Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (12)

Глава единайсета

Махмут остави халбата, изтри пяната от мустаците.

— Повече доверие трябва да ни имате, полковник. Тази квартира е толкова безопасна, колкото и всяка друга, дето използва вашето ЦРУ.

— Какво означава множественото число? Кои сте вие! И защо имаш две имена? Едното китайско, а другото ми звучи направо непознато.

— Защото китайците твърдят, че родината на моя народ е в Китай. Следователно трябвало да имам китайско презиме и да бъда китаец. А „ние“… това сме ние, уйгурите. Лично аз съм уйгур, родом от Синдзян. Всъщност уйгур съм наполовина, обаче това е подробност, която засяга само родителите ми. Истинското ми име си е Ашгар Махмут. А на изхода на метрото вас ви нарекоха полковник Смит. Очевидно имате военна подготовка. А други имена имате ли?

— Джон. Джон Смит се казвам и съм лекар и учен, който е и офицер. Но кажете ми, за Бога, какво е това уйгур?

Махмут отпи от халбата и се усмихна кисело.

— Ах, вие, американците. Какво да ви кажа? За света знаете толкова малко, и за човешката история също… дори и за своята собствена, нали? Чаровни, енергични, прагматични и… невежи. Това сте вие — янките. Разрешете ми да ви ограмотя.

Смит се усмихна и също отпи.

— Е, добре, слушам те. Целият съм слух, дето има една приказка. Не се обиждам от казаното.

— Много джентълменско от ваша страна, полковник — рече Махмут и при следващите думи в гласа му прозвуча неприкрита гордост: — Уйгурите са древна тюркска етническа група. Прадедите ни са живели в пустини, планини и степи — в източните части на Централна Азия. И това е било много отдавна — още преди вашия Христос. Във време оно, дето се казва, много, много години преди китайците да са събрали смелостта да излязат от източните речни долини и да се преселят. Ние сме далечни братовчеди на монголите и малко по-близки братовчеди на тюркските племена, на узбеки, киргизи, казахи. Някога сме имали огромни и силни държави — истински империи, както в днешно време жадувате да имате вие, американците.

Изправи се и драматично завъртя ръка над глава, сякаш държи извит ятаган.

— Воювали сме под мъдрото ръководство на Великия хан, с легендарния Тимур. Били сме господари на Кашгария и легендарния Път на коприната, за който с такъв ентусиазъм дърдори Марко Поло по време на визитата си при ханския правнук. Същият, който по онова време вече победоносно завладява Китай, като здравата натупва високомерните китайчета.

Махмут замълча, допи си бирата и след малко продължи с променен глас:

— Днес ние сме робите, дори по-лошо и от роби. Китайците ни принуждават да носим техни имена, да говорим техния език, да се държим както тях самите. Затварят ни училищата, забраняват ни да учим децата си на нашия език. Изпращат милиони да се заселват в нашите градове, да ни изместват от тях, да рушат нашите обичаи и традиции, прогонват ни от нашите стопанства и ферми, натикват ни в пустинята и в казахските степи. Всячески се опитват да ни унищожат като нация. Ние сме мюсюлмани, но ни пречат да свещенослужим, да се кланяме на Аллаха, рушат историческите ни джамии. Систематично задушават литературата и езика ни. Баща ми е китаец, успял да замае главата на майка ми с парите, положението и образованието си. Но сетне, когато тя отказала да загърби исляма, да отглежда и възпитава мен и сестра ми като китайци и да напусне Кашгария, за да се пресели с него в долината на Яндзъ, той ни изоставил.

— Сигурно ви е било тежко…

— Адски ужасно беше, да говоря истината — Махмут се изправи отново и се запъти към хладилника, откъдето извади още бира, но първо погледна Смит въпросително.

Американецът кимна и на масата Махмут донесе още две бири.

— А откъде ти е блестящото британско произношение?

— Изпратиха ме да уча в Англия. Дядо ми по майчина линия смяташе, че получил добро западно образование човек може да бъде много полезен на своя народ. Откакто се върнах, арестуват ли ме за пореден път, нашите много се притесняват.

