Джим Бъчър
Фуриите на Калдерон (9)

Глава 7

Фиделиас мразеше летенето.

Седеше в носилката по посока на движението и вятърът пронизваше очите му и опъваше назад косата му. На седалката срещу него седеше Алдрик — огромен, лениво отпуснат като преял лъв. Одиана се беше свила в скута му и спеше вече от часове. Вятърът си играеше с тъмните й коси, покрили красивите черти на лицето й. Нито един от тях не показваше каквито и да е следи от неудобство при летенето.

— Мразя да летя — промърмори Фиделиас.

Засенчи очите си с длан и се надвеси през страничната преграда на носилката. Ярката луна, увиснала насред морето от звезди, обагряше в сребристо земята отдолу. Гористите хълмове се движеха бавно под носилката, като огромна, тъмна маса, разкъсвана тук-там от сребърни поляни и виещи се, лъснали с матов блясък реки.

Носеха се в нощното небе между четирима рицари Аери, „впрегнати“ в четирите края на носилката. Фуриите им бяха достатъчно мощни, че да понесат както тежестта на господарите си, така и на тримата в носилката. В широк кръг около тях летяха още половин дузина рицари и лунната светлина проблясваше в броните и оръжията им.

— Капитане — провикна се Фиделиас към летящия начело рицар.

Мъжът се извърна през рамо, промърмори нещо и се понесе назад към носилката.

— Господине?

— Още много ли остава до Акватайн?

— Не, господине. Ще пристигнем до час.

— Толкова бързо? — примигна невярващо Фиделиас. — Мисля, че казахте по зазоряване?

Рицарят поклати глава и очите му обходиха небето отпред.

— Съдбата беше благосклонна към нас, господине. Южните фурии са се надигнали и ни донесоха силен попътен вятър.

— Крайно нетипично за това време от годината, не мислите ли, капитане? — смръщи чело Фиделиас.

— Спестиха ни часове полет и много усилия — сви рамене рицарят. — Не се налага дори да сменям мъжете на носилката. Не се тревожете, господине. Ще пристигнем в двореца на Върховния лорд преди полунощ.

Той полетя напред и отново зае позиция начело на хората си.

Фиделиас се намръщи и се намести на седалката. Погледна отново през страничната преграда и стомахът му се обърна от обзелия го страх от височината. Знаеше, че в носилката на рицарите Аери е в пълна безопасност, но част от съзнанието му отказваше да приеме, че това е възможно, предвид огромното разстояние до земята. Тук, високо горе, беше далече от дървесните и земните фурии, които можеше да призовава, и това определено го тревожеше. Налагаше се да разчита на силата на рицарите, вместо на собствените си умения. А досега това, да разчита на другите, неизменно му бе носило единствено разочарования.

Скръсти ръце на гърдите си, наведе глава срещу вятъра и се замисли. Гай го беше използвал от самото начало. И винаги премерено, пресметливо. Беше се доказал като прекалено ценен инструмент в ръцете му, за да си позволи небрежност и да пилее нахалост способностите му. Всъщност неведнъж крехкият мир в човешкото царство беше зависел единствено от неговите умения и действия от името на Короната.

Фиделиас свъси още повече вежди. Гай — старият вълк, водач на глутницата — беше вече твърде стар, беше само въпрос на време, преди смъртта да го събори от водаческия му пост. Но въпреки този очевиден факт Гай се беше вкопчил здраво и продължаваше да се бори с неизбежното. Можеше да предаде властта на наследник от друга династия още преди десет години, но вместо това се вкопчи във властта — ловко и отчаяно. И така удължи с цяло десетилетие агонията на човешкото царство, като изправи един срещу друг Върховните лордове в надпревара за това, кой ще успее да омъжи своя дъщеря или племенница за Първия лорд и коя ще бъде бъдещата майка на новия Принцепс. Гай (с помощта на Фиделиас, естествено) беше изиграл майсторски всеки един от Върховните лордове и ги беше оставил с години да си мислят, че именно тяхното момиче ще се омъжи за Първия лорд. Накрая изборът му на жена не зарадва никого, дори Върховен лорд Парсиус, бащата на Кария. Тогава и най-заблуденият Върховен лорд осъзна, че през всичките тези години са го правили на глупак.

Гай беше изиграл майсторски играта си, но в крайна сметка всичко се оказа напразно. Родът му не се славеше с плодовитост, но дори и да се беше показал способен (Фиделиас силно се съмняваше в това) да създаде наследник, лейди Кария до момента не даваше признаци, че носи дете. Всъщност слуховете в двореца говореха, че Първият лорд рядко споделя леглото на съпругата си.

Гай беше прекалено стар. Умираше. Звездата на рода му слизаше от небосклона и всеки сляпо вкопчил се в полите на робата му беше обречен да се сгромоляса с него.

Всеки. Като Амара.

Нещо го зачовърка в стомаха, отвлече го от мислите му, изгори вътрешностите му. Жалко, наистина, че Амара избра да тръгне против всякаква логика и взе погрешно решение. Естествено, с малко повече време, той сигурно щеше да успее да я накара да погледне малко по-рационално на нещата. Но вместо това, ако сега тя се изпречеше отново на пътя му, щеше да се наложи да я отстранява оттам.

А той не искаше това.

