Включено в книгата
Оригинално заглавие
So What Happens to Me?, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
1343alex (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
hammster (2016)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс

И какво ще стане с мен?

 

© London, Robert Hale, 1974 — first published

Corgi edition published 1975

 

Превод от английски: Станислава Миланова

Художник: Силвия Артамонцева

 

Издателска къща „АЛБОР“ София, 1994

Агенция за авторски права за България „Ника“


Глава първа

Събуди ме звъненето на телефона. Погледнах будилника. Часът беше 9:05. Отметнах чаршафа и стъпих на пода. Чух през тънкия под баща ми да отговаря на обаждането. То вероятно беше за мен. Него рядко го търсеха. Намъкнах халата си и когато стигнах до площадката, той ми викна:

— Някой те търси, Джек. Полсън… Болсън… Не можах да чуя добре името му.

Взех надолу стълбите на три подскока, като си давах сметка, че баща ми ме гледа натъжено.

— Точно излизах — рече ми. — Щеше ми се да беше станал малко по-рано. Можехме да закусим заедно.

— Да.

Втурнах се в мъничката, мрачна дневна и грабнах слушалката.

— Джек Крейн е на телефона — казах, загледан в баща ми, който вървеше по пътеката към петгодишния си шевролет, за да изкара още един обичаен работен ден в банката.

— Здрасти, Джек!

Тринадесетте месеца, през които не бях чувал този глас, сякаш се изпариха и аз се превърнах целият в слух.

— Полковник Олсън!

— Аз съм, Джек! Как си, магаре такова?

— Добре. А вие, сър?

— Я зарежи това „сър“. Вече не сме в армията, слава Богу! Дяволски трудно те открих.

Гласът му като че ли не беше толкова рязък, колкото го помнех. И ето сега този велик пилот на бомбардировач, който имаше достатъчно медали, за да покрие с тях цяла стена, ми казваше, че се е опитвал да открие мен! Полковник Бърни Олсън! Командирът ми от Виетнам! Прекрасният човек, за когото се грижех да бъде във въздуха в дъжд и пек, докато той разкатаваше майката на виетнамците. Три години бях неговият главен механик, докато един куршум в слабините не го извади от строя. Раздялата с него бе най-лошият момент в живота ми. Той се прибра у дома и аз трябваше да се грижа за друг пилот, който се оказа абсолютно говедо! Боготворях Олсън и го смятах за герой. Никога не се бях надявал отново да разговарям с него, но ето че сега ми се обаждаше след тринадесетмесечна раздяла.

— Слушай, Джек — прозвуча гласът му. — Бързам. Трябва да летя за Париж. Как ти вървят нещата? Мога да те взема да работиш при мен, ако желаеш.

— О, разбира се! Нищо не би ме зарадвало повече.

— О’кей. Заплатата е петнадесет хилядарки. Ще ти изпратя самолетния билет и пари за пътуването и ще поговорим, като се видим. — Защо ли в тона на този велик човек имаше толкова унилост, запитах се. — Искам те тук. Обаждам се от Перъдайс Сити: това е на около шестдесет мили от Маями. Работата не е лека, но ще се справиш. А и какво можеш да загубиш, освен ако нямаш нещо друго предвид?

— Петнадесет хиляди долара ли казахте, полковник?

— Точно така, но ще трябва да си ги заслужиш.

— Съгласен.

— Ще получиш писмо от мен. Сега трябва да бързам. До скоро, Джек — и връзката прекъсна.

Бавно оставих слушалката, вперих поглед в тавана и усетих как ме обзема вълнение. Вече бяха минали шест месеца, откакто се бях уволнил от армията. Бях се върнал вкъщи, защото нямаше къде другаде да отида. Бях прекарал тези месеци в скучен град, харчейки заплатата си от армията за момичета, пиене и за други такива глупости. От това нито аз, нито баща ми, който ръководеше местната банка, не бяхме особено доволни. Бях му казал, че рано или късно ще си намеря работа, така че да не се тревожи. Той искаше да ми даде спестяванията си, за да стана собственик на гараж, но това бе последното нещо, което исках да направя. Нямах намерение да пропилея живота си за дреболии. Исках нещо голямо.

Градчето беше малко, но приятно, а момичетата бяха отзивчиви, така че не само скучаех, но се и забавлявах и си бях казал, че когато парите ми започнат да свършват, ще си потърся нещо, само че не в този град. И сега, сякаш от небето, дойде предложението за работа от полковник Бърни Олсън, човека, на когото се възхищавах повече, отколкото на всеки друг в света, при това за петнадесет бона годишно! Добре ли бях чул наистина? Петнадесет хиляди! И то в най-разкошния град по крайбрежието на Флорида! Ударих с юмрук по дланта си. Бях толкова развълнуван, че ми се щеше да направя челна стойка!

Зачаках вести от Олсън. Не казах на баща си, но той беше умна глава и разбираше, че нещо става. Когато се върна за обяд от банката, ме погледна замислено, докато приготвяше два стека. Майка ми бе умряла, когато бях във Виетнам. Знаех, че не бива да се бъркам в навиците, които си беше създал. Обичаше да купува храна на връщане от банката и да я приготвя, докато аз се въртях наоколо.

