Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 52 гласа)
Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016


Глава 1

— Мамо! Мамо, събуди се! — Малки ръце се вкопчиха в износената нощница на Кара, дърпайки я с всички сили. Очите на Кара се отвориха рязко, а сърцето й се сви в гърдите. Ужасени сини очи се взираха в нея в сумрака на ранната утрин. Малкото момиченце вероятно бе имало още един кошмар.

— Джейни, скъпа, какво има?

— Те идват. Те идват сега, лошите мъже. Трябва да бягаме — задъхано каза Джейни, преди от устните й да се отрони накъсано ридание.

Кара поклати глава и прегърна малката си дъщеричка. Тя умишлено се стараеше да диша бавно, докато нуждата да успокои детето си бе обзела ума й. Горката Джейни. Не беше поредният кошмар. Тя посегна към очилата си за четене на масата до нея само да осъзнае, че е заспала с тях. Отново. Новият брой на списание „Ботаника“ не беше толкова страхотен, колкото бе очаквала.

Тя приглади косата на Джейни, докато около тях настана тишина. Сега повече от всякога й се искаше Саймън да е жив. Вероятно той би могъл да й помогне да успокоят страховете на дъщеря им. Включи античната розова лампа до себе си.

— Всичко е наред, скъпа. Сигурна съм, че е било просто лош съ…

Силен шум се чу от другата стая и Кара подскочи. Звукът от разцепващо се дърво я накара да се раздвижи. Скочи от леглото, вдигна Джейни на ръце и се затича към банята, като едва не връхлетя върху саксията с папрат в ъгъла. Сърцето й блъскаше силно срещу ребрата й, когато заключи и хукна към малкия прозорец. Не успя обаче да го отвори, преди вратата зад нея да зейне.

Огромна ръка попречи на вратата да се блъсне в стената. Почти два метра мускулеста планина изпълни входа на банята.

С вик тя пусна Джейни да стъпи на пода и застана пред четиригодишната си дъщеричка. Въздухът заседна в гърлото й и кръвта започна да бучи в ушите й. Това не можеше да се случва. Тя завъртя глава настрани, принуждавайки се да приеме ситуацията. Да осъзнае, че се налага да се бие. Пое си дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с кислород, преди да започне да се оглежда за оръжие. Пинцетите й едва ли биха наранили някой.

Тя притисна Джейни към стената зад себе си, отстъпи назад и протегна ръка, сякаш да задържи заплахата. Размерите му я ужасяваха. От сурово изсеченото му лице я гледаха кафяви очи, а гарвановочерната му коса падаше свободно над яката, което показваше, че определено не е военен… макар че беше обут с тежки ботуши, тъмни джинси и бронирана жилетка. Беше виждала такова облекло по „Дискавъри Чанъл“, когато гледа репортажа за наемните войници.

Енергията, излъчваща се от него, отне дъха й.

— Махай се от тук! — каза тя, прикривайки детето си. Опитваше се да овладее чувствата, които я връхлетяха. Гняв, страст и неотложност се вихреха в нея, смесени с паниката й. Коленете й трепереха, а главата й започваше да тупти болезнено. Обикновено умееше да блокира дарбата си по-добре. Или просто емоциите му бяха прекалено силни.

— Трябва да тръгваме. — Гласът му бе като вода, разбиваща се в скалите, сякаш се опитваше да говори нежно, въпреки обикновено суровия си глас. Погледът му се спусна по тялото й, виждайки нощницата й с изображение на Айнщайн, заобиколено от пазарски торби с надпис „Квантово пазаруване“. Горната му устна се изви леко и на бузата му се показаха две трапчинки. Сърцето й забави ритъма си в отговор. Тогава той направи крачка напред с ръце, отпуснати около тялото му. Погледът й полетя към пистолета на бедрото му и закачените за колана му ножове. Сърцето й затуптя още по-силно.

— Объркали сте къщата. — Тя погледна към невероятното му лице… лице, изсечено от гранит, и челюст, създадена да поема удари. Щеше да й се наложи да подскочи, дори за да се доближи до него.

