Срещу павильона на Айвазияна, на другата страна, виждаме една барака с надпис: „40 хубавици, от 40 нации“. Пред бараката двама музиканти, с театрални дрехи, канят любителите на красотата. Платихме по 25 цента и влязохме в един голям салон, около който са издигнати естради; на тези възвишености са наредени масички и при всяка маса седи по една „хубавица“. Срещу входа, в дъното на салона, е направен един разкошен балдахин и в него на златен трон седи, окръжена с прислужници, Фатмѐ — „Царица на хубостта“. Е, дума не ще, хубава беше Фатме, но мен по ми се хареса една от нейните прислужници. Видяхме хубавица японка, хубавица негритянка (сполайти!). Филарет се обърна към хубавицата рускиня с поздрав: „Здорово, матушка.“ Тя го гледа! Отгде ще знае руски? Кой знае отгде са я домъкнали! Тръгваме навътре из Midway Plaisance. Наляво ти предлагат да видиш златни рудници в Колорадо; надясно — да видиш електрически театър. Где? — В Колорадо. В миниатюра в разрез са представени всичките галерии в огромната рудница; а с помощта на един сложен механизъм пред очите ти се извършва същата работа, както на самото място; миниатюрни работници копаят в подземните галерии и товарят във вагоните рудата; други я претоварват в котли и я издигат към повърхността. Асансьори постоянно се качват и слизат. На върха самите заводи, от които и към които сноват миниатюрни тренове. Един американец си дра гърлото, разправя нещо за рудниците, ама кой му разбира? Излизаме. Наляво те канят да видиш морски водолази, надясно — как се фабрикуват стъклени предмети. Где? — Да видим как правят стъклата. Влизаме в една зала с галерии наоколо. В средата една огромна пещ, в която се вижда разжижена, разкалена до червенооранжев цвят маса. В тази маса работници натопяват краищата на едни дълги железни цеви и изваждат по един топ, около пет сантиметра в диаметър, огнена лава, която се разтяга като разтопен червен восък. Работникът надува цевта и лавата се издува и застива; той пак въвира края на цевта в адската пещ и отново разжижава и размекчава лавата; изважда я и я слага при една наковалня, гдето други работник въвира в издутата топка едно цилиндрическо желязо и го търкаля по наковалнята и стъклената лава приема формата на цилиндър — ето ти началото на една чаша; сетне пак нагряват цилиндъра, за да отрежат дъното, и след туй пък предават чашата за изрязвание на украшения по нея. Сума чаши и вази се направиха пред нашите очи. А горе, на галериите, видяхме още по-интересно нещо: видяхме как точат на пламък тънка стъклена прежда, навиват я на чекръци, разпределят я на тъкачния стан и тъкат стъклена материя. Тази материя я украшават с разноцветни стъклени конци, режат, кроят и шият стъклени кърпички, възглавници, чехли, подставки и сума украшения. Една восчена дама е облечена в цял бален тоалет от стъклена материя. Излизаме. Надясно ти предлагат да видиш дресирани тигри и лъвове, наляво — да видиш цяло ирландско село. Не, по-добре да влезем в японския пазар. Пусти японци, страшно напреднали! Ненапразно те се считат възточни англичани. Жива, деятелна, интелигентна нация! Като че са се надумали сега, на всемирното изложение в Чикаго, да зачудят света със своя напредък. И наистина го зачудиха! Няма ни един отдел в изложението, в който те да нямат свой павильон. Навсякъде, наред с първокласните европейски държави, ще видиш импозантни кьошкове с надпис „Japan“.

Те не са изложили като свое ракия от Станимака, есенция за коняк от Бордо, бутилки от Прага и етикети от Виена; ами всичко, което пълни техните грамадни павильони, е произведение на тяхната индустрия. Складове от техния фарфор ще срещнеш във всичките големи американски градове и в столиците на Западна Европа. Сума металически изделия, копринени платове, златошити материи, сламени изделия, дрогерии, оризи, чаеве пълнят множеството пръснати из Америка и Европа японски магазини. Не, не се шегуват японците, те здраво крачат напред. Излизаме. Наляво ни канят да видим театър на островитяните Самоа, надясно — да видим яванско село с жителите заедно. Ще влезем и тук, и там. До тях пък те привличат южноокеански островитяни. Театър от Самоа! (Я ми кажете по-скоро где беше туй Самоа, че хич не си наумявам, па нямам и географическа карта при себе си.) До самия павильон е прилепена една барачка с плоска стряха, това е касата. Пред нея стои един американец и с пресипнал вече глас вика, та се къса, предупредява посетителите на изложението да не би някак си да не съгледат този театър, защото ще се разкайват сетне. Да му вярва човек на стоте едно, пак ще излезе, че туй е то сърцето на Midway Plaisance, като че който не види този театър, все едно че не е бил в Чикаго. На стряхата двама „актьори“ със светлокафява кожа, едри атлети, с ниски чела, с приплюснати отгоре и разширени в ноздрите носове, с големи рошави коси, прикрити само с по една престилчица около пояса, а останалата част на тялото им нашарена с разнообразни и разноцветни фигурки, с по две цепеници в ръце, удряха равномерно в две грубо издълбани корита. Звуковете, които те произвеждаха, много напомняха олелията, която се подига у нас пред гроздобер, когато из целия град чуваш да начукват и зачукват поставите и бъчвите. Туй е оркестърът на почтената трупа от Самоа. Музикантите, изложени на слънцето, обливат се с пот, обират го по челата си с пръсти и пак продължават да „свирят“, тоест да начукват коритата. Като забележат, че се набере достатъчно свят пред касата, те хвърлят цепениците, слизат от стряхата и заедно с другите актьори и актриси минуват с церемониален марш пред публиката и се скриват в „театъра“. И ние след тях. Насядахме на столове и след малко се вдигна завесата. На сцената около 40 диваци, наредени стройно в четири реда. Всички — и мъже, и жени — едри, месисти. Косите им нацапани с всевъзможни бои; също и телата им. Всякой държеше в дясната ръка по една малка лопата. Настрана от групата двама музиканти почнаха в такт да начукват две по-малки корита и всички диваци в същия такт затропаха с краката си и завъртяха лопатите наляво, надясно, нагоре, надолу, напред, назад; премятат ги през ръце, през крака, въртят ги около главата си и при това издават едни диви звукове; от минута на минута повече се въодушевяват, очите им се наливат с кръв, лицата им приемат едно кръвнишко, диво, зверско изражение; движенията им стават по-силни, по-бързи, играта с лопатите става по-сложна, по-изкусна и гледаш един от тях, види се, началник, спусне се като тигър помежду им, изговаря някакви заклинания, върти си очите, върти лопатата и се тръшне на земята и всички след него. Умълчат се. Но мигом началникът, като че по вдъхновение, изправя се, почне да бъбре нещо бързо, съвсем бързо, издаде един див глас и всички наскачат, и се почва още по-бясна пляска. Те представиха около 10 подобни сцени — сватбени, траурни, войнствени, религиозни. Не ви ли харесва „театърът“ от Самоа? Видяхме едно село на южноокеански островитяни, друго село от остров Ява, ама как да ги описваш? Ние минахме набързо, нямахме време много-много да се взираме. Какво да ви кажа? Е, жителите на Ява приличат донякъде на китайци, но като че са още по-дребни. Носят препасани черни блузи и шалвари. Къщите им са цилиндрически, от тръст, стрехите конусообразни, от шарена слама. Мъжете са кьосета и не можеш да ги отличиш от жените, ако им гледаш само лицата. Музикалните им инструменти са от тръст и издават звукове, като че капе някой капчук.

Сега си припомних, че ние видяхме една доста хубавичка яванка; тя плетеше една сламена шапка и беше малко извън пътя деколтирана. Съставихте ли си понятие за остров Ява? Излязохме. Наляво се разнесе звукът на един алпийски рог и след него един квартет от тиролци и тиролки ни пренесе в цивилизования мир. Те канеха да минем „един ден в Алпите“. А пък зад алпийския павильон, пред една задимена скара, претрупана с пресни кебапчета, един американец с фес викаше като луд: „Скоро, че се свършиха!“ Като че светът ще се свърши! Тука е началото на турското село. Кебапчията се разположил пред турския ресторан, който се съдържа от няколко цариградски гърци. На горния етаж на ресторана, от двете му страни, има турски театри. Американци, облечени в турски дрехи, крещят от балкона и разхвалват „знаменития и чудесен възточен данс кючек“. Долу едно диване, облечено като ходжа, върти се от сутрина до вечер с гола сабя в ръка. Да те е гнъс да го гледаш, а американците с всичката си сериозност го зяпнали и бързат да влязат в театъра. Зад театрите има турско кафене, с наргилетата му, с чибуците му, с таблите и с всички познати принадлежности. Сетне има цяла турска чаршия. Тук се продават турски костюми, оръжия, монети, марки, чибуци, килими, халва, рахат-локум, шербети, баклава, кадаиф и какво не щещ! Има и джамия. От сутрина до вечер няколко сиромаси с изути пантофи току вирят задниците си в джамията за удоволствие на американците. Молят се! Влязохме в турския ресторан. Тука г. Шопов ни даде закуска. Кухнята е съвсем възточна: можеш да получиш разни тас-кебап, имамбаялдъ, аджемпилаф и прочия турски лакомства. Във време на обеда ни свири един сантур, а горе в „театрите“ пищят цял ден зурли и кларинети.

Около нас сноват разни чалми и шалвари. През прозореца виждаме как се върти онзи с голата сабя. Чуват се звънтенията на кючешките чампари. Около кафенето думкат тъпани. Насреща ни джамията. Викове: „халва!“, „саукшербет!“… Ние в Чикаго ли сме или в Бал Капан! (Чунким аз зная какво е Бал Капан!) В този ресторан се запознахме с един търновски търговец, г. Хаджи Петков (забравих му името). Той самичък, без да знае една думица от иностранен език, тръгнал от Търново и през Хамбург и Ню Йорк стигнал благополучно в Чикаго. Любопитен! И от любопитство беше събрал адресите и рекламите на всичките експоненти в изложението; напълнил цял сандък с реклами. За каква потреба му са — не ми е известно: може би той ще направи едно подробно описание на изложените предмети, нещо, за което аз никога не би се заел. Браво на X. Петкова, че е умял да се възползува от състоянието си, а не предпочел, както болшинството от нашата jeunesse dorée, да си пръска парите в шантаните и по академиите. (Ама тука излиза, като че аз и на себе си правя комплимент… Впрочем отгде-накъде да излиза? — Аз не принадлежа към jeunesse dorée.) Запознахме се също с един момък самоковец, г. Чакалов. Той живее и се учи във Филаделфия, като изкарва препитанието си със собствен труд — словослагателство. В течение на пет ваканционни месеца той работи като словослагател нощно време (той е нощен работник) в печатницата на един вестник и този труд му покрива разноските за останалите седем месеца, когато той следва науките си по медицината. По американски! Трудолюбив, интелигентен и скромен момък. Бои се само, че като се върне в България, нашият медицински съвет няма да признае за достатъчен американския атестат и ще го заставят да иде в Букурещ или в Цариград да се доучва. Нашето медицинско началство не е признало за лекар някого си д-ра Станева, който се върнал в Америка и сега живее и практикува занаята си в Чикаго. С него се запознахме в нашия павильон. Да излезем от турския ресторан. Насреща има германско село. Да влизаме ли и там? Какво ще правим? Село като село, германско село! Малко ли села сме гледали. Па и това го виждаме отвън. Виждаме големи дървени къщи с широки чардаци, с огромни високи стрехи; чуваме, че там свири немски оркестър, и гледаме стотини немци с домочадията си, далачат се с бира! По-нататък, наляво, виждаме мавританския дворец, пълен с ресторани и увеселителни заведения. Надясно персийски театър, до прозорците на който, на горния етаж, се виждат няколко „актриси“ в отчаяно деколте. Влизаме, На една малка открита дъсчена естрада седят двоица музиканти, също като тия, които се виждат през прозорците на кафене „Едрене“ на Витошката улица в София — един с цигулка, другият със сантур. Една дебела, почти гола персианка удря с дааре. А пред тях една след друга се кълчат няколко възточни хубавици. И наистина хубавици! Но като техните хореографически и порнографически безобразия аз не бях виждал в живота си. Един американец дойде със сина си, 15-16-годишно момче, да види персийски театър, но не стоя и една минута, грабна чедото си за ръка и като уплашен избяга навън. А персианките на сцената, с крак върху крак, запушили цигари и се смеят и подиграват американците явно в очите им. Зад това заведение е каирската улица. На Парижкото изложение имаше каирска улица, защо да няма и в Чикаго? Из парижката каирска улица се разхождаха с магарета, в Чикаго освен с магарета разхождат се и с камили. В Чикаго каирската улица е много по-голяма и освен египетската чаршия има сума увеселителни заведения — „театри“. Голямо удоволствие доставяше на американците разходката с камили. На пътя ни се изпречва колосалното желязно колело — Ferris Wheel!

