Еманюел Роблес
Зимна Венеция (29)

4.

Към десет часа Елен си тръгна от дома на Хьолтерхоф след една спокойна вечер, по време на която въпреки всичко върху нея тегнеше споменът от срещата й с Андре. Тя не бе забравила саркастичния му поглед, който той й отправи, когато, за да се освободи, бе използувала присъствието на англичанина. В далечината светлините на нощния пазар, близо до Риалто, хвърляха цяло ветрило от отблясъци, които пронизваха мрака отвъд Канале Гранде. От морето се надигаше черен, много влажен вятър. Тя ускори крачка, за да се върне по-скоро у Марта, мислейки си, че Андре може би щеше да потърси някакъв начин да си отмъсти за последните си часове във Венеция и за унизителната сигурност, че ще отпътува сам след неуспешния си престой. Не беше в природата му да отстъпва без някаква компенсация. Студено пресметлив, той бе способен на усърдно подготвени ходове. И затова тя трябваше да бъде предпазлива чак до тръгването му, да бъде нащрек.

Тя прекоси пазара, целия осветен. Окачени над сергиите с плодове и зеленчуци, редица от бутове шунка блестяха в обвивката си от станиол като тежки метални късове. Изпитваше желание да спре и си купи портокали, огненочервени под ослепителната светлина на лампите, но се почувствува уморена, с отпуснати крака и побърза да се прибере. Малко след това от прозорчето на някакво мазе пред нея изскочи котка, която прекоси улицата с три скока и изчезна. От вълнение дишането й спря, тя си даде сметка колко бяха отслабнали нервите й и си каза, че нямаше да има достатъчно съпротивителни сили, за да издържа повече, без да се поддава на този натиск, който Андре упражняваше върху нея вече толкова дни.

Карло спеше пред телевизора, по който предаваха футболен мач, а Марта четеше в съседната стая. Тя веднага изтича радостна към Елен и й съобщи, че преди един час Ласнер се обадил по телефона. От Рим! От летището! Оставил телефонния номер на хотела!

— Не знаех къде да те търся…

Марта се оттегли тихо със своите миши стъпки и Елен, останала сама, позвъни.

Свърза се много бързо с Ласнер, чийто глас сякаш изведнъж я ободри. Каза й, че напуснал Бейрут с големи трудности, едва успял да вземе самолет от военното летище, тъй като същия ден международното летище било атакувано. Самолетът се приземил в Атина и там — отново чакане. И тези пречки били причината да пропусне нощния влак. Но щял да тръгне утре сутринта със самолет за Милано, да уреди там работите си, без да губи нито минута, за да отиде при нея. Кога? Вечерта, разбира се! Ливан ли? Ще й разкаже. Тя как е? Не го ли е забравила? Спомня ли си наистина за него? Тя му отговори със същия шеговито-любовен тон. Вечерта тя щеше да си бъде в къщи, щеше да го чака. „Разчитам много на това“, каза той весело. Тя се стремеше по гласа му да си представи израза на лицето, устните, очите му. Под така обикновените думи на нежност се разкриваше светът на любовта, в който можеше да се живее въпреки болката, омразата, опасността.

Тя се върна при Марта и Карло. И двамата не знаеха за присъствието на Андре във Венеция. Елен не бе им казала, за да не ги безпокои.

— Виждаш ли — казваше Марта, — твоят хороскоп излезе верен: „Щастливи новини за седмицата!“

Марта вярваше в астрологията. Някога даже си бе купила един талисман, „притежаващ, както се казваше в бележката, благотворното влияние на звездите и силата на ум“. Това беше някаква значка, която представляваше африканска маска. Заинтересувала се бе също така и за магьосника Инарим, от индийски произход, „пазител на тайните на една тибетска секта, които му позволяват да влиза в общение със свръхестествените сили“. Но тя бе скрила всичко това от Карло, който се отличаваше със здрав разум и сигурно щеше да й се подиграе. Трябва да се добави, че самата тя се бе отказала да потърси съвет от магьосника, понеже разглеждайки проспектите, се усъмни, че Инарим може да представлява анаграма на Марини.

На другата сутрин Елен се зае с помощта на Адалджиза да сложи в ред цялата къща и като завършек на празничната украса смени завесите на своята стая, искаше да бъдат по-леки, по-шумящи. Купи също така дълги холандски перуники. Предупреди й Палиеро за предстоящото връщане на Ласнер. Ласнер се бе заинтересувал за Ана-Мария и тя го бе успокоила, макар че досега в здравословното състояние на младата жена още нямаше подобрение.

