Уилям Елиът
Наелектризиране

Тя го остави да върже очите й с черната копринена превръзка, но той я стегна толкова силно, че тя гневно възкликна:

— Отпусни я, по дяволите, Джони, отпусни я или няма да изляза!

— Добре — съгласи се той веднага и тя усети острия му дъх.

Отвън тълпата шумолеше, притисната о въжената преграда, а платнището на палатката плющеше на вятъра. От малко по-далече долиташе карнавална музика и тропот на барабани.

През полупрозрачната превръзка тя успяваше да различи мъжете, момчетата, неколцината жени. Беше се събрала добра тълпа, която плащаше доста пари да я види привързана към електрическия стол, с електроди, прикрепени към китките и врата й в очакване на представлението.

— Ето на̀ — прошепна Джони през превръзката. — Така по-добре ли е?

Тя не каза нищо, само сграбчи краищата на дървения стол. Усети собствения си пулс в ръцете и врата си. Отвън викачът се провикваше през малкия си картонен мегафон и удряше с бастунчето си афиша с изображението на Електра, развявано от вятъра — руса коса, твърди сини очи, изсечена брадичка, седнала в своя смъртоносен стол, сякаш се беше настанила да пие чай.

Заслепена от черната коприна й беше много по-лесно да остави ума си да скита свободен накъдето му скимне.

Карнавалът постоянно или се настаняваше в нов град или се готвеше да си тръгне. Кафявите му палатки денем вдишваха, а вечер издишваха застоялия въздух, докато платнищата се спускаха по тъмните си колове. А след това?

Миналият понеделник един младеж с дълги ръце и живо, розово лице купи три билета за представлението и три пъти наблюдава как електричеството прогаряше Електра като син огън, докато той се притискаше о преградата и се стараеше да запомни всяко нейно движение, седнала там горе, на платформата си, цялата огън и бледа плът.

Той се връщаше четири поредни вечери.

— Имаш си почитател, Ели — каза й Джони третата вечер.

— Виждам — отвърна му тя.

— Не му обръщай внимание.

— Няма — съгласи се тя. — Защо пък да му обръщам внимание? Не се тревожи.

Тя беше се превъплъщавала в същата роля години наред. Джони включи захранването и електричеството я изпълни от глезените до лактите и до ушите. Той й подаде яркия меч и тя на сляпо го протегна над публиката, усмихната под половинчатата си маска, докато те побутваха рамене и повдигаха вежди под къкрещите сини искри. На четвъртата нощ тя протегна меча далече напред, към младежа с изпотеното розово лице, застанал най-отпред в тълпата. Младежът вдигна ръка бързо, нетърпеливо, сякаш искаше да сграбчи острието. Към пръстите му прескочиха сини искри, но той не се поколеба, нито спря, а се вкопчи в меча и прие огъня първо юмрука си, после в китката, ръката и цялото тяло.

В очите му проблесна синьо алкохолно пламъче, подхранено от меча, чийто огън, прескачайки напред-назад освети ръката, лицето и цялото й тяло. Той протегна ръката си още по-близо, притиснал тялото си о въжетата, тих и напрегнат. Тъкмо тогава Джони се провикна: „Докоснете го всички! Хайде, всеки един от вас!“. Електра отмести меча и позволи и на останалите да го докоснат и погалят, а Джони тихичко изруга. През превръзката тя видя страховитата светлина, която отказваше да напусне лицето на младежа.

Петата вечер, вместо да докосне пръстите му, тя потупа дланта на ръката му с пламтящия връх на меча и продължи да го драска и гори, докато той затвори очи.

Същата вечер, след края на представлението, тя се разходи по езерния кей. Не се извръщаше назад, но се ослушваше и по лицето й заигра лека усмивка. Езерните води се поклащаха около камарите гнили листа. Карнавалните светлини прокарваха лъкатушещи, странни пътеки по тъмната водна повърхност. Виенското колело правеше обиколките си и от някъде високо горе долитаха приглушени викове, придружени от протяжното музикално изпълнение на „Красивият Охайо“.

