Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (25)

8. Милицията в затруднение

По улицата те не си проговориха нито дума. Съобщението на другаря Антонов бе изпепелило всички надежди за намирането на Никиж, бе помрачило и хубавото настроение, което бе създал брадатият режисьор. Особено дълбоко почувствува удара майор Димчо. Свърши се с Никиж! Свърши се! Сега милицията ще предаде Никиж на кучкарите, които ще го отровят, а след това ще го заровят в някоя яма край града. Майорът си спомни деня, когато Никиж падна от небето: черните облаци, огнената светкавица, която проряза небосклона, пламтящото кълбо над Витоша, проливния дъжд, раненото кученце в калта…

Топка застана на гърлото му, той ускори крачки, за да не видят другите сълзите му.

— А сега — каза сякаш в отглас на мислите му Сашо Кобалтовия юмрук — кучкарите ще отровят Никиж…

— И от костите му ще направят лепило — добави Рони Дато.

Мълчание. И сред мълчанието прозвуча следното лекомислено предложение на Сашо:

— Хайде да си направим киностудия, а? Ще си снимаме филми, ще ги показваме за пари и ще спечелим, сума ти левчета! И без това с Никиж е свършено.

— Вярно, бе! — подкрепиха го няколко от бившите динамични.

— Ако искате, направете си студия — тихо продума майор Димчо, — ние няма да ви пречим. Но ние не искаме студия, ние си искаме Никиж.

И навярно астронавти и динамични щяха да се разделят и Федерацията завинаги да се разпадне, ако неочаквано пред тях не беше изникнал малкият Кънчо, който беше останал да следи похитителя на Никиж и когото всички бяха забравили.

— Никиж е у нас! — задъхано изрече той.

Тия думи подействуваха като парализиращите лъчи от фантастичните романи. Династронавтите замръзнаха.

— У вас? — прошепна майор Димчо.

— Да, у нас. Един човек го донесе и го даде на татко.

— На татко ти ли? — изумен попита Сашо Кобалтовия юмрук. — Защо пък на татко ти?

— Таткото на Кънчо е квартален! — каза Рони Дато.

Ама, разбира се! Как не се сетиха по-рано! Сега всичко ставаше просто и ясно. Надеждите още не бяха загубени.

— Какво направи татко ти с Никиж? — попита Димчо.

— Нищо. Държи го в стаята. Само че му взе посланието.

— Какво послание?

— Ами онова послание, дето Никиж трябваше да занесе на марсианите, за да знаят, че ние сме хора и не искаме война.

Всички хукнаха като луди. Кънчо едва-едва креташе на късите си крачка.

След малко те бяха в двора зад едноетажната къщичка на Кънчови.

— В коя стая е? — попита Сашо Кобалтовия юмрук.

— Тука! — посочи Кънчо ъгловия прозорец.

Сашо направи цирков знак, каза „але, хоп!“ и за миг под прозореца се изгради пирамида от човешки тела. Сашо чевръсто се покатери и надзърна в стаята.

— Тука е! — съобщи той шепнешком.

— Какво прави? — попита Димчо.

— Маха опашка.

— А кварталният?

Сашо отново заби нос в стъклото. Секундите минаваха.

— Хайде слизай, бе! — изпъшка от основата на пирамидата Мишо еквилибристът. — Смачка ме!

— Ей сега! — успокои го Сашо и продължи съобщенията си. — Кварталният чете от един лист, чете и пише.

Долу Мишо подгъна колене, пирамидата рухна, Сашо се търкулна по тревата, но мигновено се изправи като опитен цирков акробат.

— А бе, няма нищо опасно — каза той. — Кварталният си седи и пише нещо, като че решава задача.

Династронавтите веднага съставиха план за по-нататъшни действия:

а. Кънчо влиза при татко си и следи и наблюдава всичко!

б. Блокира се къщата.

в. Блокира се кварталът.

г. Никиж се освобождава с всички възможни средства, включително чрез задигане.

Горд с възложената му задача, Кънчо веднага влезе при татко си. Той остана много изненадан от изгледа на баща си. Винаги стегнатият квартален милиционер сега се беше съвсем разхвърлил; куртката върху леглото, фуражката на стола, косата над очите, пепелникът претъпкан с угарки, над масата и под лампата — кълба дим. Той се беше толкова задълбочил в работата си, че дори не забеляза влезлия Кънчо. Яростно гризеше молив, четеше нещо от дългия кафяв пергамент, изпълнен с печатни букви, шареше и драскаше и изписваше лист след лист.

Още когато другарят Антонов му предаде кучето с тайнствения знак НИКИЖ на крачето и с още по-тайнствения кожен лист, пъхнат между пръстена, кварталният разбра, че е попаднал на важен документ, на следа, която можеше да го доведе до сериозни разкрития. Той веднага позна, че коженият пергамент е шифрован документ, и незабавно седна да го разшифрова.

