Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (1)

(Какво определя съдбините на човешките общества)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джаред Даймънд.

Пушки, вируси и стомана: Какво определя съдбините на човешките общества

 

Американска, първо издание

 

Превод: Юлиян Антонов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Художник на корицата: Емил Трайков

 

Формат: 16/60/90

Обем: 40 печатни коли

Дадена за печат: септември 2006 г.

Излязла от печат: септември 2006 г.

 

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2006 г.

 

ISBN-10: 954-321-262-7

ISBN-13: 978-954-321-262-0


На Еса, Каринига, Омвай, Паран, Сауакари, Вивор и всички останали мои приятели и учители от Нова Гвинея — господари на една много трудна околна среда.

Вместо предговор
Защо световната история прилича на луковица?[1]

 

Целта на тази книга е да предложи една кратка история на всичко случило се през последните тринайсет хилядолетия. Основният въпрос, на който се градеше и мотивацията ми, бе: Защо историята се развива по различен начин на различните континенти? Ако този въпрос ви кара да изтръпнете от мисълта, че сте попаднали на някой расистки трактат, по-добре се успокойте. Не е така. Както ще се убедите сами, моята теза няма нищо общо с расовите различия. Ударението пада върху търсенето на окончателни отговори и възможно най-стриктното проследяване на историческата причинно-следствена връзка.

Повечето книги за световната история всъщност се фокусират главно върху историята на писмените евразийски и северноафрикански общества. Коренните общности от другите части на света — Субсахарска (или „черна“) Африка, двете Америки, Югоизточна Азия, Австралия, Нова Гвинея и тихоокеанските острови — получават в най-добрия случай кратки обзори, свързани предимно със случилото се в най-новата им история, след като са били открити и покорени от западноевропейците. Но дори и в самата Евразия историята на нейната най-западна част се ползва с много по-голямо внимание, отколкото тази на Китай, Индия, Япония, тропическа Югоизточна Азия и други източноевразийски общества. Случилото се преди появата на писмеността (ок. 3000 г. пр.Хр.) също не се проследява особено подробно, въпреки че то съставлява 99,9994% от продължаващата вече пет милиона години история на човешкия вид.

Всяко подобно стесняване на фокуса страда от три основни недостатъка. Първо, днес все повече расте, и то напълно разбираемо, броят на хората, интересуващи се и от други общества, освен тези в Западна Евразия. В края на краищата тъкмо тези, „другите“, обхващат и по-голямата част от човечеството и са огромното мнозинство от етническите, културни и езикови групи в света. При това някои от тях вече са се наредили — а други са на път да ги последват — сред най-могъщите световни икономически и политически сили.

Второ, дори на хората, вълнуващи се само от формирането на модерността, една история, свеждаща се до световното развитие след появата на писмеността, едва ли ще предложи особено благодатна храна за размисъл, а и по-задълбочени познания. Не бива да оставаме с впечатлението, че обществата на различните континенти са се движели в пакет до 3000 г. пр.Хр., когато западноевразийските сякаш изневиделица са открили писмеността и оттогава насам са започнали да се откъсват пред останалите и в редица други отношения. Напротив, около тази дата вече е имало не само евразийски, но и северноафрикански общества с наченки на писменост, централизирано държавно управление и градове. Те вече са намирали по-широко приложение на своите метални сечива и оръжия, както и на домашните си животни (товарни, ездитни или впрегатни), т.е. играещи ролята на „механична тяга“, и са се прехранвали със земеделие и скотовъдство. На този етап обаче никое от тези неща не е било налице в повечето части на другите континенти; някои, но далеч не всички, се появяват в отделни части на двете Америки и субсахарска Африка, но едва през следващите пет хилядолетия — да не говорим, че австралийските аборигени така и никога не се сдобиват с тях. Това вече би трябвало да ни подскаже, че корените на западноевразийската доминация в модерния свят са заложени още в този безписмен период, продължил до 3000 г. пр.Хр. (Под „западноевразийска доминация“ разбирам не просто челната позиция на самите западноевропейски общества, но и на тези, изградени по техен образец на останалите континенти.)

Трето, една история, фокусирана върху западноевразийските общества, очевидно игнорира и най-важния въпрос. А той е: защо само тези общества са се сдобили с такава несъразмерно голяма мощ и изобретателност? Обичайните отговори касаят т.нар. проксимални фактори — появата и възхода на капитализма, меркантилизма, науката, технологията, както и на онези гадни вируси, които убивали хората на другите континенти при всеки техен контакт с евразийци. Защо обаче всички тези компоненти на „империализма“ са се появили именно в Западна Евразия, а навсякъде другаде са били в много по-скромни мащаби, ако изобщо ги е имало?

Всеки компонент си остава само един проксимален фактор и не може да ни даде окончателния отговор. Защо например капитализмът не е пуснал корени в предколумбово Мексико? Защо меркантилизмът не е процъфтявал в Субсахарска Африка? Защо науката (такава, каквато я разбираме днес) не е намерили почва в Китай? Защо коренните жители на Северна Америка не са познавали развитите технологии, а австралийските аборигени — „гадните вируси“? И ако в отговор някой се позове на т.нар. специфични или „идеосинкретични“ културни фактори — примерно че развитието на науката в Китай е било възпрепятствано от конфуцианството, но затова пък в Евразия е било поощрявано още от древните гърци и юдео-християнските традиции, — то това би означавало, че този някой отново пренебрегва необходимостта от окончателен отговор. Аз пък бих го попитал следното: а защо не се е получило обратното — конфуцианството да се развие в Евразия, а юдео-християнската традиция в Китай? Нещо повече, това би означавало да се игнорира и фактът, че до XV в. сл.Хр. („епохата на великите географски открития“) Китай всъщност е бил много по-напреднал от Западна Евразия в сферата на технологиите.

Но човек не би могъл да разбере дори развитието на западноевразийските общества, ако се е фокусирал единствено върху тях. Най-интересните въпроси засягат тъкмо техните различия с другите общества. И за да отговорим на тези въпроси, ние трябва да разберем и останалите общества, а това на свой ред означава да поставим западноевропейските в един много по-широк контекст.

Някои читатели може би ще си помислят, че за разлика от „конвенционалните“ историци аз изпадам в другата крайност и отделям прекалено малко място на Западна Евразия за сметка на останалите части на света. Бих им отговорил така: историята на някои от тях е и доста поучителна, тъй като в рамките на тези сравнително малки географски ареали са живели не само многолюдни, но и доста различни общества. Ще се намерят и такива, които ще побързат да се съгласят с един от рецензентите на тази книга. Не без известна ирония този мой рецензент писа, че аз явно съм склонен да разглеждам световната история като гигантска луковица, на която модерният свят е само външната обвивка, а другите — вътрешните пластове — трябва да се отлюспват един по един, за да се стигне накрая и до смисъла на историческото развитие. Да, световната история наистина наподобява луковица! Но отстраняването на отделните „люспи“ е и едно доста интригуващо занимание, криещо безброй предизвикателства — а и е от изключителна важност за самите нас, особено днес, когато се стремим да усвоим уроците на миналото, за да можем да посрещнем подобаващо и своето бъдеще.

Дж. Д.

Бележки

[1] Въпросният „предговор“ фигурира в двете предишни издания с меки корици (от 1997 и 1999 г.). Решихме да го включим в настоящия й вариант (допълнен със специална глава за Япония), тъй като съдържа някои по-релефни метафори, които биха улеснили читателя в разбирането на тази книга. — Б.пр.