Питър В. Брет
Пустинното копие (25)

Двайсет и втора глава
Пътищата, по които не пое
333 СЗ, Пролет

Ден път се простираше между крепостта Анжие и моста над Разделящата река, която служеше за граница между земите на херцог Райнбек и тези на херцог Юкор. Защитения бе потеглил прекалено късно, за да стигне преди залез.

Това обаче нямаше значение. Сбогуването с Лийша му бе подействало зле и сега приветстваше възможността да покаже слънцето на един-два ядрона. Джардир му бе показал как красианците прегръщат болката, за да се справят с нея и умението вършеше достатъчно добра работа, но никой лек не можеше да се сравни с щастието да удушиш демон с голи ръце.

Щом Лийша бе там, Хралупата се намираше в добри ръце, поне до настъплението на красианците. Тя беше гений и роден водач, печелеше уважението на всеки и се вслушваше в чистото си сърце и здравия си разум. Ако вече не беше по-добър защитник от него, скоро и това щеше да стане.

И е красива — помисли си той. — Няма спор. Защитения бе кръстосвал земята надлъж и нашир, но досега не бе срещал някой, равен на нея. Навремето, преди Джардир да го остави да умре насред пустинята, може би щеше да я обикне. Преди да му се наложи да татуира кожата си, за да оцелее.

Сега обаче той беше нещо по-малко от човек и любовта нямаше място в живота му.

Мръкна се, но защитените му очи виждаха ясно в тъмата. Докосна бронята на Здрачен танцьор, защитите й засветиха и дариха грамадния жребец с нощно виждане. Щом ядроните се занадигаха, конят се впусна в лудешки бяг, но от двете страни на пътя имаше гора и дървесните демони подхванаха темпото им, като заскачаха от клон на клон или затичаха край Защитения, едва подавайки се измежду дърветата. Бронята им, подобна на кора, ги правеше почти невидими, ала Защитения виждаше мекото сияние на тяхната магия и не се заблуди. Над него пищяха въздушни демони, които го следваха по петите и се опитваха да изравнят скоростта си с неговата, за да се спуснат.

Защитения остави юздите, поемайки контрол над коня само с колене, и извади големия си лък. Над главата му се чу крясък, който му послужи като предупреждение — той се завъртя, уцели главата на снижаващ се демон със защитена стрела и магията експлодира.

Проблясъкът сякаш привлече всички дървесни демони едновременно. Те се нароиха около дърветата край Защитения, запищяха с омраза и заразмахваха зъби и нокти.

Защитения започна да стреля с лъка, а магическите му стрели пробиваха големи черни дупки в ядроните от двете му страни. Здрачен танцьор разпръскваше демоните пред тях, а защитените му копита искряха празнично, докато тъпчеха напред.

Демоните ги погнаха и с едри крачки затичаха край коня. Защитения натика лъка обратно в сбруята и взе копие, което развъртя като вихрушка, промушвайки прииждащите от всички страни демони. Един се приближи, но Защитения го ритна в лицето, а бойната защита на петата му проблесна и хвърли демона назад.

През цялото време Здрачен танцьор не спираше да тича.

 

 

Когато зърнаха Речените мостове, те все още бяха съвсем бодри, заредени от среднощните убийства, въпреки че ни конник, ни кон бе почивал тази нощ.

Бяха изминали петнайсет години от разгрома на Речен мост. Тогава градчето бе към Мливари, но Райнбек бе поискал дял от таксите за моста и се бе опитал да построи селището наново, ала от южната страна на Разделящата река.

Защитения си спомняше аудиенцията, на която Рейджън бе съобщил плана на Райнбек пред Юкор. Тогава херцогът се беше разбеснял и изглеждаше по-склонен да изгори до основи крепостта Анжие, отколкото да дели таксите от моста с Райнбек.

Точно така се появиха двете търговски градчета, по едно на всеки бряг, като и двете се наричаха Речен мост и бяха в постоянна вражда. Имаше гарнизони за херцогски стражи и всеки, преминал с коня си, биваше таксуван два пъти. Тези, които отказваха да платят, можеха или да си наемат сал, за да ги пренесе с вещите им, което често излизаше по-скъпо и от митото, или да преплуват.

Речните мостове бяха единствените градчета в цяла Теса, които имаха стени. От мливарийска страна стените бяха от камък и хоросан, а от анжиерска — от огромни, насмолени дървени трупи, вързани здраво. И двете стени стигаха до самата река и стражите, които патрулираха по върховете им, често си разменяха ругатни с отсрещната страна.

