Серия
Бриджъртън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Viscount Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 72 гласа)
Форматиране
in82qh (2016)

Пролог

Антъни Бриджъртън винаги бе знаел, че ще умре млад.

О, не като дете. Младият Антъни никога не бе имал причина да се замисля над собствената си тленност. Младежките му години бяха мечтата на всяко момче още от деня на раждането му.

Вярно бе, че Антъни беше наследник на древна и богата виконтска титла, но за разлика от повечето други двойки от аристокрацията, лорд и лейди Бриджъртън бяха много влюбени и гледаха на раждането на сина си не просто като на поява на наследник, а по-скоро като на любимо дете.

Затова не организираха никакви партита, събирания и празници, а бяха просто майка и баща, вгледани с удивление в новородения си син.

Семейство Бриджъртън станаха родители доста млади — Едмънд бе едва на двадесет, а Вайълет — току-що навършила осемнадесет — но бяха разумни и силни, и обичаха сина си с отдаденост и страст, рядко срещани в техните социални кръгове. За ужас на собствената си майка, Вайълет настоя сама да кърми бебето, а Едмънд така и не се присъедини към преобладаващото мнение, че бащите не трябва нито да виждат, нито да чуват децата си. Той го водеше на дълги разходки из полята на Кент, говореше му за философия и поезия, още преди да може да разбере значението на тези думи и всяка вечер му разказваше приказка за лека нощ.

Тъй като виконтът и виконтесата бяха много млади и влюбени, за никого не бе изненада, когато само две години след раждането на Антъни, към него се присъедини и по-малко братче, кръстено Бенедикт. Едмънд веднага пренареди дневния си график, за да може да извежда и двамата си сина на разходка и прекара цяла седмица в конюшнята в компанията на кожаря, за да измисли специално приспособление, което да придържа Антъни към гърба му, докато той държи бебето Бенедикт в ръце.

Разхождаха се през реки и поля и той им разказваше за чудни неща и идеални цветя в ясното синьо небе, за рицари в блестящи брони и девойки, изпаднали в беда. Вайълет се смееше, когато се връщаха зачервени от слънцето и разрошени от вятъра, а Едмънд казваше:

— Виждате ли? Ето я нашата девойка в беда. Очевидно трябва да я спасим.

А Антъни се хвърляше в обятията на майка си и се кълнеше през смях, че ще я защитава от огнедишащия дракон, който са видели две мили по-надолу по пътя, в селото.

— Две мили по-надолу по пътя, в селото? — ахваше Вайълет, внимавайки гласът й да е подобаващо изпълнен с ужас. — Мили Боже, какво бих правила без трима силни мъже, които да ме защитават?

— Бенедикт е бебе — отвръщаше Антъни.

— Но ще порасне — винаги казваше тя и рошеше косата му. — Точно като теб. Точно, както и ти ще пораснеш.

Едмънд винаги се отнасяше към децата си с еднаква любов и привързаност, но късно вечер, когато Антъни притискаше джобния часовник на Бриджъртън към гърдите си (баща му му го бе дал на осмия му рожден ден, а той самият го бе получил на своя осми рожден ден от баща си) му бе приятно да си мисли, че неговата връзка с баща му е малко по-специална. Не защото Едмънд обичаше най-много него, до този момент децата на семейство Бриджъртън бяха четири — Колин и Дафни се бяха появили доста скоро един след друг — и Антъни знаеше много добре, че всички са силно обичани. Не, Антъни обичаше да мисли, че връзката му с баща му е специална, просто защото го познаваше най-отдавна. Все пак, независимо от колко време Бенедикт познаваше баща им, Антъни винаги щеше да има две години повече от него. И шест повече от Колин. Що се отнася до Дафни… е, като се изключи факта, че беше момиче (о, ужас!), тя познаваше баща им с цели осем години по-малко от него и това никога нямаше да се промени.

Едмънд Бриджъртън бе центърът на света за Антъни. Бе висок, с широки рамене и яздеше, сякаш бе роден на седлото. Винаги знаеше отговорите на всички аритметични задачи (дори, когато учителят не ги знаеше), а смехът му стопляше хората.

