Серия
Каменская (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
За все надо платить, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)
Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Александра Маринина. За всичко се плаща

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ева Енгилян

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0096-8


Към българските читатели

Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език.

Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват. Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори.

Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.

Желая ви успехи, щастие и благополучие!

С уважение и любов:

Александра Маринина

Глава 1.

Химикалката с лекота сновеше по листа хартия, изпъстрен с формули и мънички, начертани без линийка графики и диаграми. Герман Мискарянц работеше вече девет часа без почивка, но не изпитваше умора. Мисълта му течеше ритмично, може би доста припряно, тъй че за да я догонва, той пишеше със съкращения, като заменяше отделни думи със стенографски символи, които сам си измисляше в процеса на писането. На нощното шкафче до леглото стояха чиниите с отдавна изстиналия обяд, който точно в два часа му носеше медицинската сестра Олечка. Сега тя щеше да дойде чак в седем, да вземе тези чинии, да остави нови с вечерята — и с нито една дума нямаше да изрази недоволство, задето Мискарянц цял ден не е сложил троха в устата си. Беше строго забранено да се разговаря с пациентите, когато те работят. По-точно — беше забранено да откъсват пациентите от работата им. Виж, ако те самите пожелаеха да побъбрят за нещо с персонала — тогава да. Но само в такъв случай. Иначе — и дума да не става. За хората, които лежаха в това отделение, работата бе светиня. Тя беше най-важното. Именно заради това те лежаха тук.

През последните дни Герман Мискарянц започна да се чувства малко по-зле, появи се една неприятна слабост в краката, при ходене му се виеше свят, но за сметка на това работата му вървеше невероятно добре. Неговият лекуващ лекар, Александър Инокентиевич, излезе прав: тук, в отделението, бяха създадени отлични условия за плодотворна работа, а всичко, което би й попречило, оставаше зад дебелата стоманена врата. Вкъщи. В службата. На улицата. С една дума — там. А тук има тишина, спокойствие, вкусна калорична храна, дълбок сън, витамини. Единственото, което може би липсваше на Мискарянц, бяха разходките. Но Александър Инокентиевич му обясни, че най-важното за работата е възможността да се съсредоточиш, да няма какво да те разсейва. Именно затова пациентите лежат в самостоятелни стаи — за да не си пречат взаимно. Затова и не се разхождат. Защото хората са различни — един обича да мълчи, друг, обратно — прекалява с бъбренето, суети се, тъй че с натрапчивото си внимание може да попречи на онези, които се разхождат из парка по същото време. Мискарянц тогава се съгласи с лекаря и чистият въздух, който нахлуваше от широко отворените прозорци, го задоволяваше напълно.

Вероятно все пак беше болен от нещо, затова през последните месеци работата му не бе вървяла. Неслучайно и тук започна да се чувства по-зле. Но сега това не беше важно, сега главното беше най-сетне да завърши програмата, принципно новата програма за защита на компютърната информация, която десетки банки очакваха от него.

Компютърният център, в който работеше Мискарянц, бе получил вече стотици поръчки за този програмен продукт, очакваше се огромна печалба, а работата на Герман взе, че се закучи. Ни напред, ни назад. Не помръдва и туйто. Началството дава зор, възложителите загряват телефоните — видите ли, ние ви платихме аванс, а къде е обещаната програма? Герман започна да нервничи, но това естествено не ускори работата, дори напротив. Обзе го сякаш някакво вцепенение. И именно тогава познати го посъветваха да потърси помощта на Александър Инокентиевич Бороданков, завеждащ отделение в една московска клиника. И се оказа, че не сгреши, като последва този съвет.

Герман добре си спомняше своето първо посещение при Бороданков. Александър Инокентиевич беше приятен, възпълен човек с очила с дебели рамки и големи, добре поддържани и красиво оформени ръце.

— Вероятно напразно ви безпокоя — смутено подзе Мискарянц, — нищо не ме боли, нямам никакви оплаквания, просто…

— Просто чувствате, че нещо не е наред с вас? — притече му се на помощ лекарят.

— Да, да — зарадвано отвърна Герман. — Разбирате ли, работата не ми спори напоследък. За да бъда съвсем честен — работя все по-зле. Ако бях писател или, да речем, композитор, щях да кажа, че съм изпаднал в творческа криза. Но аз съм математик, програмист, не е нормално да изпадам в кризи, обаче… — Той някак по детски разпери ръце — като дете, което е счупило чаша и не може да разбере как е могла тя да падне, след като току-що е стояла по средата на масата.

— Не сте прав, Герман — ласкаво каза Бороданков. — Творчество се съдържа далеч не само в изкуството. Всяко създаване на нещо ново е творчество. А вие сте уморен. Да, да, приятелю, ясно го виждам. Просто сте много уморен, изтощили сте се от прекомерно натоварване, от твърде интензивна работа и невнимание към собственото ви здраве. И ето го резултата.

— Значи смятате, че съм болен от нещо? — уплаши се Герман.

— Не твърдя такова нещо, но и не го изключвам. Хайде да се върнем към вашите проблеми. Какво ви безпокои най-много? Общото ви състояние? Или нещо друго?