— Нещо хубаво ли се е случило, Джек? — попита той, като обръщаше стековете в тигана.

— Още не знам. Може би. Един приятел иска да отида в Перъдайс Сити, Флорида, във връзка с една възможност да започна работа.

— Перъдайс Сити?

— Да… близо е до Маями.

Той сложи стековете в чинии.

— Това е доста далеч оттук.

— Можеше да е и по-далече.

Отнесе чиниите в дневната и известно време се хранихме мълчаливо. После рече:

— Джонсън иска да продаде гаража си. За теб това може да се окаже прекрасна възможност. Аз ще вложа капитала.

Погледнах го: самотен старец, който отчаяно се опитваше да ме задържи. За него щеше да е повече от потискащо да живее в тази подобна на кутийка къщичка сам, но какъв щеше да е този живот за мен? Той си беше изживял неговия, а аз исках да живея моя по свой начин.

— Това е идея, татко. — Не го погледнах, а насочих цялото си внимание към стека. — Но първо ще видя каква е тази работа.

Той кимна.

— Разбира се.

Спряхме дотук. Той се върна в банката за следобедната част от работния си ден, а аз легнах на леглото и се замислих. Петнадесет хиляди долара! Може и да беше тежка, но никоя работа не е прекалено тежка, щом плащат толкова пари.

Докато лежах така, мислите ми се върнаха към миналото. Сега бях на двадесет и девет години. Бях квалифициран самолетен инженер. Нямаше нещо, което да не знам за чарковете на самолетите. Бях имал добре платена работа в „Локхийд“, преди да ме вземат в армията. Прекарах три години при полковник Олсън, грижейки се за самолета му, и сега, когато се бях върнал в скучното си градче, знаех, че рано или късно отново ще продължа кариерата си. Бедата ми беше, казах си, че армията ме развали. Нямах особено желание отново да започна да живея живота, в който сам трябваше да мисля за себе си и да се съобразявам с конкуренцията. В армията ми беше добре. Парите не бяха малко, момичетата бяха отзивчиви и бях свикнал с дисциплината. Но петнадесет хиляди годишно може би щяха да вдигнат завесата към начина на живот, който исках да водя. Тежка работа? Е, рекох си, докато се пресягах към цигарите, би трябвало да е дяволски тежка, за да напусна при тези пари.

Бавно отминаха два дни, после получих дебел плик от Олсън. Пристигна, когато баща ми тръгваше за банката. Той дойде до стаята ми, почука на вратата и влезе. Току-що се бях събудил и се чувствах ужасно. Бях прекарал наистина тежка нощ. Вечерта заведох Сузи Досън в нощния бар и се натряскахме до смърт. После до 3:00 ч. се въргаляхме на едно запустяло място, някак си я отведох до дома й, след което успях да се довлека до вкъщи и да си легна.

Примигнах към баща си, чувствайки се така, сякаш главата ми ще се пръсне. Виждах двойно, от което си направих извода колко фиркан съм бил. Изглеждаше ми много висок, много слаб и много изморен, но онова, което направо ме уби, беше, че го виждах двоен.

— Здрасти, татко! — рекох и се насилих да седна.

— Пристигна писмо за теб, Джек — каза той. — Надявам се, че е онова, което чакаш. Трябва да вървя. Ще се видим на обяд.

Взех дебелия плик.

— Благодаря… Приятна сутрин. — Това беше единственото, което можах да отвърна.

— Все едно и също е.

Останах да лежа неподвижен, докато не чух външната врата да се затваря, после разкъсах плика. В него имаше билет за първа класа до Перъдайс Сити, петстотин долара в брой и кратка бележка, която гласеше:

Ще те чакам на летището. Бърни

Погледнах парите, разгледах самолетния билет. Петнадесет хиляди долара годишно! Въпреки ужасното си главоболие и усещането, че съм пресушен, ударих с юмрук във въздуха и извиках: „Ура!“

* * *

Когато минах през бариерата, която водеше към разкошното фоайе на летището на Перъдайс Сити, го забелязах, преди той да ме е видял.

Човек не можеше да сбърка високата му, слаба фигура, но имаше и промени.

После той ме зърна и слабото му лице грейна в усмивка. Не беше широката, дружелюбна усмивка, която пазеше специално за мен във Виетнам, а циничната усмивка на човек, преживял много разочарования, но все пак си беше усмивка.

— Здрасти, Джек!

Здрависахме се. Ръката му беше топла и потна — толкова потна, че скришом избърсах дланта си в панталона.

— Здравейте, полковник! Толкова време мина…

— Така е. — Погледна ме. — Престани да ме наричаш „полковник“, Джек. Казвай ми Бърни. Изглеждаш добре.

— И вие също.

Сивите му очи ме огледаха от горе до долу.

— Това е добра новина. Е, хайде. Да се махаме оттук.

Минахме през многолюдното фоайе и излязохме навън под горещото слънце. Докато вървяхме, го огледах. Беше облечен с тъмносиня фланелена риза, бял ленен панталон и скъпи сандали. До него изглеждах направо дрипльо с кафявия си летен костюм и протритите обувки.