И у нас по Великден правят карнушки, на които се въртят децата по за едно червено яйце, но те имат следната разлика с карнушката в Midway Plaisance: нашите карнушки са дървени, а тази в Чикаго е желязна; у нас, за да се въртиш, влизаш в едно сандъче — в Чикаго влизаш в един голям вагон, в който свободно насядват на столове петдесет души; у нас на колелото са закачени десетина сандъчета; в Чикаго — петдесетина вагони; у нас карнушката е около десет метра висока, в Чикаго — сто метра, или колкото три минарета едно над друго; нашата карнушка се върти с помощта на две-три циганчета, в Чикаго — с помощта на грамадни сложни машини; у нас се плаща за въртение едно червено яйце, в Чикаго — половина долар. Колелото може да се върти и полека, и бързо, но научих се, че запретили да го въртят бързо; види се, бързото въртение е възбуждало страхотия и писъци. То и полека като се върти, пак губиш малко кураж. Я попитайте Филарета, като почнахме да се възнасяме към върха на колелото, не му ли затупа сърцето, не каза ли той: „Ех, защо се качих аз тука?“ От върха като погледнеш надолу, пред очите ти се разстила цялото изложение. Вижда се и градът Чикаго дотолкова, доколкото фабричният дим е прозрачен. Оттук виждаш колко грамадно е изложението в Чикаго въобще и в частност какво колосално е зданието на манифактурата. От върха нашето око проникна контрабанда в оградите на Стара Виена, на дахомейското, лапландското и китайското село, така щото няма нужда да влизаме в тях. Като слязохме от колелото, отидохме да се возим на ледената железница — ice railway. Тя напомня пловдивската Мазна Гана (или Луда Яна?), само че не се връща по същата линия назад, а прави кръг, и не върви по железни релси, а по леден път. Вагонът е направен като шейна; има и звънци. Интересно е, че когато камъкът се пука от горещина, около тази железница всичко е замръзнало. Ама и аз замръзнах на Midway Plaisance! Стига толкова. Да идем да разгледаме поне отгоре-отгоре главните павильони в изложението.

На излизане от Midway Plaisance, насреща, хвърли се в очи зданието на женския труд — Woman’s Building, архитект на което е една мома от Бостон. С този отдел американците проглушиха света, но в какво му се състои чудото, аз не можах да усетя. При входа в централната зала пред очите на зрителя се изпречват произведения на скулптурата и живописа. Но и скулптура, и живопис съвсем ординарни, нищо извънредно. Виждаш историята на женското облекло, като захванеш от лозовия лист до най-разкошните и съсипителни драгоценни костюми. Виждаш всевъзможни произведения на крояческо и шиваческо изкуство. Сума детски принадлежности и играла. Бездна изящни ръкоделия, продукт на обезпечен живот, за изработванието на които не е взето в сметка нито времето, нито трудът. В горните галерии виждаш множество рисунки, които би направили чест на ученички, но не би много въздигнали всесветската жена. Там са и салоните, в които заседават дамските конгреси. Едно, което действително и очевидно говори в полза на женския прогрес, то е женската литература.

Доколкото можах да забележа, сравнително с жените твърде малко мъже посещават това във всякой случай интересно учреждение.

Влязохме в зданието на хортикултурата. Ние не сме нито ботаници, нито бостанджии и нямаше защо много да се спираме в този отдел, а само минахме от единия му край до другия, като се обръщахме наляво и надясно да изглеждаме растенията, които бяха доставени от всичките части на света. Между друго обърна вниманието ми растителното царство на Австралия, което дотогава бях виждал на рисунки. Интересно е, че много неща, които бях виждал само изрисувани, сега, като ги виждах на всемирното изложение в действителност, гледах ги като нещо познато, като че не за пръв път ги виждам. Тук видяхме грамадни плодове и зеленчуци, но в това отношение павильонът на Калифорния надминува всяко очаквание. За него ще кажа сетне две думи. В средата на зданието, в което сме сега, има един огромен стъклен купол; в кръглата зала под този купол на една скала са насадени гигантски тропически растения, върховете на които почти допират до купола. Вътре в скалата има пещера, стените на която са осеяни с милиони кристали. Постарайте се да си представите като какъв ослепителен блясък излиза от тези кристали, като се отразява в тях светлината на електрическите лампи! Тук се продават за спомен разни кристали и изделия от тях.

По-нататък е зданието на транспортацията. Като казвам здание, не трябва въображението ви тутакси да лети към Пловдивското изложение и оттам да взема мярка. Това здание например е 245 760 квадратни фута. Също такова е и по-предишното — на хортикултурата. И при това виждаш нещо масивно, с прекрасен фасад. Един архитект би се поспрял доста дълго пред главния вход на това здание. Вътре ще видиш всичките средства за съобщение, с които се е ползувало човечеството: като почнеш от първобитните груби, едва подвижни колесници до най-усъвършенствуваните локомотиви и разкошните вагнеровски и пулмановски вагони, които поражават човека със своето богатство и удобства; като наченеш от доисторическите речни корита до най-грандиозните пасажерски и военни параходи. Трамваи, конни и електрически, омнибуси, дилижанси, фиакри, купета, ландо, кабриолети и хиляди всевъзможни по форма и по величина товарни и пожарни кола пълнят огромното здание. Горните галерии са пълни с велосипеди и с модели на кораби. Тук видяхме миниатюрни тренове, които обикаляха един кръг релси, на които висяха локомотивът и вагоните. Видяхме също тренове, на които релсите не бяха нито на земята, нято пък отгоре, а от едната им страна. Какво игралце изглежда първият американски локомотив с неговите колца в сравнение с изложените до него гиганти-локомотиви и сибаритски вагони, вътрешността на които, изящна смес от орехово дърво, коприна, кадифе, кристал и електрически блясък, удовлетворява най-изтънчения вкус.

В отдела на мините няма да се спираме. Ако беше с нас г. Златарски, може би щеше да ни заинтересува с някои алувиални пластове, с някои дилувиални наслоения, но ние не сме геолози. Наистина, влязохме тука, видяхме грамадни обелиски от каменни въглища, красиви фигури от чиста, почти прозрачна сол, руди железни, медни, сребърни, златни; мрамори, гранити и множество драгоценни камъни. И туйто.

Друго нещо е отделът на електричеството. Тука и говедо да пуснеш, ще пощръклее от възхищение. Това разкошно здание заема 238 050 квадратни фута и вътрешността му вечерно време представя един вълшебен дворец. И представете си, че когато аз мога да си спомня за съвършено нищожни сравнително неща, видени сам-там из огромното изложение, за този фантастически замък положително нищо отделно не мога да си наумя. Ето сега седя с перото в ръка, напрягам си паметта и искам да отделя поне пет предмета от хилядите неща, които пълнят това здание — и не мога. Туй ми дава още веднъж да се убедя, че като съм влязъл в този отдел, аз съм останал дотолкова поразен и смаян от блясъка и величието, щото всичко пред очите ми се е сляло в една фантастическа, в една феерическа панорама, в която скоро сменяющата се игра на светлината и шаровете е ослепявала зрението ми и не ми е дала възможност да се съсредоточа ни на един отделен предмет. В цялото здание, окичено с десетки хиляди всевъзможни електрически лампи, разпределени в разнообразни фигури, ежеминутно се сменяваха такива игри между светлината и тъмнината, между всичките цветове на небесната дъга и техните варианти, щото забравяш, че си в действителния мир. Как бледнеят пред туй величие картините на хиляда и една нощ! Разпалената фантазия на възточните поети ни наяве ни в сън не е могла да полети до такава висота, до която е достигнал хладният ум на цивилизования човек.

Като излизаме от главния вход на електрическия отдел, на разстояние един километър от нас виждаме галериите на изящните изкуства и след тях се редят покрай левия бряг на Лагуната павильонът на Илиноис, женското здание, хортикултурата, транспортацията, мините; а край десния бряг, като пропуснем стотини разкошни павильони на щатите и на южноамериканските републики, виждаме рибното здание, правителственото и колосалния дворец на мануфактурата, което не е с хесап грамадно, ами се протегнало на половин километър; извиваме надясно и вървим покрай северния канал на отсрещния бряг, на който зданието на мануфактурата все се продължава и се протяга до края на канала.

Ние сме пред Колумбовия фонтан: той представя една изящна мраморна група, изобразяюща кораба на Колумба, върху който седи Колумб, окръжен от нимфи, от които едни му възлагат лаврови венци, други тръбят славата му и останалите управляват веслата на кораба. Стъпалата на подножието се обливат с непрекъснати водни струи. От двете страни на тази група са построени електрически фонтани, потопени във водите на красивия басейн, на противоположната страна на който е издигната огромната златна статуя на републиката. Зад нас, срещу Колумбовия фонтан, е изящното здание на администрацията. Това здание по архитектурата си напомня административното здание в Парижкото всемирно изложение, но последното беше извънредно претрупано с орнаменти и красени труфила, когато това на Чикагското изложение е много по-голямо, по-солидно и в изящната си простота по привлича вниманието и удивлението на зрителя: парижкото здание приличаше на гиздава увлекающа кокетка, чикагското — на класическа поражающа хубавица. Наляво от нас е дворецът на електричеството, надясно — на машините. Пред нас е басейнът, от десния бряг на който е фасадът на агрикултурата, от левия — тесният фасад на мануфактурата. Насреща, зад златната статуя, се вижда красив перистил, на краищата на който има две еднакви хубави здания — едното музикална зала, другото казино. Зад перистиля е брегът на Мичиганското езеро. Между зданията на машините и земледелието е южният канал, на дъното на който се издига един грамаден обелиск. Изгледът на всичко това е толкова величествен, щото, право да си кажа, като си припомних изгледа на Парижкото всемирно изложение, с изключение на Ейфеловата кула, то ми се представи като куп от варакладосани бараки. А несравнено е по-поразителна картината вечерно време, като се осветят всичките грамадни дворци с електричество, особено зданието на администрацията, на което стените и куполът се окичват с гирланди от електрически лампички. Също така се осветяват и бреговете на басейна. Та като пуснат от двете страни електрическите фонтани и като се съберат около тях като пеперуди на пламък сума електрически катерчета и венециански гондоли, и всичко заедно като се отрази в позлатената повърхност на басейна… е, не зная какво да кажа, но ми се види, че е смешно и глупаво самохвалството на неаполитанците, които казват: „Погледни на Неапол и умри…“ За да ви дам поне най-мъничко понятие за поразителното впечатление, което ми направи тази величествена, феерическа картина, ще ви кажа, че когато ние с електрическия безшумен катер, окръжени с гондоли, се спряхме сред басейна да гледаме електрическитефонтани и окръжающия блясък и величие, неволно погледнах към южния канал и тамам над върха на обелиска видях, че се показа пълната месечина… Нещастната! Колко бедна, колко бледна изгледаше тя! И ме досмеша, и ми стана жал за горката луна, която по нашите места е източник на толкова вдъхновения и ням свидетел на толкова любовни излияния!