Фиделиас поклати глава. Тя беше най-обещаващият му ученик и той я беше допуснал прекалено близо до себе си — сега тя означаваше много за него. По време на службата си като Курсор беше унищожил сигурно пет дузини мъже и жени — много от тях силни като Амара и още по-големи идеалисти. Никога не беше се поколебавал да изпълни дълга си, не беше оставял нещо толкова дребно и незначително като привързаността му към някого да го отклони от службата му. Всичко в името на Алера.

И точно това беше проблемът му. Той беше служил на човешкото царство, не на Първия лорд. Гай е обречен. Отлагането на предаването на властта щеше да доведе само до едно — борби между Върховните лордове и кръвопролития в надпреварата за мястото на Първи лорд. Можеше да се стигне дори до гражданска война — нещо нечувано от зората на Алеранската цивилизация, въпреки че ако можеше да се вярва на слуховете, по онези времена е било доста разпространен начин за качване на престола. А стигнеше ли се дотам, не само синовете и дъщерите на Алера ще започнат да измират в безсмислени битки помежду си, подобно разделение на кралството щеше да послужи като знак за всички външни врагове на страната — дивите ледени хора от Севера, онези зверове маратите, кръвожадните и безмилостни каними и кой знае кои още обитатели на неизследваните краища на света. Разединението и отслабването на човешкото царство трябваше да се избегнат на всяка цена.

И пътят беше един — установяването на силен водач, незабавно. Върховните лордове вече бяха започнали да се опълчват, макар и тихомълком, на властта на Първия лорд. Беше само въпрос на време, преди всеки един от тях да се отцепи и човешкото царство да се разпръсне на малки градове държави. А стигнеше ли се до това, враговете на човешката раса с лекота щяха да ги отхапят един по един от Алера, докато накрая не останеше нищо.

Лицето на Фиделиас се изкриви в гримаса, стомахът му гореше все по-силно. Той нямаше друг избор — беше лекарят на бойното поле, който трябва да отреже обезобразен до неузнаваемост крайник. С нищо не можеше да помогне за спасяването му. Просто трябваше да го отреже, възможно най-чисто и своевременно.

Затова сега отиваше при Акватайнус — най-безмилостният, най-способният и може би най-могъщият Върховен лорд в Алера.

Стомахът на Фиделиас се обърна.

Беше предал Гай, Кодекса, Курсорите. Предаде и Амара. Обърна им гръб, за да подкрепи човека, който най-вероятно щеше да се окаже най-безпощадният и кръвожаден диктатор в историята на Алера. Но фуриите му бяха свидетели — опита всячески да накара Гай да тръгне по друг път.

Беше принуден да направи това, което предстоеше.

Беше необходимо.

Неизбежно.

На хоризонта се появиха светлините на Акватайн.

— Събуди се — промърмори той. — Почти стигнахме.

Алдрик отвори очи и прикова поглед във Фиделиас. Погали небрежно косата на Одиана и тя измърка в съня си, намести се в скута му и продължи да спи. Майсторът на меча продължи да гледа Фиделиас с безизразно изражение на лицето.

— Потънал си в мисли, а, старче? — попита накрая той.

— Може да се каже. Как ще реагира Акватайнус?

— Зависи — стисна устни Алдрик.

— От какво?

— От това, в какъв момент го прекъснем с лошите новини.

— Толкова зле ли е?

— Да се надяваме, че още не си е легнал и продължава да пие — усмихна се Алдрик. — В такива моменти обикновено е в добро настроение и забравя за гнева си, преди да е отминал махмурлукът на сутринта.

— Поначало планът ни беше глупав.

— Естествено. Той го измисли. Хич не го бива в заблуди и хитрини. От друга страна, не познавам по-силен водач от него. Няма друг с такава сурова и необуздана мощ като неговата. — Алдрик продължи да гали замислено косата на спящата водна вещица. — Притеснен ли си?

— Не — излъга Фиделиас. — Засега все още съм прекалено ценен за него.

— Може би. Засега — усмихна се тъжно Алдрик. — Но аз не бих ти заел пари.

— Така или иначе, щеше да е прекалено рано за открити действия. Това, че момичето избяга, може да се окаже най-голямата услуга, която някой някога е правил за Негова милост.

— Убеден съм в това — промърмори Алдрик. — Но нещо ми подсказва, че той няма да е на същото мнение.

Фиделиас огледа внимателно лицето на здравеняка, но то не му даде никакви отговори. Сивите му очи примигнаха лениво и устата му се разтегна в усмивка, сякаш се забавляваше от неспособността на Фиделиас да прочете мислите му. Курсорът погледна още веднъж намръщено към мъжа срещу себе си и извърна поглед към разположения на хоризонта Акватайн.

Първо забеляза светлините на улиците. Поддържането им беше задача на дузини призователи на огъня. Първоначално огньовете им пронизаха мъгливия здрач на нощта — бледожълти, кехлибарени, пурпурни, — докато накрая целият хълм, върху който беше построен градът, не изникна постепенно от тъмнината като един огромен жив пламък, облечен в топлина и мъждукащи цветове. По градските стени и зад тях проблясваха сини хладни огньове и земята наоколо бе обляна в ярка светлина и нашарена с черни сенки. Бдителните им очи нямаше да пропуснат никой неканен гост.

