Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Sir With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD
Разпознаване и начална корекция
maket (2015)
Допълнителна корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Е. Р. Брейтуейт. На учителя с любов

ИК „ПАН’96“, София, 2002

Американска. Първо издание

Редактор: Любомир Русанов

Илюстрации: Магдалена Добрева

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-421-X

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Претъпканият двуетажен червен автобус си пробиваше път сред обърканото движение по Олдгейт. Като че ли не му се щеше да се поразтовари от шумните, грубовати женоря, които беше насъбрал в излишък по пътя си през града — тромави чистачки с яки ръце и пищни гърди, с натежали и безвъзвратно разкривени от чести раждания тела, с лица порозовели и леко запотени от изнурителното ранно ставане, топлата майска утрин и напиращата отвътре енергия. С целия си вид те излъчваха някаква непоклатимост — от главите, плътно забрадени с ярки пъстроцветни кърпи, изпод които се подаваха по една-две здраво защипани с фиби къдрици, до силните крака с големи ходила, които изглеждаха като вкопани в земята.

Жените носеха обемисти тежки пазарски чанти, около които витаеха разнообразни миризми, но най-вече на риба или нещо от този род, и то в солидни количества. Те ми напомняха герои от книга на Стайнбек: живееха в града, но се обличаха като селяни, приличаха на селяни и говореха като селяни. Фургончетата за разнасяне на мляко им бяха кравите, кофите и парцалите за миене им бяха сечивата, железобетонните градски джунгли им бяха фермите. Въпреки щипките в косите и забрадките те си имаха свое чувство за достойнство.

Задяваха се помежду си и с кондуктора в неспирен порой от многозначителни пиперливи подмятания и дръзки отговори, без да ги е грижа, че мога да ги чуя и аз — хем негър, хем единственият друг представител на мъжкия пол в автобуса освен кондуктора. А той, находчив и веселяк, изглежда ги познаваше всичките и се отнасяше към тях съвсем свойски, като поддържаше доброто им настроение с поток от шеги и закачки, на които те не оставаха длъжни. Една през друга сипеха остроумия на сексуални теми, които редуваха с разговори за времето и с живи подробни описания на техни истински или измислени болести.

Седях притиснат като сандвич между прозореца и една много едра жена, чиито напращели ръчища бяха прегърнали пазарската чанта в скута й. Тя бе подхванала соленичък дует с не по-малко цапната в устата своя приятелка, която седеше точно пред нея.

— С какво ще гощаваш довечера стария, Гърт?

Могъщото четвъртито тяло на Гърт не помръдна, но тя изви глава, доколкото й позволяваше масивният врат и отсече:

— Той да благодари, ако из къщи се намери залък хляб и мазнинка да си заслади!

— Няма да имаш голяма полза от него, щом го държиш само на хляб и мазнина, Гърт!

— И с пържоли да го тъпча, Рози, и с кокошки, все тая. Ама здраве да е, нали още ми топли гърбеца вечер…

Това нарочно бе изречено достатъчно високо, та да разсмее целия рейс и жените изразиха одобрението си, като се разкикотиха с всичка сила и залюляха снаги, доколкото позволяваше навалицата. Рози извърна глава към мен и бързо ме измери с поглед, после се наведе напред и прошепна доста високо на Гърт:

— Обаче на мен хич няма да ми е зле дядо Коледа да ми го пусне в чорапа, Гърт!

Кудкудякането, съпроводило тази забележка, разтресе всеки грам от туловището й като пристъп на маларична треска и аз веднага усетих как трусовете се предадоха по седалката и на мен. Гърт пак бе принудена да повтори номера със завъртането на главата, въпреки съпротивата на непреклонно дебелия си врат; лъскавите й като мъниста очички се стрелнаха косо назад, за да ме хванат в полезрението си. Тя отвърна не толкова гръмко:

— Остави се, Рози, ще се чудиш какво да правиш с него, я колко време вече как си вдовица…

— Ти си гледай себе си, Гърт — отговори весело Рози. — То е като карането на колело, никога не се забравя. Ако щеш вярвай, ама май че ще мога и да го понауча на това-онова…

— Чувате ли я — обърна се Гърт към всичките пътнички в автобуса, които с нескрито удоволствие следяха техния диалог. — Ами тогава, Рози, да взема да ти пратя тия дни моя Алфи, ей тъй, да те навести някоя вечер, още го бива, когато се накани да…

Неспособен да устоя на веселото настроение, завладяло неусетно и мен, аз се усмихнах вътрешно на съвършената простота и непринуденост на тия жени, които живееха в един от най-големите градове на света и същевременно не можеха да отвикнат от селските си навици. Как си седяха само, грамадни и мощни, същински въплъщения на дързостта.