В сянката беше паркиран бял ягуар. Той се плъзна зад волана, а аз седнах до него, като хвърлих багажа си на задната седалка.

— Ама че количка.

— Да. Добра е. — Отправи ми бърз поглед. — Не е моя. На шефа е.

Излезе на магистралата. Беше 10:00 ч. и движението не беше натоварено.

— С какво се занимаваше, след като се уволни? — попита той, докато задминаваше натоварен с каси с портокали камион.

— С нищо. Свикнах с усещането, че вече не съм в армията. Живеех при баща ми. Харчех парите от армията. Сега вече са на свършване. Хвана ме в най-подходящия момент. Следващата седмица смятах да пиша на „Локхийд“, за да ги питам дали нямат някое местенце за мене.

— Не би искал да работиш там, нали?

— Предполагам, че не, но трябва да ям.

Олсън кимна.

— Точно така… с всички ни е същото.

— Изглеждате като човек, който не само има за ядене, но му и остава нещичко.

— Да.

Той насочи ягуара от магистралата по един черен път, който водеше надолу към морето. След като изминахме около стотина ярда, стигнахме до дървената постройка на кафе-бар, чиято веранда гледаше към пясъка и морето. Той паркира.

— Тук можем да поговорим, Джек — рече и излезе от колата.

Последвах го по скърцащите стъпала, които водеха към верандата. Нямаше никакви посетители. Седнахме на една маса, а отвътре се появи момиче и ни се усмихна.

— Какво ще пиеш? — попита Олсън.

— Кола — отвърнах, макар че ми се щеше уиски.

— Две коли.

Момичето се отдалечи.

— Да не си спрял да пиеш, Джек? — попита Олсън. — Спомням си, че го удряше на пиянство доста често.

— Започвам след шест часа.

— Желязно правило. Аз вече не се докосвам до алкохол.

Извади пакет цигари и запалихме. Момичето донесе колите и се оттегли.

— Нямам много време, Джек, така че нека ти обрисувам картината — рече Олсън. — Имам работа за теб… ако я искаш.

— Казахте, че става дума за петнадесет бона. Още не мога да преодолея шока. — Ухилих му се. — Ако някой друг, а не вие, ми бе предложил толкова пари, щях да го помисля за луд, но след като поканата идва от вас, полковник, чувствам се доста развълнуван.

Той отпи от колата си и погледна към плажа.

— Работя за Лейн Есекс — рече и направи пауза.

Зяпнах го учуден. Малко хора не бяха чували за Лейн Есекс. Той беше една от онези колоритни личности като собственика на „Плейбой“ Хефнър, макар че беше много по-богат от него. Есекс притежаваше нощни клубове и хотели във всеки по-голям град в света, имаше казина, строеше жилищни блокове, беше собственик на няколко нефтени находища, както и на голяма част от акциите на детройтската автомобилна индустрия и се говореше, че богатството му възлиза на два милиарда долара.

— Това си го бива! — възкликнах аз. — Лейн Есекс! Искате да кажете, че ми предлагате да работя за него?

— Точно това ми е идеята, Джек, стига да се съгласиш.

— Да се съглася? Та това е страхотно! Лейн Есекс!

— Звучи чудесно, нали? Но ти казвам… трудно ще е. Виж, Джек, да работиш за Есекс е като да си играеш с огъня. — Погледна ме. — На тридесет и шест години съм, а косата ми е побеляла. Защо? Защото работя за Лейн Есекс.

Вгледах се в него и си го спомних такъв, какъвто беше преди тринадесет месеца. Бе остарял с десет години. Резкостта в гласа му бе изчезнала. Очите му сега бяха неспокойни и непрекъснато шареха наоколо. Ръцете му не оставаха на едно място нито за миг. Въртеше чашата си, непрекъснато изтръскваше пепелта от цигарата си, постоянно прокарваше пръсти през посивяващата си коса. Това не беше онзи полковник Бърни Олсън, когото познавах.

— Чак толкова ли е трудно?