Ароматът на борови иглички и мъж изпълни стаята.

Тя поклати глава. Яма колкото огромна скала зейна в стомаха й, докато адреналинът изостряше фокуса й. Дъхът й излизаше забързано и накъсано, а логичният й ум се бореше да открие отговор за случващото се. Начин, по който да успее да обезвреди този великан. Тя потисна надигащата се паника, когато нищо не й хрумна, и започна отново да се оглежда за оръжие, забелязвайки малката фитония „Бялата Ан“ в керамична саксия. Не можеше да хвърли „Ани“ към мъжа. Растението никога нямаше да оцелее.

Нашественикът направи още една стъпка и надникна над рамото й.

— Всичко ще бъде наред. Трябва да тръгваме. — Голямата му ръка обви бицепса на Кара, преди да я задърпа навън към спалнята. Страх скова гласните й струни, а умът й се бореше да измисли решение за бягство. Дали да каже на Джейни да бяга? Щеше ли да успее да го забави достатъчно дълго?

С приглушено проклятие той пусна ръката й. Ръмжейки тихо, погледна ръката си, преди да я потърка в панталона си и отново да сграбчи ръката й. Дали има нещо на ръкава й?

Телефонът до леглото привлече вниманието й и тя се хвърли към него. Той обаче я дръпна обратно, а ръката му бе топла и здраво обвита около нейната. Кара заби крака в килима, но не успя да го забави, затова се опита да се откопчи от него, когато той я задърпа към кошницата с дрехи до леглото.

— Джейни, върви след нас — нареди той през рамо.

Дъхът на Кара секна. Той знаеше името на дъщеря й. Това не беше случаен взлом. Страхът отново заби ноктите си в нея.

— Откъде знаеш името й?

Мъжът се завъртя и тя се блъсна в него. Горещината му изпълни тялото й, обгради я. Ръцете му хванаха раменете й, а в погледа му блестеше решителност. По дяволите. Не можеше да го блокира… беше калпав емпат. Тогава той сведе глава към нея.

— Знам имената и на двете ви, Кара. Чуй ме. Името ми е Талън Кеърс и няма да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна. — Очите му я гледаха настойчиво, докато й даваше време да осмисли думите му. — Поеми си дълбоко дъх. Мога да почувствам силата ти. В нея ще намериш истината. Знаеш, че не искам да те нараня. — Гласът му бе тих, утешителен.

Тялото й се отпусна от тона му, въпреки че умът й се бунтуваше. Дори дъхът й се успокои. От този мъж се излъчваше опасност, но тя не виждаше в него намерение да я нарани. Или пък детето й.

Джейни хвана ръката й.

— Всичко е наред, мамо. Трябва да тръгваме. Те идват.

Кара пристъпи настрани и кимна.

— Добре. Тръгваме. Ще вървим след теб. — Само ако можеше да се добере с дъщеря си до колата…

Мъжът се ухили, показвайки белите си зъби.

— Хич не ставаш за лъжец. Имаш една минута да се облечеш. — Дрезгавият му глас накара кожата й да настръхне. Но не от страх. Той се обърна към вратата.

— Не! — Тя отново се опита да се отдръпне, докато тялото й трепереше от допира му.

— Тогава идваш по пижама. — Той сграбчи кошницата с дрехите в една ръка и я забута към коридора. — Не изоставай, Джейни! — Малкото момиченце се препъна зад тях, сграбчила майка си за кръста.

— Чакай, не, мамо — проплака Джейни, дърпайки майка си. — Имам нужда от мистър Мълът — проплака детето.

Талън се завъртя, стисвайки рамото на Кара.

— Мистър Мълът? — Той огледа всекидневната, преди погледът му да се фокусира върху малкото момиченце.

Кара сложи ръка на гърдите му, готова да защити детето си.

— Мистър Мълът е плюшеното й мече… тя не ходи никъде без него. — Ако Джейни напуснеше стаята, Кара можеше да започне да се бие истински.

Талън повдигна едната си вежда, а погледът му бе замислен.