Усмивката сигурно си беше проличала и на лицето ми, защото Рози ме погледна малко учудено, а после се наведе и прошепна нещо на Гъртиното ухо. Тя на свой ред го прошушна на съседката си и скоро се получи верижна реакция от шушукания, кикотене и подбутвания с лакът, сякаш се бяха изненадали от откритието, че съм разбрал всяка тяхна дума. Сигурен бях, че това не ги притеснява, защото хората, живели сред бедност, опасности и смърт, не изпитват срам от дреболии.

Автобусът зави на Гарднърс корнър и продължи по Камършъл роуд. Сега напредваше по-бързо и разговорът взе да замира под напора на други мисли. На всяка спирка слизаха по няколко пътнички и тръгваха към домовете си, навътре в странната и доста неприветлива гъста плетеница от тесни и къси улички, които започваха от главното кръстовище съвсем безредно и напосоки. Гледах през прозореца бързо отминаващите сиви фасади на магазини и кафенета с големи предизвикателни фирми, напомнящи за далечни страни. Дългата Камършъл роуд се беше опнала напред и пъстрееше като майско дърво[1], от което сякаш се вееха флаговете на Гърция и Израел, Полша и Китай, Белгия и Индия, и какви ли не други държави; мяркаха се имената Семелвайс и Исмаил, Шулц и Цзин Иен, Смит, Сайбт и Литобараки.

Автобусът забави ход и спря. Рози вдигна пазарската чанта от скута си, изсумтя, докато изправяше огромното си тяло, усмихна ми се широко и, след като се сбогува весело с Гърт и „момичетата“, се заклатушка към изхода, а аз отпуснах облекчено рамене, притискани до този момент от нейните. Господи, какво женище.

Докато автобусът потегляше бавно, едно момченце с блестящи очички, облечено в ученическа униформа, спря за миг до свободното място и бързо отмина, като почтително направи път на стройна, елегантна жена, която пристъпи след него. Погледнах нагоре — тя усмихната му благодареше и тъкмо се канеше да седне, когато очите й срещнаха моите. На лицето й се изписа изненада, тя се изпъна, мина напред и застана на тясната пътека зад момченцето, което я загледа учудено.

Кондукторът приближи и приветливо заподканя:

— За билети, моля, без пари само след полунощ.

През цялото пътуване той бе забавлявал чистачките с подобни остроумия. Жената бръкна в чантата си, а кондукторът, след като взе парите, подхвърли небрежно:

— До вас има празно място, госпожо.

Тя прибра билета, измърмори „благодаря“, но с нищо не показа, че го е чула.

— Мястото до вас е свободно, госпожо.

Кондукторът кимна с глава към празната седалка, после се обърна към момченцето, провери картата му и размени с него една-две думи. На връщане поспря и изгледа жената, която отвърна на погледа му с хладно аристократично пренебрежение.

— Не стойте права, госпожо.

Гласът на кондуктора се извиси и в него прозвуча рязка, ядовита нотка; женорята веднага извиха и проточиха шии в желанието си да установят причината за внезапната му грубост. Стройната пътничка си остана права, спокойна и невъзмутима, без окото й да мигне от заплашителния тон на кондуктора или пък от силно враждебните погледи на чистачките, насочени към нея в знак на съчувствие и солидарност с кондуктора в конфликта му с тази явно не принадлежаща към тяхната класа особа. С изненада усетих как гневът ми от неприкрития расов предразсъдък се примеси с някакво възхищение от безстрашното й, надменно поведение; те не можеха да се мерят с нея. Каква надута никаквица! Тя погледна кондуктора право в очите и на устните й потрепна едва забележима, сдържана усмивка. Разбрах, че тя тайничко се забавляваше. Каква хладнокръвна, елегантна и високомерна никаквица!