— Есекс все повтаря една фраза — отвърна тихо Олсън. — Твърди, че на този свят няма нищо невъзможно. Преди два месеца организира среща с целия си персонал в някаква дяволска зала. Прочете ни лекция, в която основната мисъл беше, че ако искаш да останеш при него, трябва да приемеш невъзможното за възможно. Персоналът му наброява над осемстотин мъже и жени и това е само личният му персонал: хората, които работят в Перъдайс Сити — управители, рекламни агенти, адвокати, счетоводители и така нататък, докато се стигне до тези като мен. Заяви ни, че ако не отговаряме на изискването да приемаме всичко в този свят за възможно, трябва да се обадим на Джексън, неговата дясна ръка, и да напуснем. Никоя от осемстотинте марионетки, включително и аз, не се обърна към Джексън. Така че сега трябва да се подчиняваме на лозунга, че няма нищо невъзможно. — Хвърли фаса си и запали нова цигара. — Ето че стигаме и до теб, Джек. Есекс поръча нов самолет — реактивен, който ще пилотирам аз. Машината е много специална, пригодена за големи конференции, с десет спални кабини и всичко останало — бар, ресторант и така нататък, и така нататък, плюс апартамента на Есекс с кръглото му легло. До времето на доставянето има три месеца, но пистата на Есекс, която използвам за хвърчилото, на което летя в момента, не е достатъчно дълга за новото. Поставена ми е задачата да удължа пистата. Докато върша това, ще трябва и да летя с него докъде ли не из целия дяволски свят. Това изобщо не може да стане, но нали няма нищо невъзможно. — Отпи от колата си. — Така че се сетих за теб. Откривам си картите, Джек. Заплатата ми е четиридесет и пет хиляди годишно. Искам да се погрижиш за пистата и да внимаваш да бъде готова до три месеца, като се брои от днес. Новият самолет ще ни бъде доставен на 1 ноември и смятам да го докарам тук. Предлагам ти петнадесет хиляди от моята заплата. Опитах се да разговарям с Есекс, но той не ще и да чуе. „Това си е твоя грижа, Олсън — отвърна ми. — Не ме интересува как ще го направиш, но гледай да свършиш работата!“ Знам, че не бива да искам от него да ми отпусне помощници. Не е от хората, на които им се нравят подобни разговори. Няма защо да се тревожиш за разноските. Операцията започна, но искам ти да бъдеш там, за да се грижиш работата да не спира.

— Колко трябва да е дължината на допълнителната част от пистата?

— Половин миля е достатъчна.

— Каква е почвата?

— Дяволска. Има гора, хълмове и дори скали.

— Бих искал да й хвърля един поглед.

— Очаквах да го кажеш.

Погледнахме се. Не това беше работата, която се бях надявал да получа. Инстинктивно усетих, че има нещо странно в цялата история.

— И какво ще стане с мен след три месеца, при положение че пистата бъде готова?

— Добър въпрос. — Той повъртя чашата си и погледна към плажа. — Ще имам основание да разговарям с Есекс. Той ще бъде доволен. Мога да го убедя да те назначи отговорник на летището и ще получаваш най-малко тридесет хиляди.

Допих колата си, докато размишлявах.

— Ами ако Есекс не е доволен… тогава какво ще стане с мен?

— Искаш да кажеш, ако не завършиш работата за три месеца?

— Точно това имам предвид.

Олсън запали нова цигара. Забелязах, че ръцете му трепереха.

— Предполагам, че тогава и двамата ще ни изхвърлят. Уверих го, че може да бъде направено. Ако не приключиш навреме, и двамата изхвърчаме. — Напълни дробовете си с дим. — Имах късмет да получа тази работа, Джек. Първокласните пилоти никак не са малко днес. Есекс само трябва да помръдне пръст и ще се появи цяла тълпа.

— Говореше ми за петнадесет хиляди годишно, а както изглежда нещата в действителност стоят така: ще ми платиш 3750 долара за трите месеца и после всичко ще зависи от това, доколко е доволен Есекс, за да получа постоянна работа… Нали?

Олсън се взря в огънчето на цигарата си.

— Така е. — Погледна ме и после отмести поглед. — В края на краищата, Джек, тъй като в момента нямаш нищо друго под ръка, не е чак толкова лошо предложение, нали?

— Не, не е лошо.

Мълчахме доста дълго, после той рече:

— Хайде да идем на летището. Ще хвърлиш един поглед и ще ми кажеш какво мислиш. Трябва да летя с него за Ню Йорк в три часа, така че нямам много време.

— Бих искал да преведеш малко пари в банковата ми сметка, преди да започна работа, Бърни — рекох. — Закъсал съм финансово.

— Няма проблеми, ще го уредя. — Той се изправи. — Хайде да хвърлим един поглед.

Има нещо гнило в тая работа, казах си, докато той излизаше обратно на магистралата. Но какво можех да изгубя? 3750 долара за три месеца работа не бяха малко пари. Ако накрая нищо не излезеше, все още можех да се обърна към „Локхийд“. Въпреки това нещо ме човъркаше отвътре. Този мъж до мен не беше великият полковник Олсън, когото бях познавал. Човекът, на когото бих вярвал до последно. За него бих дал живота си, но не и за този, който сега седеше до мен. В него бе настъпила някаква странна промяна, която ме безпокоеше. Не можех да си дам ясно сметка каква точно беше тя, но усещах, че трябва да бъда нащрек, а това беше лошо.

Летището на Лейн Есекс беше разположено на около десет мили извън града. Над голямата врата в оградата от бодлива тел имаше табела, на която пишеше:

СОБСТВЕНОСТ НА ЕСЕКС

Двамата пазачи, облечени с бутилковозелени униформи и с револвери на хълбоците, поздравиха Олсън, докато влизахме.

Обичайните за летищата сгради изглеждаха ярки, нови и модерни. Можех да видя как из контролната кула сновяха хора. Те също бяха облечени с бутилковозелени униформи.

Олсън подкара по пистата и ягуарът буквално полетя. На около половин миля надолу забелязах голям облак прах й Олсън намали.