— Безпокои ме работата, която не мога и не мога да завърша. А това трябва да стане в най-кратки срокове. И си помислих, че може би ми пречи някакво заболяване…

— Добре, разбрах. С вас можем да избираме между два варианта. Първия: влизате при нас за изследвания и лекарите изясняват каква болежка ви тормози. Ние не се занимаваме с това — имаме друг профил, но аз с удоволствие ще ви препоръчам в клиниката на медицинския институт, където има прекрасни специалисти по диагностика и най-модерна апаратура. С моята протекция ще ви приемат там — имам много познати в клиниката. Изследването ще отнеме поне два месеца…

— Не, не! — уплашено размаха ръце Герман. — И дума не може да става за толкова. Какво говорите? Трябва да завърша програмата най-късно до две седмици.

— Имаме и втори вариант. Вземам ви при мен. Няма да ви лекувам — в онзи смисъл, който сте свикнали да влагате в думата лекувам. Ще ви създам условия за нормална работа и ще ви приложа един курс общоукрепваща терапия. Предимно витамини. И нещо леко успокоително преди лягане, за да си почива мозъкът ви. Една правилно съставена диета. Пълно спокойствие. Сигурно са ви казали, че моите научни изследвания са в областта на психотерапията и сега очаквате, подобно на някои известни специалисти, да ви сложа пред себе си и да започна да ви внушавам, че сте гениален математик, че нищо не ви пречи да завършите работата си и дори всъщност вече сте я завършили, тъй че няма за какво да се тревожите. Нали? — Бороданков весело и облекчено се разсмя, като вдигна ръце и размърда във въздуха дългите си пръсти. — Е, ще ви кажа, приятелю, че не е така. Ще идвам при вас веднъж дневно — вечер — и ще ви питам как се чувствате. Дотам ще се простира нашето общуване. Аз имам собствена теория, нарекъл съм я медицина на интелектуалния труд. Затова в моето отделение лежат хора, които искат да се лекуват не от болест, а от проблеми, пораждащи се в областта на интелектуалната дейност.

— Значи не само аз съм в такова положение?

— Ама разбира се, че не. В отделението имам трийсет болнични стаи, които са постоянно заети.

При мисълта, че не само той има проблеми в областта на интелектуалната дейност, Герман, кой знае защо, изпита облекчение. Значи с него не става нищо необичайно.

— А кои са вашите пациенти? — попита той с почти детско любопитство.

— Кажете, приятелю, вие бихте ли искали в службата ви да научат, че сте изпаднали в творческо безсилие и сте принуден да се лекувате, за да напишете програмата си? Отговорът е очевиден, не ми казвайте нищо. Ами известният композитор? Художникът? Ще иска ли той почитателите на таланта му да научат, че лекари са му помогнали да напише прекрасна песен или да нарисува великолепен портрет? Ето, виждате ли сега? Анонимността е един от принципите на лечение в моето отделение. Никой няма да научи, че сте лежали при нас. Но и вие никога няма да научите кой, освен вас, се намира тук. Е, какво, харесва ли ви моето предложение или искате да ви пратя за изследвания?

— Харесва ми. Само че… — Герман се посмути. — Колко ще ми струва това?

— Ще зависи от времето, което ще ви бъде нужно, за да напишете програмата си. Един ден престой тук струва от осемдесет до сто долара — в зависимост от предписаната диета и комплекса витамини.

Герман пресметна наум каква сума може да си позволи за лечението. Макар и трудничко, краищата се връзваха.

— Кога ще можете да ме приемете? Сигурно доста хора чакат?

— Вярно е, чакат — усмихна се закачливо Бороданков, — но нали за вас ми се обади Наталия Николаевна, а хора, за които ме моли тя, не чакат на опашка. Ако искате, мога да ви приема дори още днес. Идете си вкъщи, вземете каквото ви е необходимо за работата и се върнете. Ще бъда в кабинета си до шест и половина.

— Но ако работя тук, ще ми трябва компютър.

— Разбира се, вземете си компютъра, ще го сложим в стаята. Няма проблеми.

— А жена ми ще може ли да ме посещава? Разрешено ли е?

— Разбира се, нека идва. Но моята методика включва такова правило: през първите няколко дни пациентът навлиза в режима, който му препоръчвам, а после вече решава дали посещения на роднини и приятели се вписват в този режим. Разбирате ли, в основата на моя метод е поставена възможността човекът изцяло да се отдаде на работата, с която се занимава, и нищо не бива да го разсейва. Всеки разсейващ момент, дори с положителен заряд, може да попречи на продуктивното творчество. Тъй че първо сам вижте как ще ви потръгне, а после ще решите искате ли да ви посещават.

След три дни Герман разбра, че не му трябват никакви посещения. Работата му тръгна толкова успешно и леко, че му се струваше кощунство да се откъсне от нея дори за минута. Отначало опита да завърши варианта, над който си блъскаше главата вече два месеца, но изведнъж проумя, че е тръгнал глупаво, че трябва да подхване работата по съвсем друг начин и започна всичко отначало. Сега, след десет дни престой в отделението на доктор Бороданков, новият вариант на програмата скоро щеше да бъде завършен и Герман бе в необичаен творчески подем, който с всеки изминал ден набираше скорост. На този фон все по-явната физическа слабост му изглеждаше дреболия, която не заслужава внимание.