Към югоизточната страна на изложението, до брега на Мичиганското езеро, видяхме каравелата Санта Мария, с която Христофор Колумб е открил Америка. Ние влязохме в нея, разгледахме с трескаво любопитство всичките й части: видяхме стаята към кормилото, в която е стоял Колумб, леглото му, стола, на който е сядал, масата, на която е чертал своя път. Наредбата на тази скромна каюта напомня някоя стара калугерска килия. И икона е покачена на стената. Този кораб е едно вярно копие от същинския. Също така е имитиран с всички подробности и построен на брега на езерото манастирът La Rabida, в който е нареден Колумбовият музей; тук посетителят вижда разни портрети на Колумба, местностите и къщите, в които тоя е живял, картини от живота му, свързани с откриванието на Америка, картини на неговите съпътници, карикатури на фантастическите разкази на съпътниците му за новооткритите земи, разни Колумбови географически карти, съчинения, монети и костюми от негово време, икони (тогавашните икони не можеш да ги отличиш от сегашните наши) и разна покъщина. Тук, в една стая, в една съвсем проста кутия, видяхме праха на Христофора Колумба.

И наред с това светилище, което охранява праха на великия човек, геният и решителността на който са дали възможност, чрез величайшето откритие, на милиони хора да живеят, да се развиват и славословят бога — на няколко крачки от него, на брега, е построено, за срам и позор на человечеството и на цивилизацията, зданието на Крупа, в което, като че за подигравка на прогреса, са изложени грозните оръдия, предназначени да требят человечеството и да предизвикват милиони проклятия и потоци сълзи. А Круп очаква награда за своето усъвършенствувано изобретение! Очаква медал за тези страшилища, които, ако ги приведе в действие, за няколко часа от всемирното Колумбово изложение, плод на прогреса, би направили само прах и пепел!…

Зад галериите на изящните изкуства са разположени отделните павильони на Североамериканските щати. Всякой американец може да отиде в павильона на своя щат, да си почине в богато наредените салони, да чете вестници, да пише, да свири на пиано и да се чувствува като у дома си. В павильона на Нюйоркския щат на горния етаж има салон, който ми се показа по-изящен и по-богат от салона на Версайлския дворец. Като казвам „павильони“, моля да не се разбира, че те изглеждат като павильона на столица София в Пловдивското изложение. Например павильонът на щат Илиноис е 72 000 квадратни фута и над него е издигнат такъв грамаден купол, щото в него всичките кубета на софийските църкви могат да танцуват галоп. В павильона на Пенсилвания видяхме камбаната, с която в 1776 година е провъзгласена свободата на Североамериканските щати.

Павильонът на Калифорния е една грамадна, но стара и груба постройка, напоминающа нашите големи манастирски здания. А вътрешността на този павильон е цял земен рай: никога и нигде не бях виждал толкова големи и красиви плодове и градински произведения, както тука: цели пирамиди и шарове, изкусно сглобени от портокали, се издигат над хиляди разнообразни плодове; тука видях круши и ябълки, големи като главите ви (нямам по-точна мярка за сравнение). Питаха ме някои приятели има ли чушки в Америка. Има. И такива чушки, пред които ще си поклатят главата и нашите лясковски градинари. Гроздето им не ми хареса, а пък гледам, в Калифорния вадят доста добро вино. Какви чудеса би направили те от нашето грозде. Не зная как беше се сложило у мене понятие, че по градинарството ние сме едва ли не първите на света. Е тука поне, мислех си аз, никой не може ни отне първенството: нигде няма нашия лук, нашите чушки, нашето зеле! Бошлаф! Влезте вие в павильона на Калифорния, че там вижте какво е лук, какво е чушка, що е зеле и домати. Не зная дали ще сбъркам, но ми се чини, че ще излезе май три килограма един домат. Ами картофи, краставици — великани в сравнение с нашите. Боже, какви грамадни ягоди видях — да не повярваш, цял юмрук! Ами банани, ами ананаси! Не, Кюстендилският окръг не може да конкурира с Калифорния по плодовете (а също и по златото, ако не се лъжа…). Нашият представител, г. Шопов, е на мнение, че ние би могли да завъртим с американците някоя търговийка с вина. Калифорнийските вина малко по малко изтикват французките, но така полека, че за дълго време още френците ще имат добър пазар на вината си. А propos, един американски търговец, като видял врачанските платна, намерил ги за доста оригинални и пригодни за пердета. Той казал на г. Шопова, че капризните американки са сити вече от тяхната мануфактура и даже от лионската коприна, та за да ги примамиш, трябва да им дадеш нещо съвсем оригинално. Като такова той намира нашите платове и пита где може, при случай, да поръча две-три хиляди метра. Г. Шопов, като ми съобщи това, попита ме като как аз мисля — где може да се направи таквази поръчка. Във Враца, мисля аз. Ама кой знае дали могат да приготвят толкова много еднакво платно. — Е, тогава да попитаме калугериците в самоковския или в калоферския манастир!…

В една от алеите на изложението видяхме един ден, че се трупа сума народ. Отиваме и ние и какво да видиш! Събрал се хиляди народ да гледа как се упражнява едно отделение солдати. Рядкост! Офицеринът, обтегнат, като че ли е глътнал бастон, издаваше някакви звукове и всички солдати, като един, стройно се движеха и въртяха пушките си. Всички красиво и чисто облечени и сами хубавци. Това са английски солдати, които дават представления в един цирк в изложението. Имат си кавалерия, артилерия и правят разни маневри. Това отделение беше излязло да привлича публика, както в другите балагани излизат клоуни и музиканти. Ние направихме 4000 километра път низ Америка и нигде, ама положително нигде не видяхме нито един солдатин, нито един офицерин. Само в цирка Buffalo Bill, близо до изложението, между английските, германските и френските кавалеристи имаше на сцената и един взвод американски кавалеристи. В този цирк, освен бедуини, черкези, японци, видяхме около стотина червенокожи мъже и жени. Тук се представяха разни сцени от борбата на колонистите с индианците. И в изложението имаше няколко колиби индиански. Там видяхме и школа за индианците. Не зная дали ще ви бъде приятно или неприятно, но аз ще си го кажа, па ако щете, вярвайте, ако не — питайте г. Шопова: типът на индианките много напомня типа на нашите шопкини; има голямо сходство в костюмите и труфилата на индианките и шопкините; те също така си заплитат косици и си закриват лицето; също се причесват, носят същите металически дрънкала и… вярвате ли? — пеят почти тъй, както шопкините. Покъщнината им — чергите, кърпите, нашивките, ризите, като че са ги крадили от нашите селяни. Ето защо на Айвазияна търговията не отиваше добре. Той продава български рядкости, а пък американците, като минуват покрай бараката му, мислят, че в нея е изложена индустрията на червенокожите, която им е известна, и затова те не ламтят да купуват. Един от помощниците на Айвазияна ми казваше, че една американка го уверявала, че у нас имало война. След дълги препирни оказало се, че американката ни считала, според изложените предмети, за едно южноамериканско племе…

И гърците, горките, и те бяха се изложили. Малко маслинки, малко сол, няколко други минерали, няколко бутилки с вино и ракия и туйто. Хепидже работа! Добре си живееше у американците обаянието от Гърция на Платона и Аристотеля, на Софокла и Аристофана, на Темистокла и Аристида. Че трайте си бе, хора, гледайте си сиромашийката. Йок, да види светът колко сте напреднали! Е, видя го я! Един чувал маслини!

В неделя павильоните на изложението са затворени. От този ден се възползувахме да разгледаме града Чикаго^[1]. Ще го разгледаш! Че то не е град като град — отишло, че се не видяло! Разбира се, че пешком ако тръгнеш, ще се отчаеш още от първата улица. Вървиш пет, вървиш десет километра по едно направление, и няма край. Седнеш в електрически трамвай и вървиш час, час и половина и се допреш до някой парк. Вземи, че изходи този парк, ако ти държат нозете, па ако обичаш, и зад парка оттатък, все град, все Чикаго. Качиш се до изложението на параход и вървиш, вървиш, колкото от Никопол до Свищов, и стигаш до Линколнския парк, а зад Линколнския парк пак къщи, пак фабрики, пак Чикаго. След Ню Йорк Чикаго не може да зачуди посетителя. Целият град като че е една грамадна, вечно движеща се и вечно димяща фабрика. Цели слоеве дим като окаменял виси над гигантските домове и фабрики. Тренове един след други хвърчат над мостовете по всичките части на града. Къщите, улиците, целият град опушен, зацапан със сажди. Уж нов град, преди 25 години почти цял изгорял и отново застроен, па като погледнеш, ще речеш, че е строен преди петстотин години. Тъмен, мрачен, мръсен, със задушена атмосфера. В някои малки съединителни улички не можеш да изгазиш от гнусотии; но връх на нечистотиите то е реката Чикаго, която минува посред града: на повърхността на водата се образувал един тлъст, вонещ, сив каймак, да ти се превърне стомахът, като го погледнеш. Тук има по-грамадни здания, отколкото в Ню Йорк; не е рядко да видиш къща на десет, на петнадесет етажа. Масонското здание е двадесет етажа. (Пишеха, че е 24 ката, но аз ги прочетох само 20.) Ние се качихме с машина на върха на това здание, за да изгледаме Чикаго. Че как ще го изгледаш, то от дим едва като през мъгла ти прониква окото над едно море от стрехи и по-нататък не виждаш. Вижда се ясно Мичиганското езеро. Аз очаквах, според описанията, да видя по него хиляди кораби; но видях само десетина. По-заможните жители живеят настрана от града. То не е за живеение в този град, но добре, че са съхранени огромни паркове, та там в празнични дни населението подишва чист въздух. По краищата на града, особено покрай булевардите и парковете, има доста чисти улици, с прекрасни къщи като вили, с красиви малки градинки. Аз в Цюрих видях как някои американци си построили такива къщи — те са много изящни в архитектурно отношение. Разгледахме някои обществени здания и театри, но посетихме само един театър, най-големия, „Auditorium“. Наистана, грамаден и разкошен театър, но, разбира се, далеч е до Парижката и до Виенската опера. В този театър се даваше ежедневно един и същи балет „Америка“, изображающ откритието, населяването и прогреса на Америка. Този балет ми напомни балета „Excelsior“, който пък се даваше ежедневно в Париж, в театъра „Eden“, във време на всемирното изложение. Но тука, в „Auditorium“, и сцената е по-голяма, и играющите повече, и декорациите по-богати, и балетът по-блестящ, по-разнообразен, по-феерически. Тук бяха докарани знаменити балерини от цяла Европа. Местата в театъра така са разпределени, щото, гдето и да седнеш, можеш свободно да виждаш цялата сцена; при това и най-последното седалище в галериите е меко кадифяно кресло. Във време на антрактите театърът е осветен като ден с електричество. Огледах се на публиката и между толкова хиляди мъже и жени не видях ни един бедно облечен; а не ще съмнение, че голяма част от тази публика съставляваше работническата класа. Всички равни, всички доволни, всички щастливи.