— Ето че пристигнахме — рече той и паркира. — Виж, Джек, нека ти представя цялостната картина на нещата. Организирал съм всичко, както ти споменах. Твоята работа е да внимаваш нещата да не се разпаднат. Страхувам се от неприятности с работниците. Тук има около хиляда и шестстотин души, повечето са цветнокожи. Спят в палатки и трябва да работят от 7:00 до 18:00 с два часа обедна почивка. Гледай да не направиш някоя грешка в това отношение. Следобед е дяволски горещо. Отговорникът се казва Тим О’Брайън. Ти ще си му шеф. Предупредих го, че пристигаш. Той е свестен човек, но нямам особено голямо доверие на ирландците. Работата ти е да го наглеждаш, докато той надзирава работниците. Стой настрана от тях. Не искам неприятности. Те харесват О’Брайън. Схвана ли всичко?

Зяпнах го.

— Е и какво, по дяволите, ще правя аз?

— Каквото ти казах. Наблюдавай О’Брайън. Обикаляй мястото. Ако забележиш някой да се излежава, съобщи на О’Брайън. Внимавай никой да не се измъква преди 18:00 ч.

Той излезе от колата и бързо се запъти към облака прах. Последвах го озадачен. Когато отминахме завесата от прахоляк, се озовах сред кипяща работа и гледката ме потресе. Около двадесет булдозера изравняваха земята. Армия мъже се потяха над лопатите, къртеха скали, режеха паднали дървета с електрически триони. Работеше и валяк, така че миризмата на катран беше доста силна.

Неизвестно откъде пред нас се появи дребен, дебел мъж, облечен с провиснал, мръсен панталон в цвят каки и с осеяна с петна блуза.

— Здрасти, полковник! — каза той.

— Как върви, Тим? — попита Олсън.

Мъжът се ухили.

— Като в мечтите. Момчетата отрязаха тридесет ели тази сутрин. В момента ги разчистваме.

Олсън се обърна към мен.

— Джек… запознай се с Тим О’Брайън. Вие двамата ще работите заедно. Тим… това е Джек Крейн. Докато той говореше, огледах О’Брайън. Беше яка буца от кокали, сланина и мускули, на около четиридесет и пет години, оплешивяващ, лицето му имаше меки черти, но сините му очи бяха твърди, а извивката на устните — решителна. Човек, който би се понравил на всеки: работник, мъж, на когото можеш да имаш доверие, така че му подадох ръка, а той я стисна, разтърси я и после я пусна.

— Тим… разведи Крейн наоколо. Аз трябва да вървя. — Олсън погледна неспокойно часовника си. — Дай му къща и джип.

Неочаквано съвсем наблизо се чу силна експлозия, чийто трясък ме накара да подскоча.

О’Брайън се усмихна.

— Взривяваме — рече той. — Има много скали.

Олсън ме потупа по ръката.

— Трябва да вървя, Джек. Ще се видим след три дни. Тим ще се погрижи за теб.

Той се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил ягуара.

О’Брайън погледна часовника си.

— Ще ме почакате ли десет минути, мистър Крейн, после ще отидем до летището. Искам да съм сигурен, че момчетата ще получат обяда си. — И той се отдалечи, оставяйки ме да стърча на мястото си, сякаш бях някаква дяволска кукла на конци.

Загледах се. Операцията по разчистването на областта вървеше като по часовник. Валякът вече бе завършил двеста ярда от пистата. Отново се чу тътнежът на експлозия и десет булдозера се заеха с работа.

Какво по дяволите правя тук? — запитах се. — Нищо повече не можеше да се желае като организация. С бързината, с която работеха хората, пистата щеше да бъде завършена за два месеца, а не за три.

Стоях и чаках под горещите слънчеви лъчи, докато някой не наду свирка. Машините спряха и шумът замря. Мъжете оставиха лопатите си и всички се насочиха към три големи камиона, където неколцина негри започнаха да им раздават разхладителни и пакети с храна.

О’Брайън се зададе към мен в открит джип.

— Качвайте се, мистър Крейн — рече той. — Ще ви откарам до бунгалото ви. Сигурно един душ няма да ви се отрази зле. На мен също! — Той се усмихна. — После можем да хапнем заедно в моето бунгало. То е точно до вашето.

— Чудесно. — Седнах до него. — Виж, Тим, какво ще кажеш да ме наричаш Джек?

Той ми хвърли поглед, после кимна.

— Защо не?

Подкара бързо по пистата към дълга редица бунгала близо до контролната кула. Спря отстрани, излезе и се насочи към бунгало №5.

— Ето го твоето. Настанявай се. Какво ще кажеш да дойдеш в №6 след половин час? Става ли?

— Да.

С багажа си в ръка отворих вратата и влязох в благословената хладина, идваща от климатичната инсталация. Затворих вратата и се огледах. Всичко в голямата дневна беше луксозно. Четири кресла, добре заредено барче-хладилник, цветен телевизор, претъпкана с книги библиотечна полица, мокет, който създаваше усещането, че вървиш по трева, и стереоуредба, сложена до отсрещната стена. До дневната имаше малка спалня с двойно легло, дрешници, нощно шкафче с лампа, а до спалнята — баня, оборудвана с всичко, за което би могъл да си помисли човек.

