Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (1)

Първа глава
Таткото

Маа Рамотсве имаше детективска агенция в Африка, в подножието на възвишението Кгале. Нейните активи бяха: бял микробус, две бюра, два стола, телефон и една стара пишеща машина. Имаше и чайник, в който маа Рамотсве, единствената жена — частен детектив в Ботсуана, си правеше ройбос. Имаше и три чаши — една за нея, една за секретарката и една за клиента. Всъщност от какво друго се нуждае една детективска агенция? Детективските агенции зависят от човешката интуиция и интелигентност, а маа Рамотсве имаше в излишък и от двете. Но, разбира се, никакъв опис не би могъл да включва тези качества.

Освен това тя имаше и великолепен изглед от агенцията си, което също не би могло да е част от описа. Как може някакъв опис да даде представа за гледката от вратата на маа Рамотсве? Отпред — акация, дървото-храст, което осейва широките периферии на Калахари; големите бели бодли са остри като предупреждение, а маслиненосивите листа — напротив — са толкова деликатни. В клоните й, особено в късния следобед или в прохладното ранно утро, човек можеше да види и папагал, или по-скоро да го чуе. А зад акацията, над прашния път, се виждаха покривите на градчето, затулени от дървета и шубраци; на хоризонта, в синята мараня, се издигаха хълмовете, като невероятни, прекалено огромни мравуняци.

Всички я наричаха маа Рамотсве, макар че ако искаха да бъдат официални, би трябвало да й викат мадам маа Рамотсве. Така бе редно за човек с добро обществено положение, но самата тя никога не беше използвала това обръщение по свой адрес. Затова винаги си оставаше маа Рамотсве, а не Прешъс Рамотсве — име, което много малко хора използваха.

Тя беше добър детектив и добра жена. Добра жена в добра страна, би казал човек. Тя обичаше своята Ботсуана, една мирна страна, обичаше и Африка заради всички изпитания, които тя бе преживяла. Не се срамувам да се нарека африкански патриот, казваше маа Рамотсве. Обичам всички хора, създадени от Бога, но най-много обичам хората, които живеят на това място. Те са моите хора, моите братя и сестри. Мой дълг е да им помогна да разнищят загадките в своя живот. Това е моето призвание.

В моментите, когато беше свободна и нямаше належаща работа — моменти, в които всички се одрямваха от жегата, — тя обикновено сядаше под акациевото си дърво. Там беше твърде прашно, а и кокошките понякога идваха и кълвяха нещо в краката й, и все пак, изглежда, това място даваше простор на мисълта. Тъкмо тук маа Рамотсве обмисляше някои въпроси, които в ежедневния живот могат толкова лесно да бъдат забравени.

Всичко, мислеше си маа Рамотсве, преди това е било нещо друго. Ето ме мен, единствената жена — частен детектив в цяла Ботсуана, седя пред своята детективска агенция. Но само преди няколко години тук нямаше детективска агенция, а още по-отдавна, преди да се появят каквито и да е постройки, тук са били само акациевите дървета, коритото на реката в далечината и после Калахари, на един хвърлей разстояние.

В онези дни не я е имало дори Ботсуана, тук е бил протекторатът Бечуаналенд, а преди това — страната Кама и лъвове със сух вятър в гривите. А виж сега — детективска агенция, точно тук в Габороне, а аз, дебелата детективка, седя отвън и си мисля за това, как нещо, което днес е едно, става съвсем друго утре.

Маа Рамотсве основа „Дамска детективска агенция №1“ с парите от продажбата на бащиния си добитък. Баща й притежаваше голямо стадо и нямаше други деца; така че всички животни, общо сто и осемдесет, включително белите индийски бикове, чиито прадядовци сам беше отгледал, останаха за нея. Изкараха животните от оборите, които се намираха в Мочуди, и ги оставиха да чакат в прахта, под погледите на бърборещите кравари, докато дойде търговецът на добитък.

Взеха им добра цена, понеже същата година бяха паднали големи дъждове и тревата беше избуяла. Ако ги бяха продали предишната година, когато по-голямата част от Южна Африка беше поразена от суша, щеше да е съвсем различно. Тогава хората се колебаеха: едни се бяха вкопчили в добитъка си, понеже без него човек е като гол; други, по-отчаяни, продаваха, защото години наред нямаше дъжд и животните се топяха пред очите им. Маа Рамотсве беше доволна, че болестта на баща й му попречи да вземе каквото и да било решение — ето че сега цената се беше качила и тези, които задържаха добитъка си, бяха възнаградени.

— Искам да имаш свой бизнес — каза й той на смъртното си легло. — Сега ще вземеш добра цена за добитъка. Продай го и започни някакъв бизнес. Кланица, да речем. Магазин. Каквото искаш.