Носилката се сниши и Фиделиас започна да различава форми насред мъждукащите светлини. По улиците, безмълвни и прекрасни, се издигаха статуи. Къщите, с техните елегантни контури и високи арки, се надпреварваха коя да е най-майсторски построена и най-великолепно осветена. Фонтаните, някои от тях осветени отдолу, подскачаха и искряха в мрака и приличаха на пурпурни или виолетови пламъци насред езера от течни огньове. Около къщите и по протежение на улиците растяха дървета — живо великолепие, старателно оформено и подредено, като всичко останало в града. Дори те бяха забулени в цветните воали на светлините и листата им, вече придобили есенни оттенъци, блещукаха с неизброими цветове.

Към спускащата се носилка се извиси камбанен звън, оповестяващ късния час. Някъде отдолу се чуха тропот на копита по павираните улици и глъч и врява от прозорците на някаква странноприемница. Прелетяха над градинско увеселение, от което се носеше музика — струнни инструменти и флейта се преследваха в жива мелодия. Нощният бриз носеше миризмите на горящи огньове и подправки, които се смесваха с аромата на нощните цветя и дъжда.

„Да наречеш Акватайн красив, е като да наречеш океана мокър“, помисли си Фиделиас. По същество коректно описание, но толкова далече от цялата истина и така повърхностно.

Преди да влязат в обсега на лък, от подобната на крепостна стена на имението на Върховния лорд се разнесе предупредителен вик. Фиделиас видя мъж в самуреночерно и огненочервено — цветовете на Акватайн — да се спуска отгоре. Някъде над него се рееха още дузина стражи, невидими за очите в нощното небе, но Фиделиас усещаше въздушните струи на фуриите им.

Мъжът, рицар Аер от охраната на Върховния лорд, се приближи до капитана на ескорта на Фиделиас и двамата си размениха пароли. Въпреки че от размяната лъхаше на формалност и рутина, едва след това на групата бе позволено да се спусне на земята пред вътрешния двор на имението, под зорките погледи на още стражи на стените. По протежението им имаше и статуи — прегърбени, човекоподобни фигури. В момента, в който слезе от носилката, Фиделиас почувства леките плътни вибрации, които идваха от всяка една от статуите, и той установи, че ги гледа с удивление.

— Гаргойли! — прошепна. — Всичките?

Алдрик хвърли бърз поглед на статуите, после на Фиделиас и кимна утвърдително.

— От колко време ги държат тук?

— Никой не помни откога — избоботи Алдрик.

— Акватайнус разполага с такава сила…

Фиделиас стисна устни и се замисли. Той не одобряваше държането на фурии, затворени в такива тесни пространства, още по-малко от поколения насам. Но това потвърди напълно, не че беше имал съмнения, че Акватайнус притежаваше повече от необходимата мощ за предстоящата им задача.

Рицарите Аери от антуража им се отдалечиха по посока на една странноприемница, а капитанът на стражата, младеж с прямо лице и бдителни сини очи, отвори портата и ги поведе през двора на имението.

Докато вървяха, Фиделиас небрежно огледа вътрешността, отделяйки особено внимание на местоположението на врати, прозорци, стражи (или очевидната липса на такива) — стар навик, от който щеше да е глупаво да се откаже. Открай време обичаше да знае най-бързия начин за излизане. Алдрик вървеше до него и носеше на ръце все още спящата Одиана с такава лекота, все едно носеше наръч дрехи.

Младият капитан на стражата отвори една голяма двойна врата и ги въведе в просторна зала. В откритите огнища по пода горяха огньове, въпреки че времето още не беше толкова студено. Приглушената им алена светлина беше единствената, която осветяваше залата, и Фиделиас спря за момент на входа, докато очите му привикнат със сумрака.

От двете страни, по дължина на залата се издигаха двойни редици мраморни колони. По стените висяха завеси и осигуряваха на помещението както естетичен вид и топлина, така и идеалната защита срещу подслушвачи, очите на стражите или вмъкнали се в имението наемни убийци. Тази вечер масите за хранене бяха вдигнати, с изключение на една, на подиума в далечния край на залата, около която имаше няколко стола. Около нея Фиделиас забеляза движещите се сенки на хора и до ушите му достигна музика от струнни инструменти.

Капитанът ги поведе право към подиума.

На висок престол, покрит с кожата на лъв от Амарант Вейл, се беше разположил мъж — висок колкото Алдрик, прецени Фиделиас, но по-слаб и по-млад. Акватайнус имаше високи, подчертани скули, тясно лице и здрави, изпъкнали челюсти, покрити от гъстите му тъмноруси коси, които се спускаха до раменете. Носеше обикновена червена риза, черни панталони и меки кожени ботуши. В едната му ръка се полюшваше лениво бокал, а другата държеше дълга лента копринен плат, чийто край беше омотан около тялото на танцуващото пред него момиче. С всяка стъпка на танца й коприната се размотаваше все повече и разкриваше нова част от сластните й форми. Очите на Акватайнус бяха катраненочерни, рязко откроени на слабото му лице и сега гледаха танцуващата робиня с трескав, изпълнен с нетърпение поглед.

Погледът на Фиделиас бе привлечен от стоящия зад стола на Върховния лорд. В тъмното му беше трудно да различи чертите на лицето. Мъжът не беше висок, може би един-два инча над Фиделиас, но имаше мощно телосложение и отпуснатата му стойка излъчваше сила и мощ. На кръста си носеше препасан меч — това се виждаше дори от разстояние, — а една едва забележима подутина на тъмносивата му туника можеше да означава и скрито оръжие. Очите на Фиделиас и мъжа се срещнаха за кратко, но в тях той не видя нищо, само преценяващ, настоятелен поглед.