— Значи в Лондон си учил?

— О, да. Отначало в частни училища, сетне завърших Лондонския икономически факултет… само че образованието ми тук е кажи-речи безполезно…

Махмут донесе още гореща храна от микровълновата печка, а Смит подхвърли:

— Подготвяли са бъдещи ръководители, веднъж щом се освободите. Затова си ценен кадър. Предполагам, че не си единственият изпратен да учи в чужбина?

— Разбира се, че не съм единственият. Няколко десетки хора, включително и сестра ми, са учили зад граница.

— Светът знае ли истината за вас — уйгурите? А в ООН наясно ли са?

Ашгар насипа още ядене в чинията си — вряла яхния от овнешки късчета, нарязани на ситно лук, чушки, моркови, домати, ряпа и различни силно ухаещи подправки. Смит последва примера му с охота. От друго затоплено блюдо си взеха пържен ориз с моркови и лук. В неголяма чинийка имаше тъмнокафяв сос, където Ашгар постоянно топеше овнешкото и отрязаните от затоплени хлебчета филийки.

Смит умело подражаваше начина му на ядене и одобрително кимаше с глава. Храната бе доволно вкусна.

— ООН ли? — запита Махмут с пълна уста. — О, да, разбира се, че знаят. Но ние не притежаваме официален статут, докато Китай от време на време получава бюрократични укори и има само дребни неприятности. Ние си искаме земята, за да я обработваме и засяваме, да служи за пасбища на добитъка ни, Докато Китай я иска по други причини — много е богата на полезни изкопаеми — руди, въглища, петрол, газ. Харесва ли ви овнешкото?

— Истинска вкуснотия. А този хляб как го наричате?

— Нан.

— А ориза?

Ашгар се засмя. Прекалено често и весело се смее за човек с толкова тежки национални проблеми, помисли Смит.

— Наричаме го „ориз за ядене с ръце“. Така си е отколе, за всички централноазиатски народи. Тръгнали сме да воюваме на запад, защото сме били бедни, търсили сме по-добра земя, повече възможности. Нашите хора са си свирепи по характер, а пък сме имали велики водачи. Но минали векове и големите ни империи започнали да западат — карали сме се помежду си за дребнави неща. Появили се дребни вождове с още по-дребни души и владения, те ламтели за чуждо, за големи неща, а мозъците им били прекалено малки. И ето, някъде през XVIII век съдбата се обърнала против нас и оттогава все си е така настроена. Против нашия народ.

Погледна Смит над ръба на чашата и наблегна на последните думи:

— Запомнете това, г-н американецо.

Джон кимна с глава. Ашгар отново отпи.

— Първо оттук минали руснаците, жадно, алчно загледани към Индия, но пък поне били готови да ни използват като съюзници. Сетне се появили китайците, а те незабавно харесали земите ни и ги нарекли свои. Да не пропусна британците, които защитавали „своята“ Индия. Именно те нарекли всичко това „Голямата игра“, и ето ви и вас — янките — днес, вървите право по техните стъпки. И като помислим малко, всъщност каква е разликата между тях и вас? Че днес не командват британците, а янките.

— Ами вие, уйгурите? Вие какво сте свършили?

— А, ето, дойдохме си на въпроса. На най-важния при това. Ние — уйгурите — си искаме обратно страната. Или, тъй като не сме имали „страна“ в европейския смисъл на думата, а само нация, днес си искаме земята.

— Значи вече говорим за съпротива. Нелегална съпротива.

— Може и така да се каже. Не сме много на брой в момента, но всеки ден се умножаваме в Синдзян, отвъд границата в Казахстан, а и на други места. Засега сме само съпротива, дребна сила, уви. Тук засада, там — саботаж, изобщо разбойнически действия, защото иначе няма как. Хапем китайците за глезените. Те твърдят, че не сме повече от 7–8 милиона, ние настояваме, че сме 30 милиона души. Но дори и 30 милиона с търнокопи и коне не могат се опря на един милиард с танкове, нали? И въпреки всичко знаем, че трябва да се борим, и го правим. Е, ако не друго, то си ни е в природата и характера. В крайна сметка ни обявиха за „автономен район“. В големия световен контекст този термин е, разбира се, само една безсмислица, но пък подсказва нещо друго — че сме събудили в китайците съмнения и опасения.

