Смъртта на крал Артур (29) (Роман от XIII в.)

XI
Смъртта на Артур

191. Черният параклис

Така бащата убил своя син, а синът ранил смъртоносно баща си.

Когато хората от свитата на Артур го видели да лежи на земята, те се преизпълнили с такава покруса, че никое човешко сърце не би могло да си представи тяхната болка.

— Господи! — казвали си те. — Защо позволи да се състои тази битка?

Сетне се нахвърлили срещу войската на Мордред, както и тя — срещу тях. Битката на живот и смърт се възобновила и към времето за вечерня единствените оцелели били Лукан Виночерпеца и Жирфлет.

Виждайки последствията от битката, те се облели в сълзи и занареждали:

— Ха! Господи, имало ли е смъртен човек, който да изпитва такава болка? Ах, зловеща битка, колко сираци остави ти и тук, и в много други страни, колко вдовици! Ах, злокобен ден, защо се вдигна, за да хвърлиш в покруса кралство Велика Британия, чиито синове бяха прочути из целия свят с храбростта си, а сега лежат избити за всеобща тъга и нещастие? Ха, Господи, какво още можеш да ни отнемеш? Тук пред очите ни лежат мъртви всички наши приятели!

След като дълго време се отдавали на скръб и стенания, те най-сетне се приближили до краля и го попитали:

— Господарю, как се чувстваш?

— Остава ми само да се кача на коня и да се отдалеча от това място — отвърнал им той. — Чувствам, че краят ми наближава, и не искам да умра сред моите неприятели.

И наистина се качил с доста голяма лекота на коня си, след което тримата напуснали бойното поле и поели право към морето. Яздели така, докато стигнали до един параклис, наречен Черния параклис. За да отслужва литургия, в него всеки ден идвал един отшелник, живеещ в близката горичка. Кралят слязъл от коня, същото сторили и другите двама, след което снели седлата и юздите на конете си. Кралят влязъл в църквичката, коленичил пред олтара и започнал да реди молитвите, които знаел. Останал така чак до сутринта, без да помръдва оттам и без да престава да се моли на Господ Бог да се смили над воините, избити през изминалия ден. Докато се молел, плачел толкова силно, че спътниците му ясно дочували неговите ридания.

192. Сбогом на Ескалибур

И тъй, цялата нощ крал Артур прекарал в молитви и молебствия. На сутринта Лукан, който се намирал зад него, видял, че кралят не помръдва. Тогава през плач му казал:

— Ах, кралю Артуре, колко ни е мъчно за теб!

Като чул тези думи, кралят мъчително се изправил, притиснат от тежестта на доспехите си. Прегърнал тогава Лукан, който бил без оръжия, и го притиснал толкова силно в обятията си, че сърцето му се пръснало. Не успял нещастникът да пророни и дума, а душата напуснала тялото му.

Дълго време двамата останали така, додето кралят най-сетне не го пуснал от прегръдката си, без да знае, че спътникът му е мъртъв. Ала Жирфлет го погледнал и видял, че изобщо не помръдва, и си дал сметка, че кралят го е задушил. Тогава застенал и занареждал:

— Ах, господарю, как можа да сториш това нещо? Та ти уби Лукан!

При тези думи кралят потреперил. Огледал се и видял, че виночерпецът му лежи мъртъв на земята. Скръбта му се удвоила и казал на Жирфлет с печално и безутешно изражение:

— Жирфлете, Съдбата, която дотук винаги ми е била майка, сега ми стана мащеха*^[1]. Тя иска да прекарам остатъка от моя живот в болка, мъка и тъга.

Сетне наредил на Жирфлет да оседлае и обуздае конете, което той и сторил. Кралят яхнал коня си и се отправил към морето, където пристигнал около пладне. Слязъл тогава на брега, снел меча от пояса си и го изтеглил от ножницата.

— Ескалибур — възкликнал той — мой прекрасен, мой скъпоценен меч, най-добър на света след „Меча с удивителния портупей“**^[2], днес ти ще изгубиш своя притежател. Къде ще намериш воин, който да те използва така добре като мен, освен може би ако той не се казва Ланселот? Ха! Ланселоте, най-добродетелни човеко на света и най-добър рицарю, дано е по волята на Иисус Ескалибур да попадне в твоите ръце и аз да науча за това! Тогава на душата ми вече ще е по-спокойно.