— Ако цениш главата си, капитане — промърмори Акватайнус, без да сваля поглед от танцуващото момиче, — ще се досетиш и сам, че това може да почака, докато не свърши танцът.

Фиделиас долови в говора му леко заваляне на думите от изпития алкохол.

— Не, Ваша милост — каза Фиделиас и пристъпи пред капитана на стражата. — Не може.

Гърбът на Акватайнус се стегна и той бавно извърна глава. Тежестта на черните му очи се стовари като удар върху Фиделиас и той пое рязко въздух, когато моментално почувства гнева на Върховния лорд да вибрира в земята под краката му.

Фиделиас си придаде небрежен вид и се престори, че Акватайнус просто го бе поздравил. Отговори на поздрава му — удари с юмрук гърдите си и се поклони.

Последва дълго мълчание, преди Фиделиас да чуе реакцията на Върховния лорд на Акватайн. Смехът му, гърлен и от сърце, отекна в празната зала. Фиделиас се изправи и погледна в очите Върховния лорд, като си придаде невъзмутимо, но излъчващо респект изражение на лицето.

— Така, значи — почти измърка Акватайнус. — Това е небезизвестният Фиделиас, Курсор Калидус.

— С Ваше позволение, Ваша милост, бивш Курсор.

— Не останах с впечатлението, че те е грижа за това, кое позволявам и кое не — отбеляза Акватайнус и махна превзето с ръката, в която продължаваше да стиска копринения плат, развиващ се от танцьорката. — Почти намирам това за проява на неуважение.

— Нямам намерение да показвам такова, Ваша милост, но изключително важни въпроси изискват вниманието Ви незабавно.

— Изискваш… вниманието… ми — промърмори Акватайнус и повдигна вежда. — Гледай ти. Не си спомням някой да ми е говорил така, откакто последният ми учител съвсем неочаквано падна и се помина миг след като го направи.

— Ваша милост ще открие, че аз съм далече по-пъргав и подвижен, освен това нямам навика да падам.

— Пъргав, плъховете са пъргави — изсумтя Върховният лорд. — Проблемът на онзи идиот беше, че си мислеше, че знае всичко на този свят.

— Аха — каза Фиделиас. — С мен няма да имате такива проблеми.

— Защото ти наистина знаеш всичко? — Черните очи на Акватайнус проблеснаха.

— Не, Ваша милост, не всичко. Само онова, което си заслужава да се знае.

Върховният лорд примижа и изгледа пронизително Фиделиас в продължение на цяла минута, но въпреки ускорените удари на сърцето си той си наложи да диша дълбоко и не издаде с нищо напрежението си. Зачака мълчаливо.

Акватайнус изсумтя, гаврътна небрежно съдържанието на бокала си, протегна ръка настрани и миг по-късно пусна чашата във въздуха. Широкоплещестият непознат реагира моментално, ръката му се стрелна като змия и я улови, преди да падне на пода. След това отиде до масата и я напълни отново с вино от една стъклена гарафа.

— Източниците ми ме информираха за славата ти на нехаен наглец, Фиделиас — промърмори Акватайнус. — Но не предполагах, че така скоро ще ми се удаде да се уверя с очите си.

— С Ваше позволение, с най-голямо удоволствие ще обсъдя това с Вас по-късно. Но в момента времето ни притиска.

Върховният лорд пое бокала от ръцете на непознатия и погледна към робинята, която коленичи в краката му с наведени към пода очи. После въздъхна натъжено.

— Е, какво пък — каза той. — Така да бъде, докладвай.

Фиделиас хвърли поглед на непознатия, после към робинята и накрая към завесите.

— Предполагам, че някое по-дискретно място би било по-подходящо за целта, Ваша милост.

— Можеш да говориш спокойно и тук — поклати глава Акватайнус. — Фиделиас, да ти представя граф Каликс от пограничен Феверторн. Графът служи на Негова милост Върховен лорд Родес и вече доказа себе си като умел и кадърен съветник, а също верен съратник на каузата ни.

Фиделиас погледна набития мъж зад стола на Върховния лорд.

— А, пограничният Феверторн. Не беше ли това областта, където преди години беше разбит онзи незаконен канал за роби.

Графът дари бившия Курсор с пресилена усмивка. Когато заговори, гласът му се понесе звънко из залата — плътен, но висок тенор, в пълна противоположност с масивното телосложение на собственика си.

— Да, точно там беше. Доколкото ми е известно, сдружението на робовладелците, както и лигата на Диана ви изказаха благодарности за проявените от вас храброст и себеотрицание, надхвърлящи повелята на дълга.

— Просто израз на признателност — сви рамене Фиделиас, без да откъсва очи от графа. — Така и не успях да събера достатъчно доказателства, за да се повдигне обвинение срещу организатора на незаконната търговия. — Той замълча за момент и добави: — Който и да беше той.

— Жалко наистина. Предполагам, действията ви са коствали на някого огромни загуби.

— Много е вероятно — съгласи се Фиделиас.

— Достатъчна причина някой да ви има зъб.

— Чувал съм, че това било много вредно за здравето — усмихна се Фиделиас.

— Може би някой ден ще пробвам, ще ми се да знам какво е.