Трябва открито да призная, че кварталният нямаше никакви познания в областта на шифъра и това много го затрудни. Пет години вече като квартален той се занимаваше само с махленски разправии, откраднати колелета, нощни побоища на пияници, загубени вещи и никога в ръцете му не беше попадал шифрован документ. Какво ли не направи той през тия три часа, за да отгатне смисъла на пергамента! Чете писмото през ред, през два, през три реда. После — през дума, през две, през три. Опита се да замени буквите И с буквите А, после буквите О с Е. Чете на диагонал, чете отгоре надолу по вертикала, чете отдолу нагоре — нищо и нищо! Впрочем кой не би изпаднал в затруднение пред документ, който започваше така:

„Игард идесъс инаисрам! Ешип ив Атямез! Ешип ив Атямез…“

— Весо! — извика кварталният ядосано. — Весо ма!

Влезе майката на Кънчо с точилка в ръка.

— Жена! — каза той. — Слушай добре и ми кажи, разбираш ли нещо от това? — Той зачете. — „Игард идесъс инаисрам! Ешип ив Атямез! Ешип ив Тъкевоч! Йан-отонмузар овтсещъс ан ататеналп Ямез…“

— Да не е на турски това, бе Марко? — попита тя.

— Какъв ти турски! — ядосано отвърна той. — Това е шифър. Разбираш ли? Шпионски шифър. Три часа се мъча да отгатна и все нищо, дявол да го вземе. Тук е пипал опитен шпионин.

— А че занеси го в управлението, там има по̀ майстори от тебе.

— А бе, то май така ще стане — отвърна той. — Е, какво да правиш! Ще опитам още пет комбинации и ако не стане, отказвам се. То било по-сложно и от Тото!

Някакъв шум откъм вратата привлече вниманието му. Малкият Кънчо се измъкваше навън с кучето на ръце.

— Къде? — спря го кварталният.

Кънчо се стъписа:

— Нищо… аз така… да си поиграя малко с него на двора…

— Остави го и си иди!

Кънчо послушно остави кучето и излезе. Посрещнаха го Сашо и Димчо.

— Какво става?

— Татко ме изгони.

— Разузнавачите никога не напускат поста си! — сгълча го Сашо. — Хайде, ресто, и наблюдавай внимателно!

Разузнавачът се върна.

— Какво има пак? — навъси вежди кварталният.

— Татко… мога ли да остана малко при тебе? — примоли се с най-сладкия си глас Кънчо.

— Какво ще правиш тук?

— Нищо. Ей така ще си седя и ще те гледам.

Тия думи разтопиха строгото сърце на бащата милиционер.

— Добре — каза той, — само че мирувай, защото имам важна работа.

И Кънчо, кандидат-член на бойна група и разузнавач на Федерацията на динамичните астронавти, седна на леглото и съгласно инструкцията започна внимателно да наблюдава баща си.

Беше топло, тихо, задушно, моливът приспивно шумолеше по хартията, главата се замайваше от тютюневия дим. За да му бъде по-удобно да наблюдава, разузнавачът облегна глава на възглавницата.

И заспа.

Беше един часът. Навън Рони Дато каза:

— Аз съм гладен. Отивам да обядвам.

И отиде да обядва.

Наско Нето презрително плюна подире му:

— Този е готов да продаде цялата Федерация за едно кюфте.

След малко обаче се обади и Мишо еквилибристът:

— Татко ужасно ще ми се кара, ако не се прибера за обед.

И също си отиде. Последваха го Игорчо, Фани, та дори и комисарката Вихра. Накрая Наско Нето остана съвсем сам, с обещание, че само след половин час ще бъде сменен от майор Димчо, който трябва да вземе храна от стола на библиотеката.

— Добре, бе — каза на раздяла Наско Нето. — Вие идете, плюскайте кюфтета, тъпчете си шкембетата, аз оставам на пост!

Беше топло, тихо, задушно. От скука Наско Нето, който се бе свил на сянка под стълбището, започна да си рисува в бележника ракети и боксьори. И неочаквано пред вратата се показа кварталният със зачервено като рак лице и блуждаещи очи. Носеше Никиж.

Наско веднага прекрати художествените си занимания и ловко тръгна подир него, така, както бе гледал в криминалните филми — като си даваше вид, че разглежда витрините.

На булеварда кварталният изчезна в едно жълто здание. Наско изтича нататък. Над входа имаше фирмичка „Районно управление на милицията“. Той направи още няколко крачки напред, за да заблуди поста, и се спря пред един гастроном. Жадно заби очи в сладкишите, но веднага се сети, че трябва да наблюдава жълтото здание. Никакви сладкиши и никакви кюфтета не биваше да го отклонят от задълженията му на бдителен разузнавач на Федерацията.