Съблякох се, взех душ, избръснах се, облякох риза с къс ръкав и ленен панталон, после се върнах в дневната. Изкушавах се да пийна нещо, но реших да не го правя. Като погледнах часовника си, видях, че имам на разположение още пет минути, така че запалих цигара и зачаках. В 12:30 ч. отидох до бунгало №6 и почуках.

О’Брайън, който изглеждаше много по-малко потен, но все още беше със същите дрехи, отвори вратата и ми махна да влизам. Влязох в пълно копие на бунгалото, което току-що бях напуснал. Носеше се миризма на пържен лук, която накара устата ми да се напълни със слюнка.

— Обядът ще е готов след миг — рече той. — Какво ще пиеш?

— Благодаря, нищо. — Настаних се в едно от креслата.

Момиче, облечено с бутилковозелена блуза и тесен панталон в същия цвят, се появи в стаята с поднос в ръка. То бързо подреди масата, сложи две чинии и излезе.

— Да хапнем — рече О’Брайън и седна.

Присъединих се към него.

В чинията ми имаше дебел стек, грах и пържени картофи.

— Добре се храните тук — отбелязах, докато режех стека си.

— Всичко на това място е първокачествено — отвърна О’Брайън. — Работим за Есекс.

Хранихме се мълчаливо около минута, после О’Брайън каза:

— Разбрах, че с Олсън сте приятели от Виетнам.

— Беше ми шеф. Грижех се за самолета му.

— Как беше във Виетнам?

Отрязах още едно парче стек, сложих му горчица, след което погледнах Тим.

— За мен беше добре, но по мен не стреляха. — Лапнах парченцето от стека и задъвках.

— Има разлика.

— Точно така.

Продължихме да се храним в мълчание, после О’Брайън попита:

— Сигурно имаш голям опит в правенето на писти?

Спрях да ям и го погледнах право в очите. Той също гледаше право в мен. Взирахме се така един в друг и не можех да не харесам този тежък, дебел мъж, който дъвчеше стека си, докато честните му сини очи гледаха в моите.

— Аз съм авиоинженер — отвърнах. — Познавам отвътре повечето хвърчила, но нямам представа как се строи писта.

Той кимна леко, после покри част от стека си с горчица.

— Да. Е, Джек, благодаря ти, че бе откровен. Да започнем оттук. Олсън ме предупреди, че иска да сложи някой да ме наблюдава. Страхува се, че пистата няма да е готова до три месеца. Каза, че ще докара експерт, който да ме следи. Приех, защото парите са добри. Оглупял е от страх от Есекс. Когато някой се страхува от някого, защото се безпокои да не си загуби работата, аз го съжалявам и имам желание да му помогна.

Поколебах се, после рекох:

— Бяхме заедно допреди тринадесет месеца. Сега за първи път го виждам оттогава. В него е настъпила дяволска промяна.

— Наистина ли? Работя тук само от две седмици, но мога да кажа когато някой е изплашен. — О’Брайън довърши яденето си и се облегна назад. — Е, Джек, какво предлагаш да вършиш? Мога да те уверя, че пистата ще бъде завършена след шест седмици. Работниците ми са добри и знам, че мога да разчитам на тях.

— Олсън спомена нещо за неприятности от тяхна страна.

О’Брайън поклати глава.

— Няма такава вероятност. Заплащането им е добро, а и аз знам как да се оправям с тях.

Вдигнах рамене.

— Тогава да пукна, ако знам за какво съм тук. Веднага щом видях как върви работата, разбрах, че мястото ми не е тук. Знаеш ли, Тим, има нещо странно в тази история. Олсън ми предлага добри пари от собствената си заплата очевидно за нищо.

О’Брайън се усмихна.

— Е, ако ще ти плащат и това ти харесва, по-добре ще е да ме наблюдаваш, нали?

— Мога ли да дойда с теб и да огледам? — Чувствах се неловко.

— Разбира се. — Погледна часовника си. — И без това е време да тръгвам.

Той ме откара обратно до работната площадка и излезе от джипа.

— Вземи колата, Джек. Няма да имам нужда от нея този следобед. Разгледай. Готов съм да чуя всякакви предложения.

Чувствайки се като глупак, подкарах край мъжете, които вече бяха започнали да работят, отминах изравнената земя и стигнах до гората. Там оставих джипа и продължих пеша.

Петдесетина негри режеха дърветата с електрически триони. Погледнаха ме с безразличие, после един от тях — едър, добродушен мъжага, ми махна да се отдалеча.

— Не е много безопасно да се мотаеш насам, братле — рече ми той. — Дърветата валят като дъжд. Отдалечих се, излязох от гората и се запътих под горещото слънце към мястото, където взривяваха. Отново ме предупредиха, че трябва да стоя настрана. Както ми беше казал О’Брайън, работата вървеше с пълна пара. Имаше достатъчно машини, достатъчно хора и достатъчно експлозиви, за да направи пистата за шест седмици.

Тръгнах надолу по стръмна пътечка, която водеше към поточе, доста отдалечено от работната площадка, седнах на една скала, запалих цигара и се замислих.

