Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inconstant Moon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2014 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Издание:

Армагедони

Съставители: Джак Дан и Гарднър Дозойс

Фантастична антология

София, 2002

 

Американска. Първо издание

Превод: Венелин Мечков, Владимир Зарков, Григор Попхристов, Емануел Икономов, Радослав Цанчев

Редактор: Емилиян Малезанов

Първа корица: Димитър Стоянов — Димо̀

Технически редактор: Александър Карапанчев

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Антоанета Петрова

ISBN: 954-569-014-3

 

Формат 56×84/16. Печатни коли 18

Печат: Инвестпрес АД София

Астра Компас ООД, София

 

Armageddons

Edited by Jack Dann and Gardner Dozois

Published by Ace Books

Copyright 1999 by Jack Dann and Gardner Dozois


I

Гледах новините, когато настъпи промяната, като някакво бегло движение, което забелязах с периферното си зрение. Обърнах се към прозореца на балкона. Каквото и да беше, реагирах твърде късно, за да го хвана.

Тази вечер луната беше много ярка.

Забелязах го и се усмихнах, после се обърнах. Джони Карсън тъкмо започваше монолога си.

Когато първите реклами го прекъснаха, станах да си претопля малко кафе. Рекламните клипове се излъчваха по три-четири един след друг, като това продължаваше до полунощ. Имах време.

Лунната светлина привлече вниманието ми, когато се върнах. Ако преди беше ярка, сега бе още по-ярка. Хипнотична. Отворих плъзгащата се врата и излязох на балкона.

Балкончето всъщност бе по-скоро перваз с перила, с място, колкото да застанат прави мъж и жена, плюс преносима скара за барбекю. През последните месеци изгледът беше прекрасен, особено около залез. Енергоснабдителната фирма издигаше сега административна сграда от типа на плоските стъклени кутии. Дотук постройката представляваше само стоманена решетка от трегери. Затъмнена от сенки на фона на червеното небе на залеза, тя изглеждаше възгруба, сюрреалистична и адски внушителна.

Тази вечер…

Никога не бях виждал луната толкова ярка, дори и в пустинята. „Достатъчно ярка, за да може човек да чете на нейната светлина — помислих си и веднага се поправих: — Ала туй е илюзия.“ Луната никога не ставаше по-голяма (бях го чел някъде) от монета от четвърт долар, държана на два метра. Невъзможно бе да е достатъчно ярка, за да се чете.

Освен това й оставаше цяла четвърт до пълнолуние!

Но като грееше високо над магистралата за Сан Диего на запад, луната сякаш караше да бледнеят дори потоците от автомобилни фарове. Премигнах срещу светлината й и си помислих за хората, които са ходили по повърхността й и са оставили набраздени стъпки. Веднъж, заради една статия, която пишех, ми позволиха да вдигна сух като кост лунен камък и да го подържа в ръката си.

Чух, че шоуто започва отново, и се прибрах вътре. Като хвърлих обаче последен поглед зад себе си, ми се видя, че луната става още по-ярка — сякаш бе изскочила иззад тънка ивица бягащ облак.

Сега светлината й беше пронизваща мозъка, лунатична.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да го вдигне.

— Здрасти — рекох. — Слушай…

— Здрасти — отвърна сънено Лесли, укорително. По дяволите. Надявах се, че гледа телевизия като мен.

— Не викай и не крещи — казах. — Защото имах причина да ти се обадя. В леглото си, нали? Стани и… Можеш ли да станеш?

— Колко е часът?

— Дванайсет без четвърт.

— О, Господи!

— Излез на балкона си и се огледай.

— Добре.

Чу се издрънкване на телефонната слушалка. Зачаках. Балконът на Лесли също гледа на север и на запад като моя, само че е с десет етажа по-високо и съответно с по-добра видимост.

През моя собствен прозорец луната светеше като филтриран прожектор.

— Стан? Там ли си?

— Да. Какво мислиш за това?

— Великолепно е. Досега не съм виждала подобно нещо. Какво може да накара луната да засвети тъй ярко?