Точно тогава съзрях през прозореца табелка с названието на улицата, Ню роуд, бързо станах и дадох знак на кондуктора, че искам да сляза. Той ме изгледа неодобрително, сякаш го бях предал, като се оттеглях преди да се беше разгоряла истинската схватка с жената; чувствах, че му се ще да я унижи по някакъв начин, дори да я принуди да слезе. В този момент автобусът спря, аз слязох и видял как жената седна на мястото, което току-що бях освободил, все така изпъната и невъзмутима. Мина ми през ума, че със слизането си всъщност бях направил услуга на кондуктора. Така или иначе той нямаше да излезе на глава с нея.

Автобусът вече беше потеглил, а аз още стоях на спирката, неочаквано потиснат от мрачни мисли за перспективите, пред които бях изправен. Хранил бях някакви наивни романтични представи за лондонския Ийст енд[2] с неговото космополитно население и пленителна история. Чел бях за този квартал и в класически, и в съвременни произведения и горях от желание да опозная Лондон на Чосър и Еразъм. Мечтал бях да се разхождам по калдъръмената уличка на Въжарите, из която са отеквали стъпките на Канцлера и на братя Уилоуби. Искаше ми се да погледам Темза при Блекуол, откъдето капитан Джон Смит отплувал с добрия стар кораб „Сюзън Лорънс“ да основе английска колония във Вирджиния. Мечтал бях…

Но това беше различно. Нищо романтично нямаше в шумната мръсна улица със запуснати, полуразрушени от бомбардировките магазинчета, които стърчаха от двете й страни като разнебитена ограда. Пресякох Камършъл роуд на светофара Ню роуд. Тук беше още по-лошо. Малкото останали сгради, разграбени и опустошени, бяха все още отчасти обитавани, като изпотрошените стъкла на прозорците бяха заменени с дъски или големи ламарини, по които бяха изрисувани ярки реклами на брилянтин, боя за обувки и бонбони. Всичко беше затънало в боклуци, над които се виеха рояци мухи. И миришеше.

Миризмите се носеха отвсякъде, смесваха се, преливаха една в друга и тегнеха като някаква противна, мъчителна досада. Те извираха от бакалницата и непокритите й тави със солени херинги, малките й отворени бъчвички с кисели краставички и лук, сушена риба и осолено месо, изпотените й, влажни стени и под; от рибарския магазин, който най-безцеремонно пренебрегваше елементарните хигиенни изисквания, от месарницата и магазина за птици, пред който облаци току-що оскубани перца бяха замрели почти неподвижно в зловонния въздух, и от уличните канавки, където рояци мухи бръмчаха и се угощаваха с валящите се купчини гнили плодове и зеленчуци.

Почувствах се отвратен и омърсен; единствено необходимостта да стигна там, закъдето бях тръгнал, ме принуди да продължа покрай магазинчетата, през вонята и многонационалната тълпа от бързащи хора, които не обръщаха внимание на мухите и смрадта и просто си вървяха всеки по пътя си.

Близо до железопътния мост сградите от двете страни на Ню роуд внезапно свършваха; оживената улица сега разделяше една пустош от смет и отпадъци, които природата набързо и неумело се бе опитала да замаскира с избуяли храсталаци, бурени и проскубан треволяк. Тук-там се мяркаше по някой ръждясал скелет на пружина от легло или на детска количка, пропукана клозетна чиния или нащърбена американска каска — останки от мира и войната, предадени заедно на ръжда и развала. И тук имаше мухи, а също и няколко хлапета още малки за училище, но достатъчно пораснали и храбри, за да си играят на такова опасно място. Очичките им блестяха щастливо на мърлявите личица, те се заливаха от смях, пискаха и се боричкаха.