Джон си взе още храна.

— Именно затова сте съобщили на Мондрагон за стареца, който твърди, че президентът му е баща, нали?

Ашгар кимна.

— Да, така си е. Обаче кой може да каже със сигурност, че неговите твърдения са неверни? А в края на краищата той безсъмнено е американски гражданин, незаконно държан в тъмница от китайците близо 50 години. Надяваме се този факт да заговори красноречиво за това как в Китай се потъпкват човешките права, как систематично се унищожават малцинствата, особено онези, които нямат китайска кръв. Защото ние сме доста по-сродни с Кабул или Делхи, отколкото с Пекин.

— Особено ако пък наистина е баща на президента.

— Ами да — усмихна се Ашгар и зъбите му блеснаха.

Джон налапа последната хапка и посегна към бирата.

— Добре, разкажи ми за стареца. Къде го държат?

— В лагер недалеч от Дацзу. Някъде на около 70 мили североизточно от Чунцин.

— Опиши затвора.

— Прилича на голяма ферма с доста постройки и бараки. Там предимно „превъзпитават“ политически затворници, дребни престъпници и възрастни хора, считани за нерискови от гледна точка възможности за бягство.

— Каква степен на сигурност? Вероятно ниска?

— Ами, да, спрямо местните разбирания, доста ниска. Обектът е здраво ограден и добре пазен, но обитателите не са в килии, а в казармени помещения и бараки. Връзки с външния свят не са позволени, посетители се допускат само по изключение. Старият господин, който твърди, че е Дейвид Тейър, се ползва с известни привилегии. В стаята си е само с един човек, разрешено му е да чете книги, вестници, дават му по-добра храна. Но с това се свършва и благоволението спрямо него.

— Как успяхте да научите за съдбата му?

— Както вече ви казах, повечето затворници са политически. Някои от тях са уйгури, а и наши активисти. Създадена е цяла система за разпространяване на информация в двете посоки — отвън и за навън. Така Тейър отдавна е осведомен за подготвяното споразумение за човешките права, знае за нашите антикитайски настроения, познава възможностите за препредаване на информация и затова им е разказал за себе си.

— Какво още знаете за него и твърденията му? — кимна Смит.

— Не много. Нашите разказват, че не общува много със странични хора, говори внимателно, избягва да обсъжда миналото си. Защото иначе може да си навлече големи неприятности. От малкото, което е споделил с наши хора, става ясно, че непрекъснато е бил местен от един в друг затвор — ту с повишени мерки за сигурност, ту с по-либерална дисциплина — в зависимост от борбите за власт в Пекин и идеологическите завои. Лично на мен ми се струва, че главната цел е била да го държат скрит и в изолация.

Напълно логично, при първа възможност трябва да стигне до ушите на Фред Клайн — каза си Смит. Ще докладва евентуално при излизането от Китай. То обаче бе в момента главният му проблем. Незнанието на езика силно му ограничава възможностите, без чужда помощ напускането на страната се свежда до обичайните строго официални канали за чужденци — международните летища, малкият брой пътнически кораби и още по-малкият брой движещи се по международни маршрути влакове. А него ДОБ го търси под дърво и камък, стопроцентово го дирят и онези тайнствени убийци, изпълнители на нечия поръчка, а това означава, че всички изходи ще бъдат стриктно контролирани.

Ашгар мислеше за друго.

— Мислите ли, че американското правителство ще направи нещо относно Дейвид Тейър?

— До голяма степен зависи от президента. Личното ми мнение е, че за момента няма да бъде направено нищо предвид наближаващото подписване на договора. Той ще предпочете да изчака документът да стане факт, сетне ще повдигне въпроса за Тейър пред китайското ръководство.