 

 

Александър Инокентиевич Бороданков се извърна, чул скръцването на отварящата се врата, и видя Олга. Тя беше вече без престилката, смяната й бе свършила и ето че стоеше на прага на кабинета му в красив тъмнозелен костюм, състоящ се от дълго сако и къса пола. Със своите гладко вчесани назад коси и с големите очила със синкави стъкла сега тя приличаше не на медицинска сестра, а на делова секретарка на голям началник.

— Саша, Мискарянц пак нищо не е ял — каза тя угрижено и кой знае защо — тъжно. — Изглежда, нещата вървят към приключване.

— Втори ден ли?

— Да. Работи като обезумял, а не е докоснал чиниите. Наистина ли нищо не може да се направи?

— Глупав въпрос, мила. Щом не изпитва глад, значи са започнали необратимите промени. Той поне изтрая повече от другите, днес стават десет дни, откак е при нас, а другите издържаха само по седмица. Може би все пак сме успели да налучкаме методиката, как мислиш?

— Едва ли — въздъхна Олга. — Просто Герман се оказа по-здрав от другите. Саша, повече не може така, нали виждаш, че нищо не излиза. Без архива на Лебедев не можем да напреднем. Хайде да си го признаем най-сетне.

— Не. — Отговорът на Бороданков беше твърд като юмрука му, който той в същия момент стовари върху коляното си. — Не, няма да се предам. Щом Лебедев е могъл да го измисли, и аз ще мога. Вярно, Мискарянц не е руина, но и у него със сигурност дремят всички болежки, които е нормално да има един трийсетгодишен мъж. Не е възможно да е напълно здрав. Гастрит, пушачески бронхит, леки сърдечни отклонения… Видя ли какви са мускулите на краката му? Определено е играл футбол или хокей. А щом е играл, значи е падал, тоест неизбежно има някои недоизлекувани мозъчни сътресения. Не може да е по-здрав от онзи художник — Вихарев. А Вихарев издържа само четири дни. Единственото, което му куцаше, бе леко повишеното кръвно налягане, обаче ето — инсулт. Сигурен съм, че сме на прав път, трябва да продължим да работим с модификациите на лакреола. Още малко — и ще се поздравим с успех.

— Не знам, Саша.

Олга хвърли чантичката си на фотьойла и отиде при Бороданков. Александър Инокентиевич я прегърна и я настани на коленете си.

— Ама какво ти става, Олюшка? Отчая ли се? Винаги е така, трябва да изтърпиш тези моменти. Представи си обаче какво ни чака, когато доразработим методиката. Смятай, че докторската степен ти е в джоба. Слава, почести, пари! Помисли си само — цяла година работиш като медицинска сестра с твоята кандидатска степен. Е, няма ли да те е яд, ако жертвата ти се окаже напразна?

— Не знам, Саша — повтори тя, прегърна го през врата и свря брадичка в гъстата светла коса на мъжа си. — Не знам защо, но имам чувството, че няма да успеем, те ще продължат да умират и ние няма да се преборим с това. Понякога се улавям, че преставам да разбирам какво правиш. Сигурно просто нямам достатъчно интелект за тази работа. Дори ако успееш, аз няма да напиша докторска дисертация.

— Ще успеем — меко я поправи Бороданков. — Не аз, а двамата с тебе. Всички ние. Ти си способна, Олюшка, талантлива си, непременно ще защитиш докторска дисертация. Ще патентоваме изобретението и ще се махнем оттук, ще си отворим собствена клиника, ще станем богати и уважавани хора. Ще видиш, всичко ще се нареди великолепно. Сега ще обиколя стаите и ще се прибираме. Хайде днес да излезем да вечеряме навън. Толкова си красива с този костюм, не ми се ще да го свалиш и да се развихриш край печката. А, какво ще кажеш?

— Добре — кимна Олга, после стана и оправи полата си. — Върви, Саша, ще те почакам тук.

Бороданков свали от закачалката ослепително бяла престилка, облече я и грижливо закопча всички копчета, след което тръгна на вечерна визитация. Докато крачеше по дългия светъл коридор на отделението, той си мислеше, че Олга, разбира се, е права — без разработките на Лебедев не могат да направят следващата крачка. Той се преструва на гений само пред жена си, като твърди, че щом Лебедев го е измислил, и той, Бороданков, ще успее. Всъщност Александър Инокентиевич прекрасно си даваше сметка, че не може да се мери с Лебедев. Лебедев винаги бе успявал в неща, с които другите не се справяха. Бороданков го разбираше още навремето, когато беше аспирант при Лебедев. Как пък можа да умре точно в този момент! И кой дявол накара стария глупак малко преди смъртта си да се ожени за онази хлапачка! Ако си беше женен за своята бабичка, тя нямаше да помръдне навън от Русия — и никакви проблеми! А Вероника веднага си намери спонсор и хукна за чужбина с целия архив на мъжа си. Върви, че я търси сега.

При Мискарянц Александър Инокентиевич се отби най-накрая. Герман седеше пред компютъра, потънал в работа.

— Добър вечер, приятелю. Виждам, че работата ви върви с пълна пара — весело го поздрави лекарят.

