Пенчо Славейков
Вита Морена ^[0]

Поетеси на Острова на Блажените има твърде малко, макар че доста има, които пишат стихове. И най-лоши от тях са ония, които пишат все за любов, и за да пишат за любов, крадат от живота времето, определено от бога за нея. Да пишеха поне това, което като жени чувствуват! Те само кастрират мъжките чувства, като мислят, че с това ще ги оприличат на женски. И там не липсват вече жени, които уважават себе си и своите чувства, но проявата на тия чувства е тъй честа, че… В една малокултурна страна има много обяснения на това, че, но за тях не е тука място. И там има жени, които не гледат само да се харесат на мъжете, а правят всичко да харесат на себе си. А до таинствения замък — до себе си, — в който не живее лекомислената богиня Суета, пътя не е тъй гладък и с теснички обуща с високи токове мъчно се достига дотам. За там се ходи со коравите сандали на живота. И Вита Морена е една от ония, които само тъй са стигнали в таинствения замък.

Портрета на поетесата — ако се земе за верно, че той е истинският й портрет — показва една жена в скръб, с измъчено лице, но неувяхнал поглед. Коя е тя — никой на Острова на Блажените не знае и нищо не можаха да ми кажат за авторката на една от най-хубавите елегии — Може би моя. Не се знае дали поетесата е писала и други стихове, но за верно твърдят, че с това име няма досега нийде нищо друго печатано. Да не би да е някой псевдоним? Но портретът й е общоизвестен и под него винаги стои подпис Вита Морена. Наверно тя ще е изпяла само една песен, песента на края на своя живот — Може би моя. Жива ли е тя, която тъй реалистично и в такъв тържествен тон и темп е възпяла своето погребение? Или отдавна лежи в гроба, останал бог знае де самотен в полето? На Острова на Блажените никой нищо не знае за нея, за авторката на най-дивния marche funèbre^[1] — Може би моя!