— А не е ли по-удачно да пусне информацията да изтече към вестниците? Така ще се създаде доста силен натиск на обществено мнение и медии спрямо Китай.

— Да, и това е възможност — потвърди Смит. — На вас точно това ви се иска, нали? Натиск — медиен и на световната общественост. Най-вече гласност.

— Разбира се. Ще излезем на светло, вниманието на целия свят ще се насочи към нас. Ами ако договорът не се подпише?

— Какво те кара да мислиш, че това е възможно?

— Чистата логика. На Мондрагон не му се налагаше да се промъква на онзи остров само заради Тейър, нали? Истинската причина е друга: трябвало е да ви предаде нещо, нали? А вие да го препредадете където е нужно. Него обаче го убиха, вие успяхте да се измъкнете, но пък веднага се върнахте отново в Шанхай. Това говори само едно: че онези убийци са се добрали до носеното от Мондрагон нещо, каквото и да е било то, и са го отнесли, а вие се връщате да го търсите отново. Цялата работа намирисва на голяма афера, а в контекста на договора току-виж загрубяла критично. В края на краищата той е най-важната задача на момента — в отношенията между САЩ и Китай, нали?

— Хм, да речем, че може и да имаш право… И ако наистина така стане, ако президентът се убеди, че договорът практически отива по дяволите, тогава, хм… възможно е да изпрати специализиран екип да изведе Тейър.

— Е, вие го казахте! Такава шумотевица ще настъпи в печата, чак пушек ще се вдигне. Разгневени американци и още по-разгневени китайци.

— Само че, ако не уведомя нашите хора за местонахождението на Тейър, просто нищо няма да се случи. И вашите изобщо няма да получат очакваната помощ. Дали е безопасно оттук да използвам клетъчен телефон?

— Струва ми се лоша идея. Досега от ДОБ сто на сто са инсталирали нужната електроника за прослушване на целия район. Тук клетъчните телефони се въдят толкова нарядко, че със сигурност ще засекат всеки разговор. И без това ви търсят навсякъде.

Смит се замисли.

— От обществен телефон обаче става, нали? Само да ме отведеш до такъв. Няма да говоря нищо, което да ни изложи на риск.

— Ако успея, вие предварителен план имате ли си?

— Седмият американски флот винаги по принцип се върти в близост с Китай. С други думи, ще трябва да ми помогнете — да ме отведете на крайбрежието, откъдето да ме изтеглят.

Ашгар го изгледа, стисна устни и се изправи без думи. Събра набързо мръсните чинии и ги отнесе на мивката. Джон се присъедини в разтребването на масата. След минута Махмут запита:

— Вашето правителство ще ми гарантира ли оповестяването на случая „Дейвид Тейър“? Да стане световно достояние, независимо от подбрания за целта начин?

— Съмнявам се. Предполагам, че ще се вземе решение, което най-добре да отговаря на националните интереси на САЩ.

— Вижте, международните интереси изискват да кажем истината за Китай, не е ли така? Особено в контекста на Хонконг и Тайван!

— Е, ясно е, че нужното ще бъде направено, само че едва ли ще пожелаят да дават гаранции на първа ръка. От друга страна, ако не успея да предам информацията на моя шеф, просто нищо няма и да се случи…

Ашгар се замисли отново. Сега очите му се присвиха, станаха зли.

— Тц, не мисля, че е така. Вие не сте чак толкова важен. Никой единичен агент не е толкова ценен. Но пък в същото време може да сте им дотолкова нужен, че загубят ли ви дирята, да забавят топката и да тръгнат да ви търсят. А нас това особено не ни устройва.

Сега уйгурът загледа Смит право в очите и погледът му бе изгарящ. След малко се върна при мивката и пусна топлата вода, наля течен сапун — беше „Палмолив“ — и се загледа в бързо образуващата се гъста пяна.