— Ако оцелеете, на всяка цена ми разкажете.

Акватайнус наблюдава размяната на реплики с блеснали очи и самодоволна усмивка.

— Съжалявам, че ще прекъсна словесния ви дуел, господа, но това не ме интересува особено, а и имаме да обсъждаме важни въпроси. — Той отпи от виното и посочи столовете около масата. — Седнете. Ти също, Алдрик. Да повикам ли някого да отнесе Одиана в стаята й?

— Благодаря, милорд — избоботи Алдрик. — Предпочитам да остане тук с мен. Аз ще се погрижа за нея по-късно, ако това не е проблем.

Двамата с Фиделиас се настаниха на столовете срещу Акватайнус. Върховният лорд махна с ръка и робинята се отдалечи, но малко по-късно се върна с традиционния леген с ароматна вода и кърпа. Коленичи на пода и се зае да развързва връзките на сандалите на Фиделиас. Свали ги, свали и чорапите и топлите й нежни пръсти започнаха да мият краката му.

Той я погледна намръщено, замисли се, след което, подканен от Акватайнус, се зае да описва събитията в лагера на легиона. Лицето на Върховния лорд се смръщваше с всяка следваща дума и в края на разказа беше изкривено в гневна гримаса.

— Да видим правилно ли съм разбрал, Фиделиас — промърмори той накрая. — Не само не сте се сдобили с информация за стражата в двореца на Гай, но на всичкото отгоре тя е успяла да избяга от вас и всичките ми рицари.

Фиделиас кимна.

— Бях разкрит. Досега със сигурност е докладвала на Короната.

— Вторият легион вече е разформирован до отделни центурии — добави Алдрик. Робинята се премести пред него и се зае да мие краката му. Аленият копринен плат около тялото й се беше охлабил и провиснал на места, разкривайки непристойно много плът и гладка кожа. Алдрик я дари с кратък поглед на възхита, преди да продължи: — Ще се отправят към сборните пунктове, както е по план.

— С изключение на Вятърните вълци — каза Фиделиас. — Казах на Алдрик да ги изпрати на предна позиция, по-близо до мястото на действие.

— Какво?! — кресна Акватайнус и се изправи на стола. — Това не е по план.

Граф Каликс приклекна до него с блеснали от възбуда очи.

— Предупредих Ви, Ваша милост. Ако наемниците не се появят в Парция за зимата, съществуването им ще бъде свързано единствено и само с Вас. Предаден сте.

Яростният поглед на Акватайнус спря върху Фиделиас.

— Е, Курсор? Истина ли е това?

— Ако смятате, че преосмислянето на действия в зависимост от възникналите промени в обстановката е предателство, така да бъде, Ваша милост, наречете ме предател.

— Извърта думите Ви срещу Вас, Ваша милост — изсъска Каликс. — Използва Ви. Той е Курсор, верен е на Гай. Ако продължите да го слушате, ще Ви отведе на сигурна смърт в краката на Първия лорд. Убийте го, преди да напълни мислите Ви с отровните си думи. И той, и онзи главорез, с ненормалната му кучка, те искат само едно — унищожението Ви.

Устните на Фиделиас се разтегнаха в усмивка. Погледът му премина от Акватайнус към Каликс, после към Алдрик и робинята в краката му, която го гледаше, зяпнала от изненада и с широко ококорени очи. Одиана продължаваше да лежи в скута на Алдрик, не помръдваше в съня си, но Фиделиас ясно видя, че се усмихва.

— А — каза той и усмивката му се разтегна още повече. Постави крак върху коляното си. — Сега разбирам.

Присвил очи, Акватайнус се изправи на крака, отиде до стола на Фиделиас и се надвеси отгоре му.

— Прекъсна ме, докато се наслаждавах на подаръка за годишнината от сватбата ми, поднесен от моята съпруга. Успял си, както изглежда, да се провалиш в това, което обеща да направиш за мен. На всичкото отгоре си разпратил войските ми така, че напълно да ме дискредитираш пред Съвета на лордовете, за Сената да не говорим. — Той се надвеси още по-близо и почти зашепна: — Мисля, че е изцяло в твой интерес да ми дадеш причина да не те убия в следващата секунда.

— Много добре — каза Фиделиас. — Ако ми отделите малко време, може би ще успея да ви оставя в положение да прецените сам на кого може да вярвате и на кого не.

— Не! — изпелтечи Каликс. — Не позволявайте на този подъл слайв да Ви използва повече.

Акватайнус се усмихна, хладно и зловещо. Очите му се извърнаха към графа и той смирено наведе глава под настоятелния му поглед.

— Търпението ми се изчерпва, господа. С тези темпове, преди края на разговора ни някой ще умре.

Напрежението във въздуха стана осезаемо и натежа като дебел юрган. Каликс облиза нервно устни и погледна свирепо към Фиделиас. Одиана простена в съня си и се намести небрежно в скута на Алдрик, оставяйки дясната му ръка свободна — готова да извади меча от ножницата, забеляза Фиделиас. Робинята явно също усети нагнетената обстановка, защото пропълзя леко назад и вече не стоеше между Върховния лорд и нито един от присъстващите в залата.

Фиделиас се усмихна, преплете пръсти и отпусна длани на коляното си.

— Ако обичате, Ваша милост, ще ми трябват парче хартия и писалка.

— Хартия и писалка ли? За какво?