Щеше да бъде грях да ида в Чикаго и да не видя знаменитите касапници. В една от тях, най-голямата, „Armour’s Packing House“, са изклани през 1892 година 1 750000 свини, 850 000 говеда и 600 000 овци. Общата стойност на месните продукти, изработвани в Чикаго, възлиза ежегодно на около 140 000 000 долара. Още в 1886 година бях чел в руския журнал „Новь“ едно подробно описание с илюстрации на тези касапници и бях си съставил едно понятие за тях, което, като проверих сега, излезе съвършено наопаки. Аз си ги представлявах грамадни, светли, чисти здания, с вода и канали, проведени навред, с чисти ножове и други прибори, с чисто облечени работници, с една дума, представлявах си ги тъй, както ги гледах изобразени на картинките на „Новь“ и както са изписани и разхвалени в брошурата, която ми я дадоха при входа за спомен и която лежи сега на масата, разгърната пред мене. Но боже мой, каква разлика, каква поразителна разлика между туй, което си представлявах, и това, което наистина видях. Ние вървяхме около два часа с трамвай, все в града, догде стигнем един дървен мост, по който вървяхме още един километър, за да дойдем до касапниците. Земната повърхност е тясна за американците и те строят мостове, за да могат да се възползуват от мястото, което остава под тях. От двете страни на моста, на едно голямо пространство, се виждат огради за добитъка и кочини за свинете. Оттук се почва една воня, която те преследва във всичките здания на знаменитата касапница. При входа, като ни снабдиха с брошурките и изказаха съжаление, че не ще могат да ни покажат как колят свинете, понеже било късно, дадоха ни един водач, който през разни мостове и тъмни коридори ни поведе низ отделенията. В едно от тези отделения прекарваха говеда през един вход и ги разпределяха едно по едно в отделни огради, над които стояха няколко касапи и нанизаха с железни чукове смъртоносни удари на добичетата. Едър, хубав добитък. Видях аз някои волове, като влизаха в оградите, издигваха си главите и като погледнат цели стотини на тях подобни убити, одрани и разсечени на части, обхващаше ги неописуем ужас, те си облещят очите и като че се вкаменяват на мястото си; в този момент касапинът издига равнодушно чука и с един удар между рогата поваля вола на дъските. Тези дъски се издигат и изтърсват полумъртвото добиче в залата. Там други касапин, ако не са умрели, добива ги с чук и две железни куки издигат говедото за задните крака нагоре. Тези куки, със синджир окачени на един дълъг железен прът, с помощта на едно колелце се движат леко заедно с добичето по пръта. Такива куки и прътове са разпречени навсякъде. С нож прободват говедото в гушата и руква право на дъските цял поток кръв и нечистотии. Преместят куките по-нататък — там други дерат говедото. По-нататък го измиват. Сетне го разсичат надве. Сетне на части, и на другия край, в другите отделения, след сума операции, излизат цели складове с консерви, екстракти, пепсини. Видяхме едно грамадно отделение, гдето правеха всевъзможни суджуци, сосиси, салами. Няколко машини разсичат месото на дребно, сума работници на мръсни дървени маси пълнят едни безконечни чърва, обвързват ги с канапи, товарят ги на колца и пълнят складовете. И едновременно с тези фабрикации други работници с мръсни, вонещи колца развозват нечистотиите. Навсякъде мрачно и хлъзгаво от нечистотии, а смрад!… На няколко пъти ми се повдига, закрих си носа с кърпа — нищо не помага, стана ми съвсем лошо, още пет минути, и аз щях да падна в несвяст. А ребятата другари вървят ли, вървят напред. „Умирам!“ — извиках аз, задавен от убийственото зловоние, и чак тогава се съгласиха да напуснем този ад и бегом през едни мрачни стълби, през едни ледени подземлия, складове на замръзнало месо, ние излязохме на божия свят. Ох, като че се избавих от една неминуема смърт! Момчето искаше да ни развожда низ другите отделения. Аман! Не ща ти касапниците! Дадохме му бакшиш и избягахме. Целия ден ме преследваше тази миризма. Като че всичките ядения, които ми подаваха, миришеха на „Armour’s Packing House“. До какви безобразия е довела жаждата за злато!

Е, хайде сега да се връщаме назад, към Стария свят, па из пътя ще се спрем във Вашингтон, във Филаделфия, па от Ню Йорк ще идем и в Бостон и тогава вече прощавай, Америко.

До смешно дохождат тези американци със своите големи реклами за железнопътните линии. От Ню Йорк за Чикаго има няколко линии и по всяка от тях заминават много тренове на ден. По-главните са две. През Ниагара — New York Central and Hudson River R.R. в свръзка с Michigan Central Railroad и през Филаделфия-Pennsylvania Railroad!. Във всяка главна станция са изложени за публиката gratis картите на пътищата и местностите, през които минуват линиите на компанията и на всичките съединителни железнопътни или параходни линии. Ако вземеш картата издадена от компанията New York Central R.R., виждаш техния път до Чикаго, означен като права линия, един сантиметър широка и с червена боя. Не само големите градове, ами и най-малките незначителни градовце, напечатани с едри букви. Ниагара, напечатана с грамадни заглавни букви. Ако гледаш тази карта, ще помислиш, че за Чикаго през Филаделфия не е възможно да се отиде, па и да е възможно — няма защо; този път е представен като пустиня. Няма град, няма село. Сам-там има по някой град, но напечатан с такива дребни буквици, че ще го помислиш за някое селце и при туй градът турен надалеч от линията. И линиите криви, отиват съвсем на друга страна и се прекъсват. На тази карта има разни видове от Ниагарските водопади, от Худзонската река, описания, хвалби, преувеличения до небеса. Четеш описанието на вагоните и мислиш, че за някои разкошни дворци ти разправят. Като говорят за стойността на пътуването, представляват ти я до такава степен изгодна, почти без пари, като че возят пътниците за благодеяние, за бог да прости. Вземаш сетне картата, издадена от компанията Pennsylvania Railroad, и какво виждаш? От Ню Йорк до Чикаго през Филаделфия теглена една идеално права, широка, червена линия и не една, ами няколко линии една до друга и пътят минува през сума градове, напечатани с едри букви, особено градовете Филаделфия, Балтимора, Вашингтон, Питсбург. И гледаш на тази карта пътя през Ниагара. Че то няма път! От Ню Йорк нагоре — пустиня. Няма град, няма село. Тук-там за хатър написано с микроскопически букви по някое градле. И Ниагара написана, но я заврели с дребни букви между тъмните бои на картата — не можеш да съзреш. А техния път като го украсили, като го накичили със сума видове от Вашингтон и другите градове, видове от Алеганските гори и като ги превъзнесли, ще помислиш, че тука е земният рай. А за стойността на пътя — не питай. Съвсем без пари. Така, построили железницата за себап. И каква железница! Чети описанията — царските палати остават пред тях бедни колиби. Ние пътувахме и по двете линии и не забележихме едната да има някое преимущество пред другата. Като посещаваш Америка, трябва да минеш по едната линия, за да видиш Ниагара, трябва да минеш и по другата, за да видиш Вашингтон.

Сега да се спрем във Вашингтон. Ние сме опитни сега. Като слязохме на станцията всред града, оставяме си багажа там, излизаме на улицата, насреща ни сума хотели; избираме си стаи, пращаме слугата да ни вземе чантите; измиваме си саждите от лицето и ръцете и тръгваме низ улиците, като че сме тамошни. Щастието ни се разделяше от нас по целия път. Не успяхме да минем 50 стъпки, излизаме на една широка асфалтирана улица — Pennsylvania Avenue, една от най-хубавите улици във Вашингтон, и като се обърнахме надясно, пред нас се изпречи горе на хълма с всичкото си величие вашингтонският Капитолий, окръжен с градини. Ние не питаме какво е туй чудесно здание, ние знаем вече по картите, че това е Капитолии, и без да се споразумяваме, вървим и се качваме към главния му вход. През едни дълги и тъмнички коридори стигнахме централната кръгла зала, над която се издига колосалният купол с изящно нарисуван плафон. По стените на залата, наоколо, бяха поставени портретите, в натурална величина, на президентите; тук имаше и други картини от историята на Съединените щати. Качихме се в горните коридори и като влязохме в галериите, разгледахме салоните, в които заседават сенатът и конгресът. Ние вървим и разгледваме сами, без водач, защото долу ни предлагаха услугите си няколко гида, които говореха само на английски и не можеха да ни бъдат полезни. Тука има богата библиотека, за която сега се строи настрана от Капитолий едно грамадно здание. Ходиш свободно из цялото здание и никой не те пита кой си и какво търсиш. Входът в обществените здания не е обставен с такива тържествени формалности, както в Европа. Ние влязохме свободно в Белия дом — резиденцията на президентите. При входа стоеше един слуга, който нито ни попита какво искаме. Влязохме в залата, там се яви пред нас един млад американец, покани ни да разгледаме салоните, в които се допуща публиката. Той ни говори нещо за мобилите, за картините, за портретите. Ние нищо не му разбирахме, клатихме си за приличие главите и като го поблагодарихме за неговата любезност, излязохме на двора. Белият дом е една обикновена бяла къща, с няколко колони отпред. Входната зала е покрита с каменна мозайка, насрещната страна на залата е от грапави нарисувани стъкла. Салоните са най-обикновени светски салони; едни от тези салони беше постлан (страх ме е да не ме лъже паметта) с рогозка. Като казвам рогозка, не трябва да се разбира нашенска рогозка, която е най-грубото от този род изделия на земното кълбо. Аз имам право да кажа, че видях почти всичките племена на света и техните изделия, но право ви казвам, че най-дивите островитяни плетат много по-деликатни рогозки от нашите. До Белия дом е прилепена една оранжерия, а всичко наоколо е градина. На публиката се позволява да посещава само долния етаж от White House. Ние зяпахме от двора по прозорците на горния етаж, да видим госпожа Клевеленд, ама я нямаше. Та ето в каква къща живеят президентите, които управляват шестдесет Милиона богат народ.

Градът Вашингтон, ако не най-красив, то поне е един от най-красивите градове, които съм виждал в Европа и Америка. Повечето от улиците му са покрити с асфалт и всички са обсадени край тротоарите с дървета. Като изключиш няколко търговски улици, всички останали повече напомнят някои летни резиденции, отколкото голям град. Всяка къща е елегантна вила. Пред всяка вила е посадена красива, чиста градина. Повечето стени са покрити тъй с пълзяща зеленина, щото е оставено само място за врата и прозорци. Слава богу, тука няма фабрики, няма дим, няма задушена атмосфера. Туй е столицата, чиновнически град. Ние сновахме с трамваи по всичките направления на града и навсякъде виждахме прави чисти и асфалтови улици и покрити със зеленина вили. Много негри има в този Вашингтон. Ние срещахме по улиците и в трамваите толкова бели, колкото и чернокожи. Между последните има хора състоятелни, които живеят комфортабелно. Любопитно е да гледаш негрите вечерно време на разходка, облечени елегантно, с цилиндри, с ръкавици, а особено дамите: облечени повечето с бели, чисти, по най-последната мода летни костюми, с леки шапчици, а черните им муцунки изпъкнали напред, като на облечени маймунки, че като се озъбят, като завъртят белтъците на очите си — да ти прикапе на сърцето от хубост! Всяка негритянка се старае да си причеше косата колкото е възможно повече, за да не се познава, че е къдрава; като че само по къдравата коса ще я познаят, че е негритянка. Някои от старание да си огладят косите дотолкова са ги дръгнали, щото на челото и на врата са излизани съвсем. Има доста негри и негритянки, които чрез израждания и смешения са се приближили към типа на кавказкото племе, като са задържали само черния цвят. Други съхранили негритянски черти, а е изменен само цветът им от черен на тъмножълт. Те са много грозни. Има разни типове негри и по тях виждаш и съдиш от колко разни места на Африка и островите са влачени тука роби. Ако има бедни в Америка, то те са пак негрите. Всичката тежка и неприятна работа е стоварена на техния гръб. Има много занятия, които белият американец счита недостойни за себе си и ги възлага на негъра. Негрите имат предпочитание пред белите само като келнери в рестораните, като лакеи, като швейцари. Счита се за по comme il faut да гледаш негри в тия длъжности. В богатите къщи, в големите ресторани слугуват негри. Черните се стремят да се приближат към белите, но последните странят, като се считат по-висши същества. Голяма рядкост е една бяла да се ожени за негър или бял за негритянка. Само крайна нужда или богатство може да ги примами. Негрите са се приспособили към американския климат и силно се плодят. В Съединените щати са стигнали вече до осем милиона. Гордите бели отсега се стряскат за бъдещето, когато негрите чрез силно разплодяване ще образуват грамадна сила и ще имат значителен глас в решаване на съдбините на Щатите. И сега се срещат доста обществени служители от негрите.