Тя хвана ръката на баща си и погледна в очите този мъж, когото обичаше повече от всеки друг, нейният татко, нейният мъдър татко, чиито дробове се бяха напълнили с прах в мините и който се беше лишавал от какво ли не и бе спестявал, за да й осигури добър живот.

Беше й трудно да говори през сълзи, но все пак успя да каже:

— Смятам да основа детективска агенция. В Габороне. Ще бъде най-добрата в Ботсуана. Агенция номер едно.

Очите на баща й се отвориха широко, като че ли се мъчеше да каже нещо.

— Но… но…

Но умря, без да доизрече, и маа Рамотсве падна на гърдите му и оплака цялото достойнство, любов и страдание, които си отидоха заедно с него.

 

 

До „Лобатсе Роуд“, в покрайнините на града, тя сложи табела, боядисана в ярки цветове, която сочеше към малката постройка, купена от нея. На табелата пишеше:

„Дамска детективска агенция № 1. За всякакви поверителни въпроси и разследвания. Гарантирано удовлетворение и за двете страни. Управлява се лично от собственика.“

Към основаването на нейната агенция имаше значителен обществен интерес. По „Радио Ботсуана“ излъчиха интервю с нея, в което, по нейно мнение, я притиснаха доста грубо да докаже квалификацията си, а в „Ботсуана Нюз“ излезе една много по-удовлетворителна статия, която насочваше вниманието към факта, че тя е единствената жена — частен детектив в страната. Тази статия беше изрязана, копирана и сложена на видно място на малко табло до входната врата на агенцията.

След едно мудно начало тя с изненада откри, че всъщност има значително търсене на услугите, които предлага. Консултираха се с нея за изчезнали съпрузи, за това, доколко може да се има доверие на потенциални бизнес партньори, както и за случаи, когато подозираха в измама своите работници. Почти винаги тя успяваше да даде на клиента някаква информация; когато пък не можеше да го направи, тя не вземаше такса, заради което никой от потърсилите нейните услуги не оставаше недоволен. Тя откри, че хората в Ботсуана обичаха да говорят, и само споменаването на факта, че е частен детектив, отприщваше поток от информация на всякакви теми. Явно хората се ласкаеха, че към тях се е обърнал частен детектив, и това им развързваше езиците. Нещо такова се случи с Хапи Бапетси, една от първите й клиентки. Бедната Хапи! Да загубиш баща си, после да го намериш и след това отново да го загубиш…

 

 

— Живеех щастливо — каза Хапи Бапетси. — Много щастливо. И после взе, че се случи това и всичко се промени.

Маа Рамотсве наблюдаваше клиентката си, докато й наливаше ройбос. Тя вярваше, че всичко, което искаш да узнаеш за някого, е изписано на лицето му. Не, не правеше заключения според формата на главата — макар че мнозина още се придържаха към това убеждение; по-важното беше внимателно да разгледаш чертите на лицето и общия вид. И, разбира се — очите; те бяха много важни. Очите позволяваха да надникнеш направо в човека, да проникнеш в самата му същност, и затова онези, които имаха да крият нещо, носеха тъмни очила и на закрито. Тъкмо тях трябва да наблюдаваш много внимателно.

Хапи Бапетси беше интелигентна; това се виждаше веднага. Освен това явно почти нямаше тревоги — по лицето й нямаше бръчки, освен онези, свързани с усмивката, разбира се. Значи става дума за мъж, помисли си маа Рамотсве. Беше се появил мъж и бе развалил всичко, разрушавайки щастието й с лошотията си.

— Нека първо ви разкажа за себе си — каза Хапи Бапетси. — Аз идвам от Маун, близо до блатото Окаванго. Майка ми държеше малък магазин и аз живеех с нея в къщата на гърба му. Имахме много кокошки и бяхме много щастливи. Майка ми каза, че баща ми си е тръгнал отдавна, още когато съм била бебе. Отишъл на работа в Булавайо и повече не се върнал. Един човек ни писа — друг тсуана^[1], който живееше там, — че доколкото знаел, татко бил мъртъв, но все пак не бил съвсем сигурен. Той пишеше, че един ден отишъл да види някого си в болницата „Мпило“ и, както вървял по коридора, видял да карат мъртвец на носилка, който много приличал на татко. Но не бил сигурен. И така, ние решихме, че той сигурно е мъртъв, но майка ми не се натъжи кой знае колко, защото никога не го бе харесвала особено. А аз дори не можех да си го спомня, така че това нямаше голямо значение за мен. После тръгнах на училище в Маун, учех при католически мисионери. Един от тях откри, че се справям с математиката доста добре, и отдели много време да ми помага. Казваше, че никога не е срещал момиче, което може да смята толкова бързо. Предполагам, че това е изглеждало много странно. Щом видех някакви числа, просто ги запомнях. После откривах, че съм ги събрала наум, без изобщо да мисля за това. Ставаше съвсем лесно, без никакви усилия. Тъй че си взех много добре изпитите и още същия ден тръгнах към Габороне, за да уча счетоводство. Това също ми се видя много просто; поглеждах цял лист с числа и веднага разбирах всичко. След това, на следващия ден, си спомнях всички числа точно и, ако трябваше, можех да ги запиша. Получих работа в банката и с течение на времето ме повишиха няколко пъти. Сега съм първи помощник-счетоводител и според мен няма да стигна по-високо, защото всички мъже се тревожат, че ще ги накарам да изглеждат глупави. Но не ме е грижа. Получавам много добра заплата и успявам да свърша всичката си работа до три следобед, а понякога и по-рано. След това ходя да пазарувам. Имам чудесна къща с четири стаи и съм много щастлива. Струва ми се, че да имаш всичко това само на трийсет и седем, е доста добре.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Всичко това е много интересно. Права сте. Наистина се справяте добре.