— Няма да е лесно, полковник. Китайците са грижливо следен, хомогенно населен народ, особено тук — в източната част на страната. А в провинцията е още по-лошо. Там чужденци почти не се мяркат, нито уйгури, още по-малко автомобили. А кола като ландроувъра ще привлече извънредно внимание.

— Досега се оправяше идеално и при най-тежките обстоятелства.

— Защото сме в Шанхай. Шанхай не е Китай, не е и Пекин. Тук западното е широко възприето, известно, така е от доста години насам. Местните не можеш ги учуди почти с нищо, но пълна с уйгури кола тутакси ще им привлече вниманието. Прибави човек от бялата раса в компанията и ела гледай как незабавно уведомяват полицията. Че дори и ДОБ.

— Е, предложи нещо тогава.

— Ще ви превърнем в уйгур.

— Прекалено съм висок. И очите ми са друг тип, хайде добави цвета на кожата и прочие.

— Уйгурът не е типичен азиатец, особено след като надрасне тийнейджърските години. Ние сме тюркска раса — възрази Махмут и внимателно се загледа в лицето на Смит. — Вярно, вие определено сте едър. Сигурно от здравословната американска храна. Кожата обаче можем да потъмним, ще добавим и бръчици, за целта ще трябва често-често да присвивате очи. Ще ви облечем в традиционните дрехи и като седнете сред неколцина от нашите и се посвиете, току-виж сте се смалили. Ще минете за наш, особено при по-бегъл оглед.

— Възможно е. Как ще се придвижим до крайбрежието? И в каква посока?

— Предпочитам в южна и не много надалеч.

— Ще трябва да предам координатите, за да ме приберат.

— Ясно. Но първо ще поговоря с нашите. Ще обсъдим броя на нужните за операцията хора, превозните средства, най-подходящия маршрут, най-безопасните за контакт места.

— Кога тръгваме?

— Тази вечер. Колкото по-рано, толкова по-добре. Докато органите на сигурността се суетят, очаквайки точни нареждания от големите шефове, и не смеят да действат самоинициативно.

— Аз съм готов още сега.

— О, не, няма да стане веднага. Първо нашите жени ще ви поразкрасят в уйгурски стил, а ние ще помислим за другите неща. Сега ме изчакайте, аз ще се върна скоро.

Смит остана сам и се заразхожда из неголямото помещение като звяр в клетка. Иначе тайната квартира не бе чак толкова малка — четири стаи с удобства за спане за десетима, разбира се, на сгъваеми легла и спални чували; баня, още два хладилника, четири микровълнови печки. Добре разположени, отлично запасени с храна и доста удобни. Мина през всичките помещения, движеше се тихо и се ослушваше постоянно. Високите гласове и трополенето на тежки обувки вече не се чуваха. Цареше тишина… пълна, повсеместна, извън и в самите лишени от прозорци помещения.

Тя обаче не му харесваше. Бяха се отказали от търсенето прекалено лесно и бързо. И защо? Или са получили нареждания да действат извънредно дискретно заради деликатната страна на присъствието му и евентуалните международни усложнения, или подозренията им не надхвърлят вероятността той наистина да е обикновен учен с по-ексцентрично поведение. И пак бе напълно възможно да са поставили засади около лунтаните и да чакат да се покаже. Или… просто всичко досега е било добре подготвен и разигран фарс — игричка с помощта на Ашгар и неговите уйгури, които работят за ДОБ. Защо, по принцип имаше и такава възможност. Махмут и без това задаваше доста особени въпроси от време на време.

И ако случаят е такъв, той просто е вече в капана и сега ще водят с него игра, за да научат максимално повече за намеренията и задачите му. Внезапно спря на място и се замисли дълбоко. След известно време стигна до заключението, че вероятно ще разиграват варианти с оказване на помощ, защото арестуването му би се превърнало в международен инцидент, особено ако не могат да докажат истинските му намерения. В същото време играят ли си на котка и мишка, той получава отсрочка във времето и сигурно ще му се отдадат различни възможности за контрадействия. Така или иначе поне ще има време да размисли още…