Стражите от анжиерската страна тъкмо бяха отворили портите, за да приветстват утрото, когато Защитения нахлу в галоп. Носеше ръкавици, а лицето му бе скрито от качулката. Вероятно стражите бяха останали стъписани след него, но той не си направи труда да дава обяснения — пред себе си държеше херцогския печат и нямаше нужда да забавя коня си. Знатните вестоносци преминаваха безплатно и от двете страни на реката. Стражите се размърмориха заради показната неучтивост, но не го спряха.

Сутрешна мъгла се стелеше из града и повечето мостовчани все още топлеха кашите си, когато Защитения профуча през градчетата почти незабелязано. Така беше по-лесно. Видеха ли татуираната му кожа, хората или хукваха да бягат, като че ли са видели ядрон, или падаха на колене, наричайки го Избавителя. Той наистина не знаеше кое му беше по-неприятно.

Пътят от Речен мост към Мливари вървеше право на север. Вестоносците го изминаваха за около две седмици. Рейджън, неговият наставник, обикновено беше по-бърз — стигаше за единайсет дни. Яхнал Здрачен танцьор и забравил страха от нощта, Защитения стигна за шест дни, оставяйки след себе си диря от демонска пепел. Посред нощ подмина в бесен галоп Дъбравата на Хардън, селце на ден път южно от Мливари, но все още оставаха часове до зазоряване, когато пред погледа му изникна самата крепост.

Щом зърна планинския град, емоциите връхлетяха Защитения, който толкова пъти си бе обещавал никога повече да не се връща, въпреки че в много отношения чувстваше Мливари като свой дом не по-малко от Потока на Тибит. Беше прекалено разсеян, за да се бие, и реши да си устрои лагер с преносимия си кръг. Прекара времето до съмване в опити да си припомни каквото може за херцог Юкор.

Защитения го бе срещал само веднъж, и то като малък, но тъй като бе работил в библиотеката на херцога, познаваше сърцето му. За Юкор знанието беше съкровище, каквото за други би била храната или златото. Ако му дадеше бойните защити, херцогът нямаше да ги сподели с народа си. Щеше да ги запази в тайна, за да увеличи собствената си власт.

Защитения нямаше да допусне това. Трябваше бързо да предаде символите на всички защитници в града. В Мливари те бяха в постоянна връзка, която до голяма степен бе изградена благодарение на него. Ако отнесеше защитите при Коб, бившия му майстор, те щяха да стигнат до всеки, преди Юкор да успее да ограничи знанието.

Мисълта за Коб отвори шлюза на спомените, които Защитения дълго бе потискал. От осем години не беше говорил с майстора си или с когото и да било в Мливари. Беше им писал писма, но така и не бе намерил силата да ги изпрати. Добре ли бяха Рейджън и Елиса? Дъщеря им Маря сега трябваше да е на осем. Ами Коб, приятеля му Джейк? Ами Мери?

Мери. Именно заради нея той не се връщаше към онези ранни спомени. Можеше да се изправи отново пред Джейк, Рейджън или Коб. Елиса щеше да го нахока, задето тръгна, без дори да се сбогува, но Защитения знаеше, че тя би му простила, щом й свършат ругатните. Той не искаше да вижда само Мери — единственото момиче, което си бе позволил да обича.

Дали все още си мисли за мен? — зачуди се той. — Дали не ме е чакала с надеждата, че ще се върна? Хиляди пъти си бе задавал тези въпроси през годините, но тя вече го бе отблъснала веднъж и той така и не посмя да потърси отговорите им.

А сега… той погледна надолу към татуировките, покрили кожата му. Сега не би могъл да се изправи пред нито един от тях, не би могъл да понесе да видят чудовището, в което се бе превърнал. Щеше да се довери на Коб, защото нямаше друг избор, но за всички щеше да е най-добре да си мислят, че никога повече няма да се върне или направо, че е мъртъв. Помисли за писмата в торбата. Те казваха достатъчно. Щеше да се погрижи да бъдат доставени и щеше да стане ясно, че изпращачът им е умрял в мир.

Изведнъж се почувства ужасно уморен и легна. Сънят го пребори и той видя лицето на Мери. Видя нощта, в която се бяха разделили.

Ала сънищата му промениха миналото. Този път той не я остави. Отказа се от стремежа си да стане вестоносец и остана да върти делата около защитите на Коб, като това не го накара да се чувства затворен, а свободен — по-свободен дори от сега, когато вървеше сред демоните посред нощ.

Видя красотата на Мери, облечена с булчинска рокля, видя изящната подутина на растящия й корем, видя как се смееше, обкръжена от щастливи, здрави деца. Пред него стояха усмихнатите лица на клиентите, чиито домове той обезопасяваше. Там беше и Елиса, която го гледаше с гордост в очите. Майчина гордост.