— Така по-лесно ще Ви демонстрирам версията си, милорд. И ако след това не останете доволен, можете да разполагате с живота ми, както намерите за добре.

Зъбите на Акватайнус проблеснаха зловещо.

— Ако съпругата ми беше тук, щеше да каже, че с живота ти, така или иначе, е свършено.

— Ако беше тук, Ваша милост — съгласи се Фиделиас. — А сега, ако позволите?

Върховният лорд го погледна за момент, после даде знак на робинята, която хукна и след секунда се върна с парче пергамент и писалка.

— Побързай! Търпението ми е почти на привършване.

— Разбира се, Ваша милост.

Фиделиас взе пергамента, потопи перото в мастилницата и като внимаваше някой да не гледа, започна бързо да пише. Настана тишина и залата се изпълни със скърцането на перото, пращенето на дървото в огнището и нетърпеливото потрепване на единия ботуш на Върховния лорд.

Фиделиас духна няколко пъти, за да изсуши мастилото, после сгъна на две пергамента и го подаде на Акватайнус.

— Ваша милост — каза той, без да откъсва очи от тези на Върховния лорд. — Съветвам Ви да ускорите плановете си. Дайте заповед на войските си и преминете към действия незабавно.

Каликс моментално пристъпи напред и зае позиция от едната страна на Акватайнус.

— Ваша милост, най-остро възразявам срещу подобно решение. Моментът изисква предпазливост. Ако бъдем разкрити, всичко пропада.

Акватайнус погледна пергамента в ръцете си, после вдигна поглед към Каликс.

— И вярваш, че това е изцяло в мой интерес?

— И в този на моя лорд. — Каликс вирна гордо брадичка, но с надвесения над него Върховен лорд жестът не постигна целта си. — Вижте само кой Ви съветва, Ваша милост.

— Ad hominem — каза Акватайнус. — Печално известен с липсата си на логика аргумент. Личните нападки обикновено се използват с цел отвличане на вниманието от слабост в позицията на единия противник.

— Ваша милост — склони почтително глава Каликс. — Тогава Ви моля да се вслушате в гласа на разума. Ако преминете към действия сега, ще разполагате едва с половината от войската, която можете да съберете по-късно. Само глупак би се отказал от такова преимущество.

— Само глупак? — вдигна многозначително вежди Акватайнус. — Гледай ти, гледай ти.

Каликс преглътна нервно.

— Ваша милост, имах предвид…

— Почти не ме интересува какво си имал предвид, граф Каликс. Но това, което каза, е съвършено друг въпрос.

— Моля Ви, Ваша милост. Не прибързвайте. От толкова време изготвяме този план, така старателно. Не позволявайте всичко да пропадне.

Акватайнус хвърли бърз поглед на пергамента.

— И какво предлагаш тогава, графе?

Каликс вдигна рамене.

— Накратко, Ваша милост — да се придържаме към първоначалния план. Изпратете Вятърните вълци да презимуват в Родес. Когато времето се оправи напролет, съберете легионите си и ги използвайте тогава. Изчакайте подходящия момент. В търпението е мъдростта.

— Но победата се усмихва на дръзкия — промърмори Акватайнус. — Не спирам да се чудя, Каликс, колко е щедър Родес. С каква готовност предложи да подслони наемниците ми и да свърже името си със съществуването им, след като приключи всичко. Колко надлежно те е инструктирал да ми съдействаш и защитаваш интересите ми.

— Върховен лорд Родес винаги подкрепя всячески съюзниците си, Ваша милост.

— Естествено — изсумтя Акватайнус. — Колко щедри сме един към друг. И как лесно си прощаваме. Не, Каликс. Курсорът…

— Бивш Курсор, Ваша милост — вметна Фиделиас.

— Бившият Курсор. Разбира се. Бившият Курсор успя прекалено точно да предвиди отговорите ти. — Той погледна отново пергамента. — Чудя се как успя.

Повдигна въпросително вежди и погледна към Фиделиас.

— Ваша милост — отвърна Фиделиас, без да сваля очи от граф Каликс. — Смятам, че Родес е изпратил графа като шпионин, а впоследствие, за да Ви убие.

— Как смееш… — озъби се Каликс.

— Каликс Ви съветва да чакате, за да печели време и след края на зимата да Ви елиминира от плана, Ваша милост — надвика го Фиделиас. — Наемниците Ви ще бъдат изложени на няколко месеца съблазън от подкупи и в крайна сметка ще ги загубите. После, когато започне военната кампания, Родес ще разполага с верни хора на ключови позиции. В разгара на битката ще Ви убие и вече няма да представлявате заплаха за него. А вероятният убиец е самият Каликс.

— Няма да търпя подобни обиди, Ваша милост.

— О, ще търпиш — каза Акватайнус, поглеждайки бегло Каликс. После се обърна отново към Фиделиас: — Какъв е твоят съвет? Какво ми препоръчваш да направя?

Фиделиас сви рамене.

— Тази вечер излязоха южни ветрове, противно на всякаква логика. Само Първият лорд е в състояние да ги извика по това време на годината. Предполагам, призовал е фуриите на южния вятър, за да улеснят Амара или друг Курсор в пътя им на север — или към столицата, или към самата долина.

— Може да е съвпадение — каза Акватайнус.