Сетне повикал Жирфлет и му казал:

— Качи се на онзи хълм, откъдето ще забележиш едно езеро. Хвърли в него моя меч, защото не искам да остава в това кралство. Боя се да не би лошите ми наследници да се сдобият с него***^[3].

— Сеньор — отвърнал му Жирфлет, — ще изпълня заповедта ти, но много бих искал, ако ти бъде угодно, да ми го подариш.

— Не — отказал му кралят. — Ти не ще можеш да го използваш, както трябва.

Тогава Жирфлет се качил на хълма и като видял в подножието му езерото, извлякъл меча от ножницата и започнал да го разглежда. Видял му се толкова красив и як, че започнал да си мисли колко жалко би било да го хвърли в това езеро, както искал кралят, защото така той щял да бъде изгубен за поколенията. Решил, че ще бъде много по-добре, ако хвърли своя и каже на краля, че е сторил това с Ескалибур. Затова изтеглил своя меч и го хвърлил в езерото, а на негово място поставил кралския. Сетне се върнал при своя владетел и му казал:

— Сеньор, изпълних нареждането ти и хвърлих твоя меч в езерото.

— И какво стана тогава? — попитал го кралят.

— Господарю, не видях нищо особено — отвърнал му Жирфлет.

— Ха! — възкликнал кралят. — Ти ме разочароваш! Върни се и хвърли моя меч, защото очевидно все още не си сторил това.

Жирфлет се върнал при езерото, изтеглил меча от ножницата, но вместо да го хвърли, започнал да се тюхка, казвайки си, че ще бъде много жалко, ако загуби такава скъпоценност. Решил, че ще се задоволи да хвърли във водата ножницата, а меча, който може тепърва добре да послужи, ще задържи било за себе си, било за някой друг. Метнал ножницата в езерото и скрил меча под едно дърво, след което се върнал при Артур и му казал:

— Господарю, сега вече изпълних твоята заповед.

— И какво видя да става? — попитал го кралят.

— Сеньор, не видях нищо, което не би трябвало да виждам — отвърнал Жирфлет.

— Ха! — ядосал се кралят. — Ти още не си го хвърлил! Защо се мъчиш така да ме заблудиш? Върви, хвърли го във водата и ще видиш какво ще се случи, защото той няма да изчезне, без да изпрати голямо знамение.

Като видял, че ще трябва да изпълни кралската воля, Жирфлет се върнал на мястото, където бил оставил меча, взел го в ръцете си, захванал се да го разглежда, натъжен, след което занареждал:

— О, меч як и красив! Колко жалко, че няма да попаднеш в ръцете на никой рицар!

Сетне го запратил в езерото, колкото можел по-далеч и във възможно най-дълбоките му води. И тъкмо когато мечът щял да докосне водата, Жирфлет видял как от езерото се показала една ръка, стърчаща до лакътя, ала тялото, на което принадлежала, така си и останало невидимо. Ръката сграбчила меча за дръжката и го размахала три или четири пъти****^[4].

193. Корабът на дамите

След като Жирфлет станал свидетел на това чудо, ръката изчезнала във водата, отнасяйки със себе си и меча. Той дълго останал в очакване дали няма да се покаже отново, но виждайки, че само си губи времето, се отдалечил от езерото и отишъл при краля. Казал му, че е хвърлил меча във водата, и му разказал видяното.

— Бог ми е свидетел — рекъл тогава кралят, — знаех си, че краят ми неумолимо наближава.

Сетне изпаднал в размисъл и от това очите му се изпълнили със сълзи. Немалко време прекарал така, след което рекъл на Жирфлет:

— Сега трябва да си вървиш и да ме оставиш тук. Знай, че докато си жив, никога повече няма да ме видиш.

— В никакъв случай! — възразил Жирфлет. — Няма да се разделя с теб за нищо на света.

— Не, ще го направиш! — смъмрил го кралят. — Инак ще те намразя със смъртна омраза.

— Господарю — не се примирявал Жирфлет, — как бих могъл да те оставя тук съвсем сам, след като ми казваш, че никога повече няма да те видя?

— Трябва да постъпиш, както ти заповядвам. Заминавай бързо, заклевам те в името на приятелството, което имаше между нас.

Пред тази така блага и човечна молба Жирфлет отстъпил:

— Господарю — казал той, — ще направя, каквото искаш от мен, но с неизразима тъга. Кажи ми само, моля ти се, мислиш ли, че ще те видя отново един ден.