Близо до Белия дом — на отсрещната страна на улицата, има едно колосално, с разкошна архитектура здание, в което се помещават четири министерства, между които и военното. Ние влязохме вътре, но и тука не можахме да видим человек с военна униформа; в коридорите имаше само големи стъклени шкафове, в които бяха наредени восчени фигури, облечени с униформите на войници от всичките видове оръжия, от възраждането на Щатите до днес. Тук бяха наредени портретите на президентите и на великите борци за свободата на Съединените щати и картини от историята на освобождението. Това здание е на пет етажа и по всичката му дължина се кръстосват мраморни коридори, общата сложност на които е четири километра.

Ходихме и в Съкровището (Treasury), но без английски език не можахме да видим почти нищо. Чувахме само звънтенето на златото. Зад парка, на една възвишеност, е стрелнал в небото Вашингтонският монумент, за който казват, че е най-високата каменна сграда на света. Този монумент представлява един колосален обелиск, но не от един, а от хиляди големи дялани камъни. Във вътрешността му се вие до върха желязна стълба, която на всеки дванадесет (или 18 — не помня!) стъпала се пресича с площадка за почивание. Аз четох до върха осемстотин и петдесет стъпала! В средата се качва и слиза подемна машина, но се движи толкова полека, щото аз нямах търпение да я чакам и тръгнах пешком по стълбите. На всяка площадка видях изградени в стените мраморни плочи с исторически релефи и надписи от всичките американски щати. Като приближавахме вече до върха, почнах да се задъхвам, като че начена да ми тъмнее пред очите и ми мина даже през ума, че може да ми припадне. В тази минута погледвам надолу в бездната и при светлината на една лампа мярна ми се една позната, не съвсем обрасла глава. Боже! Има хас докторът да се е решил да се качи пешком! Каних се вече да извикам, но забелязах, че той се спря, благоразумието надви у него и лека-полека той почна да слиза от стълбите; това беше Филарет. На върха на монумента от всичките страни има прозорци. Пред очите ми се разстилаше целият Вашингтон със своите кирпични вили, потънали в зеленина, над които величествено се издига Капитолий. Всичките здания са с тъмнокирпичен цвят, с изключение само на тия именно здания, за които отделно споменах по-горе, и още някои други, между които и хотелът Ebitt-House. Оттук, освен града, виждат се на далечно разстояние околностите на Вашингтон, прерязани с реката Потомак. Много красив е този град Вашингтон. А вечерно време, като блесне електричеството, асфалтовите улици лъщят, като че са лакирани салони. Ние се излъгахме, че обядвахме в ресторана при нашия хотел; кухнята беше американска и, следователно, отвратителна. За щастие, вечерта, като се разхождахме по тротоарите на блестящата Pennsylvania Avenue, видяхме надписа на един немски ресторан, влязохме там и се почувствувахме като у дома си. И от дума си разбираме, и яденето вкусно, и бирата прекрасна. Целият ресторан беше пълен с немци. И те не могат да свикнат с американската кухня. В този ресторан беше добре и за това, защото не усещахме ужасната горещина, която владееше през ония дни-понеже над главите ни се развяваха автоматически крила и ни правеха вятър. Такива крила, привеждани в движение с машини, има начесто в американските ресторанти.

В Балтимора не се спряхме; изгледахме града от трена. Стигнахме във Филаделфия. Главните железопътни станции са почти навсякъде в центъра на града. Също и тука. Станцията е доста обширна, но сега се строи една таквази необемлена грамадина, каквато само американците са в състояние да строят. От станцията излязохме на една площад, на която е издигнат градският дом, величествено разкошно здание, за постройката на което са потрошени сума милиони долари, от които значителна част са отишли, както казват, в джебовете на градското началство. Над този дворец се строи още една висока кула, върху която ще бъде поставена, лежаща сега в двора, колосална бронзова статуя на Пенн (Penn), от името на когото си е получил названието щатът Пенсилвания (Penn-sylvania), на който главен град е Филаделфия. Ние имахме адреса на г. Чакалова, а в американските градове не е трудно да намериш някой дом по известен адрес, защото улиците са прави и названията им са в цифрен порядък: улица десета, петнадесета, двадесета и т. н. И улица да намериш е лесно, стига да погледнеш номера на една къща или магазин: ако е например № 1458, ти знаеш, че е улица четиринадесета, ако е № 2567 — това е улица двадесет и пета. Тези улици са протегнати от известни главни улици, които тук наричат avenue. В нерегулираните отново части на града има улици и с именни названия. По тях по-трудно се ориентираш. И в София за правилно регулираните части на града беше много по-практично да се казват улиците по цифрен порядък, отколкото да им се дават дълги и предълги названия, които нито ги е изговаряло, нито ще изговаря населението. Филаделфия е град с повече от милион жители и се прострял на грамадно пространство. Кой знае где е 10-та улица! Но ние, разгалени от щастието, вървим самоуверено и не успяхме да извървим сто крачки, и ето ни на десета улица. Наляво или надясно? Тръгнахме наляво и след десетина къщи се изправихме пред номера на дома, в който живее г. Чакалов. Позвънихме. Излезе хазайката на квартирата.

— Тук ли живее г. Чакалов? — питам аз уж по английски, но то се види какво английско е било от туй, че тя не ме разбра. — Тук ли живее мистер Чакалов? — повторих аз. Тя се позамисли и като че се досети моментално:

— Mister Chakaloff? (ама го изговори: мйстъ Шеклоу?). Oh, yes, sir! Here! — Тя била предупредена от Чакалова, че ще дойдат да го търсят троица сънародници, и ни покани горе, в една чисто наредена стая, която ние наехме заедно с една съседна стая. Дойде от печатницата г. Чакалов и без да губим време, седнахме в трамвая и се упътихме към пространния Филаделфийски парк. Туй беше в неделен ден след пладне. В парка, в една обширна ограда, подобна на амфитеатър, свиреше музика; всичките седалища в амфитеатъра бяха заети, пълно беше с публика и около оградата, около буфетите и по всичките алеи. И тук аз се вгледах внимателно в публиката, и тук пак се учудвах: господи, боже мой, няма ли поне един беден человек в тази Америка? Всичките, положително всичките, бяха прекрасно облечени — мъжете с нови тъмни дрехи, жените в леки деликатни летни костюми, а момите повечето в бели, почти бални дрехи, с тънки, съвсем прозрачни ръкави, в деколте, покрито с прозрачна въздушна материя; с бели пантуфли. И по лицата им виждаш, че са доволни, че са щастливи! Понрави ми се типът на филаделфийките. Тука срещнахме доста хубав свят. Може би, че само така изглеждаха в тези въздушни костюми. Но и тук все пак не можах да изгладя онуй впечатление, което ми направи моминският свят в Нюйоркския парк по своето облекло, по своите своеобразно свободни маниери. Покрай парка минува реката Делавар (Delaware), от която водата, като се процежда през едни грамадни филтри, се разпределя в тръбите и пои целия град. Ни в един от градовете, които посетих, не намерих добра вода — а също и тука. Вечерта, като се разхождахме по Broad Street, най-широката и красива улица във Филаделфия, влязохме от любопитство в една църква. Аз не намерих почти никаква разлика във вътрешната обстановка между тази църква и Филаделфийската опера. Седалищата в църквата бяха също така разпределени, както в операта: пред сцената партер, балкон амфитеатри, галерии. Както в операта, тъй и в църквата креслата бяха от чисто кадифе, цвят бордо. Както в операта, тъй и в църквата се пееха дуети, квартети, соло, от мъже и от жени. Пълно с блестяща, празнична публика както в едното, тъй и в другото заведение. Разликата беше само тази: в операта свири струнен оркестър, тук — орган; в операта се вдига и пада завесата, тук сцената е постоянно открита; за операта се плаща, преди да влезеш, за църквата събират пари, след като влезеш. И църквата, и операта са осветени с електричество, само че плафонът на операта е боядисан с небесно-синкав цвят и е осеян с множество електрически звездици, които трептят и бляскат като същи звезди; като погледнеш нагоре, струва ти се, че виждаш открито ясно небе. В църквата представляваха нещо от Новия завет; в операта — Cavaleria Rusticana, тази щастлива бледна оперица, която благодарение на нейното изтрито вече интермецо облетя цяла Европа, за да докаже, че и Европа в известни периоди се заслепява и увлича дотолкова, че приема ординарното за велико…

Видяхме историческото старо здание, в което е провъзгласена свободата на Щатите. Тук един историк ще намери ценни документи за историята на Съединените щати, има множество ръкописи, автографи на Вашингтона и други исторически дейци. На Chestnut str., една красива улица, застроена с разкошни дворци — банкови учреждения и журнални редакции, влязохме, благодарение на г-на Чакалова, в помещението на един клуб, който ми остави най-приятно впечатление. Нарича се Общество на млади християни (Young Men’s Christian Associatian). Ние не изглеждахме съвсем млади християни, понеже годинките ни представляваха последователен ред от почтените числа 30, 40 и 50, но като иностранци приеха ни твърде любезно и секретарят на клуба ни разведе навсякъде из зданието; показа ни библиотеката, читалнята, гимнастическата зала, в която видяхме машини и приспособления, каквито не бях виждал друг път, приспособления, ползуването от които не оставя нераздвижен ни един мускул на тялото; а едновременно с упражнението на тялото тук се обучаваш да яздиш велосипед, да теглиш лопати и други подобни. До гимнастическата зала са направени всевъзможни душове за гимнастиците. В друга зала се съхраняват гимнастическите дрехи, заключени в отделни долапи. Заведоха ни в един голям салон, който секретарят с натисването на един бутон на стената освети моментално с електричество. В този салон седалищата са разпределени амфитеатрално срещу една малка сцена, на която се дават концерти и други забавления, в които освен членовете на разните клонове на клуба вземат участие и външни артисти. На тези концерти, освен членовете, се допущат и гости с двойна плата. Видяхме няколко класни стаи, в които стават вечерни и неделни преподавания по разни предмети: книговодство, елементарна математика, електричество, механическо чертание, стенография, немски език и други. В клуба има и кухня с всички гот-варски принадлежности, от които се ползуват само в тържествени случаи, когато се дават членски обеди. В самия град Филаделфия има няколко клона на това дружество и те си имат свои помещения. Клонове има и по други градове.