— Не вярвам в съвпаденията, Ваша милост. Първият лорд далече не е сляп, а колкото до способностите му да призовава фурии, дори не съм сигурен, че мога да преценя докъде стигат. Той е призовал южния вятър. Изпраща някого спешно на север. Към Калдерон.

— Невъзможно — каза Акватайнус и потри брадата си с ръка. — Но от друга страна, Гай винаги е бил непредвидим.

— Ваша милост — намеси се Каликс, — естествено, не обмисляте сериозно…

— Обмислям, графе — прекъсна го Акватайнус с вдигане на ръка.

— Ваша милост — изсъска Каликс, — това псе от простолюдието ме нарече убиец право в лицето.

За момент Акватайнус огледа замислено присъстващите в залата. После се отдръпна няколко крачки назад, обърна се и се престори, че разглежда с интерес един от гоблените на стената.

— Ваша милост — повтори Каликс, — настоявам да раздадете правосъдие.

— Склонен съм да повярвам на Фиделиас, графе — въздъхна Акватайнус. — Уредете спора помежду си. Аз ще се занимая с оцелелия.

Фиделиас се усмихна.

— Позволете да добавя, ваше превъзходителство — каза той на Каликс, — че смърдите като овца, говорите пълни глупости, а от отровата в думите ви по устата ви избива пяна. А също, че червата ви са пожълтели от жлъч като пролетни нарциси. — Той скръсти невъзмутимо ръце на коляното си. — Вие… сте… жалък… страхливец… — изговори бавно и отчетливо всяка дума.

Лицето на Каликс пламна, погледът му обезумя и той се понесе напред. Мечът му излетя светкавично от ножницата и полетя към гърлото на Фиделиас.

Но колкото и бързи да бяха движенията на графа, Алдрик се оказа много по-бърз. Тялото му дори не трепна, само ръката му се стрелна, извади меча и го изпъна пред неподвижното тяло на жената в скута си. Стоманата на двете остриета иззвънтя само на инч от лицето на Фиделиас. Алдрик плавно се изправи и спусна внимателно Одиана на пода. Очите му не се откъсваха от лицето на Каликс.

Графът го изгледа презрително.

— Наемнико. Нима си мислиш, че имаш шанс в битка срещу алерански благородник?

Без да сваля меча си, Алдрик сви рамене.

— Единственият мъж, чиито умения се равняваха на моите, беше Арарис Валериан. — Устните му се разтегнаха в широка усмивка и зъбите му блеснаха заплашително. — А ти не си Арарис.

Последва нов звън на стомана и двете остриета засвяткаха в тъмната зала. Фиделиас едва успяваше да проследи движенията на биещите се. Докато успее да си поеме веднъж дъх, остриетата им се срещнаха поне дузина пъти — с остър звън и искри. Двамата спряха за секунда, после отново се хвърлиха един срещу друг.

Миг по-късно дуелът свърши. Каликс примигна неразбиращо, облещи очи и вдигна ръка към гърлото си, от което бликаше аленочервена кръв. Опита да каже нещо, но от гърлото му не излезе звук.

Графът се срина на пода и остана неподвижен, само краката му приритаха няколко пъти, докато умиращото му сърце продължаваше да изпомпва кръв от тялото му.

Одиана вдигна поглед към Акватайнус и се усмихна сънено.

— Искате ли да го спася, Ваша милост? — попита тя.

Акватайнус погледна към графа и сви рамене.

— Не виждам смисъл, мила.

— Добре, милорд.

Одиана погледна с обожание Алдрик, който беше коленичил до тялото на Каликс и бършеше меча си в наметалото му. Графът стисна юмруци и от гърлото му излезе хъркане, но Алдрик не му обърна никакво внимание.

Фиделиас стана и се приближи до Акватайнус.

— Доволен ли сте от ситуацията, Ваша милост? — попита го той.

— Каликс ми беше от полза — отвърна Акватайнус. После погледна Фиделиас. — Ти как разбра?

— Че се готви да Ви убие ли? — Фиделиас килна замислено глава. — Вие не го ли усетихте?

— Да. След като знаех какво да търся. Предаде се, когато те чу да говориш за ролята, възложена му от Родес. Сигурно ще открием у него кама с подсилено от фурия острие, с моите образ и име, гравирани в стоманата.

Алдрик изсумтя, докато претъркулваше издъхващия граф, и започна да тършува из дрехите му. Издайническата издутина, която беше забелязал Фиделиас на влизане, се оказа в резултат на малка кама с компактна дръжка. Още щом докосна острието, Алдрик изсъска и бързо я остави на пода.

— Фурия? — попита Фиделиас.

— Доста гадна при това. Силна. Трябва да унищожим този нож.

— Направи го — каза Акватайнус. — Още сега, веднага, върви с него, Одиана. Искам да поговоря насаме с Фиделиас.

Двамата допряха юмрук до гърдите си и склониха глави. Одиана отиде с плавна походка до Алдрик, притисна се в него и той я прегърна през рамото. После двамата мълчаливо излязоха от залата.

На пода граф Каликс издаде предсмъртен стон и очите му се изцъклиха към тавана.

— Как разбра? — повтори Акватайнус.

Фиделиас погледна през рамо към мъртвия граф от Родес и сви рамене.

— Честно казано, Ваша милост, не знаех. Предположих.

— На основата на какво? — не успя да сдържи усмивката си Акватайнус.