В едно нещо бях сигурен: тук нямаше никаква работа за мен, щом всичко се ръководеше от О’Брайън. Така че защо Олсън ме беше извикал? Защо ми плащаше 3750 долара от собствения си джоб, за да се шляя наоколо, след като вероятно знаеше, че О’Брайън ще се справи с работата навреме? Какво се криеше зад всичко това? Сега бе заминал за Ню Йорк. Казал бе, че ще се върне след три дни. Междувременно аз какво щях да правя? Първото ми желание бе да се върна у дома, като му оставя писмо, в което да му обясня, че не виждам с какво бих могъл да бъда полезен, но бързо се отказах от тази идея. Не исках отново да се върна в онази малка скучна къщурка и отново да бъда там, където нищо не се случваше. Реших да чакам Олсън да се върне и тогава да изясня нещата с него. Междувременно ми хрумна да напиша доклад за това, как напредва строежът на пистата, само за да му покажа, че се опитвам да заслужа парите, които ми плаща.

Върнах се на работната площадка и заварих О’Брайън да се занимава с някакъв развален булдозер. Когато ме видя, тръгна към мене.

— Виж, Тим. — Трябваше да крещя, за да надвикам шума на останалите булдозери. — Струва ми се, че всичко е наред. Разбира се, че пистата ще бъде завършена за шест седмици. С бързината, с която работите, може да бъде готова и за пет.

Той кимна.

— Но трябва да правя нещо, за да заслужа парите си. Имам нужда от тях. Мога ли да видя бележките ти, така че да приготвя доклад за Олсън? Имаш ли нещо против?

— Не, Джек. Това не е проблем. Иди в бунгалото ми. В най-горното ляво чекмедже на бюрото ми ще намериш всичко, което искаш. Няма да идвам с теб. Трябва да оправя тази машина.

— Оценявам жеста ти. — Направих пауза и после продължих. — Докладът, който ще напиша, вероятно ще ме остави без работа, но такъв ми бил късметът. Смятам да заявя, че не мога да направя нищо по-добро от онова, което ти вършиш в момента.

Той ме погледна, усмихна се, после ме потупа по ръката.

— Ти го каза. Вече двадесет години правя писти. Ще се видим довечера. — И ме остави, като се върна при разваления булдозер.

Качих се в джипа и поех обратно към бунгалата. Потях се. Следобедното слънце припичаше жестоко и за мен беше облекчение да вляза в поддържаното с климатична инсталация бунгало на О’Брайън. Спрях изненадан на прага.

В едно от креслата се беше излегнало русо момиче. Беше облечено с червен клин и разкопчана до пъпа бяла блуза, под която нямаше нищо, освен тежките й гърди. Косата й падаше до раменете като водопад от златиста коприна. Беше на около двадесет и пет, с тясно, скулесто лице и големи зелени очи. Тя беше най-сексапилната жена, която бях виждал, откакто се помнех.

Погледна ме студено и после се усмихна. Зъбите й бяха бели като вътрешната ципа на портокал, а устните й — блестящи и чувствени.

— Здрасти! — рече тя. — Знаете ли къде е Тим?

Пристъпих навътре в помещението и затворих вратата.

— Той е на работната площадка.

— О! — Тя направи лека гримаса, после размърда закръгленото си тяло. — Надявах се да го заваря. Този човек само работи!

— И аз така мисля.

Добре, признах си, тя ме възбуждаше. Момичетата в забравеното ми от Бога градче по нищо не приличаха на нея.

— Кой сте вие? — попита тя, усмихвайки се.

— Джек Крейн. Новият ръководител на строежа на пистата. А вие коя сте?

— Пам Озбърн. Стюардесата, която замества Джейн, когато тя има почивен ден.

Погледнахме се.

— Е, това е чудесно. — Отидох до бюрото и седнах. — Мога ли да направя нещо за вас, мис Озбърн?

— Може би… Доста самотно е да живееш затворен на това летище. — Леко се размърда в креслото. Една от тежките й гърди едва не излезе от блузата, но тя я прибра навреме. — Отбих се да си побъбря с Тим.

Не го повярвах. Бях сигурен, че тя знаеше, че по това време — беше малко след 16:00 ч. — О’Брайън е на работната площадка.

Отново застанах нащрек. Бях сигурен, че бе чакала мен. Защо ли?

— Нямате късмет. — Отворих горното ляво чекмедже на бюрото. В него имаше дебела черна кожена папка. Извадих я. — Аз също имам да върша работа.

Тя се засмя.

— Гониш ли ме, Джек?

— Ами…

Погледнахме се.

— Ами… какво?

Поколебах се, но тя вече ме бе спечелила.

— Бунгалото ми е точно до това.

— Е, ще отидем ли там?

Отново се поколебах, но жени като нея ми действаха по точно определен начин. Върнах папката обратно в чекмеджето.

— Защо не?

Тя се измъкна от креслото, докато заобикалях бюрото.

— Има нещо в теб…

— Знам, и в теб също има нещо.

Обвих ръце около нея, а тя силно притисна тялото си към моето. Устните й се впиха в моите и езикът й се плъзна в устата ми.