Крайниците му потрепваха в калта, докато той се опитваше да откъсне съзнанието си от видението, ала сънят го държеше упорито и нямаше изход от него.

Той отново видя нощта, в която се бяха разделили — този път както бе станало в действителност. Той си тръгна, препускайки, без да каже и дума след кавгата им. Но когато напусна, умът му последва Мери и му показа как тя прекарва година след година по стените на Мливари и чака неговото завръщане. Радостта и руменината на лицето й бяха изчезнали. Отначало мъката наистина я правеше по-красива, но с годините това тъжно, красиво лице стана мършаво и празно, около устата й се появиха бръчки от тъга, а под безжизнените й очи се образуваха тъмни кръгове. Най-добрите си години тя прекара в чакане на върха на стената, молейки се, плачейки.

Трети път видя нощта на раздялата им и с този последен сън се озова насред истински кошмар. В него той напусна, но не последва голяма тъга или болка. Мери се изплю пред градските порти и си тръгна, след което си намери друг и въобще забрави за съществуването на своята първа любов. Рейджън и Елиса така се бяха захласнали по новородената си дъщеря, че дори не забелязаха отсъствието му. Новият помощник на Коб бе по-благодарен и не искаше друго, освен да му бъде като син и да наследи работилницата му. Защитения се сепна от сън, но образът остана в главата му и той се засрами, че се е ужасил, защото знаеше колко себично е това.

Последното видение би било най-добро за всички ни — помисли си той.

 

 

Дори след всички тези години и въпреки ударите на природните стихии, мястото, където Едноръкия бе пробил защитите на стената на Мливари, все още личеше като кръпка, както забеляза Защитения на сутринта, докато разтуряше лагера и прибираше бронята на Здрачен танцьор.

Трите съня все още блуждаеха из ума му. Кой щеше да се окаже реалност? Струваше ли си да се опитва да узнае, поне за свое успокоение, ако не за нещо друго?

Недей — посъветва го мислен глас. — Дойде, за да видиш Коб, виж се с него! Не си тук заради останалите. Спести им тази болка. Спести я на себе си. Този глас го следваше неотлъчно и го караше да внимава. Защитения си представяше, че това е гласът на баща му, въпреки че не беше виждал Джеф Бейлс вече близо петнайсет години.

Беше свикнал да игнорира тези съвети.

Само ще погледна — помисли си Защитения. — Тя няма да ме види. А дори да ме види, не би ме разпознала. Само ще погледна, за да отнеса спомена в нощта.

Яздеше възможно най-бавно, но дори с това темпо стигна до градската порта още докато я отваряха. Първи излязоха градските стражи, които придружиха групички защитници и техните чираци до ясно очертани места на земята. Всички започнаха да събират защитени стъклени предмети, като проверяваха набързо дали ядроните са ги заредили. Самият Защитен бе дал стъклените защити на Мливари, но дори той се изненада, че ги използват толкова ефикасно, колкото в Хралупата, макар и не за толкова практични цели. Мливарийските защитници явно наблягаха на луксозните вещи — бастуни, статуи, прозорци, бижута. Щом измиеха кръвта на примамката от стъкларията, тя щеше да блесне като шлифован диамант, но скъпоценният камък далеч не можеше да се мери по твърдост със защитеното стъкло.

Стражите вдигнаха поглед, когато приближи. В студената утринна влага не беше толкова странно, че върви с вдигната качулка, но след като видяха оръжията в сбруята на Здрачен танцьор, те вдигнаха копия и не ги свалиха, докато Защитения не им показа торбата с печата на Райнбек.

— Рано идваш, вестоносецо — отбеляза един от стражите, когато се поуспокоиха.

— Бързах и се опитах да стигна, без да спирам в Дъбравата на Хардън — излъга Защитения с лекота. — Мислех, че ще успея, но тогава чух в далечината последния звънец и разбрах, че няма да стигна портата преди залез. Устроих си лагер само на километър и половина от тук и там прекарах нощта.

— Лош късмет — отбеляза стражът. — Останал си навън в тая студена нощ, а съвсем наблизо са те чакали топли стени и мил подслон.

Защитения, който от години не бе изпитвал горещина или студ, кимна и се направи, че потреперва, с което свали още по-ниско качулката пред лицето си, все едно искаше да се предпази от студа.

— Едно горещо кафе и топла стая биха ми се отразили добре. Не бих отказал даже топло кафе и гореща стая.

Стражът кимна и тъкмо щеше да му махне да мине, когато изведнъж погледна нагоре. Защитения се напрегна, вече решил, че ще поискат да си свали качулката.

