Станислав Стратиев
Местният Икар

Над дворовете, над градините, над селцето трепти и се носи нежна бяла перушина.

Сякаш вали сняг.

Стопаните, до кръста в кокоша и гъша перушина, тъпчат полиетиленовите чували.

Около тях, съвсем голи, оскубани до последното перце, се разхождат кокошки.

— През зимата обаче трябва да им изплетеш жилетки — казва Паскал на съседа си. — Ще ги хване бронхопневмония.

— Ще им изплета — мрачно отвръща съседът. — Не се тревожи!…

Тъпче перушина и изобщо не поглежда през оградата.

Знае какво ще види и му е криво.

Кокошките на Паскал греят в тъмночервена перушина, перце не е паднало от тях.

Пристъпват като Кентърбърийския архиепископ.

Понеже не изкупуват тютюна, околията прави бизнес с перушина.

Прекупвачи събират перушината за гръцки фирми.

Из цялата област тичат, голи и жалки, пилета и кокошки с тънки дълги шии като недохранени птеродактили.

Сякаш отново е дошла мезозойската ера.

Или въобще не сме излизали от нея.

— Страшна работа! — казва Паскал. — Околията е като Джурасик парк!…

— Като не купуват тютюна, ще работим с перушина! — отсича съседът. — Няма да мрем гладни!…

— Така, така — казва Паскал. — Добре че гърците не са свикнали да спят на твърдо!…

— Те я препродават на европейците! — горчиво отвръща съседът — При това — седем пъти по-скъпо!…

— Бизнесът си е бизнес! — казва Паскал. — Кой ще купи перушина от нас!… Нали има ембарго!…

— И за перушината ли?!?! — възмущава се съседът.

— Ако не е за кокошките, ще е за перушината! — философски отбелязва Паскал. — Без ембарго не може. Току-виж сме живнали.

Съседът мрачно плюе.

— Жалко само за птиците! — казва му Паскал. — Като войниците на Самуил са!…

— Рано или късно и ти ще си оскубеш кокошките! — не издържа съседът. — Няма къде да ходиш!… Летало къща не храни!…

Паскал кима и се връща в плевника.

— Фъркаш, фъркаш, ама ще паднеш от високо! — вика след него съседът. — Ще оскубем и твойта перушина!…

Цялото село знае, че Паскал ще лети.

Научили са, че прави в плевника летало.

По цял ден опъва жици, натяга пружини, завива дървени зъбчатки.

Селото няма нищо против, нека си счупи главата, но преди това да си оскубе кокошките.

Не може на всички кокошките голи, а на Паскал с перушина.

Това иска селото.

Затова изпада в шок, когато една сутрин осъмва с тракаща машинария в двора на Паскал.

Каишите плющят равномерно, зъбчатките притракват, от време на време нещо прескача, разцентрова се и после пак затраква.

Пред двора се е проточила опашка от съседните махали, стискат гъски под мишницата, държат кошници с вързани кокошки, побутват кафези с пилета.

До машинарията стои усмихнат Паскал и прибира парите.

Машината работи методично и скубе по пет гъски наведнъж.

Скубе ги за нула време и за малко пари.

Отвън опашката се увеличава.

А вътре в двора вадят очите на чакащите перушинестите кокошки на Паскал.