И Филаделфия е индустриален, фабричен град. И тук дим и нечистотии. По-заможните жители си минуват лятото в Atlantic City, градец на брега на Атлантическия океан. Сега съжалявам, че не отидох в този градец. Там можех да видя паричната аристокрация как изглежда и как живее. Но в онзи момент ние бяхме толкова уморени и като че притиснати, задавени от хилядите впечатления, възприети от всичко окръжающе, щото не Atlantic City, ами нищо не можеше вече да ни интересува; с едно странно равнодушие гледахме на неща, които за пръв път би поразили европееца. Влизаш в един ресторан, блеснало навсякъде с електричество, плафонът осеян с разноцветни, трептящи електрически звездици, сам-там изпихват и гаснат магически огневе; изправиш се до бюфета — под ръката ти между букети цветя изпихват електрически светулки, десетки крила се развяват над главата ти и ти доставят приятна прохлада, всичкият този фееричен блясък се отразява в огледалните стени и ти се представлява като безконечна фантастическа сфера — а ние го гледаме почти равнодушно, като че тъй трябва да бъде. Разбира се, ние видяхме електрическия дворец в изложението и какво ще ни зачуди сега една красиво и оригинално осветена пивница! Или минуваме по една китайска улица: тук е пълно с перачни заведения; в Америка китайците са перачки в повечето места и туй занятие дотолкова е присъщо на китайците, щото, като речеш „китаец“, разбират те, че говориш за перачка. Стотини китайци сноват низ тази улица; през отворените врата виждаме запретнати китайци със заплетени косици на бръснати глави, търкат ризите в разпенените корита — но ги гледаме като нещо съвсем обикновено. Разбира се, ние видяхме в Midway Plaisance толкова племена, щото китайците не са вече за нас рядкост. Уморени сме; нищо не ни интересува. В Европа, в Европа, по-скоро в Стария свят!

Без малко щях да забравя да ви кажа, че ние посетихме и съкровището на Филаделфия. Тук видяхме как от тънки златни дъсчици секат златни кръжки, тези кръжки с копани ги влачат до едни машини, в които пущат цели фишеци от тях, и под печата на машините капят една по една готови блестящи златни монети. Работниците, които насичаха дъсчиците на кръжки, бяха мъже, а — тия, които удряха марките на монетите — жени. Водачът ни заведе при вратата на един зимник, преграден с железни пречки, и ни препоръча да погледнем през тази врата. Аз надникнах; в зимника тъмно; не можах да видя нищо друго освен стотина кола дърва, насечени, нацепени и наредени в грамадния зимник. Е, че какво има тук интересно? Дърва! Водачът ни помоли да се вгледаме по-внимателно в цвета на цепениците. Отстранихме се малко, за да падне светлинка в зимника… Боже! Сребърни цепеници! Да, за петдесет или шестдесет милиона долара цепеници лежат тук без употребение! Нямат хората нужда от пари, оставили среброто така, на цепеници, не го секат на монети! Боже, какъв ли патриотизъм би развили у нас тези цепеници!…

Като пристигнахме в Ню Йорк, ние се усещахме съвсем омаломощени. Не е шега за 15–16 дни да изминеш около четири хиляди километра път с железници и едва ли не петстотин километра тичане от сутрина до вечер и постоянно с напрегнати мускули и нерви. Като ни предстоеше при това след три дена да почнем осмодневна борба с Атлантическия океан — то едва-едва се решихме да посетим и Бостон. Този град не влизаше в нашата програма, но ние толкова се привикнахме на движение и на разнообразия, щото да останем цели три дена в Ню Йорк беше немислимо. Трябваше да видим и американската Атина. Трябваше да видя града, в който героят на Белами — Юлиан Вест, се събужда в XXI век, та ако би и аз да се събудя тогава, да зная как е изглеждал Бостон в края на XIX век.

На пристанището имаше няколко кораба, които заминуват за Бостон по разни пътища. И тук таквази конкуренция и таквази реклама, каквато и по железниците. Параходите един други от по-големи и по-разкошни. Не знаеш кой да предпочтеш. Във всичките параходи гърмят музики, да привличат публиката. Избрахме пътя през Providence. Помня, че поисках „по английски“ от касиера три билета за Бостон през Провиденс. Даде ми той три билета и ми поиска една по-малка цена, отколкото стоеше в разписанието. Заплатих му. Погледнах сетне билетите, на тях няма Бостон, а New York — Providence, Worcester. Връщам се при касата за справка. И наистина, оказа се, че касиерът така разбрал моето „английско“, че аз съм искал за Уорчестер, и поправихме погрешката. Оттук може горе-долу да се съди, като каква разлика има между писаното и изговора на американците. Да се сбъркаш и да разбереш Силиврия вместо Силистрия — това е възможно, но да ти кажат Бостон и ти да разбереш Уорчестер!… На какво сте мнение за английския език? Какво по-лесно за изговаряние от думата „Boston“! Ами че да бях му искал пък билети за Worcester, то кой знай как щеше да ме разбере: я за Сан Франциско, я Цинцинати! Право казваше един мой приятел, че англичаните пишат „гутаперча“, а го изговарят „каучук“. „Ами че и у нас — обади се други приятел — нали пишат: Сметна палата, па го изговарят Дембелханѐ; пишат За благото на отечеството, а го разбират кой както му уйдиса…“ (Да ме прощаваш, господине!)

Под звуковете на музиката влязохме в парахода. Такива разкошни пътнически речни параходи в Европа няма. Това е цял дворец! И няма деление на първи, втори и трети клас: всичко е първокласно. Ние тръгнахме в шест часа след пладне и почти до мръкване плавахме покрай Ню-Йорк отляво и Бруклин отдясно и нашият параход трябваше да пищи всяка минута, за да му даде път безчетното множество от параходчета, които замрежваха канала по всичката му дължина и ширина. Стъмни се. Блесна в парахода електричеството и музиката, като че ли ми знаеше вкуса, гръмна увертюрата от Вилхелм Тел и ние, скромни странници, изтегнахме се и потънахме в канапетата. И туй ли не е щастие!…

— Филарет Филипич, как ти мислиш, какво правят сега нашите ребята в София, а?

— Какво ще правят — отговаря с блажена усмивка Филарет, — кой знай где са се сбрали да възпяват Cholera Nostra…

— А бе какво е това Холера Ностра, току я поменуват край Дунава? — полюбопитствува докторът.

— Не знаеш ли? Баба в штанах — отговарям аз.

— Каква Бабащана̀?

— Инфлуенцата бе, докторе.

— Ама че сте зевзеци!

— Слушай, докторе, без докачения!…

На съмване стигнахме в Провиденс, качихме се на железницата и след два часа бяхме всред Бостон. Нямаме време за губене, в 3 часа след пладне ще тръгваме обратно за Ню Йорк, затова купуваме на станцията плана на града и без да губим минута, тръгваме из бостонските улици. Стигаме до парка Boston Common, насреща е публичната библиотека. Влязохме в нея, колкото да не се каже, че не сме влезли. Обърна ми вниманието надписът на библиотеката: Public Library написано над входа, а от двете страни на вратата стои надпис: Open to all — отворена за всякого. Не би било излишно такъв надпис да стои и на Софийската народна библиотека. Много хорица, както от столицата, тъй и приходящите от провинцията, минуват и заминуват край нашата библиотека и като че се стесняват да влязат в нея. Положението й на една от богатите улици, съседството й с двореца, агентствата и министерствата прави простите хорица да гледат на нея като на нещо, което е създадено не за тях, а за по-големи хора. Ще бъде и за кураж, и за поощрение един надпис с големи букви, че „библиотеката е отворена за всякого в еди-кои часове“. В Бостон, ако не бях видял на библиотеката надписа: „Open to all“ — аз не щях може би да вляза в нея. В бостонската библиотека има даже и български книги: „Иванку“ и други.

В парка видяхме паметника на солдатите, паднали за независимостта на Щатите. Оттам влязохме в публичната градина, една от най-красивите градини, каквито ми се е падало да видя. От градината се проточва един широк и дълъг булевард — Commonwealth Avenue, който се пресича с прави и извънредно чисти тихи улички. Тази част на града напомня красотата и чистотата на Вашингтон. Оригиналното е, че всичките къщи в една уличка са съвършено еднакви по величина и архитектура: къщите на един квартал като че са една къща. Минеш до другата улица, там друга архитектура, но всички къщи пак еднакви. Голяма част от къщите са покрити с пълзяща зеленина. На една от тези улички е новата публична библиотека, която не е още довършена. Близо до нея е музеят на изящните изкуства. Архитектурата на този музей като че има нещо общо с двореца на дожите във Венеция. В музея преобладават произведенията на класическата скулптура. Картинното отделение е съвсем слабо. Интересна е колекцията на костюми и ръчни произведения от всичките части на света. Само че тези колекции не са събирани по система, а са натрупани от подаръците на разни богаташи и пътешественици, тъй щото на много места ме досмешаваше, особено като гледах отделите на възточните произведения. Всичко, каквото могли да накупят американските консули и консулски жени из пазарите на Русия и Турция, пратили го тука като рядкост.

След като изгледахме зданията на пощите, градския дом, съдилището, университета, губернаторския дом, счетохме, че доста сме се запознали със забележителностите и като почнахме тогава от трамвай на трамвай, кръстосахме Бостона по всичките направления. Никъде не видяхме толкова електрически трамваи, колкото в Бостон, и кабелите им не са в земята, а над трамваите, така щото всичкото пространство над улиците е замрежено с жици. В централната и най-населената част на града улиците са криви, движението е голямо и не е приятно да вървиш по тях, трамваите се спират на всяка минута. Но като минеш моста на Charles River, почват се предградията Cambridge, Somerville, Charlestown, които имат изглед на летни резиденции, с прави, обсадени с дървета улици и красиви летни къщи. Бостон заема много голямо пространство, пресечено в реки и заливи. От центъра на града, довдето да стигнем до края на южния Бостон, до City Point вървяхме с трамвая около един час. Бостон е пълен с учаща се младеж.

И тъй, аз видях града, в който се е зародила мисълта у Edward Bellamy да напише своя фантастически роман „Looking Backward 2000-1887“ и в който се пробужда неговият герой Юлиян Вест в XXI век и вижда оригиналностите, които пълнят романа. Още преди три години, като прочетох тази книга на Белами (сега преведена вече и на български), побиваха ме тръпки, като си представях, че человечеството един ден ще достигне до това автоматическо състояние, което Белами ни представлява като идеал на отдалеченото бъдеще — състояние, при което личността, индивидуалността съвършено почти изчезва, като се превръща в автомат, в раб на един нов, много по-силен и несъкрушим господар — обществото. Человечеството срина един господар — тиранията, робството изчезна, но личната свобода роди нов господар — капитала! Капиталът в Америка е достигнал до най-крайното си развитие и е задушил своята родителка — личната свобода. При всичката свобода и равенство de jure волята народна се е превърнала във воля на капитала. В ръцете на капиталистите, от които най-силни са железнопътните компании, са съдбините на Съединените щати. Капиталистите избират депутати, сенатори и даже президенти. Борбата между републиканците и демократите е всъщност борба за успеха на тия или ония предприятия, все в полза на капиталистите. А като следствие от това е деморализация в управлението, подкупничество, корупция, която хвърля сянка върху добрите страни на американския обществен живот, корупция, каквато не срещаме и в европейските дьржави, а която е безсилен да се бори даже такъв свободен печат, какъвто е американският. Като противовес на злото сега вече изпихват сам-там искрици като предвестници на нова заря, било във форма на кооперативни асоциации, било като съседски гилдии, било като всевъзможни работнически мъжки и женски клубове и асоциации, които силно се развиват и се стремят да обхванат цялата страна. Тези обществени зародиши е схванал Edward Bellamy, развил ги, привел ги в една система, която ни е представил като система на обществения строй в XXI век. Като се вгледа человек внимателно в живота на американците, по е наклонен да мисли, че романът на Белами не е дотолкова фантастически, не е безусловна утопия, както се показва на европейския читател!… Но въпросът е в какво ще се превърне человекът, личността, когато се осъществи Беламовият идеал!…

Аз и сега, като се вгледах в американските градове, право да си кажа (моля да не се забравя ни минута, че в тези пътни бележки аз излагам моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите), никак не ми паднаха на сърце. Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази суета… при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от способност да изобразят усмивка… У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват… Е, ами кога ще живеем?…