Игрите им се разпростираха и по тротоара, поради което трябваше да заобиколя едно доста широчко „ринги-ринги-рае“, а дечурлигата ми се усмихнаха весело, без да прекъсват шумния си припев. Те не можеха да знаят, че от засмените им лица, изпоцапани, но безстрашни, събрах смелост за новото изпитание, към което отивах.

londonska_ulitsa.png

Скоро открих тясната уличка и табелката:

„Грийнслейдско училище
А. Флориан. Директор“

От улицата се влизаше в настлано с чакъл предно дворче, в единия край на което се виждаше зелена постройка с надпис: „МОМЧЕТА“. От нея изскочи тъмнокос малчуган с дребно личице, облечен в сини джинси и овехтяла тениска, която някога е била бяла. Като ме видя, той се опита да скрие фаса, който стискаше между палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Търсите ли някого? — Типичният му глас на кокни[3] беше тънък и смешен.

— Търсите ли някого? — повтори той. Недопушената цигара вече беше на сигурно място в джоба на панталона, макар че една издайническа струйка синкав дим се виеше покрай мършавата му ръка.

— Къде мога да намеря мистър Флориан, директора?

Едва сдържах смеха си, като го гледах как се мъчи да скрие цигарата.

— Направо по тези стълби — и момчето посочи небрежно с дясната си ръка, с фаса в шепата, към полуоткрехнатия портал насреща. Благодарих му и се заизкачвах.

Стъпалата свършваха пред една зелена врата, на която бе закрепено бяло картонче с надпис:

„Ал. Флориан. Директор. Почукайте и влезте.“

Почуках и зачаках; малко нетърпелив глас се обади:

— Влезте, отворено е.

Зад масивно бюро седеше дребен човек, чиято голяма глава беше увенчана с гъста и грижливо подстригана къдрава бяла коса; лицето му, загоряло или просто мургаво, беше слабо, скулесто и удивително гладко, сякаш младостта, която бе напуснала косата му, се бе установила за постоянно покрай орловия му нос и пълните му, чувствени устни. Кафявите му очи бяха големи, леко изпъкнали и изглеждаха някак учудени, като че ли той се намираше пред прага на ново и вълнуващо откритие.

Приближих се до бюрото и той стана, за да се ръкуваме, но се оказа, че при него разликата между изправено и седнало положение е много малка — защото беше нисък и леко гърбав. Облечен беше старателно и дори доста спретнато; изобщо и в него, и в цялата стая се забелязваше една много приятна акуратност, която беше в разрез с околната обстановка. Той протегна бледа, силна ръка и каза усмихнат:

— Вие сте Брейтуейт, предполагам. Очаквахме ви. Седнете, моля.

По-късно разбрах, че тази забележка е типична за него. Той смяташе просто, че принадлежи към група хора, които се занимаваха с важна и необходима работа. А това, че беше техен говорител и официален представител ни най-малко не го караше да се големее. Ръкувахме се и седнах, доволен и успокоен от искрената топлота, с която ме прие. Той взе една кутия от бюрото си и ми предложи цигара. Когато и двамата запалихме, облегна се назад в стола си и подзе:

— Надявам се, че лесно сте ни намерили, училището ни е съвсем забутано в тези пущинаци и много хора доста се лутат, докато ни открият.

— Никак не ми беше трудно. Просто се придържах към подробните упътвания, които ми дадоха в Отдела.

— Добре. Както и да е, много ни е приятно, че дойдохте. Надявам се, че когато ни поопознаете, и на вас ще ви бъде приятно да останете при нас.

— Не се съмнявайте, сър — побързах да го уверя аз. Той се усмихна на моята готовност и продължи:

— В такъв случай, мисля, че най-добре ще е първо да разгледате хубавичко училището и тогава пак ще говорим. Някои неща тук са по-различни от другаде и това, бих казал, смущава много учители. Просто се поразходете насам-натам, вижте как е положението и ако решите да останете, ще поговорим отново следобед.

При тези думи той стана и ме изпрати до вратата, като очите му шареха дяволито. Щом прекрачих прага, затвори след мен.

Бележки

[1] Майско дърво — украсен с цветя и ленти прът, около който се танцува на първи май. — Бел.пр.

[2] Източен Лондон. — Бел.пр.

[3] Кокни — кореняк-лондончанин (предимно от източните квартали), както и характерно лондонско произношение. — Бел.пр.