— Аз съм голяма късметлийка — каза Хапи Бапетси. — Но ето че се случи това — моят татко се върна у дома.

Маа Рамотсве пое дълбоко дъх. Не беше очаквала това; мислеше, че има някакъв проблем с мъж. Бащите бяха съвсем друга работа.

— Просто почука на вратата — каза Хапи Бапетси. — Беше събота следобед и аз си почивах на леглото, когато чух да се чука. Станах, отидох до вратата и — там стоеше един мъж, някъде около шейсетте, с шапка в ръце. Каза ми, че е моят татко и че е живял дълго време в Булавайо, но сега се е върнал в Ботсуана и е дошъл да ме види. Ясно е колко се изненадах. Трябваше да седна, мислех, че ще припадна. А той говореше. Каза ми името на майка ми, при това правилно, каза също, че съжалява, задето не е поддържал връзка с нас. После попита дали може да остане в една от свободните стаи, понеже нямал къде другаде да отиде. Отговорих му, че може, разбира се. Много се развълнувах да видя отново моя татко и си мислех, че ще бъде добре да наваксаме всичките изгубени години и баща ми да заживее при мен, особено след като майка ми умря. Така че му постлах в една от свободните стаи и му направих обилна вечеря — пържола и картофи, която той изяде много бързо. После поиска още. Това стана преди около три месеца. Оттогава той живее при мен, а аз полагам всички грижи за него. Правя му закуска, приготвям му нещо за обед, което оставям в кухнята, а вечер му готвя вечеря. Купувам му по една бира на ден, взех му и нови дрехи и чифт хубави обувки. А той само седи пред външната врата и дава поредната си поръчка.

— Много мъже са такива — прекъсна я маа Рамотсве.

— Този няма равен — кимна Хапи Бапетси. — Не е измил дори една чиния, откакто дойде, а аз се изтощих да се грижа за него. А и той харчи много от моите пари за витамини и сушено месо. Не бих се оплаквала от това, ако не беше едно нещо: всъщност не вярвам, че той е моят истински татко. Не мога да го докажа, но мисля, че този човек е един натрапник, който е чул за нашето семейство от моя истински татко, преди той да умре, а сега се преструва на него. Мисля, че този човек е търсел старчески дом, и сега е много доволен, понеже е намерил дом за чудо и приказ.

Маа Рамотсве се усети, че гледа Хапи Бапетси с искрено учудване. Нямаше съмнение, че тя казва истината; това, което я изуми, беше безочливостта, чистата, неприкрита безочливост на мъжете. Как смее този индивид да дойде и да се натрапва на тази добра, щастлива жена! Що за лъжа, що за измама! Що за откровена кражба!

— Можете ли да ми помогнете? — попита Хапи Бапетси. — Можете ли да разберете дали този човек е наистина моят татко? Ако е той, аз ще бъда добра дъщеря и ще се примиря. Но ако не е, предпочитам да отиде някъде другаде.

Маа Рамотсве не се поколеба.

— Ще разбера — каза тя. — Може да ми отнеме един-два дни, но ще разбера!

Естествено, по-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. В наши дни се правят кръвни тестове, но тя много се съмняваше, че този човек ще се съгласи на това. Не, тя трябваше да опита нещо по-хитро, нещо, което безспорно щеше да покаже дали той е истинският баща, или не. Тя се сепна. Ами да! В тази история имаше нещо библейско. Какво, запита се тя, би направил Соломон?

Маа Рамотсве взе медицинска униформа от приятелката си сестра Гогве. Малко й стягаше, особено в раменете, понеже сестра Гогве, макар и щедро надарена, беше малко по-слаба от маа Рамотсве. Но след като веднъж се намъкна в нея и залепи сестрински поглед на физиономията си, тя досущ заприлича на сестра от болницата „Принцеса Марина“. Това беше добро прикритие, помисли си тя, и си отбеляза наум да го използва при удобен случай и в бъдеще.