— Не знам, но не е ли прекрасно?

— Ти като местен по-добре би трябвало да знаеш. — Лесли се бе преместила тук само преди година.

— Слушай, никога не съм виждал такова явление. Ала има едно старо поверие — продължих. — Веднъж на всеки сто години смогът над Лос Анджелис се отдръпва за една нощ, като оставя въздуха чист като междузвездно пространство. По този начин боговете могат да проверят дали градът все още е там. Ако е там, връщат покривалото на смога, така че да не трябва да го гледат.

— Едно време знаех всичките тези приказки. Е, виж, радвам се, че ме събуди, за да го видя, но трябва да ставам за работа утре.

— Горкото дете.

— Такъв е животът. Лека нощ.

— Лека.

След това останах да седя в мрака, като се опитвах да измисля на кого другиго можех да се обадя. Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната — то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.

Така че се замислих над някои имена. Но момичетата, които принадлежаха към тях, се бяха изгубили всичките през последната една година, откакто започнах да прекарвам цялото си време с Лесли. Човек трудно може да им се сърди. Сега Джоан бе в Тексас, Хилди щеше да се омъжва, а ако се обадех на Луиза, навярно щях да попадна също и на Горди. Англичанката ли? Не можех да си спомня номера й. Нито пък фамилията.

Освен туй всички, които познавах, пъхаха някакви карти в система за следене на работното време. Колкото до мен, аз работех, за да си изкарвам прехраната, само че като писател на свободна практика сам си избирах времето. На всяка, на която се обадя тази нощ, ще й съсипя утрешния ден. Е, добре…

Когато се върнах във всекидневната, от шоуто на Джони Карсън се виждаха само сиви сенки на фона на статичен пукот. Изключих телевизора и излязох пак на балкона.

Луната бе по-ярка от върволиците от фарове по магистралата, по-ярка от Уестуд Вилидж вдясно от нея. Планината Санта Моника излъчваше магическо перлено сияние. Около луната не се виждаха никакви звезди. Те не можеха да оцелеят на такъв блясък.

За да си изкарвам прехраната, пишех научни и практически статии. Трябваше да съм в състояние да разгадая какво кара луната да прави това. Възможно ли бе луната изведнъж да е станала по-голяма? Надула се като балон? Не.

Навярно по-близка. Падаща върху ни?

Приливите! Вълни, високи петнайсет метра… и земетръси! Разломът Сан Андреас се разтваря като Големия каньон! Да скоча в колата, да карам към височините… Не, вече е твърде късно…

Безсмислици. Луната бе по-ярка, не по-голяма. Това можех да го видя. А и какво би могло да накара луната да падне върху главите ни по такъв начин?

Мигнах и луната остави отражение на образа си върху ретината ми. Толкова бе ярка.

Милиони хора сигурно наблюдаваха луната тъкмо сега и се питаха като мен. Статия по темата би се продала добре… Ако успея да я напиша, преди някой друг да го стори…

Трябваше да има някакво просто, очевидно обяснение.

Добре, как може луната да засвети по-ярко? Лунната светлина представлява отразена слънчева светлина. Може ли Слънцето да е станало по-ярко? Трябва да е станало след залеза в такъв случай, защото иначе щеше да е забелязано…

Предположението не ми хареса.

Освен всичко друго, половината Земя бе изложена на директна слънчева светлина. Хиляди кореспонденти на „Лайф“, „Тайм“, „Нюзуик“ и Асошиейтид Прес щяха да звънят от Европа, Азия, Африка… освен ако не се криеха всичките в мазетата. Или бяха мъртви. Или бяха останали без глас, защото Слънцето екранираше всичко със статика — радиото, телекомуникациите, телевизията… Телевизията. О, Боже!

Лека-полека започваше да ме обзема страх.

Добре, да видим пак отначало. Луната е станала много, много по-ярка. Лунната светлина, е, лунната светлина представлява отразена слънчева светлина, всеки идиот го знае. Тогава… нещо се е случило със Слънцето.