Станислав Стратиев
Първични суровини

Както винаги, след април идва май, рекичката отнася моста, зарзалите цъфват и всичко в селцето си тече, както е текло от памтивека.

И тогава Паскал започва да издига знаме.

Сутрин в шест го вдига, вечер в десет го сваля.

В двора си.

Знамето е българското, бяло, зелено и червено.

Всички го виждат как докарва трепетликата, одялва я за пилон, заковава две макари, горе и долу, прокарва въженце и побива пилона.

А на сутринта знамето е вдигнато.

Две седмици оттогава.

Сутрин в шест селцето е на крак и занича през оградите, за да види дали Паскал ще вдигне знамето.

Паскал го вдига и отива да нахрани кокошките.

Селцето въздъхва и отива и то да си върши работата.

Върши я, обаче мисълта му все в знамето.

Защо го вдига Паскал?

Как така знаме?

Орат, прекопават доматите, седят в кръчмата, все това ги гложди — знамето.

Има нещо в тая работа, не го вдига Паскал току-така, но какво е, не може да се разбере.

Питат го защо прави тая работа, а той отговаря — защото е българско.

То е българско от сто години и никой не е вдигнал и флагче даже, така че Паскал да ги разправя тези на старата си шапка.

Има тука някаква далавера, ама каква е, не е ясно, ясно е само, че Паскал ги будалка, за да намаже само той.

Лозята трябва да се пръскат и да се кара фураж за добитъка, и млякото в града трябва да се кара, в пункта, да му мерят маслеността, обаче всичко си стои така, защото селото мисли къде му е далаверата на Паскал.

Голяма енигма е обаче и колкото повече мисли, толкова повече не му е ясно и не може да съзре откъде ще дойде далаверата.

Стопаните се изнервят, из дворовете ревват деца, започват да си го отнасят и жените, и дори домашните животни, но това не решава проблема.

А Паскал, стане ли шест, си вдига знамето и то се вее по цял ден от двора му.

Тогава всички побиват в дворовете си по един пилон и започват да вдигат и те знаме сутрин.

Никой не иска да изпусне далаверата и селцето заприличва на сградата на Организацията на обединените нации.