Станислав Стратиев
Окончателно тържество на либералните ценности

Селцето е удавено в цвят, всичко цъфти, връзва и ухае, пчелите са като полудели.

Под бухналите облаци на акациите, почти като в рая, пред кръчмата седят Анани, Миро и Паскал и кротко отпиват от мастиката.

Замислени са за нещо свое, душите им блуждаят отвъд баирите, издигат се и се спускат като хвърчила.

— Ти колко поиска? — пита по едно време Анани.

— Три милиона — отвръща Миро.

— Екю?

— Долара — казва Миро.

Анани клати глава.

— Много си поискал.

— Как ще са много — възразява Миро. — Това е нарушаване на човешките права. Сандо писа три счупени ребра и кръвонасядане и поиска пет милиона. Ти колко поиска?

— Два милиона — казва Анани. — И то екю. И то за комоцио, отлепяне на далака и отлепяне на плацентата.

— За плацентата да го махнеш — съветва го Миро. — Плацентата е при бременни жени. Ти нямаш плацента.

— Как да нямам? — противи се Анани. — Фелдшерът ми каза, че това най-много хващало. Другото въобще не го гледали.

Миро клати глава и го гледа съжалително.

— Най-много хваща нарушаване свободата на вероизповеданието. И правото на етническо самоопределение. Плацентата беше в началото на годината. Допреди удара в Югославия.

— Ами фелдшерът защо ми разправя… — пита Анани.

Миро го гледа и цъка с език.

— А бе, ти фелдшера ли ще слушаш, дето не е подал нито една молба, или мене. Нали съм съдил тая държава вече три пъти. Попълни ли формуляр петдесет и девет плюс три?

— Ами той фелдшерът ги попълва формулярите, отде да знам…

— А досието преведе ли го на френски? — пита пак Миро.

— Бе май на български го пратихме — казва Анани. — Обаче е попълнено с мастило. Няма грешка.

Миро въздъхва.

— А бе, как можеш да даваш едно агне и да не попълниш поне формуляр петдесет и девет?!?! И да не го преведеш?!?! Как ще ти дадат два милиона?!?! Направо ти го връщат неразпечатано!…

После се обръща към Паскал.

— Паскале, ти що не вземеш да съдиш държавата в Страсбург? От цялото село кажи-речи само ти не си я съдил…

— Не печеля — отвръща му Паскал. — Такъв ми е късметът. Колко дела съм водил, ни едно не съм спечелил.

— Водил си в районния съд — казва Миро. — А това е Международният съд в Страсбург!… Там няма хлабаво!… Хич да не ти дадат два милиона, все две хиляди ще ти дадат!…

— И жената вика — оправдава се Паскал, — стига с тези съдилища, вземи да насееш малко картофи!…

— Че кой ще ти ги купи! — намесва се Анани. — Сега всичко от чужбина иде. За каквото и да се сетиш — все е от чужбина. Нашето не припарва до пазара.

— Абе така е — признава Паскал. — Ама…

— Като няма друг поминък, Страсбург ще ни е поминъкът! — отсича Миро. — Оттам ще се храним. Не се помайвай, ами попълни една молба. Аз вкъщи имам двайсетина екземпляра, ще ти дам един.

Паскал замислено гледа зелените баири и не отвръща нищо.