Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1910 (Обществено достояние)
- Форма
- Очерк
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителни корекции
- zelenkroki (2013)
- Източник
- liternet.bg
Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.
Илюстрации: Никола Петров, 1910
Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.
Издание:
П. П. Славейков
Събрани съчинения в осем тома. Т.2.
Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.
Редактор: Лилия Кацкова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Елена Маринчева
Техн. редактор: Ветка Гуджунова
Коректор: Жулиета Койчева
Формат: 16/54/78;
Тираж 12000 екз.
Печатни коли 22
Изд. коли: 15.84
Л.к. IV
Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“
Дадена за набор на 18.VI.1958 г.
Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.
Цена 11.00 лв
Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.
ДКП „Дечо Стефанов“ — София
История
- — Добавяне
Поетеси на Острова на Блажените има твърде малко, макар че доста има, които пишат стихове. И най-лоши от тях са ония, които пишат все за любов, и за да пишат за любов, крадат от живота времето, определено от бога за нея. Да пишеха поне това, което като жени чувствуват! Те само кастрират мъжките чувства, като мислят, че с това ще ги оприличат на женски. И там не липсват вече жени, които уважават себе си и своите чувства, но проявата на тия чувства е тъй честа, че… В една малокултурна страна има много обяснения на това, че, но за тях не е тука място. И там има жени, които не гледат само да се харесат на мъжете, а правят всичко да харесат на себе си. А до таинствения замък — до себе си, — в който не живее лекомислената богиня Суета, пътя не е тъй гладък и с теснички обуща с високи токове мъчно се достига дотам. За там се ходи со коравите сандали на живота. И Вита Морена е една от ония, които само тъй са стигнали в таинствения замък.
Портрета на поетесата — ако се земе за верно, че той е истинският й портрет — показва една жена в скръб, с измъчено лице, но неувяхнал поглед. Коя е тя — никой на Острова на Блажените не знае и нищо не можаха да ми кажат за авторката на една от най-хубавите елегии — Може би моя. Не се знае дали поетесата е писала и други стихове, но за верно твърдят, че с това име няма досега нийде нищо друго печатано. Да не би да е някой псевдоним? Но портретът й е общоизвестен и под него винаги стои подпис Вита Морена. Наверно тя ще е изпяла само една песен, песента на края на своя живот — Може би моя. Жива ли е тя, която тъй реалистично и в такъв тържествен тон и темп е възпяла своето погребение? Или отдавна лежи в гроба, останал бог знае де самотен в полето? На Острова на Блажените никой нищо не знае за нея, за авторката на най-дивния marche funèbre[1] — Може би моя!