— Побързай, Джейни. Вземи мечето… трябва да се махаме от тук.

Бързо като светкавица детето изхвърча от стаята. Тъмните очи срещнаха погледа на Кара и тя се задейства, насочвайки коляно към слабините му, като в същото време насочи юмрука си към лицето му.

Той се завъртя, позволявайки на коляното й да се удари в мускула на прасеца му и улови с ръка нейната. Голямата му длан спря юмрука й на милиметри от брадичката му, а звукът от кожа, докосваща кожа, проехтя в тишината на стаята. Кошницата с дрехи остана непокътната в другата му ръка.

Болка премина през крака й, а по гръбнака пропълзя вълна от страх. Борейки се да си поеме дъх, тя зачака реакцията му. Ако я удареше, щеше да изпадне в безсъзнание. Тогава какво щеше да стане с Джейни?

Талън наведе глава настрани, а ръката му все още държеше нейната.

— Кракът ти добре ли е?

Той пита за крака й? Сериозно? Тя току-що се бе опитала да го направи евнух.

— Добре е — изсъска тя през зъби.

— Хммм — каза той и хвана китката й, дърпайки я през дневната. — Може би трябва да поработиш над това в хубавите ти сини очи да не се четат всичките ти намерения. — Тонът му все още бе мек и учтив, без следа от гняв.

Кара се препъна, истински извадена от равновесие за пръв път тази вечер.

— Взех го, мамо. — Джейни се втурна в стаята с плюшеното си мече и износеното си одеялце в ръце. — Може да тръгваме.

Входната врата се разцепи на две. При тази гледка Кара отново започна да се бори. Талън пусна кошницата на пода с изтощена въздишка, завъртя се и вдигна Джейни на ръце.

— Не! — извика Кара и посегна към дъщеря си, удряйки по широкия му гръб. Чист инстинкт я водеше да защити Джейни, а гневът я задушаваше.

— Взимай дрехите и се размърдай — изръмжа Талън през рамо, пресече верандата и се насочи към черния Хамър, паркиран на моравата.

Кара се хвърли към мъжа, държащ детето й, и се спъна в кошницата. Дрехи се разпиляха по цялата веранда.

— Пусни я, копеле!

Може да нямаше намерение да ги нарани, но нямаше никакво право да ги отвлича. Тя обви ръце около масивния му врат и заби колене в гръбнака му, притискайки силно трахеята му. Вълна от гняв заля тялото й измествайки настрани страха.

Въпреки че тя буквално висеше на гърба му, мъжът не забави крачка и продължи да върви към превозното средство. Отвори рязко страничната врата, постави Джейни в столчето за кола и с бързи движения закопча коланите. Кара успя да скочи от гърба му, но след миг той затръшна вратата, сграбчи я за ръката и я поведе около колата. Две силни ръце я сграбчиха и тялото й се опря в металната броня, когато Талън се притисна към нея, навеждайки лице към нейното.

— Спри да се бориш с мен!

Силата му беше невероятна. Тя почувства по-ясно собствената си уязвимост, когато осъзна, че краят на нощницата й се е вдигнал, разкривайки розовите й бикини. Студеният нощен въздух докосна голите й бедра. Тъмният деним драскаше нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Тя отвори уста, за да изпищи.

С едно мълниеносно движение устата му се озова върху нейната. Гореща, твърда и някак сдържана. Усилията му да остане внимателен сякаш се изляха върху нея. Той се бореше да запази контрол. Горещина обгърна тялото й. Ръмжене достигна до слуха й и дъхът й секна. Сърцето й забави ритъм и сякаш времето спря. За един кратък миг туптенето на неговото сърце проехтя през тялото й към местенцето под стомаха й.

Той простена тихо и устните му се задвижиха над нейните, вече не се опитваше да я накара да замълчи, а я вкусваше. Изучаваше. Една мускулеста ръка се обви около талията й и я притисна към тялото му, другата му ръка се зарови в косата й. Той се дръпна леко, нагласяйки главата й, преди отново да задълбочи целувката.