— Да, много успешно. Просто не е за вярване колко добре работя тук! Струва ми се, че бих останал при вас цял живот — засмя се в отговор програмистът.

— И кога ще приключите?

— Мисля, че вдругиден. А може би дори още утре. Кажете, Александър Инокентиевич, ще може ли да се прибера вкъщи веднага щом завърша програмата?

— В същия миг! — увери го Бороданков. — Ето че все пак ви се прибира, а току-що казахте, че бихте прекарали тук целия си живот. Добре, виждам, че с работата ви всичко е наред. А инак как се чувствате? Нещо да ви безпокои?

— Ами… — Герман сви рамене, — някаква слабост, но това е дреболия, уверявам ви. Така е, защото съм постоянно седнал, изобщо не ходя, не се движа. Щом се прибера, веднага ще се почувствам по-добре, въпрос на два-три дни.

Лекарят забеляза, че челото на Герман е покрито с капчици пот и косата е полепнала по него, въпреки че заради отворения прозорец в стаята беше доста хладно. Около очите се бяха оформили синкави сенки. Прав е, каза си Бороданков, въпрос на два-три дни. Че дори и по-малко.

— Откога чувствате тази слабост?

— От три-четири дни, мисля. Може би пет. — Герман сви рамене и радостно се засмя. — Толкова много работя, че всички дни се сляха в един. Ако ми кажете, че съм при вас вече цял месец, ще ви повярвам.

— А, не бива така, приятелю — укорително поклати глава Александър Инокентиевич. — Дори при най-продуктивната работа трябва да се почива. Разбира се, не бива да се разсейвате — моята методика го забранява, но сънят е задължителен. Не забравяйте: насън мозъкът продължава да работи и между другото — много по-добре, отколкото по време на бодърстване. Вие цял ден го карате да работи в определена насока, която на вас самия ви изглежда вярната. Натоварвате биологическия си компютър с информация, а после започвате да му нареждате как трябва да преработва тази информация. Но в указанията ви често липсва логика, те са повлияни от личния ви вкус, като започнем от това, че еди-кой си учен или специалист ви е крайно неприятен и затова вие, без да забележите, избягвате подходите, които този специалист предлага, и свършим с вашето раздразнение и чувството, че не сте добре, сякаш сте яли нещо, което не става за ядене. А когато спите, всички подобни глупости спят заедно с вас, а мозъкът, натоварен с информация и с чисти, неразмътени от никакви емоции теоретични постулати, работи ритмично и спокойно, с онова темпо и в онзи режим, който му е най-удобен. Нали неслучайно, когато дойдохте при нас, когато се откъснахте от всичко, което ви разсейва, и се успокоихте, трябваше да започнете работата си отначало! Защото, признайте си — напоследък вкъщи почти не бяхте спали, нали?

— Вярно е — учудено проточи глас Мискарянц. — Какъв ти сън, когато гониш срокове, началството те припира, възложителите те тормозят, а от работата нищо не излиза… И да искаш да заспиш, не можеш.

— Виждате ли? Трябва да спите задължително, и то по много, инак и дума не може да става за каквото и да било продуктивно творчество. Докато бодърствате, вие се насилвате, опитвате се да ръководите собствения си мисловен процес. А невинаги го ръководите правилно. Само че не всеки намира у себе си сили да го признае. Е, добре, приятелю, сбогувам се с вас до утре и още веднъж ви напомням: сън, сън, сън.

Когато излезе от болничната стая на Герман Мискарянц, Александър Инокентиевич се отби в стаята, на чиято врата се кипреше табелка „Лаборатория“. В обикновените болници зад врати с такива табелки се изследват взети от болните кръв, урина, стомашни сокове. Но в кризисното отделение, чийто завеждащ беше Александър Инокентиевич Бороданков, в лабораторията работеха фармацевти.

— Кой подготвя комплекса за осма стая?

— Аз. — Младеж на около двайсет и пет години, добре сложен, с обла глава и внимателни тъмносиви очи, се обърна на своя въртящ се стол и учтиво стана.

— Изключете от комплекса всички успокоителни и приспивателни препарати! — нареди лекарят. — Оставете само лакреола и витамините.

— Добре, Александър Инокентиевич.

Той остави фармацевтите да работят и се върна в кабинета си. Олга седеше до неговото бюро и четеше дневника на наблюденията, който Бороданков водеше за всеки пациент. На тетрадката пред Олга бе залепено листче с надпис: „Стая 8. Мъж, 30 години, няма оплаквания, отрича хронични заболявания. Математик-програмист.“

Когато чу вратата да се отваря, тя се извърна и погледна въпросително мъжа си:

— Е, какво е положението?

— Нищо ново, Олюшка. Нали ти разнесе вечерята, видяла си ги с очите си. Писателят кърти непробудно, откак постъпи при нас вчера — само спи. Художничката работи — нищо друго не поглежда. По договор е трябвало да илюстрира двайсет тома детска енциклопедия, направила четири тома и изпаднала в криза. Спомняш си, нали, тя се оплакваше, че искала да намери за всеки том отделно образно решение, собствен стил, но не успявала. А не й било интересно просто да рисува илюстрации към текста. Според мен сега прави по цял том на ден.

— А Мискарянц?

