Серия
Стърлинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Perfect Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 59 гласа)
Форматиране
in82qh (2016)

Пролог

Англия, 1794 година

Себастиан Лойд Уилям Стърлинг лежеше в леглото с широко отворени очи, а стомахът му се бе стегнал в непоносим, студен възел, докато гледаше сенките, танцуващи по стената. Той нямаше намерение да спи, но когато бавачката отвори вратата със скърцане и погледна към него, стисна здраво клепачи и се престори на заспал.

Как би могъл да заспи, когато мама и татко се караха. Почти до края на септември, в топло време, прозорецът на Себастиан винаги беше отворен, а спалнята му бе разположена над тази на майка му. И дори през нощта, в тъмнината, до него достигаха гласовете на родителите му.

Разбира се, не за първи път чуваше как се карат. През тази година нещата се развиваха много лошо, не само по време на Сезона в Лондон, но и тук — в Търстън Хол. Кавгите избухваха често, особено когато имаха гости. Майка му обичаше да се забавлява и родителите му се караха заради нейните изневери, лекомисления й характер и непристойно поведение.

Избухванията на баща му — Уилям Стърлинг, маркиз Търстън — бяха предизвикани от това, че той не беше човек, който си затваря очите пред нещата, които не му харесват. Нещо повече, Негова Светлост бе склонен да наказва и критикува. Откакто се помнеше, Себастиан не бе чул от устата на баща си нито една похвала, било то за него или за някой друг.

Когато си лягаше тази вечер, момчето знаеше, че кавгата е неизбежна. Всъщност чакаше напрегнато момента, в който ще започне. Родителите му бяха организирали бал в извънградската си къща в края на седмицата и последните гости си бяха тръгнали отдавна.

Но тази вечер беше най-лютата разпра. Себастиан запуши ушите си с ръце, но не успя да заглуши гласовете. Баща му беснееше, крещеше и проклинаше. Майка му се възмущаваше, спореше, пищеше високо. Детето не можеше да ги спре. Никой не можеше. Когато двамата се караха, слугите ходеха по коридорите на пръсти и се стараеха да са по-далеч от „бойното поле“.

Най-после вратата долу се затръшна с трясък. И изведнъж в къщата настъпи мъртва тишина.

Момчето знаеше, че сега баща му ще се затвори в кабинета си с бутилка джин. Настроението му утре сутрин щеше да бъде отвратително, а очите му — зачервени и подпухнали. Себастиан вече си представяше мълчаливото му мръщене и затова не се радваше на идващия ден. Имаше планиран урок по езда, а когато бяха в извънградската къща, татко му държеше графикът да се изпълнява стриктно. Момчето бе свикнало с резките, неодобрителни коментари, но утре, без съмнение, баща му ще бъде по-язвителен от обикновено. Детето въздъхна тежко. Ще се наложи да държи Джъстин, по-малкия си брат, по-далече от бащините очи. Себастиан се бе научил да бъде внимателен и да не провокира папа, когато беше в такова настроение, но Джъстин…

Малкото момче лежа в тъмнината тихо и съвършено неподвижно много, много дълго време. Накрая се измъкна от постелята си и прекоси стаята. В нощите, когато родителите им се караха, винаги проверяваше брат си и сестра си. И сам не знаеше защо постъпва така. Може би защото беше най-голям и считаше за свой дълг да бди над по-малките.

Плахо се придвижи надолу по коридора. Знаеше, че бавачката вече е заспала — иззад вратата на нейната стая се чуваше силното й хъркане. Беше му се карала здраво, когато веднъж го бе намерила в библиотеката в полунощ. За разлика от много други деца, Себастиан не се страхуваше от тъмнината. Тя му предоставяше рядката възможност да бъде в пълно уединение. Тогава домашните учители не го измъчваха, бавачката не бдеше със зоркото си око, а прислужниците не го следваха по петите.

Момчето мина безшумно покрай учебната стая и влезе в спалнята на Джъстин. Четиригодишното му братче спеше дълбоко, повдигнало вежди и нацупило устни. Може би сънуваше нещо страшно? Себастиан отстрани от челото му тъмната коса, толкова приличаща на неговата. Докосна издадената долна устна и брат му я прибра, но само за секунда.

В следващата по коридора стая, в креватчето си спеше тригодишната Джулиана — обърната на една страна, свила колене до брадичката си и прегърнала любимата си кукла. Копринени кафяви къдрици се стелеха по възглавницата. Себастиан подпъхна под нея обшитата с дантела завивка.

„Малката ми сестричка прилича на ангел“, наивно реши той.

Пълната луна сияеше високо навън в нощното небе. Изглеждаше невероятно ярка и огромна. Стотици звезди блещукаха около нея и изглеждаха толкова близко, сякаш трябваше само да протегне ръка, за да ги докосне.

Дори не забеляза как излезе от къщата. Опомни се, когато вече беше на двора. Мина по алеята и спря под широко разпрострените клони на бряста. Себастиан стоеше все още омаян от вълшебството на нощното небе, когато шумът на листата под нечии стъпки привлече вниманието му. Премигна объркано.

— Мамо?

Тя не го видя в сянката на дървото и той излезе на светло.