Но, от друга страна, кога сравним положението на работното население в американските градове с това на Лондон, изведнъж се хвърля в очи благоденствието на първите и мизерията на вторите. Аз поменувах по-рано, че във всякой американски град силно впечатление ми правеше това, че всичкото население е облечено добре. Виждаш ли ги из улиците, около пристанищата, низ фабрики-те, в обществените учреждения или в църквите — навсякъде като че виждаш горе-долу средния европейски клас и чудното е, че по вънкашността им почти не можеш да забележиш да е отразена разликата в общественото им положение. Но тук всъщност и няма туй рязко деление на почетни и непочетни занятия. Всяко занятие (освен, разбира се, престъпните, безнравствените и антирелигиозните) е почетно. И в уплащането на труда няма таквази голяма разлика между тъй наречените свободни професии — с изключение на знаменитостите — и обикновения занаятчийски труд. Един лекар не печели повече от един работник бояджия; на инженера не плащат повече, отколкото на работника часовникар, който взема таквази заплата, каквато и чиновникът. Влез в железница, в параход: наред с губернатора, с милионера седи обущарин, наред с професора седи готвач, и всички почти еднакво облечени, с газети в ръце, с цигари в уста, дигнали си нозете кой както може, и не искат да знаят, че този бил големец, а онзи работник. Самото звание работник е почетно. Или в театъра: седи напр. някоя учителка, до нея ваксаджия, до него някой писател, сетне дърводелец, адвокатин, фаетонджия и всички добре облечени, с афиши и бинокли в ръце. Е, да ги разцелуваш тези американци!… А пък, от друга страна, не знаеш, дявол да го вземе, как да си обясниш туй ламтение на богатите американки да се женят за европейските барони и барончета!… Полудели от злато!… Та и мъжете, като дойдат във Франция, Швейцария, Италия, Саксония — приятно им е да конкурират с разни маркизи и графове и лигите им текат за титли и декорации. Такива са навсякъде всички parvenus. (Ох, я ме остави, нени Димитраки, че каквото ме е втресло!… Иде ми на ум нашата прокопсана аристокрация… Нека да тръгнем веднъж ний с бай Ганя по Европа, па запя щем една песенчица и за аристократите… Създателю всеблагий! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българска гражданска и военна аристокрация?…)

Един приятел ни препоръча, като се върнем от Чикаго в Ню Йорк, да се спрем за „по-евтиничко“ в Hôtel Transatlantique. Аз не вярвам в Дивдядовода има по-гнуснав хан от този Hôtel, който е недалеко от станцията на французките параходи. Но оставете хотела, ами вечерта, като почнаха да се събират едни подозрителни личности, изпаднали французи, та като почнаха да пият, па се явиха и няколко „девици“, пресипнали и обезобразени от пиянство и разврат; яви се и музика, та като се почнаха едни танци, една оргия… Пази боже от таквази икономия! Хиляди пъти съжалявахме, че послушахме съвета и се вмъкнахме в този вертеп. Хазяйката на хотела не можеше да се начуди как тъй да не вземем участие като европейци в такъв оживен бал!…

Туй е предвестникът на весела Европа, към която ние се упътихме на другия ден в 9 ч. сутринта с парахода „La Bourgogne“. Пътят ни от Америка за Европа мина по-еднообразно. Нямаше тук онази въодушевена от надежди и любопитство публика. Каквито и недостатъци да има в американския живот, Америка все пак обладава една притегателна сила. Който поживее в Америка, не лесно се разделя с нея. Мене ме зачуди леснината, с която немците се претопяват в тази страна. Неуспял още да се натурализира според местните закони, немецът с гордост се нарича американец и се мъчи да говори непременно по английски. В краен случай ще ти се обади, че е немец, и ще заговори на родния си език. И на обратния път с нас бяха шестимата глухонеми, с които пътувахме на отиване. Но нямаше вече веселите парижани, нямаше божествената soeur Clémence, нямаше хубавичката mademoiselle Lucy Grené, която излезе най-честита от пътниците, понеже едва пристигнах в София, получих от нея печатен билет, с който ме уведомяваше, че в Мичиганския щат, в града Detroit, тя се венчала с някой си monsieur Remualt de Crzymala Piatkowski. На добър им час!

Всичкото си време на обратния път минувахме със старите си приятели глухонемите. В течение на седем дни не се случи нищо особено, ако не считаме за особено силното вълнение на океана. Ние си минувахме часовете в приятно съзнание, че сме в реда на редките щастливци, които имаха случая да посетят грандиозното Колумбово изложение и в течение само на един месец да издържат мъжка петнадесетдневна борба с вълните на Атлантическия океан. Едва на седмия ден вечерта се показаха скалистите брегове на югозападния бряг на Англия. Замръкнахме в Ламанш, без да видим французкия бряг. През нощта падна силна мъгла и параходът бе принуден да дава ежеминутно тревожни сигнали, които приличаха на отчаян рев на някой гигантски звяр. Интересно е, че глухо-немите, които никакви гласове не ги тревожеха — сещаха тези тревожни сигнали; те се обръщаха по направление към тръбата, от която силната пара раздираше въздуха, и в недоумение жестикулираха помежду си. През нощта параходът спираше вървежа си няколко пъти. На осмия ден сутринта мъглата се усили още повече. „La Bourgogne“ окончателно побърка пътя и почна да се върти около едно и също място, като оглушаваше околността с ужасен грозен рев. От време на време из непроницаемата мъгла долетяваха до нас едва уловими отговори на другите заблудени параходи, Окото не можеше да проникне през мъглата нито на десет метра разстояние от парахода. Всичките пасажери бяха изскочили на кувертите. Всички разтревожени очакваха появяването на пилотите и за развлечение, по приетия обичай, образуваха помежду си един вид лотария: известно беше, че пилотните кораби в Хавърското пристанище са 36 и написаха особени билетчета от едно до тридесет и шест; тези билетчета се вложиха в една шапка и който успя, грабна от шапката по един номер. Ние с Филарета се вредихме. За билет заплатихме по един франк и чакаме — който номер пилот се яви пръв — този номер печели 36 франка. Спечели една вюртенберка и веднага две бутилки шампанско изгърмяха на кувертата. И пилотът нищо не помогна. Параходът едва-едва се движеше. Една проста случайност ни избави от неминуема катастрофа: ако не беше случайно в един момент дал сигнал един натоварен със стока морски параход, който вървял в мъглата, тамам насреща ни, щяхме непременно да се ударим. В благодарност за този щастлив случаен сигнал „La Bourgogne“ запали един фойерверк в чест на товарния параход, на който последният отговори с весели сигнали. За да избегне друга подобна среща, нашият параход почна почти непрестанно да реве с едни продължителни адски звукове. Отговорите наченаха да се умножават и усилват. Между другите сигнали особено рязко се отделяше една тънка пищялка. Тя се усилваше, приближаваше се и като наближи почти до носа ни, ние видяхме, че нашият спасител е едно малко параходче. От нашия колос спуснаха едно въже, параходчето се препаса с него и почна да ни обръща назад. След двадесет минути лъсна пред нас Хавър и мъглата като че моментално изчезна. И гледайте, ние сме били пред самия Хавър, пък се въртим из мъглата цели часове! Бедният, бедният Хавър! Колко заспал, колко мъртъв ми се показа той сега, след трескавия, след бесния, след величествения, след жадния Ню Йорк!

Долу Ню Йорк! Долу! Да живее Париж! Урраа-а! Ето го града на градовете, ето пулса на человечеството! Тук се стремят и Ню Йорк, и Лондон, и Берлин, и Петербург!… Да взема да ви описвам впечатленията си от Париж! Покорно благодаря! Я да изправя някого от вас надвечер на Place de l’Etoile, от която се пръскат като лъчи от Триумфалната арка дванадесет булевара, и да го накарам да ми опише картината, която представлява Avenue des Champs Elysées, place de la Concorde, Tuilleries, Лувр! Или да опише Латинския квартал! Или големите булевари вечерно време! Или вида от върха на Ейфеловата кула!… То за описване и дума не може да бъде, ами знаете ли какво? Дайте си дума отсега и вземете мерки, па през лятото на 1900 година, ако даде господ живот и здраве, да потеглим за всемирното парижко изложение с цял трен, както ходихме в Прага, па ще видите какво нещо е Париж…

Но да прескочим за малко до Лондон. През 1889 г. във време на Парижкото всемирно изложение не се възползувахме от случая, сега да не повтаряме грешката. Докторът не иска да чуе за Лондон, той замина направо за България; но ние с Филарета, уморени-неуморени, ще идем; че не ще успеем за един ден да видим почти нищо — това си го знаем отнапред, но все пак ще посетим величайшия град, само „за идея“, да се рече, че и в Лондон сме били. И кажете, че щастието не ни придружаваше на всяка стъпка: ние като знаехме само пътя през Кале-Дувър, който е най-скъпият път, помирихме се с разноските, които ще направим; но вместо да идем на Gare du Nord, отправих-ме се по погрешка на гарата St. Lazare и тук узнахме, че можем да идем за Лондон през Диеп-Нюхавен с 40 на сто по-евтино, отколкото през Дувър. Така и направихме. В 9 ч. сутринта потеглихме от Париж, минахме пак през Руан…

Видяхте ли, че щях да забравя! Добре, че поменах Руан, та ми дойде на ума: на връщане от Америка, като стигнахме в Хавър, накачихме се в трена и съпровождани до известно място от просешката музика на гамените „Des sous, messieurs, des sous, s’il vous plaît“, упътихме се за Париж. Ние, тримата българи, влязохме в едно купе, а с нас заедно влязоха още няколко лица, които ние не бяхме забележили на парахода. Това ни се видя малко странно, понеже този трен е само за пътниците, идущи от Ню Йорк. Тези лица се държаха така, като че не се познават помежду си, и от думите им се разбираше, че за пръв път минуват по тази линия. Те се стараеха да поддържат разговор с нас и да узнаят кои сме и що сме. В Руан, в момента, когато потегли тренът, в нашето купе се вмъкна едно ново лице. След половин час този господин, като се бяхме умълчали и зяпахме през прозорците, обърна се към всички спътници със следующата кратка реч: „Господа, няма сми-съл да пътуваме тъй мълчаливо, когато можем да си доставим някое удоволствие, някое приятно развлечение… Ако ми позволите?…“ И с тези думи той постла една газета върху нозете си, извади един пакет с нови карти за игра, избра само три карти, попрегъна ги малко в средата и почна да ги премята върху газетата. „Унде й попа“ — мина през ума ми. Лицето, което седеше до мене, ми направи един знак, като че искаше да ми каже: „Отваряй си очите“. Другите непознати се отнесоха към предложението на „артиста“ уж недоверчиво. Тогава той допълни речта си: „Да не мислите, господа, че аз съм някой шарлатанин. Гледайте!“ — и извади из джеба си цяла шепа с луидори, сетне разгърна едно кожено портмоне, в което видяхме три дебели пакета със стофранкови банкноти. Дали под действителните банкноти не лежаха прости хартии, това не можем да кажем, но ако бяха наистина пари, то имаше не по-малко от десет хиляди франка. „Заповядайте, господа! — продължаваше артистът — заповядайте, по малко, кой колкото обича, само за развлечение. Вие колко туряте? Колко? Един луидор? Добре! Un, deux, trois! Браво! Вие печелите!“ И… почна се играта! Артистът премяташе картите толкова неизкусно, щото аз всякой път познавах „где е попа“ и с всичката си наивност казах му, че ми е позната тази игра. „Нали? 0, разбира се. Видите ли, господа! Негова милост знае тази игра! Обичате, господине?“ — обърна се той към мене. Насрещният господин ми направи един ободряющ знак и сетне ми пришепна (шарлатанин!) на ухото: „Той съвсем просто играе, всичко се вижда. Искате ли да турим по сто лева!“ „Двеста франка на карта!“ — обяви един уж запален. „Хиляда франка! — изгърмя други. — Дайте, господа, да се сдружим на тази карта, по двеста франка. Дайте по двеста франка! Голяма работа, двеста франка!“ Но от този момент тяхната комедия стана дотолкова неизкусна, щото аз си отворих очите и се убедих, че сме окръжени от една шайка шарлатани. Те по всяка вероятност са ни приели за някои московски купци, та искаха да ни оберат. Но никой от нас не се увлече. Докторът и Филарет, по-опитни, усетиха шарлатанията по-рано от мене и почнаха да си проверяват джебовете и да се закопчават по-солидно, но аз, който никога не играя на карти, малко остана да почна „да си вадя парите, изхарчени за Чикаго“. Шайката, щом видя, че ние „не сме прости“, прекрати играта и замълча. Ами като почна тренът да влиза в тъмните тунели?… Слава богу, отървахме се само с безпокойство и като стигнахме в Париж, не видяхме как изчезна шайката…