— С него нещата не са толкова прости, мила. Налице са признаци на остра сърдечна недостатъчност, очевидно именно от нея ще си отиде. Но му остават да живее минимум два дни, дори може би три, а ще успее да завърши програмата си още утре. След това няма да имам основания да го задържам тук, ще се прибере вкъщи и ще умре в леглото си. А това, както разбираш, не бива да допуснем по никакъв начин.

— И какво предлагаш?

— Отмених приспивателните и успокоителните му, оставих само лакреола и витамините. Това или ще забави работата му над програмата, или ще ускори края. Да си виждала чадъра ми? По дяволите, къде ли съм го заврял? А, ето го. Това е, миличко, готов съм. Да вървим.

Александър Инокентиевич отключи тежката врата на служебния вход и когато излязоха, грижливо я заключи. Без знанието и разрешението на завеждащия никой не можеше да влезе в кризисното отделение, дори главният лекар на клиниката.

 

 

Олга Ретина, съпругата на Александър Инокентиевич Бороданков, имаше много щастлив брак. Тя бе завоювала съпруга си дълго и трудно, цели седем години, и сега трепереше над него, както някои хора треперят над автомобил, за който са пестили дълги години.

Олга бе заложила на симпатичния неженен доцент от катедрата по психиатрия още в първи курс. Според младата студентка, пристигнала от далечния Ворошиловград и живееща в студентското общежитие, евентуален брак с него щеше да бъде много сполучлива стъпка — полезна и за по-нататъшния й живот в Москва, и за кариерата й. Тя веднага съобщи, че ще специализира в тази катедра, посещаваше всички семинарни занятия и научни кръжоци, ходеше на консултации, при което все гледаше да се върти пред очите на доцент Бороданков, и избираше часове, когато той също бе в катедрата. Александър Инокентиевич естествено не беше наивен и веднага отгатна маневрата. Във връзките със студентки за него нямаше нищо ново и той доста ловко умееше да получава своето удоволствие, без да се хваща на въдицата. Но този път ситуацията бе малко по-различна. Работата беше там, че Оля Решина не му харесваше. Вкусът на Бороданков не се отличаваше с оригиналност — той обичаше стройни дългокраки блондинки с големи гърди и тесни бедра. А Олга беше съвсем друга: тъмнокоса, с едър кокал, апетитно заоблено дупе и малък, спретнат бюст. С една дума — абсолютно неподходяща. На всичко отгоре беше късогледа и носеше очила, но в интерес на истината — отиваха й. Очите на Олга бяха с красива форма, но малки, и скъпите рамки с опушени стъкла напълно скриваха този дефект.

Олга се зае с решаването на поставената задача делово и без излишни емоции. Пред очите й стройните дългокраки блондинки се бореха за благосклонността на Александър Инокентиевич, но те бяха все от горните курсове, тъй че кратките и бурни връзки приключваха веднага щом завършеше поредната изпитна сесия или страшното мероприятие, наречено разпределение. Мадамите от първите три курса не се интересуваха от Бороданков, защото в началните курсове не се преподаваше психиатрия. Ето защо през първите две години Олга се вглеждаше в своите успели конкурентки, съставяше си техния обобщен образ и се стараеше да открои онова, което ги обединяваше, та после да определи за себе си чертите и особеностите, които те не притежаваха. Тя не боядиса косата си, не се постара да отслабне и не положи усилия да уголеми бюста си. Реши да пипне въжделения доцент с необичайност, с нещата, по които не приличаше на останалите.

Оказа се, че задачата не е толкова проста, колкото си я бе представяла в началото. Проучваните блондинки бяха най-често умни, а някои дори се отличаваха с ярка индивидуалност, остроумие и дарби за избраната специалност, тъй че Олга трябваше доста да си поблъска главата — с какво би могла да ги надскочи! В края на краищата разработи план, който между другото беше доста рискован. Реши да започне от завеждащия катедрата — възрастния и уморен от студентските глупости Марк Наумович Берман.

Един прекрасен ден второкурсничката Оля Решина застана пред Берман, обляна в руменина от смущение и плахост, и попита кога Марк Наумович ще може да я приеме за консултация. Завеждащият катедрата й каза да го посети в събота, в прозореца между втория и третия час. Оля отиде на консултацията със строг делови костюм и красива кожена папка в ръцете. Искаше да изглежда не като възторжена хлапачка, а като човек, който се подготвя за сериозна научна работа.

— Успях да намеря материалите от конференцията по психиатрия на катастрофите — започна тя, дръпна ципа на папката и извади от нея грижливо отпечатани листове. — Конференцията се проведе в Пекин и всички тезиси са издадени на китайски. За съжаление не можах да намеря английския превод. Ето, Марк Наумович, направих превода, но ми се иска вие да го прегледате. Не съм сигурна дали съм превела правилно някои места.

— Вие знаете китайски? — вдигна вежди Берман.

— Не — изчерви се Олга. — Намерих преводач и му платих, но, как да ви кажа… този преводач е далеч от медицината, затова направи буквален превод, много груб, а аз преписах текста след него и го обработих. Но въпреки това имам съмнения за някои неща. Отбелязала съм по полетата трудните места. Дали не бихте ги погледнали?