Майка му, облечена както винаги елегантно — с дълго карирано палто и с подходяща към него чанта, бе сложила небрежно шапка с пера върху черните си като смола къдрици. Както Джулиана му напомняше на ангел, така майка му беше най-божествено красивото създание на земята.

Изведнъж тя спря изумена.

— Себастиан?! — звучеше ядосано. — Какво правиш тук?

Детето отиде при нея — там, където се беше спряла. Наклони глава и я огледа. За своите десет години, то беше по-високо от дребничката си майка.

— Не можах да заспя, мамо.

Жената не отвърна нищо. Тя изглеждаше ядосана или по-скоро разтревожена.

Зад рамото й, момчето видя карета, спряла на близкия завой на алеята. Присвило очи, то премести поглед от каретата към пътната чанта в ръката й.

— Заминаваш ли някъде, мамо?

Тя пое дълбоко дъх.

— Да. Да, мили мой. Заминавам.

— Къде, мамо?

Лицето на майка му просветна.

— Ой-ла-ла! Тук-там. Още не знам. Може би в Париж — отвърна тя весело. — Или във Венеция. Ах, да, Венеция. По това време на годината там е прекрасно. Защо не, от много отдавна не съм ходила никъде из континента.

Сърцето на Себастиан се сви от някакво странно предчувствие. Според него, заминаването на майка му посред нощ не беше съвсем правилно.

— Венеция е много далече, мамо. Не ти ли харесва тук, в Търстън Хол?

Беше му много трудно да си представи, че някой може да не харесва величествената господарска къща, старателно поддържаните градини и хълмистите възвишения, които обграждаха имението. Той обичаше своя фамилен дом. Цели поколения Стърлингови се бяха родили тук. Когато не се занимаваше с уроците си, повече от всичко обичаше да язди своето пони по хълмовете.

„Някой ден — помисли си гордо — когато стана мъж, Търстън Хол и всички семейни имоти ще бъдат мои.“ Ето защо трябваше да учи прилежно уроците си, защото не можеше да избегне тази отговорност. Титлата маркиз и всички отговорности, произтичащи от нея, не биваше да се подценяват. А Търстън Хол беше най-значимата сред тях.

Загледан в майка си, той все още очакваше нейния отговор. Тя погледна през рамо към каретата. Вратата й беше отворена и силуетът на седящия в нея мъж можеше да се види без проблем. Майка му се обърна отново към него.

— Просто… Не знам как да ти го обясня. Не мога да остана повече с баща ти. Мислех, че мога да бъда майка и съпруга, но… това не е моето призвание. Татко ти е много строг… Добре, знам, че още си дете, но познаваш неговия нрав. Аз се нуждая от повече, миличък. Обичам живота и неговите радости. И ако остана, баща ти със сигурност ще ми отнеме всичко това!

Себастиан знаеше, че майка му най-много от всичко обича да бъде ухажвана. На нея й харесваше да бъде център на внимание. Знаеше също, че има любовници. Не много отдавна, когато имаха гости от Лондон, беше видял един мъж, който не сваляше очи от нея, без да се притеснява от това. Детето осъзнаваше, че мъжете обичат да я гледат, но тя бе отвърнала на погледа на този мъж и скоро двамата бяха изчезнали на терасата.

Те не разбраха, че Себастиан ги беше последвал и бе видял как се целуват. Една… две… три пламенни целувки. Целувки, каквито тя никога не бе споделяла с татко му.

Майка му не узна, че синът й беше видял всичко. Той не й каза. Не каза на никого, най-вече на баща си, защото знаеше, че ще последва поредният шумен скандал. Именно тогава, за първи път, Себастиан започна да разбира смисъла на думата изневяра.

Това беше тайна, която скъта дълбоко в сърцето си.

Имаше ужасното предчувствие, че тази нощ ще се превърне в друга тайна, която ще трябва да запази завинаги.

— Дафни!

Това беше мъжът от каретата, но… дали беше същият, който така горещо бе целувал майка му, чудеше се момчето. Не можеше да каже.

Тя се обърна и махна с ръка на непознатия, след това се извърна към Себастиан, който беше стиснал здраво устни.

— Трябва да тръгвам — каза бодро. — Ела! Дай на мама да те прегърне.

Момчето остана на мястото си. Росната трева мокреше края на нощницата му и изстудяваше босите му крака.

— Татко ще бъде недоволен.

— Баща ти винаги е недоволен. Сега се връщай вътре и лягай обратно в леглото. И се грижи за брат си и сестра си. Заради мен, нали, миличък? — засмя се звънко жената. — Но защо ли трябва да питам? Знам, че ще го направиш. Ти си толкова добро момченце!

Тя се усмихна и щипна сина си по бузата, след това се наведе и го целуна по главата, сякаш това й бе хрумнало в последния момент, а после се затича към каретата.

Минута по-късно мъжът й помогна да се качи в екипажа и я последва вътре. Миг преди вратата на каретата да се затвори, силуетите на двамата се очертаха ясно на лунната светлина. Главата на мъжа се наведе, майка му с нетърпение повдигна лице за целувка и се разнесе познатия звън на смеха й.

Това беше последният път, когато Себастиан видя скъпата си майка.