Едмънд научи Антъни да язди, да стреля и да плува. Лично го заведе до Итън, вместо да го изпрати в карета с прислужници, както пристигаха повечето от бъдещите приятели на Антъни и когато го видя да хвърля нервни погледи към училището, което щеше да се превърне в новия му дом, проведе един сърдечен разговор с него, уверявайки го, че всичко ще бъде наред.

И така беше. Антъни знаеше, че ще бъде така. Все пак баща му никога не лъжеше.

Антъни обичаше майка си. За бога, вероятно би си отхапал едната ръка, ако това бе цената за нейното добруване, но, докато растеше, всяко действие, всяко постижение, всяка цел, надежда и мечта… всичко бе заради баща му.

И в един ден всичко се промени. Странно, помисли си по-късно, как животът на човек може да се промени за секунда, как в един момент нещата може да стоят по определен начин, а в следващия просто… не.

* * *

Случи се, когато Антъни бе на осемнадесет и бе у дома през лятото, за да се подготви за първата си година в Оксфорд. Щеше да посещава All Souls College, както и баща му преди него и животът му бе толкова бляскав и омайващ, колкото се полагаше на всеки осемнадесетгодишен. Бе открил жените и, което вероятно бе още по-хубаво, те бяха открили него. Родителите му все още щастливо създаваха потомство и бяха добавили Елоиз, Франческа и Грегъри към семейството, а Антъни правеше всичко възможно да не върти очи, когато се разминаваше с бременната си майка в коридора — бременна с осмото дете! Според Антъни това бе малко неприлично — да ражда деца на нейната възраст, но пазеше мнението за себе си.

Кой бе той, че да се съмнява в мъдростта на Едмънд? Може би и той самият щеше да иска още деца, когато достигне напредналата възраст от тридесет и осем години.

Бе късен следобед, когато Антъни разбра. Връщаше се от дълга и буйна езда с Бенедикт и току-що бе преминал през входната врата на Обри Хол, когато видя десетгодишната си сестра да седи на пода. Бенедикт бе все още в конюшнята, тъй като загуби един глупав бас с Антъни и трябваше да се погрижи и за двата коня.

Антъни рязко спря, когато видя Дафни. Достатъчно странно бе да види сестра си, седнала на пода в центъра на преддверието. Още по-странното бе, че плачеше.

Дафни никога не плачеше.

— Даф — произнесе колебливо, прекалено бе млад, за да знае какво да прави с едно плачещо момиче и се чудеше дали изобщо някога ще се научи. — Какво…

Преди да успее да довърши въпроса, Дафни вдигна глава и неизмеримата тъга в очите й го прониза като нож в сърцето. Отстъпи крачка назад, знаейки, че нещо не е наред, нещо ужасно не е наред.

— Мъртъв е — промълви Дафни. — Татко е мъртъв.

За момент Антъни бе сигурен, че не е чул добре. Баща му не можеше да е мъртъв. Другите хора умираха млади — като чичо Хюго например, но чичо Хюго бе дребен и хилав. Е, във всеки случай бе по-дребен и по-слаб от Едмънд.

— Грешиш — каза на Дафни. — Сигурно грешиш.

Тя поклати глава.

— Елоиз ми каза. Той… просто…

Антъни знаеше, че не бива да разтърсва сестра си, докато подсмърча, но не може да се възпре.

— Какво, Дафни?

— Пчела — прошепна. — Ужилила го е пчела.

За момент Антъни можеше само да се взира в нея. Накрая каза с дрезгав и почти непознат глас:

— Човек не умира от ужилване на пчела, Дафни.

Тя не отговори, просто остана седнала на пода и конвулсивно започна да преглъща, в опит да овладее сълзите си.

— И преди е бил ужилван — добави Антъни, като повиши глас. — Бях с него. И двамата бяхме ужилени. Попаднахме на един кошер. Мен ме ужилиха по рамото — ръката му неволно докосна мястото, което бе ужилено преди толкова много години. Добави шепнешком. — А него — по ръката.

Дафни се втренчи в него със зловещо, безизразно лице.

— Той беше добре — настоя Антъни. Чуваше паниката в собствения си глас и знаеше, че плаши сестра си, но нямаше сили да се контролира. — Човек не може да умре от едно ужилване!

Дафни поклати глава, а погледът й бе като на стогодишна.

— Била е пчела — каза кухо. — Елоиз я е видяла. В един момент е стоял там, а в следващия…

Антъни усети как нещо много странно се надига в него, сякаш мускулите му щяха да изскочат от кожата.