Берман сложи мълчаливо очилата си и придърпа прихванатите с кламер листове. Олга разбра, че ударът й е улучил целта. Беше 1987 година. По онова време психиатрията на катастрофите беше съвсем ново направление, тласък за развитието й в Русия бе дала аварията на Чернобилската АЕЦ, а оттогава бяха минали само две години и материалите бяха съвсем малко. Тъй като постоянно се въртеше из катедрата, Олга знаеше, че за конференцията в Пекин се бе говорило много, учените бяха обсъждали ще замине ли за нея съветска делегация и ако замине — в какъв състав ще бъде. И дали съветското участие в конференцията ще означава, че това научно направление ще се развива в страната. Споменаваха се известни имена на светила в психиатрията, които биха представили достойно съветската наука на този научен форум и в бъдеще биха оглавили развитието на психиатрията на катастрофите… Но всичко беше напразно, защото съветска делегация не замина за китайската конференция. Точно по това време избухна скандал, Световната организация по здравеопазване разкритикува Съветския съюз за нехуманните методи на лечение и за използването на психиатрията в борбата срещу дисидентите…

— Къде намерихте това? — попита завеждащият катедрата, впил очи в текста.

— Не ме питайте, Марк Наумович — съвсем сериозно отговори Олга. — Беше много трудно.

Тя изразително въздъхна и наведе очи. Не възнамеряваше да разказва на Берман подробности за усилията, които й бе струвало това, и през колко легла бе минала, та някакъв познат на нейна съученичка да помоли някакъв свой познат… и така нататък. А после Олга трябваше да плати и за превода и тъй като китайският беше от групата редки езици, това й излезе доста солено. Но не възнамеряваше и да крие, че е преодоляла много трудности. Нека Марк Наумович разбере, че пред него стои човек, който не се спира пред нищо в името на интересуващата го наука.

Марк Наумович наистина разбра всичко правилно, именно по начина, по който тя му го поднесе. Той внимателно прочете превода и кимна одобрително.

— Да, да, мога да ви поздравя: много умно сте се ориентирали в темата, която е нова за вас. Хайде да се разберем така: вие ще ми оставите превода, а аз ще го прегледам по-внимателно вкъщи, ще го редактирам, защото има някои неточности и дори дребни грешки. Но като цяло е добре, много добре. Елате при мен… — Замисли се, извади програмата си, после прелисти настолния календар на бюрото си. — … в четвъртък. Да, в четвъртък — в четири часа ще изпитвам студенти, та докато първата група се подготвя, ще си поговорим с вас.

Олга изхвърча от помещението на катедрата, сякаш й бяха пораснали крила. Той захапа въдицата! Нито за миг не се усъмни, че Берман поиска превода за вкъщи не за да го редактира, по-точно — не само за това. Щеше да го преснима за собствено ползване, без да каже нищо на Олга. Несъмнено в най-близко време в някое медицинско списание щеше да се появи негова статия с анализ на съществуващите подходи към психиатрията на катастрофите. А може би някой от тези подходи щеше да бъде представен като негов собствен. Добре, така да бъде! Най-важното беше той да заяви на всеослушание в катедрата, че сред студентите, посещаващи научния кръжок, най-сетне се е появил човек, който не прилича на другите, човек — истински заинтересован, мислещ, енергичен, предприемчив. Колкото до статията, Олга предварително бе проучила специалните издания от последните пет години и се бе убедила, че Марк Наумович Берман пише своите статии в съавторство. И през всичките тези години имаше постоянен съавтор — Александър Инокентиевич Бороданков. Сега й оставаше само да мобилизира търпението си и да чака.

Бороданков не можа да разгадае тази маневра и също се хвана на въдицата. След една седмица той спря Олга, когато двамата си тръгваха от поредното занимание на студентския научен кръжок.

— Чух, че имате възможности да намирате материали, недостъпни за простосмъртните? — попита я иронично, като старателно криеше интереса си. — Споделете тайната — как го правите?

Олга вдигна ясните си сиви очи, погледна Бороданков и се постара да направи усмивката си колкото може по-тъжна.

— С доста усилия — отговори тя. — Често е много противно, но за сметка на това — ефективно. За съжаление още съм във възрастта, когато мъжете виждат младото тяло, а не забелязват интелекта.

Всичко бе казано пределно ясно. И Александър Инокентиевич схвана намека.

— Жалко — огорчено разпери ръце той. — Защото се канех да ви помоля да ми намерите едно материалче, но щом се изискват такива жертви… не бих посмял да ви обременявам.

— Въпросът не е в жертвите, а в наградата за тях. Ако разбираш, че след всичката тази мръсотия в ръцете ти попада нещо наистина ценно, тогава си струва.

Доцент Бороданков несъмнено бе много умен човек, инак щеше ли да е постоянен съавтор на самия Берман! И реакцията му бе остра и точна:

— Ако можете да намерите това, което ми е нужно, двамата с вас бихме написали блестящ труд. По принцип той е почти готов, но е някак… знаете ли… блед, не е достатъчно ярък. А ако се позова на някои чуждестранни разработки, това много ще освежи текста, ще го накара да блесне. Не знам дали ме разбирате…

— Разбирам — кимна Олга. — Вече сте изпекли тортата, сега трябва да я украсите с розички от крем. Наистина ли ще ме вземете за съавтор, ако ви донеса материала? Помислете, Александър Инокентиевич — доцент и студентка! Доколкото знам, това не е прието.