Цялата предпазливост, цялата бдителност изчезнаха от главата ми. Буквално я извлякох от бунгалото на О’Брайън и я замъкнах в моето.

* * *

— Страхотен мъж си — каза тя мързеливо.

Любенето, ако можеше да се нарече така, беше свършило и тя лежеше като красива и доволна котка на голямото легло до мен.

Оказа се най-добрата партньорка след малката виетнамка, с която бях спал преди доста време в Сайгон и която бе малко по-страстна, малко по-активна, но не чак кой знае колко.

Пресегнах се да си взема цигара, запалих и се излегнах. Умът ми отново беше нащрек.

— Стана доста неочаквано, не мислиш ли? — рекох, без да я поглеждам.

Тя се засмя.

— Предполагам. Чух, че си пристигнал. Надявах се, че ще ти се иска да правиш любов. Помислих си, че ще дойдеш в бунгалото на Тим или в своето собствено. Аз съм момиче, което се нуждае от това, но — човече! — само какви типове има в този лагер: хора, дето се страхуват и от сенките си. Ще те изчукат толкова, колкото ще си отрежат и гърлата — до такава степен се боят да не загубят работата си.

— Значи ония приказки, че си чакала Тим да си побъбрите, бяха лъжа?

— А ти как мислиш? Представяш ли си момиче като мен да си падне по потен дебелак като него? Нямам нищо против Тим. Всичко си му е наред, но не е моят тип. — Вдигна ръце над главата си и въздъхна доволно. — Надявах се да намеря млада кръв… и я намерих.

Леко се извърнах и я погледнах. Беше красиво, сладострастно, корумпирано същество, но ме вълнуваше.

— Правила ли си го с Олсън?

— С Бърни ли? — Тя поклати глава и лицето й леко помръкна. — Не знаеш ли какво е станало с него? Един куршум го е улучил на онова място. Горкият Бърни, вече не го бива за тая работа.

Това ме потресе. Знаех, че Олсън бе улучен в слабините при изпълнението на последната си задача, но не се бях замислял какво точно можеше да означава. Дали станалото го мъчеше също както страхът, че може да загуби работата си? Господи! Помислих си какво би било, ако това се бе случило на мен!

— Не знаех.

— Той е прекрасен човек — каза Пам. — Говори ми за теб. Смята, че и ти си чудесен. Много ти се възхищава.

— Наистина ли?

— Той има нужда от теб, Джек. Самотен е. Не се разбира с тия типове тук. Непрекъснато ме питаше дали смятам, че ще приемеш тази работа. Страхуваше се, че ще откажеш.

О’кей, добре звучеше, но нещо ми подсказваше, че тя бе репетирала всичко това.

— Не бих отказал на Бърни независимо каква е работата.

Тя вдигна единия си крак и го погледна.

— Е, тук си… това го доказва, нали? — Свали крака си и ми се усмихна.

— Колко ли време обаче ще остана? Тук няма работа за мен, бейби. Тим се грижи за пистата.

— Бърни иска да го наблюдаваш.

— Знам. Каза ми. Само че Тим няма нужда да бъде наблюдаван. — Смачках цигарата си. — За какво още говорихте?

Погледна ме с онзи празен поглед, с който жените те поглеждат, когато нямат намерение да ти отговорят.

— Просто искаше да си с него. Това е.

— По всичко личи, че ти има доверие.

— Така е. Има периоди, в които не лети. Есекс не е непрекъснато във въздуха. Излизаме заедно. Той не харесва Джейн. Самотен е.

— Нали не искаш да кажеш, че ми предлага да ми плаща от собствения си джоб само защото се нуждае от компанията ми?

— Но е точно така, Джек. Надявам се, че ще се съгласиш.

— Мисля, че ще е по-добре да разговарям с него.

— Направи го.

— Струва ми се, че се бои да не изгуби работата си.

— С всички е така. Трудно е човек да се разбере с Есекс, както и с мисис Есекс.

— Значи има и мисис Есекс?

Пам сбръчка нослето си.

— Късметлия си, че те наема Бърни. Да, има мисис Есекс… скъпата Виктория. Надявам се никога да не се сблъскаш с нея. Тя е мерило за съвършената кучка на този свят. Всички се ужасяват от нея.

— Чак толкова ли е зле?

— Да. Веднъж само да сбъркаш и мисис Есекс ти показва вратата. Върти съпруга си на малкия си пръст. Вярно, Есекс е самонадеяно копеле, но поне има защо да си вири носа. А Виктория! Тя е кръгла нула: само едно хубаво лице и тяло, разглезена кучка, която вади душицата на всички, които работят при Есекс.

— Звучи ми чудесно.

— Точно така. — Пам се изсмя. — Стой настрана от нея. Какво ще правиш довечера? Искаш ли да ме заведеш на вечеря? Имам мини остин. Можем да отидем в някой ресторант за морска храна в града. Падаш ли си?

— Добре — отвърнах. — Сега изнеси хубавото си тяло оттук. Имам да върша работа.

— Не и първия ден, Джек. Това винаги е фатално. — И тя обви ръце около мен.