Станислав Стратиев
Паскал като течност

Откакто се помни, Паскал заема формата на нещото, в което живее.

Ако го налеят в кана, кана е.

Ако го налеят в леген — леген.

Случвало се е да го наливат в три форми едновременно и той да е ставал едновременно три работи.

За всеки друг подобна тройственост е физически невъзможна, да не говорим психически, но на Паскал не се отразява кой знае колко.

Свикнал е.

С всичко се свиква.

Е, случва се да го разлеят, малко или повече, при наливането, част от него да се изпари или да попие в земята.

Паскал приема философски нещата.

Две-три капки повече или две-три капки по-малко — какво значение.

На мястото, където Паскал живее, е невъзможно да си цялостен.

Разбира се, че може и да е твърд.

Но дето ще го вкарват на парчета и ръбовете му ще се удрят в стените на нещото, в което го вкарват, по-хубаво е да се влее.

По-безболезнено.

И той се влива.

Какво по-хубаво от това да се влееш в новото. Каквото и да е то.

Тече.

Тече животът на Паскал, като пълноводна река.

Никой не го пита иска или не иска.

Никой не се интересува от мнението на Паскал, от желанията му и как той вижда нещата.

Просто го наливат.

Паскал е малък, а те са големи.

Разклащат го и го наливат.

Защо пък той да се интересува от тях?

Заема си формата и като го гледаш отстрани, е повече кана, отколкото всички кани на света.

Защото са го налели в кана.

Всичко обаче е измамно, Паскал си е Паскал и който мисли, че притежава кана, много се лъже.

Да, спокоен е, на повърхността му няма бури, нито вълни.

Но очевидното заблуждава.

Паскал мисли.

— Един ден — мисли той — ще ме налеят в кратера на някой вулкан и тогава ще видят кой е Паскал.