Тя забави крачка. Пристъпи напред с десния си крак, после бавно изнесе напред левия, след това спря и извърна глава. Докато се обръщаше видя сянката и ръцете му се сключиха около нея. Дълго след това тя се отпусна в ръцете му, вдигна поглед към здравото му, развълнувано розово лице и промълви:

— Боже мой, та ти си по-опасен от моя стол!

— Името ти наистина ли е Електра? — попита той.

 

 

Следващата вечер, докато енергията подскачаше през нея, тя застина, потръпна, стисна устни и зъби и простена. Краката й затрепериха, ръцете й се впиха в подлакътниците на стола.

— Какво става? — провикна се Джони някъде отвъд превръзката и прекъсна електричеството. — Какво не е наред?

— Добре съм — гласът й беше толкова слаб, че потъна в шепота на тълпата. — Нищо ми няма, продължавай. Хайде!

И той отново натисна прекъсвача.

Огънят пропълзя в нея, тя отново стисна зъби и отхвърли глава назад към стола. От мрака изплува лице, а тялото, на което принадлежеше лицето се притисна о нея. Енергията избухна. Електрическият стол застина и после сякаш се стопи.

Джони, на милиони мили от нея някъде в мрака, й подаде меча. Нейната трепереща ръка го изпусна. Той й го подаде отново и тя инстинктивно го протегна далеч напред в нощния въздух.

Някой, някъде там в ревящата тъмнина, докосна острието. Тя можеше да си представи пламтящите му очи, устните му, разделени под давлението на препускащата енергия. Той се беше притиснал плътно о въжето и не можеше нито да извика, нито да диша или да се отдръпне.

Енергията изчезна. Остана само електрическата миризма.

— Това беше! — провикна се някой.

Джони я остави да се изплъзне от кожените каиши, да скочи от платформата и да се отдалечи. Разтреперана, тя смъкна от себе си превръзките и се втурна навън от палатката, без да поглежда дали младежът все още се притиска о въжетата. Отпусна се на тясното легло в караваната зад палатката, трепереща и изпотена. Когато Джони влезе, я завари да плаче.

— Какво ти става? — попита той.

— Нищо, нищо, Джони.

— Какви ги вършеше там горе?

— Нищо, нищичко.

— Нищо, значи — сопна се той и лицето му се изкриви в гримаса. — Друг път нищо! Не си правила нещо такова от години!

— Просто бях нервна.

— Това не се е случвало от години — не преставаше той. — Правеше същото, когато се оженихме в началото. Да не мислиш, че съм забравил? Когато включех тока, ти правеше съвсем същото като тази вечер. От три години седиш на тоя стол като някой, който си слуша радио, но тази вечер, точно тази вечер! — провикна се той, надвесен над нея със стиснати юмруци. — По дяволите, тази вечер!

— Моля те, Джони, моля те. Бях нервна.

— За какво си мислеше, там на стола? — Той се надвеси още по-ниско и я сграбчи за косата. — За какво мислеше?!

— За нищо, Джони, нищо. Моля те!

Той пусна косата й, обърна се и излезе. Отвън се спря.

— Много добре знам какво си мислеше. Много добре — чу го да казва тя и после стъпките му се отдалечиха.

Нощта мина, денят я последва и дойде поредната вечер с поредната тълпа.

Но никъде из тълпата не се виждаше неговото лице. Сега, сама в тъмнината, с превръзка, стегната на главата й, тя седеше на електрическия си стол пред събиращата се в палатката публика и чакаше Джони да приключи с представянето на Човека-скелет на съседната платформа. Джони се въртеше около Човека-скелет сковано, описваше живия череп и ужасните кости. Най-накрая тълпата се раздвижи и последва Джони с неговия глас като прегракнал тромпет. Той скочи на нейната платформа толкова рязко, че тя се стресна и облиза червените си устни нервно.

Превръзката на главата й се затегна още и още, а той се наведе и прошепна: „Липсва ли ти?“

Тя не отговори, само вирна глава. Долу зрителите се развълнуваха като животни, скупчени в плевня.