Естествено Бороданков прекрасно знаеше, че не е прието, и не смяташе заради нея да нарушава установения ред. Опитваше се да я измами — беше очевидно.

— Сигурно бихте могли да ми предложите друга компенсация за унижението, което ще бъда принудена да изтърпя? — попита тя.

— Пари? — неуверено предположи доцентът.

— Само не пари! — бързо отвърна Олга. — Това е още по-унизително.

— Тогава може би… — Той се запъна. — Искате ли да организирам за вас истински празник? С цветя, шампанско и развлечения? Обещавам ви два дни, които ще изживеете така, както сте мечтали. Разходите нямат значение, но ще изпитате удоволствие, гарантирам ви го.

— Искам — усмихна се тя. — Празниците са единственото ценно нещо, което ни остава в нашия гаден живот.

След един месец Олга занесе на доцент Бороданков ксерокопие на сборник статии, издаден в Австралия. За да го получи, наложи й се цяла седмица да глези в леглото един отвратителен, дебел, потен журналист, да го пои с коняк и да се прави на изкусна кулинарка. Разбира се — за своя сметка. За целта продаде няколко книги, издадени през миналия век и останали от прабаба й. Обещаният от Бороданков празник започна в ресторант и завърши, както тя бе планирала, в леглото му. Но да легнеш с доцента не беше трудна работа и Олга разбираше, че това далеч не е най-важното. Най-важното беше да създаде у него впечатление, че не той е нужен на нея, а тя — нему. Олга спазваше определени рамки, извън любовните занимания се обръщаше към Александър Инокентиевич на име и бащино и по всякакъв начин демонстрираше леко отчуждение. Празникът свърши и те отново започнаха да се срещат само в катедрата или по коридорите на института. Бороданков не правеше никакви опити за по-голямо сближаване, но това не обезкуражи Олга. Съгласно нейния план именно така и трябваше да бъде.

Мина лятната ваканция, през есента тя вече беше в трети курс и продължи най-редовно да посещава научния кръжок при катедрата по психиатрия. В началото на октомври се престори, че е изпаднала в депресия, престана да се усмихва, периодично избърсваше под очите си несъществуващи сълзи. Естествено това не убегна от погледа на доцент Бороданков.

— Какво ви е, Оля? — попита я той веднъж. — Случило ли ви се е нещо? Просто не приличате на себе си.

— Нищо не ми се е случило — мрачно отговори тя, като криеше очите си. — Просто съм отвратена от всичко. Толкова ми е тъжно… Иде ми да се обеся.

— Неприятности в личния живот ли? — учтиво се заинтересува доцентът.

— В личния живот? — Тя вдигна очи и изигра огромна изненада. — Не, в личния живот никога нямам неприятности. В това отношение всичко ми е наред. Просто… не знам как да се изразя. Писнало ми е от всичко. Скука, еднообразие — и никакъв светъл лъч.

— Искате ли пак да си направим празник? — внезапно предложи Бороданков.

Впрочем на него само му се струваше, че го е предложил той, и то внезапно. Олга внимателно го бе довела до това предложение, поставила на кукичката ярката примамка благотворителност.

— Пак ли ви трябват някакви материали? — тъжно попита тя.

— Не, не, Оля, нищо не ми трябва. Но спомняте ли си, вие бяхте казали, че празниците са единственото ценно нещо, което ни е останало в живота. Знаете ли, сега разбрах, че сте абсолютно права. Животът ни е сив, скучен, еднообразен и трябва непременно да си правим малки празници, за да не полудеем. Е, съгласна ли сте?

— Съгласна съм — равнодушно отвърна тя. — Хайде да опитаме.

Вторият празник стана дори по-хубав от първия. Олга каза, че не й се ходи на ресторант, по-добре тя да сготви нещо изискано. Качиха се в колата на Бороданков, отидоха на Централния пазар и там се престориха на съпрузи милионери, които купуват само най-скъпото, без да питат за цената, без да се пазарят и без да жалят парите. След като натъпкаха чантата с продукти, тръгнаха към изхода и тогава Александър Инокентиевич направи още един жест — купи огромен букет тъмночервени рози с дълги дебели стебла.

В апартамента му Олга съблече елегантния си костюм и го помоли да й даде някаква стара риза. С тази риза, която стана още по-къса, след като върху нея тя върза престилка, Олга се развихри из кухнята — здравите й, заоблени колена току святкаха, от време на време се мяркаше и дантелката на пликчетата. Александър Инокентиевич я наблюдаваше с удоволствие, двамата се шегуваха, смееха се, припяваха в дует популярните песнички, които долитаха от включения телевизор, понякога дори танцуваха с ножовете и връзките зелени подправки в ръце. Въодушевен от тази непринуденост и емоционален подем, Бороданков на два пъти, докато се подготвяше празничната трапеза, опита гъвкавото тяло на Олга направо тук, в кухнята, сред нарязаните зеленчуци и под акомпанимента на цвъртящото в тигана месо. Много му харесваше, че това момиче реагира на ласките му моментално, забравя за готвенето и му се отдава страстно и изобретателно, а после също тъй моментално превключва на готвенето, като отново го нарича Александър Инокентиевич и с нищо не издава отношението си към току-що случилото се. Само нежно подхвърля:

— Беше страхотно! — И веднага пита: — Обичате ли люто? Някакви противопоказания?