Той чака дълго. Почти половин час. Започна да се отчайва. Празните му черва безумно куркаха и той все по-често отклоняваше поглед към витрината на гастронома. И точно когато вече смяташе да отстъпи и да влезе в магазина, за да си купи баничка със сирене, пред жълтото здание се появи кварталният! Изглеждаше много смачкан, лицето му бе омърлушено. Беше без Никиж.

Нека сега набързо разкажа какво се случи в жълтото здание. Най-напред кварталният дълго седя пред кабинета на началника с Никиж на скута. А Никиж си нема работа, че взе та намокри панталоните му. Това много ядоса кварталния — той обичаше панталоните му да са винаги добре изгладени. Ядосан, той плесна кучето по муцунката, Никиж не му остана длъжен и заби острите си зъбчета в палеца му, след което успя да се изтръгне от ръцете му и да побегне по чакалнята. Кварталният хукна подире му, Никиж помисли, че започва игра, и взе да прави обикновените си номера — премяташе се презглава, ходеше на задните си лапи, прескачаше столовете и дори рипна на масата на секретарката, която писна. Трябваше да се намеси цяло отделение милиционери, за да обуздаят разлудувалото се куче-чудо.

Тупурдията привлече вниманието на началника, който се показа:

— Какъв е този шум?

Кварталният, гологлав, раздърпан и малко мокър на едно много подозрително място, застана мирно:

— Другарю началник, направих много важно разкритие около това куче. Разрешете да ви разкажа между четири очи.

Вече в кабинета с Никиж на ръце, кварталният набързо изложи историята с откриването на Никиж под одеялото на болното момиче Фани от познатия в квартала отечественофронтовец и режисьор в кинематографията другаря Антонов. Подробно разказа и за мъките си да разгадае шифрования документ.

— Изглежда обаче, че шифърът е много сложен. Ето го.

Твърде озадачен, началникът пое дългия кожен лист и внимателно се зачете в текста. На десетата дума той вдигна любопитни очи към кварталния:

— Сложен шифър, казвате?

— Тъй вярно, другарю началник.

Началникът състрадателно поклати глава:

— Чуйте какво пише в този „таен“ документ. „Драги съседи марсиани! Пише ви Земята! Пише ви Земята, планетата, която се намира между Марс и Венера. Пише ви Човекът, най-разумното същество на планетата Земя. Това, което намерихте в ракетата не е човек, а куче…“ По-нататък: „… На планетата Земя има два вида човеци: тия, които живеят при социализма, и тия, които живеят при империализма. Ние, пишещите това послание, знаем за империализма само по книжките и от филмите, защото всички сме родени след 9 септември 1944 г.…“ Още по-нататък: „Подписалите това послание са членове на научното дружество «Съзвездие Стрелец». Те са ученици…“ И още по-нататък: „… Обещаваме в най-скоро време да ви посетим лично, за да се запознаем със славния марсиански народ. Сега не можем да напуснем планетата Земя, защото още не сме построили достатъчно голяма ракета и защото астронавтът и навигатор Наско Нето трябва да бъде на 26 юли на пионерски лагер.“

Началникът вдигна глава:

— Разбрахте ли шифъра? — тъжно попита той.

Кварталният усилено замига. Начинът, по който началството така светкавично разшифрова документа, го удиви.

— Вижте! — каза началникът и тикна кожения лист под носа му. — Думите чисто и просто са написани наопаки, отзад напред. Това не говори много добре за вашата проницателност.

Кварталният изведнъж се видя в стаята си сред купища листа, изпотен, загризал молив. Обзе го желание да кукурига.

— Тогава… това е… — промълви той.

— Чисто и просто детинска работа.

— А кучето? А пръстенът? Тази дума НИКИЖ? Наопаки тази дума не означава нищо.

По лицето на началника пробягна уморена усмивка.

— Другарю сержант, ако децата не се сещат какво значи Никиж, вие поне би трябвало да го знаете. Давам ви един ден срок, за да разшифровате и тази дума. Свободен сте. Оставете кучето тук!

И кварталният си излезе зашеметен, ядосан и порядъчно смачкан.

Той бавно тръгна към квартала си.

„Да го проследя ли? — попита се Наско Нето. — А Никиж? Ех, защо не са сега тука всички династронавти!“ — И за сетен път началникът на разузнаването се убеди каква голяма роля играе дисциплината във всички области на живота.

Той реши да остане. И правилно. Само след минутка се показа друг милиционер, който носеше Никиж в една кошница. Наско ясно видя ушите на кучето да стърчат над нея. Милиционерът се качи на една газка и профуча край разузнавача.

Така връзката с кучето-чудо се скъса окончателно.