Сега да продължаваме пътя за Лондон. Около пладне пристигнахме в Диеп и се качихме на един параход, прост като рибарска лодка в сравнение с грандиозните и разкошни американски параходи. Ламанш беше тих и гладък като огледало, минахме го за четири часа. В Newhaven се качихме на трена и къде седем часа вечерта зафучахме всред един необозрим хаос от еднообразни задимени и замъглени стрехи, над които се издигаше осветеният от заходящето слънце Кристален дворец, една глупава грамадина, в каквито сега в големите градове продават зеленчуци. Туй ли е било Лондон! Язък, каяфитине! Спряхме на станцията при Лондонския мост. Догде да видим накъде сме, догде си намерим стая, то се стъмни и останахме да вечеряме в нашия хотел, който носеше громкото название „International Hotel“, а всъщност беше едно мизерно ханче в самия център на Лондона. Подадоха ни една вечеря… Господи! Ако мислиш, че трябва да ми пращаш още изпитания за очищение на греховете ми, пращай, всемогущий създателю, но само не ме наказвай с английска кухня!… Може тази кухня да е най-рационалната, може да е най-идеално съчетание на белковина, азот и тлъстина, може техните ядения цели-целенички да се превръщат на кръв — може, но избави, боже, от тези грамадни парцали кърваво, студено, безсолно месо и от тези лигави, гнуснави, скашкани зеленчуци… у-уф! И едновременно с тези прелести ти подават кафе с мляко или чай. Нейсе, „навечеряхме се“ и без да губим минута, ако и да бяхме силно уморени, разгърнахме плана на Лондон, ориентирахме се и се упътихме към Лондонския мост. Помня, че като учих едно време география, в, учебника се казваше за Лондон, че е най-голям и най-населен град, че на Темза имало разкошни мостове, прелестният изглед от които бил единствен в своя род, че вечерно време Лондон се осветявал дотолкова блестяще, щото на пътника се струвало, че нарочно е илюминиран градът в негова чест. — Бошлаф. Лондонският мост, най-оживеният от всичките мостове по Темза, беше дотолкова слабо сравнително осветен, щото ние с Филарета едва можахме да забележим в амбразурите на моста налягалите по камените человекоподобни същества, оголените меса на които изглеждаха като бледни петна под прогнилите изпокъсани одежди. Ето ги, начеват се впечат-ленията от Лондон! Темза мрачна, на бреговете не различаваш дали са загнездени кораби или са натрупани каменни въглища. Над целия град дреме тънка прозрачна мъгла, в която блещукат газови и електрически светлини.

Изминахме моста и влязохме в City, центъра на всемирната търговия и на безчетните милиони. Най-оживен денем, Сити е съвършено тих и заспал нощно време, улиците му са почти пусти. Ние тръгнахме по Cannon Street, ядката на Лондон, да се разходим до катедрала Св. Павел, който е на края на тази улица. Сам-там около фенерите стърчаха важни полисмени: из улицата срещахме само пияни работници. Заобиколихме колосалния събор, колкото да се каже, че не сме изгубили напразно времето си, и се върнахме пак на същата улица, понеже тесните и кривите улички по-нататък хич не ни вдъхваха доверие, като гледахме при това, че по тях сновяха от съмнителна почтеност фигури. Беше около единайсет часа вечерта, когато ний се връщахме в хотела си по Лондонския мост, всичките амбразури на който бяха препълнени със спяща голотия, а по места срещахме тълпи пиени мъже и жени. На сутринта в пет часа ние бяхме вече на крака и тръгнахме низ лондонските улици без предварителен план, защото смешно би било да искаме да се запознаем с гигантския град за няколко часа. Намерението ни беше да изгледаме само отвън, отдалеч, някои здания и местности, за които бяхме чували и чели. Този ден беше един от тия, когато даже строгите в етикета жители на Сити ходеха по жилетки, когато солдатите се упражняваха почти по риза, когато почти ежедневно се случваха слънчеви удари, когато ледът за разхладяване беше достояние само на богатите домове и клубове. Напечени от слънцето, обливани с пот, ние с Филарета (вие знаете, че той е малко пълничък), без да минем в Сити, упътихме се на угад по една широка, с хамбарообразни домове, спяща още улица, която ни изведе на Темза, и през моста ние излязохме на Викторийския кей, покрай който са наредени грамадни правителствени здания. Към края на този кей в мъглата се обрисуваха силуетите на парламента и Вестминстерското абатство, към които ние се стремяхме. Разгърнали сме плана и вървим: „Филарет Филипич, видиш ли това голямо здание, то се казва Somerstet House, построено е във втората половина на миналия век, сега в него има няколко правителствени учреждения.“ „Филарет Филипич, сега надясно на брега ще се покаже иглата на Клеопатра, този обелиск е издигнат 1500 година преди Рождество Христово в Хелиополис от фараона Тотмес III и е пренесен и поставен в Лондон в 1878 година.“ „Ол райт!“ — отговаря Филарет Филипич и вървим. Стигаме до Вестминстерския мост, до него е зданието на парламента, величествена каменна постройка в готически стил, която е сторила 75 милиона лева. Пред него е тъй нареченият Westminster Hall, остатък от древния дворец на англосаксонските царе, постройката на който е начената в XI столетие. След като позяпахме и Вестминстерското абатство, ръководими от плана, отидохме в Сентджемския парк, най-красивия от лондонските паркове. Тук има езеро, пълно с плавающи водни птици. И в този изящен парк, окръжен с дворци, ний видяхме натъркаляни по тревата, като че след някое кърваво сражение, стотини голи и гладни нещастници, останали без работа. Около парка са наредени Бъкингамският палат, в който живее кралица Виктория; Сентджеймският палат и Marlborough House, резиденцията на галския принц.

Ни един от тези дворци не представляваше нещо особено в архитектурно отношение. Излязохме на Piccadilly, доста широка улица, пълна с модни магазини. Оттук се отива в Хайдпарк, но где този кураж у нас! Ние едва си влачехме нозете, съсипани от ходене и тропическа жега. Като обиколихме грамадното Бърлингтонско здание, в което заседават академията и кралевското общество, спуснахме се към Трафалгарския сквер, гдето е националната галерия. Оттам по Strand минахме покрай палата на юстицията, колосална готическа постройка, като че направена цяла от бял мрамор, за която са изхарчени 20 милиона лева, но за съжаление това величествено здание е залостено между такива криви и безобразни улички, щото съвършено губи изглед. Оттук се почва Сити. Движението беше в най-силния си разгар. Ние едва лавирахме между плъзналата по тротоарите сган и намерихме прибежище между хладните стени на грандиозния събор Св. Павел, който по големината си отстъпва само на римския Св. Петър и на Миланския събор. В сегашния си вид е построен в края на XVII столетие. Ние обиколихме всичките кьошета на църквата и със съвършено подкосени нозе трупнахме се на скамейките. Никой път не бях се чувствувал толкова уморен. Колко време седяхме в храма — не зная, но помня, че обаян от полумрака, от тишината и прохладата, бях унесен дълбоко от съвсем невесели мисли, повод за които ми дадоха много статуи, издигнати покрай стените на храма в чест на разни победители. В храма на мира и любовта издигнати паметници на лица, които са се отличили с това, че са пролели много человеческа кръв… Излязохме на улицата. Пред зиналия полукръг на горящата фурна надали грее повече, отколкото грееха напечените камъни на лондонските улици в този изключителен ден. Накъде? В петмилионния град ние бяхме без убежище, като в пустиня. И както на пътника в Сахара, умирающ от жажда, се представят пред очите палмови градини и буйни водопади, тъй и пред моите очи се рисуваше миражът на блестящите парижки кафенета, с безчислени разхладителни питиета. Нищо подобно в Лондон няма. Филарет въздишаше за американските аптеки. Влязохме за опит на две-три места, гдето продаваха уж разхладителни питиета, но пази боже от английски вкус: дават ти почти топло пиво, и то да е пиво, пак иди-дойди, ами горчив, изветрял ел (ale) и в краен случай ще ти предложат една бучка лед!

В Чикаго г. Шопов ни даде адрес на една българска търговска къща в Лондон. По плана намерихме улицата Mark Lane, близо до Лондонската кула (The Tower), и на най-горния етаж в една къща, на дъното на коридора, на едни стъклени врата прочетохме името на българина. „Да влезем ли? Защо ще влизаме? Я да си вървим, Филарет Филипич, какво ще правим тука?“И си тръгнахме, като че предугаждахме нелюбезността на търговеца. Едва изминахме десетина крачки, вратата на дъното се отвори и ни настигна един млад човек. „Вие ли сте г. X.?“ — попитах го аз. „Да“, беше отговорът му и повече нищо. Ние се намерихме в неловко положение пред тази любезност и за дадам край на срещата, аз прибавих: „Минувахме случайно за пръв път през Лондон и като знаехме, че тук има един търговец българин, пожелахме да се срещнем с него, с вас, но виждам, че вие сте заети много с работа, и не желаем да ви безпокоим.“ „Да“ — беше вторият отговор. „Е-е, кача алъръм бен сени“ — помислих си аз и с едно сухо „сбогом“ се спуснахме по стълбите надолу и дълго време се смяхме, при всичко, че се разбиха нашите надежди. Ами сега накъде? В Хайдпарк, в Британския музей, в Зоологическата градина, в Народния дворец? Накъде! Този българин съвсем ни отчая. Ние имаме ужасна нужда от почивка. Взехме едно купе (в Лондон повече се возят с едноконни купета на две колела; кучерът седи отзад) и тръгнахме пак към Сентджемския парк. Оттам, като си починахме, отидохме в Royal Aquarium. Ето едно интересно заведение. Никакъв аквариум няма в това грамадно здание, което струва пет милиона лева. Вътрешността му представлява един голям салон и няколко галерии, в които става изложение на всевъзможни интересни предмети. Посетителят, като заплати само един шилинг, може да обикаля цялото изложение; слуша музика от обяд почти до среднощ и във всичкото време непрекъснато на една сцена си показват поред изкуството разни певци, певици, жонглери, еквилибристи, стрелци, боксери и сума други спортсмени. Тука времето се минува неусетно, защото вниманието на посетителя е ежеминутно заето с меняющи се картини.

Ето в общи чърти как прекарахме един ден в града на най-крайните противоположности: в града на хладния егоизъм и модния алтруизъм, на безчетните богатства и на отчаяната бедност, на разкошните дворци и на гнусните свърталища, на съзнателната трезвеност и на разгулното пиянство, на евангелската нравственост и на грозния разврат…

Бележки

[1] Чикаго има повече от 1 200 000 жители, от които около 400 000 са немци, около 300 000 американци, 250 000 ирландци, 100 000 чехи и поляци, 10 000 руси и руски евреи, останалите смес от всички народности. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Алеко Константинов До Чикаго и назад (2)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Алеко Константинов
До Чикаго и назад (2)