Започнаха да празнуват в петък вечерта и привечер в неделя Бороданков се чувстваше така, сякаш бе ходил на Канарските острови. Институтът и катедрата му изглеждаха далечни и ненужни, проблемите бяха изчезнали от само себе си, усещаше се лек и безгрижен. Наистина за два дни и половина бе успял напълно да се отпусне и да си почине.

В понеделник започнаха сивите делници и той отново виждаше Олга само случайно — по коридорите или в катедрата. В навечерието на Нова година Александър Инокентиевич неочаквано реши да намери Олга.

— Защо не си направим празник? — попита я неизвестно защо плахо и умолително потърси погледа й.

Тя разбра, че е неин. Беше захапал въдицата толкова здраво, че тя вече можеше да не се безпокои за нищо. Нямаше да й се измъкне. Олга бе измислила за доцент Бороданков наркотик, от който той вече не би могъл да се лиши. Единственият въпрос сега беше дали възнамерява и занапред да я използва като жената празник, или все пак ще се реши да превърне празниците в ежедневие.

И тъй, Оля Решина осъществи успешно първите три етапа от плана си. За реализирането на четвъртия етап отидоха почти четири години. Но все пак тя постигна своето. През тези четири години Александър Инокентиевич защити докторска дисертация, самата Олга успешно завърши института и започна работа като ординатор. На два пъти по стария, проверен метод намери за него чуждестранни материали, които той използва в докторската си дисертация. Всеки път след това изиграваше невероятни страдания, а Бороданков, почувствал се виновен длъжник, я завеждаше някъде за по една седмица да се поразсее. При тези почивки трябваше да общуват с различни хора, които ги вземаха за съпрузи, и Олга се стараеше по неин адрес да се говорят само суперлативи. Беше самата любезност и обаяние, самата ерудиция и чувство за хумор. В края на краищата Александър Инокентиевич, който бе свикнал да живее самотно и волно, внимателно я попита:

— Оля, близки сме от толкова години, а ти нито веднъж не забременя. Някакви проблеми ли имаш?

Тя беше достатъчно умна, за да разбере, че Бороданков е свикнал да живее без грижи и не ги желае и за в бъдеще. През тези седем години беше направила два аборта, но тогава той не биваше да знае за тях, а моментът да научи бе тъкмо сега.

— Два пъти забременях от теб — призна тя. — След втория аборт ми казаха, че повече няма да имам деца.

Това обстоятелство реши нещата. Александър Инокентиевич веднага й направи предложение, което бе прието без продължителни размисли, спокойно и делово. Олга Решина за последен път се запита толкова ли й трябва да бъде съпруга на Бороданков и получи утвърдителен отговор. Докато в началото задачата бе формулирана като студентка да се омъжи за доцент, в процеса на нейното решаване ситуацията донякъде се бе променила. Първо, Александър Инокентиевич бе станал доктор на науките и всеки момент щеше да стане професор, а самата Олга от студентка бе израснала до лекар-ординатор, на когото всички предричаха блестящо бъдеще, тъй че тя вече почти не се нуждаеше от покровителството на катедрата — получаваше твърде ласкателни предложения от добри клиники. И второ, през седемте години толкова се бе привързала към Александър Инокентиевич, че това приличаше повече на любов, отколкото на пресметливост. В паузите между празниците тя се срещаше с други мъже, но го правеше повече, защото така правят всички, отколкото поради необходимост и желание. Мъжете й трябваха, за да няма чувството, че неподатливият доцент е всичко за нея. Беше сигурна, че ако позволи на това чувство да я завладее, поведението й неизбежно ще стане изискващо и натрапчиво, а това може да уплаши Бороданков и той да се откачи от кукичката, конструирана с толкова обич. Наличието на любовници й позволяваше без нетърпение в погледа и без раздразнение да чака, докато Александър Инокентиевич узрее за поредния празник. А той узряваше приблизително веднъж на два месеца.

След сватбата Олга правеше всичко, за да не се разочарова съпругът, да не съжали за взетото решение. И той не съжали. Олга стана за него не само постоянен източник на положителни емоции, но и помощничка, съратничка. Стана онова, което някои съпрузи наричат стабилен тил. Той й помогна да подготви кандидатската си дисертация за година и половина и постоянно чуваше от нея, че е най-умният и най-талантлив медик в цяла Русия, та дори и в целия свят. И тя вярваше в думите си, както вярваше и в голямото бъдеще на мъжа си. Според нейния замисъл той трябваше да стане най-известният, най-великият и съответно — най-богатият лекар-психиатър отначало в Русия, после в Европа, а после, ако даде господ… За осъществяването на тази част от житейския си план Олга бе готова на всичко. И обстоятелството, че в интерес на работата тя, вече кандидат на медицинските науки, се съгласи да работи като медицинска сестра, представляваше за нея не жертва, а необходима цена за успеха, и то нищожна част от тази цена. Беше готова и на повече. Всъщност нямаше нещо, което не би направила, за да постигне поставената цел.