— Не — отвърнал му кралят. — Можеш да бъдеш сигурен в това.

— И къде мислиш да отидеш, господарю?

— Това вече няма да ти кажа — бил отговорът на крал Артур.

Давайки си сметка, че няма да изкопчи нищо повече от него, Жирфлет се качил на коня и се разделил с краля. В този миг от небето завалял проливен дъжд — едно забележително знамение — и продължил, докато Жирфлет не се качил на хълм, отстоящ на около половин левга от мястото, където лежал кралят. Там той се спрял под едно дърво в очакване дъждът да спре, и се загледал в посоката, където бил оставил Артур. Тогава видял как от морето пристига кораб, пълен с дами. Щом пристанал на брега, точно до мястото, където се намирал кралят, дамите се приближили към борда му. Първата от тях държала за ръка Моргана, сестрата на Артур. Тя започнала да зове краля, канейки го да се качи на кораба. Като забелязал сестра си, той станал от мястото си и се качил на кораба, носейки доспехите си и водейки коня си за юздата.

Жирфлет, който проследил случилото се от билото на хълма, тръгнал да се връща обратно, препускайки в пълен галоп, додето не се озовал на морския бряг. С пристигането си различил крал Артур, който стоял сред дамите, разпознал и феята Моргана, с която се бил срещал няколко пъти. Тогава корабът се отдалечил на повече от осем изстрела с арбалет. Разбирайки, че е изгубил завинаги своя крал, Жирфлет слязъл на брега и се отдал изцяло на болката си. В това състояние останал там през целия ден и цялата нощ, без нито да яде, нито да пие.

194. Гробът на крал Артур

На сутринта, когато започнало да се развиделява, слънцето изгряло, а птичките подхванали своите песни, натъженият Жирфлет се качил на коня и напуснал тези места, яздейки, додето не се озовал в близка горичка.

В нея живеел един отшелник, когото Жирфлет познавал. Отишъл той в обителта му и останал при него в продължение на два дена, чувствайки се болен от непоносимата скръб, която изпитвал. През това време разказал на отшелника какво се случило с крал Артур.

Два дена по-късно се разделил с него и се отправил към Черния параклис, за да разбере дали вече са погребали Лукан Виночерпеца. Пристигнал там около пладне и слязъл от коня пред входа на параклиса, завързал животното за едно дърво и влязъл вътре.

Още с влизането си забелязал пред олтара две много красиви и богато изработени гробници, ала едната била по-разкошна от другата. Върху по-бедната се четял следният надпис:

Тук лежи Лукан Виночерпеца, когото крал Артур задуши под тежестта на тялото си.

На по-красивата гробница надписът казвал:

Тук лежи крал Артур, който благодарение на своята храброст подчини дванадесет кралства.

Жирфлет прочел този надпис и се строполил в несвяст върху гроба. Като дошъл на себе си, той целунал благоговейно гробницата и се отдал на скръбта си. Останал там чак до вечерта, когато се появил свещеникът, отслужващ литургиите в параклиса. Жирфлет го попитал:

— Отче, вярно ли е, че крал Артур е погребан тук?

— Да, вярно е, драги приятелю — отвърнал отшелникът. — Тленните му останки бяха донесени тук от едни непознати за мен дами.

Жирфлет веднага разбрал, че това били същите дами, които го взели при себе си на кораба. Тогава заявил, че щом неговият господар е напуснал този свят, и той не ще остане повече в него, след което помолил отшелника да го приеме в своята обител.

195. Двамата сина на Мордред

Така Жирфлет се замонашил и започнал да служи в Черния параклис, но не задълго, защото надживял крал Артур само с осемнадесет дни.

Докато Жирфлет пребивавал в отшелническата обител, наоколо се появили двамата сина на Мордред, които били оставени от баща си в Уинчестър със заръка да охраняват града. Двамата били храбри рицари. Веднага щом узнали за смъртта на своя баща, както и за кончината на крал Артур и на другите благородници, загинали в битката при Солсбъри, те извели всички стражници от Уинчестър, за да присвоят земите в цялата околност. В тези свои деяния те не срещнали никаква съпротива, защото всички доблестни рицари от страната загинали в битката между Артур и Мордред.

 

 

Що се отнася до кралицата, когато узнала за смъртта на крал Артур и за безчинствата на братята, тръгнали да присвояват страната, тя се уплашила да не я убият, в случай, че се доберат до нея. Затова и побързала да надене монашеските одежди.