Докато караше към къщата на Хапи Бапетси с белия си микробус, тя разсъждаваше за това, как африканската традиция да се подкрепят роднините може да опорочи хората. Познаваше един човек, сержант от полицията, който издържаше чичо си, две лели и един втори братовчед. Ако вярваш в стария племенен морал, не можеш да отблъснеш свой роднина. Този морал бе ценно нещо, но той значеше също, че шарлатаните и паразитите могат да си живеят много по-лесно, отколкото другаде. Именно те рушаха тази система, мислеше си тя. Те създаваха лошо име на старите обичаи.

Като наближи къщата, тя увеличи скоростта. В края на краищата това беше медицинска мисия и ако таткото седеше на стола пред къщата, трябваше да я види как пристига в облак от прах. Разбира се, той бе там, наслаждаващ се на утринното слънце, и се изправи в стола си, когато видя белия микробус да завива край вратата. Маа Рамотсве изключи двигателя и изтича до къщата.

— Добър ден, раа — поздрави го припряно. — Вие ли сте таткото на Хапи Бапетси?

Той се изправи и каза гордо:

— Да. Аз съм.

Маа Рамотсве дишаше тежко, като че ли не можеше да си поеме дъх.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че се случи злополука. Някаква кола блъснала Хапи и сега тя е в болницата в много тежко състояние. В момента й правят сложна операция.

Таткото започна да се вайка:

— Ай! Дъщеря ми! Мойта малка Хапи!

Добър актьор, помисли си маа Рамотсве, освен ако… Но не, тя предпочиташе да вярва на инстинкта на Хапи Бапетси. Едно момиче би познало баща си дори ако не го е виждало от бебе.

— Да — продължи тя. — Много жалко. Тя е много зле, много. И на лекарите е нужна много кръв, за да компенсират тази, която тя е загубила.

Таткото се намръщи.

— Нека й прелеят кръв. Много кръв. Аз ще платя.

— Въпросът не е в парите — каза маа Рамотсве. — Кръвта у нас е безплатна. Но нямаме от същата кръвна група. Трябва да вземем от някой от нейното семейство, а вие сте единственият й роднина. Налага се да ви помолим за известно количество кръв.

Таткото седна тежко на стола.

— Аз съм стар човек — каза той.

Маа Рамотсве усети, че планът й дава резултат. Да, този човек беше самозванец.

— Тъкмо затова ви молим — каза тя. — Понеже тя се нуждае от много кръв, ще трябва да изтеглят близо половината от вашата. А това е много опасно за вас. Всъщност може да умрете.

Таткото зяпна.

— Да умра ли?

— Да — каза маа Рамотсве. — Но вие сте й баща и сигурно бихте направили това за дъщеря си. Елате бързо, докато не е станало късно. Доктор Могиле ви чака.

Таткото отново отвори уста, после я затвори.

— Хайде — каза маа Рамотсве и го улови за китката. — Ще ви помогна да стигнете до микробуса.

Таткото се изправи, а след това се опита отново да седне. Маа Рамотсве го дръпна.

— Не — каза той. — Не искам.

— Трябва — настоя маа Рамотсве. — Хайде, да тръгваме.

Таткото поклати глава.

— Не — каза тихо. — Не искам. Виждате ли, всъщност аз не съм нейният татко. Станала е грешка.

Маа Рамотсве пусна китката му. След това застана пред него със скръстени пред гърдите ръце и му каза лице в лице:

— Значи вие не сте таткото! Ясно! Разбирам! Тогава защо седите в този стол и ядете нейната храна? Чували ли сте за Наказателния кодекс на Ботсуана, знаете ли какво пише там за хора като вас? Чували ли сте?

Таткото наведе поглед към земята и кимна.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Сега влезте в къщата и си съберете багажа. Имате пет минути. След това ще ви закарам до спирката и вие ще се качите на автобуса. Къде живеете всъщност?

— В Лобатсе — каза таткото. — Но не ми харесва там.

— Е — каза маа Рамотсве, — може би ако започнете да вършите нещо, вместо по цял ден да седите в стола, ще ви хареса малко повече. Там се гледат много пъпеши. Какво ще кажете за това като начало?

Таткото изглеждаше нещастен.

— Влизайте! — нареди му тя. — Четири минути вече минаха!

Когато се върна у дома, Хапи Бапетси откри, че таткото си е заминал, а стаята му е празна. На кухненската маса имаше бележка от маа Рамотсве. Когато Хапи я прочете, усмивката се върна на лицето й.

„В крайна сметка се оказа, че това не е твоят татко — гласеше бележката. — Намерих най-добрия начин да установя това. Накарах го сам да ми каже. Може би ще откриеш истинския си татко някой ден. Може би не. Но междувременно можеш отново да бъдеш щастлива.“