Кара простена, когато езикът му срещна нейния. Мъжът изследваше устата й сякаш му принадлежеше. И за миг беше точно така. Тя забрави за всичко. Съществуваха само устните му върху нейните. Изискващи. Носещи обещания. Топлината му я сгря, докато тя отвръщаше на целувката му, притискайки се силно към твърдото му тяло, забравяйки за реалността.

Обграждаше я истинска сила. Горещ. Опасен. Изкусителен. Тогава някаква птица изкрещя високо над тях и реалността се завърна с трясък.

Тя се отдръпна рязко от него, устните й бяха подпухнали, а главата замаяна. Тъмните кафяви очи държаха погледа й. Ръката му се стегна около талията й, когато той вдигна главата си.

— Не крещи! — Гласът му бе станал дълбок и ръмжащ и нещо в него накара стомаха й да се свие.

— Мамо? — чу се гласа на Джейни от вътрешната страна на колата.

— Не може да ни види… пуснал съм защитните екрани — промърмори Талън.

Страхотно. Никой не можеше да надникне и вътре. Умен похитител.

— Кажи й, че всичко е наред. — Той пусна косата на Кара и се отдръпна леко, оставяйки малко разстояние помежду им.

— Не. Пусни ни! — Реалността се завърна, когато близостта на тялото му изчезна. Какви ги вършеше? Тя насочи лакътя си към гърлото му. Силно. Остра болка обхвана ръката й и очите й се разшириха. Как беше възможно да не го нарани?

Талън се ухили и усмивката смекчи острите черти на лицето му. Пускайки я да стъпи на земята, той отвори пасажерската врата, повдигна я, сложи я да седне на седалката и закопча колана й преди тя дори да успее да мигне. Тогава лицето му отново се озова на милиметри от нейното.

— Откопчай този колан и ще те завържа.

Вратата се затръшна и след секунда той беше в колата. Думите му би трябвало да я изплашат. Но вместо това яростта заплашваше да експлодира в нея. Тя я потисна, използвайки ума си на учен… щеше да се справи с тази каша.

Със звук от въртене на гуми той насочи хамъра към притихналата улица. Тя яростно започна да търси някакво оръжие. Бяха изминали само минути, откакто Джейни я събуди и бяха отвлечени толкова бързо, че никой нямаше да разбере, че ги няма. Тя стрелна с поглед потъналия сега в мълчание мъж. Леката светлина от събуждащото се слънце проникваше през прозорците, танцувайки върху твърдото му лице. Кара започна да изучава чертите му, търсейки слабост. Каквато и да е било слабост.

— Джейни, много скоро ще си в безопасност. — Думите му бяха изпълнени с нежност.

Кара обърна глава назад.

— Всичко ще бъде наред, Джейни — прошепна тя на дъщеря си, борейки се със сълзите си.

Дъщеря й, с блестящите си сини очи, й се усмихна сияйно.

— Знам, мамо. Знаех, че Талън идва за нас.

— Знаела си?

— Да. Сънувах го. Но не знаех кога ще дойде — усмихвайки се, тя прегърна износеното си плюшено мече, заравяйки нос в козината му.

Кара погледна напред, умът й се опитваше да асимилира случващото се. Правеше важен експеримент на работа и утре трябваше да бъде там. Ами ако отвореше прозореца и започнеше да крещи? Дали някой щеше да я чуе?

— Няма да те нараня, Кара — каза той, насочвайки колата към магистралата.

Тя прехапа долната си устна. Госпожа Кими щеше да е първата, която ще осъзнае, че ги няма, щом Джейни не отиде на детска градина. Вероятно ще се обади на някой, нали? Или просто ще предположи, че Джейни е у дома, болна от стомашния вирус, който вилнееше из групата им в детската градина?

— Тогава какво ще кажеш да ни пуснеш да си отидем, Талън? — Тя се зачуди, ако случайно е луд, дали няма да успее да го убеди по някакъв начин.

Той й хвърли бърз поглед, след като тя изрече името му, и Кара усети как лицето й се зачервява.

— Не мога да ви пусна да си отидете.

Не, нямаше да може да го убеди.