— На основа дългите ми години в занаята. Също така, познавам Родес. Не би си помръднал пръста да помогне на друг, а от злоба е готов да си отхапе главата. Каликс, от своя страна беше прекалено…

— … прекалено мил — промърмори Акватайнус. — Прав си. Трябваше да го забележа по-рано.

— Важното е, че когато го направихте, не се поколебахте да действате, Ваша милост.

— Фиделиас — каза Акватайнус. — Аз не те харесвам.

— Нямате причина да го правите.

— Но мисля, че мога да те уважавам. И ако се стигне дотам, да избирам кой да забие ножа в гърба ми, мисля, че съм по-склонен това да си ти, вместо Родес или някой от лакеите му.

— Благодаря. — Фиделиас усети ъгълчетата на устните му да се повдигат едва.

— Но не се заблуждавай, човече. — Акватайнус се извърна към него. — Предпочитам да работя с хората, вместо да ги насилвам да действат според желанията ми. Но мога да го направя, ако поискам. Също така, ако се превърнеш в проблем, мога да те убия. Знаеш това, нали?

Фиделиас кимна.

— Хубаво. — Акватайнус сложи ръка на устата си и се прозя. — Става късно. Прав си, че трябва да действаме бързо, преди Короната да ни изпревари. Поспи няколко часа. На зазоряване тръгваш към долината Калдерон.

Фиделиас сведе почтително глава.

— Ваша милост, нямам стая тук.

Върховният лорд даде знак на робинята.

— Ти. Отведи го в стаята си. Погрижи се да получи каквото иска и гледай на сутринта да е буден преди изгрев-слънце.

Робинята мълчаливо и без да вдига поглед, сведе глава.

— Учил ли си история, Фиделиас?

— Малко, Ваша милост.

— Невероятно, а? Няколко века история се предопределят от няколко часа. От няколко важни дни. Отделни събития, Фиделиас, и хората, участващи в тях, създават бъдещето. Долових раздвижване на силите в долината. Вероятно Гай вече разбунва фуриите на Калдерон. Историята се събужда. В очакване да бъде променена в една или друга посока.

— Не разбирам от история, Ваша милост. Просто искам да си свърша работата.

Акватайнус кимна.

— Тогава я свърши. Ще очаквам вест от теб.

При тези думи Върховният лорд на Акватайн излезе от залата.

Фиделиас го изпрати с поглед, изчака вратите да се затворят зад гърба му и се обърна към робинята. Подаде й ръка. Пръстите й бяха топли и меки, а погледът изпълнен с несигурност.

Фиделиас изпъна гръб, наведе се и докосна внимателно с устни върха на пръстите й.

— Ваша милост — каза той. — Лейди Инвидия. Позволете да Ви изкажа най-искреното си възхищение.

Изражението на лицето на робинята потрепна от изненада. Тя отметна назад глава и се разсмя. Лицето й се промени драстично. Сега пред него стоеше видимо по-възрастна жена, с пълни с мъдрост очи. Те бяха сиви като пепел, а в косата й се забелязваха същите на цвят пепеляви нишки, въпреки че лицето й беше на жена, наближаваща трийсетте — ефект от силите на всички от знатните родове в призоваването на вода (или почти всеки друг вид стихия, която можеше да му хрумне на човек).

— Как се досети? — попита го тя. — Дори съпругът ми не забеляза нищо.

— Ръцете Ви — отвърна Фиделиас. — Пръстите Ви бяха топли, докато миехте краката ми. Всяка робиня с всичкия си щеше да умира от страх. Пръстите й щяха да са леденостудени. И не на последно място, никой друг не би се осмелил, нито пък успял, да направи такъв номер на Негова милост.

Очите на лейди Инвидия заискриха.

— Колко проницателно — каза тя. — Използвах прикритието си, за да изкопча от Каликс намеренията на Родес. Тази вечер смятах да се отърва от него. Уверих се, че съпругът ми ще е в настроение, от което не би искал да бъде отвличан, и просто чаках родеският идиот сам да си сложи главата в торбата. Но смея да отбележа, ти забеляза веднага какво се готви и се погрижи за всичко без най-малка помощ от моя страна. А също и без намесата на никакви фурии.

— Логиката е изкуство, също като това за призоваване на фурии.

Тя се усмихна, но после лицето й отново стана сериозно.

— Това, което сте замислили в долината. Ще успее ли?

— Може би. Ако планът успее, ще постигне много повече от коя да е кръвопролитна битка или коварен заговор. С негова помощ той може да получи Алера без капка пролята алеранска кръв.

— Имаш предвид пролята от нас. Атис няма никакви угризения относно проливането на кръв. Финесът му е като на изригващ вулкан, но ако силите му бъдат умело насочени…

— Именно — кимна Фиделиас.

Жената се вгледа в него за момент, после го хвана за ръката. Чертите на лицето й затрептяха и започнаха да се променят отново в тези на робинята, чиято маска беше носила цяла вечер. Сивите нишки изчезнаха от косите й, а очите й станаха тъмнокафяви.

— Както и да е. Имам заповед да се погрижа за теб тази вечер.

— Ваша милост… — поколеба се Фиделиас.

Лейди Инвидия се усмихна. Пръстите й докоснаха устните му.

— Не ме карай да настоявам. Ела с мен. Ще се погрижа да си отпочинеш добре в оставащите от нощта часове. — Тя се обърна и го поведе след себе си. — На зазоряване те чака дълъг път.