам от обратната му страна. Пациентите също влияят на терапевтите си. Урсула може да си е купила Касът, защото е видяла литографията на Джина и я е харесала. С тия такси, които клиниката взема от клиентите си, спокойно може да си го позволи.

— Големи пари правят, а?

— Суперголеми. Когато и двамата Габни работят, вземат по петстотин долара на час от пациент. Той взема триста, а тя — двеста.

— А тя да е чувала нещо за равностойно заплащане за равностойна работа?

— Нейната работа май е по-равностойна, защото останах с впечатлението, че тя върши по-голямата част от терапията, докато той седи отзад и се прави на шеф.

Той цъкна с език.

— И за подшефска никак не е зле. Петстотин, а? — Той поклати глава. — Сладка работа. Хващаш някой богаташ с психически отклонения и си щракаш с пръсти.

Майло направи още една крачка и отново спря.

— Мислиш ли, че тая Урсула може да крие нещо?

— Какво да крие?

— Ами това, че знае нещо за цялата тази работа. Ако са толкова близки, колкото предполагаш, Джина може да я е посветила в плановете си за голямото бягство. А може би Урсула е сметнала, че това бягство е добро за нея — от терапевтична гледна точка. По дяволите, тя може дори да е планирала всичко това. В края на краищата Джина е изчезнала на път за клиниката.

— Всичко е възможно — отвърнах. — Но се съмнявам. Тя изглеждаше истински разтревожена от изчезването й.

— А мъжът й?

— Говореше, каквото се говори в такива случаи, но не изглеждаше кой знае колко шокиран. Твърди, че избягвал да се безпокои. Сам тренирал психиката си срещу това.

— Доктор се лекува сам, а? А не би ли могло да се окаже, че е по-лош актьор от жена си?

— Искаш да кажеш и тримата да са в кюпа? — попитах го. — Мислех, че не обичаш големи конспирации.

— Обичам това, което се връзва. Не че нещо засега се връзва. Просто на този етап обмисляме всяка възможност.

— В групата на Джина има още две жени — продължих аз. — Ако наистина е имала намерение да бяга, може да е споделила това с някоя от тях. Когато предложих на Урсула да се видя с тях и да ги питам, тя зае доста твърда отбранителна позиция и ми каза, че Джина не общувала с тях извън клиниката, така че не можели да ми бъдат от полза. Ако наистина крие нещо, то го е заключила с девет ключа.

Той се подсмихна леко.

— С девет ключа, а? Мислех, че на това вашего брата му вика анонимност на пациента.

Усетих как се изчервявам.

Майло ме потупа по рамото.

— Хайде, хайде, какво толкова има двама приятели да си кажат по някоя и друга истина в очите. Което ми напомня, че трябва да отида и да я кажа и на моите клиенти.

 

 

Намерихме Рамп да седи и да пие в стаята с боядисания гредоред. Завесите бяха дръпнати върху френските прозорци и той гледаше в пространството с полузатворени очи. Лицето му бе станало леко червендалесто, а яката на ризата му бе влажна около ръба. Когато влязохме, той каза с приятелски глас:

— Господа.

Майло го помоли да извика Мелиса и той звънна в стаята й по вътрешната връзка. Когато тя не отговори, той опита още няколко стаи и накрая безпомощно вдигна рамене.

— По-късно ще й кажа — успокой го Майло и му каза, че колата е била видяна.

— Път 210? — повтори Рамп. — Къде може да е отивала?

— Сещате ли се за някое място?

— Кой, аз? Не, разбира се, че не. Нищо не мога да… Защо ще вземе да кара по магистралата? Та тя започна да шофира съвсем отскоро. Това е просто лудост.

Майло продължи:

— Няма да е зле да разширим зоната на бюлетина до целия щат.

— Разбира се. Направете го.

— Това трябва да се направи от полицията. Вашите местни ченгета вероятно вече са информирани за това, че колата е била видяна, и може вече да са помолили за разширен бюлетин. Ако искате, мога да им се обадя и да проверя.

— Моля — отвърна Рамп, стана и прекоси стаята. Единият край на ризата му беше излязъл от панталона и на него се виждаше монограм ДНР. — По магистралата. Чудна работа. Сигурни ли са, че е била тя?

— Не — отвърна Майло. — Единственото, в което са сигурни, е, че това е била кола точно като нейната.

— Значи сигурно е била тя. Колко коли „Сребърна зора“ има в тоя край.

Той се погледна, видя извадената риза и бързо я натъпка в панталона.

Майло каза:

— Следващата стъпка е да се проверят аеролиниите, а утре сутринта да се отиде до банката и да се надникне във финансовите й бумаги.

Рамп впери поглед в него и извил ръка назад, заопипва празното пространство зад себе си, докато напипа креслото, и тежко се отпусна в него, без да сваля поглед от Майло.

— Това, дето го казахте в началото… дето може да е избягала… Сега вече сте сигурен в това, така ли?

— Не съм сигурен още в нищо — каза Майло с благост, каквато изненада дори мен, и повдигна брадичката на Рамп с няколко сантиметра. — Просто върша онези неща, които трябва да се свършат.

Някъде из къщата се затръшна врата.

Рамп скочи от мястото си, излезе и след няколко секунди се върна, повлякъл Мелиса за ръка.

Върху ризата си тя беше с брезентово яке, а на краката си бе обула ботуши, по които се бе полепила кал и трева.

— Накарах момчетата на Сабино да претърсят имението — каза тя. — За всеки случай. — Кратък поглед към Рамп. — Какво става?

Майло повтори разказа си.

— Магистралата — каза Мелиса. Едната й ръка посегна към другата и я замачка.

— Няма никакъв смисъл, нали? — каза Рамп.

Тя не му обърна внимание, отпусна ръце и насочила поглед към Майло, каза:

— Е, поне знаем, че е добре. Сега какво трябва да се прави?

Майло отговори:

— Разговори по телефона до сутринта. После отивам в банката.

— Защо трябва да чакате до сутринта? Веднага ще се обадя на Ангър и ще му кажа да дойде тук. Това е най-малкото, което може да направи, след като семейството му е дало толкова бизнес…

— Добре. Кажете му, че трябва да погледна из документите на майка ви.

— Почакайте тук. Ще отида веднага да му се обадя.

Тя излезе.

Майло каза:

— Да, мадам.