— Защо не? — Тя насочи ръката си надолу към закопчалката на колана.

— Не се шегувах, като казах, че ще те завържа. — Предупреждението му отекна в тясното пространство. Тя отмести ръка от закопчалката, отпускайки я в скута си. — Грози ви опасност, и то по-голяма, отколкото осъзнаваш.

О, тя осъзнаваше, и то много добре. Изпъна рамене на седалката, когато той слезе от магистралата, заобикаляйки Мърси Лейк, нейния малък, безопасен град в близост до Бостън. Стомахът й се сви на топка, щом осъзна, че този път води само към едно място.

— Караш ни към частното летище?

— Да.

— Защо? — Малкото летище беше само за корпоративни частни полети и селскостопански самолети.

— Защото там е самолетът ни. — Тонът му не предразполагаше за по-нататъшна дискусия.

— Не мога да летя някъде облечена по нощница. — Коментарът се изплъзна от устните й, преди да успее да го спре.

Той се обърна изненадано и я дари с усмивка, която породи странни чувства в стомаха й. Господи, потъваше.

— Казах ти да вземеш кошницата с дрехите.

— Слушай — опита се тя отново да му влее малко разум, — пусни ни и няма да кажем на никого за това. Обещавам.

— Оценявам го — каза сухо Талън, — но вече ти казах, че не мога. В опасност сте.

— Правилно. Опасност. — Страх се надигна в стомаха й, когато завиха и спряха пред лъскав сребрист самолет. Мъжът изключи двигателя и в колата настана тишина. Обръщайки се към нея, той повдигна едната си вежда.

— Ще имаш ли проблем с това да се качиш на самолета?

— Няма да се качваме на самолета. — Налагаше се да изведе Джейни от колата и да избягат, за да потърсят помощ. Тя откопча колана си.

Една ръка на рамото й и една на бедрото й с лекота я вдигнаха от седалката, прехвърлиха я над скоростния лост и тя се озова настанена в скута на добре сложен мъж. Още едно плавно движение и вече бяха навън, и той я носеше на ръце. Голямата му ръка я пазеше от металната конструкция, докато тя се бореше с него.

Кара заби лакът в ребрата му.

Главата му се обърна настрани, за да я погледне в очите.

— Кара. Достатъчно. Съмнявам се, че искаш дъщеря ти да те види как висиш на рамото ми, докато те нося към самолета, а бризът, развяващ нощницата ти, разкрива хубавите ти розови бикини.

Кара възкликна, а дъхът й започна да излиза на плитки тласъци през гърлото. Той се възползва от възможността и я пусна да стъпи на, преди да отвори вратата.

— Откопчай колана на Джейни.

Горещото му тяло преграждаше пътя й и тя нямаше какво друго да направи, освен да се подчини на заповедта му и да освободи дъщеря си от седалката. Тя вдигна Джейни и малките й ръчички се обвиха около тила на майка й.

— Те все още идват — прошепна Джейни.

— И аз също мога да ги усетя — каза Талън, а дъхът му помилва косата й. Той обви с ръка китката й. — Да се махаме оттук — заяви и затвори вратата.

Вълни от несигурност се разбиваха в Кара от всички страни, дори докато вървеше към притихналия самолет с изпълнен с въпроси ум. С колебания. Може би тя и Джейни трябва да опитат да избягат с хамъра.

— Престани да мислиш толкова много. — Талън пусна ръката й и я побутна леко към стълбичките на самолета. — Тръгваме. Веднага.

— Хайде, мамо. Побързай — обади се Джейни.

Кара се предаде. Качи се по стъпалата и се настани на меката сива седалка. Джейни се сгуши в нея, въздишайки с облекчение, и Кара я прегърна силно. Талън затвори и залости вратата и се пресегна към шкафа на тавана, за да извади синьо одеяло, което подаде на Кара с усмивка. От него не се излъчваше никаква заплаха, или поне не насочена към нея. Седна на седалката срещу нея от другата страна на ниската масичка, а двигателите на самолета изреваха, събуждайки се за живот, и машината пое напред по пистата.