После отиде на пазара, за да намери магазин, от който би могла да наеме пишеща машина, защото бе приела сериозно предложението на госпожа Поли да препише мемоарите й. Тези занимания не можаха да премахнат безпокойството, което я беше обзело от мисълта за Андре.

Странно, но този следобед госпожа Поли дори и не спомена за неговото посещение. Елен напразно очакваше обичайните й страстни коментарии. Тя само каза:

— Надявам се, че този грубиян чу достатъчно работи вчера, за да престане да ви безпокои.

Всъщност тя, изглежда, бързаше да премине към своите лични работи, тоест редактирането на спомените й. Предната вечер бе записала още една значителна част, а бе събрала също така и свои снимки от младите си години. Сега вече бе решила изданието да бъде илюстровано, не толкова от самовлюбеност, колкото, за да докаже колко привлекателно и достойно за истинско щастие същество е била.

Елен с изненада откри в снимките една стройна и изящна девойка, с тънки бедра и живи очи, с чертите на госпожа Поли.

— Нали съм била красива?

— Много красива.

— Аз също чаках любовта. Колко глупав може да бъде човек на тези години, боже мой! Майка ми имаше странни капризи. Бе поръчала да построят във Фрегена една къща, с много лош вкус — новоизлюпени богаташи, нали знаете, — с невероятен басейн по средата на голям салон, заобиколен от морски чудовища със зурли и люспи. Искаше също така да държи при себе си лъвчето, което й бе донесъл от Етиопия един от нейните приятели-офицери. Когато порасна, лъвчето изпокъса всички фотьойли. Слугите се страхуваха от него. При това миришеше много. Ето снимката на майка ми с нейния звяр. — (Елен видя една висока жена с безизразен поглед, с диадема на главата, държаща синджира на своето лъвче…) — Всъщност тя беше лекомислено създание, което се отегчаваше много, въпреки цялото си богатство. Имаше истински интереси само към медицината, защото смяташе, че е засегната от някаква болест и всеки ден викаше при себе си своя лекар, с когото, мисля, че започна накрая да споделя и леглото. Казвам „мисля“, защото ми се струваше, че посещенията на този, лекар я развеселяваха и сякаш успокояваха. Тя съвсем малко се занимаваше с мене, но мечтаеше да ме омъжи за аристократ. На младите хора с титли, които канеше на гости, подшушваше сумата на моята зестра. Аз пет пари не давах дали ще бъда, или не графиня или маркиза. Казах ви вече: като истинска идиотка чаках любовта! И когато някое от тези момчета ме притиснеше твърде много, аз му прошепвах, че си имам любовник. Спомням си веднъж как един от тях, измежду най-упоритите, ми бе отговорил, че за него това няма значение. Но аз му възразих, че държа много на този любовник и че след като се оженим, той ще трябва да ме дели с него. Тогава моят наивник се нацупи. Бях попаднала в целта. Той каза, че ще размисли. Кой знае дали нямаше да отстъпи, ако бяхме удвоили зестрата! После дойде моят бъдещ мъж, предпочитаният от моя баща кандидат, и все по финансови съображения. Погледнете тази глава!

На снимката тя бе във венчална рокля, лукава и свежа, до едно слабо момче с тънки устни и решителен поглед.

— Истински романтик! С тази разлика, че вместо стихотворение, той можеше всеки момент да ви издекламира курсовете на борсата и да замести лунната светлина с покачване цените на каучука!

Тя въздъхна и добави:

— Нали вашият Рембо се питаше кога ще изчезне „безкрайното робство на жената“?

В четири часа Елен я напусна за урока по английски при Марио. Марио се връщаше от училище в четири и половина. Тя си спомни за своите собствени завръщания. Определяха й маршрут, по който да върви след часовете, майка й я контролираше за колко време ще си дойде. Случваше се Елен да побърза, тръгвайки някоя вечер по стръмния склон на брега, привлечена от безкрая и чувството за свобода, което й вдъхваше приливът на вълните върху речните камъни. Това бяха странни моменти на раздвоение между щастието и безпокойството. И сега, в този венециански следобед, Елен, очаквайки Ласнер, изпитваше отново удоволствието, примесено със страх, когато чуеше зад себе си стъпки.

Когато пристигна, Марио вече се беше върнал. Котаракът Касиус дремеше, свит на кълбо до готварската печка, под едно въже с чаршафи, които Адалджиза бе простряла да съхнат и които под силната светлина на полилея блестяха като корабни платна, огрени от слънцето.