— Той не е тук — продължи да шепне Джони и закопча електродите на ръцете й. Тя не отговори. — Никога няма да се върне — прошепна пак той и нагласи черното кепе на главата й. Тя потръпна. — Страх ли те е? Че от какво има да се страхуваш? — Той стегна каишите около глезените й. — Не се страхувай. Само малко, чисто, добро електричество — от устните й се откъсна късо възклицание. — Така го цапардосах, че му разбих предните зъби. После го засилих срещу стената и продължих да го удрям, отново и отново… — Той спря да шепне и извиси глас. — Дами и господа, елате да видите най-изумителния номер в цялата карнавална история! Тук виждате наказателен електрически стол, съвсем същият като тези, които използват в най-големите ни затвори. Идеален за екзекутиране на престъпници! — С последните си думи той се наведе напред и впи нокти в дървото на стола. — Тук, пред очите ви, тази жена ще бъде подложена на токов удар!

Тълпата зашумя, а тя се замисли за трансформатора на Тесла под платформата и как Джони може да го е нагласил така, че да получи ампери, а не волтове. Случват се такива неща, ужасни случайности, какво да се прави. Ампери вместо волтове.

Тя измъкна дясната си ръка от кожената каишка и чу как тежкият прекъсвач се затворя. Синият огън я сграбчи и разтресе и тя закрещя!

Публиката шумно аплодираше, подсвиркваше и тропаше с крака. „О — помисли си тя диво, — колко хубаво. Значи това е моята смърт? Чудесно! Крещете повече, аплодирайте по-силно!“

Някъде от мрачните измерения пропадна едно тяло. „Така го цапардосах, че му разбих предните зъби.“ Тялото се разтресе. „Продължих да го удрям, отново и отново“. Тялото падна, пак беше повдигнато и отново се свлече. От гърлото й се разнесе пронизителен писък, докато милиони невидими усти я хапеха и разкъсваха. Сини пламъци сграбчиха сърцето й. Тялото на младежа се загърчи и избухна в гейзер от кости, пламъци и пепел.

Съвсем спокойно Джони й подаде меча.

— Сега — каза той.

Усещането, че е в безопасност я блъсна като юмрук в стомаха.

Тя се разхлипа и протегна треперлива, скована ръка към меча. Електричеството жужеше, тълпата протегна ръце — някои като паяци, други като птици, отскачащи встрани, когато искрящият меч ги доближеше.

Енергията все още бушуваше в самите й кости, докато навсякъде из карнавала светлините примигваха.

Щрак. Прекъсвачът беше отворен.

Тя потъна в себе си, по лицето й, около отпуснатата уста се стичаше пот. Задъхвайки се, тя яростно дръпна превръзката от очите си.

Тълпата беше продължила обиколката си към следващата платформа, следващата чудесия, където Дебеланата даваше разпореждания и хората й се подчиняваха.

Ръката на Джони още беше върху прекъсвача. Той я дръпна и остана да я гледа с тъмни, немигащи очи.

Светлините в палатката изглеждаха мръсни, стари, жълтеникави и нечисти. Тя сляпо се взираше в отдалечаващата се публика, в Джони, в светлините. Изглеждаше смалена в стола си. Сякаш наполовина се беше изляла през жиците, през медния кабел, който се проточваше през града и подскачаше от електрически стълб на електрически стълб. Повдигна натежала глава. Чистата светлина беше дошла, беше се втурнала в нея и през нея и отново се беше измъкнала навън. Но вече не беше същата светлина. Тя я беше променила. Ясно виждаше как го е направила и потръпна, защото светлината вече беше изгубила цвета си.

Джони отвори уста. В началото тя не го чу. Наложи се да повтори думите си.

— Ти си мъртва — каза той твърдо и повтори: — Мъртва си.

И седнала там в електрическия стол, пристегната с кожените каиши, усещаща по лицето си течението, нахлуващо през платнището на палатката и изсушаващо потта й, взирайки се в него и тъмните му очи, тя отговори единственото, което можеше да отговори.

— Да — каза тя и притвори очи. — О, да. Така е.