— В следващия момент какво, Дафни?

— Е бил мъртъв — изглеждаше толкова озадачена от думата, колкото се чувстваше той.

Антъни остави Дафни да седи в коридора и заизкачва стълбите по три наведнъж, за да стигне до спалнята на родителите си. Баща му не можеше да е мъртъв. Човек не можеше да умре от ужилване на пчела. Това бе невъзможно. Абсолютно налудничаво. Едмънд Бриджъртън бе млад и силен. Беше висок, с широки рамене и силни мускули и, за бога, нямаше начин едно незначително ужилване да го повали.

Когато стигна до горния етаж, разбра по пълното и абсолютно мълчание на повече от дузината прислужници наоколо, че положението е сериозно.

И израженията им, изпълнени със съжаление… тези съжалителни физиономии щяха да го преследват до края на живота му.

Бе смятал, че ще трябва да си пробива път до спалнята на родителите си, но прислужниците се разделиха, сякаш бяха капки в Червено море и когато Антъни отвори вратата, разбра.

Майка му седеше на ръба на леглото, не плачеше, не издаваше дори звук, просто държеше ръката на баща му и бавно се поклащаше напред-назад. Баща му бе неподвижен. Неподвижен като… Антъни не искаше дори да си помисля думата.

— Мамо? — произнесе задавено. Не беше я наричал така от години — тя беше „майко“, откакто бе тръгнал към Итън.

Тя бавно се извърна, сякаш чу гласа му през много дълъг тунел.

— Какво се е случило? — прошепна той.

Тя поклати глава, а очите й изглеждаха безнадеждно далечни.

— Не зная — каза. Устните й останаха леко разтворени, сякаш имаше намерение да каже още нещо, но след това бе забравила да го стори.

Антъни рязко направи крачка напред.

— Отиде си — накрая прошепна Вайълет. — Отиде си и аз… о, Боже, аз… — сложи ръка на корема си, заоблен от детето, което носеше. — Казах му… о, Антъни, казах му… — изглеждаше така, сякаш щеше да се счупи всеки момент.

Антъни преглътна сълзите, които изгаряха очите му и засядаха в гърлото му и отиде до нея.

— Всичко е наред, мамо — каза, но знаеше, че не е.

— Казах му, че това трябва да ни е последното — каза тя задавено, ридаейки на рамото му. — Казах му, че не бих могла да износя още едно и трябва да бъдем внимателни и… О, Боже, Антъни, какво ли не бих направила сега да е тук и да му дам още едно дете. Не разбирам. Просто не разбирам…

Антъни я държа в прегръдките си, докато плачеше. Не каза нищо. Изглеждаше безсмислено да опитва да намери думи, които да опишат опустошението в сърцето му.

* * *

Лекарите дойдоха по-късно същата вечер и заявиха, че са объркани. Чували бяха за подобни неща и преди, но никога за някой толкова млад и силен. Той бе много жизнен и здрав, никой не би могъл да го предположи. Вярно бе, че по-младият брат на виконта — Хюго — бе починал доста внезапно преди година, но такива неща невинаги се предаваха в семейството, а и макар самият Хюго да бе умрял навън, никой не бе забелязал следа от ужилване по кожата му.

Но и никой не бе търсил.

Никой не би могъл да предположи, продължаваха да повтарят лекарите отново и отново, докато на Антъни не му се прииска да ги удуши всички. Накрая ги изгони от къщата и сложи майка си да си легне. Трябваше да я преместят в някоя свободна спалня, тъй като ставаше неспокойна при мисълта да спи в леглото, което толкова години бе делила с Едмънд. Антъни успя да сложи и шестте си братя и сестри в леглата, като им каза, че ще говорят на сутринта, че всичко ще бъде наред и, че той ще се грижи за тях, както би желал баща им.

След това отиде в стаята, където бе положено тялото на баща му и го погледна. Гледаше го отново и отново, взираше се в него с часове, почти без да мига.

Когато напусна стаята, излезе с нов поглед към живота и ново усещане за собствената си тленност.

Едмънд Бриджъртън бе умрял на тридесет и осем години, а Антъни не можеше да си представи да надмине баща си, в което и да е отношение, дори по години.