— Там, на юг, толкова ли е зле, колкото разправят? — попита вместо това стражът. — Райзън бил паднал, навсякъде плъзнали бездомни бежанци, а този, новият Избавител стоял със скръстени ръце, така ли е?

Явно слуховете бяха стигнали чак до далечния север.

— Тези новини трябва първо да ги съобщя на херцога, преди да научат всички останали — отвърна Защитения, — но е вярно, зле е на юг.

Стражът изсумтя и му махна да продължава към града.

 

 

Защитения намери странноприемница и отведе Здрачен танцьор в конюшнята. Там вече стоеше момче, което чистеше тора. Едва ли бе на повече от дванайсет и цялото беше оцапано.

От слугинската класа ще да — помисли си Защитения, а това напълно обясняваше защо работи толкова рано. Момчето вероятно спеше в конюшнята и сигурно дори се считаше за късметлия. Защитения бръкна в кесията си, извади тежка златна монета и я пъхна в ръката на детето.

То се ококори, щом погледна монетата. Едва ли бе държало толкова пари в ръката си, а монетата би му стигнала, за да се снабди с нови дрехи, храна и подслон за месец.

— Погрижи се добре за коня ми и ще получиш още една, като си го взема — рече Защитения.

Това беше прекалено разточително и може би щеше да привлече внимание, но парите вече не значеха нищо за него, а и знаеше колко лесно мливарийските слуги изпадаха до просяци. Остави момчето и се отправи към странноприемницата.

— Трябва ми стая за няколко нощи — каза той на ханджията, преструвайки се, че дисагите и останалите неща му тежат, въпреки че ги усещаше леки като перце.

— Пет луни на вечер — отвърна ханджията.

Беше млад, сякаш прекалено млад, за да движи цяла странноприемница. Поклони се с очевидното желание да погледне под качулката.

— Огнен демон ми се изплю в лицето — каза Защитения и неподправеното му раздразнение накара човека да отскочи назад. — Не е приятна гледка.

— Разбира се, вестоносецо — отвърна ханджията и се поклони отново. — Извинявам се. Не беше редно да зяпам.

— Няма нищо — изсумтя Защитения и пренесе нещата си по стълбите, след което ги заключи в стаята и тръгна из града.

 

 

Улиците на Мливари бяха светли и познати, а смрадта от торните огньове и въглищата от железарските работилници му се струваше почти радушна. Всичко беше точно както го помнеше, но все пак му се струваше чуждо.

Различният беше той.

Пътят до работилницата на Коб му бе до болка познат, но това, което намери там, стъписа Защитения. От двете й страни имаше огромни пристройки. Къщурката зад работилницата, в която бяха живели с Коб, вече я нямаше, а на нейно място се извисяваше склад с много по-внушителни размери. Коб печелеше добре, когато Арлен напусна, но то не беше нищо в сравнение с това. Защитения се стегна и влезе през главния вход.

С отварянето на вратата се раззвъняха камбанки и от звука, като че ли липсваща част от душата му, го побиха тръпки. Работилницата беше по-голяма, но все още бе изпълнена с познати предмети и миризми. Там беше тезгяхът, над който бе висял цяла вечност. Малката ръчна количка, която бе дърпал из целия град. Отиде до перваза на един от прозорците и с благоговение прокара пристегнатите си в ръкавицата пръсти по защитите, които някога беше вдълбал в камъка. Чувстваше се, сякаш би могъл да хване някой инструмент за защитаване и да се върне към работата си, все едно последните осем години не бяха минали.

— Мога ли да ви помогна? — разнесе се глас и Защитения замръзна, кръвта му се вледени.

Беше се изгубил в друго време и не бе чул, че някой приближава. Не беше нужно да се обръща обаче, за да разбере кой е. Веднага се сети и се ужаси. Какво правеше тя там? Какво означаваше това? Той се обърна бавно с лице към нея, скрит под сенките на качулката.

Годините се бяха оказали милостиви към майка Елиса. Тя вече беше на четирийсет и шест зими, но косата й все още бе черна и гъста, а бузите й гладки. Само около очите и устата имаше леки бръчици. Чувал беше да ги наричат „бръчки от усмивки“ и това му донесе някакво облекчение.

След като съм я оставил, е прекарала последните осем години с усмивка на уста — помисли си той.

Елиса понечи да каже нещо, но в стаята връхлетя момиченце с дълга кафява коса и големи кафяви очи, което веднага отне вниманието на жената. Момичето носеше рокля от виненочервено кадифе и панделка в косите от същия плат. Панделката се беше разместила и пред лицето му падаха гъсти кичури, а бузите и ръцете му бяха оцапани с тебешир, оставил следи и по роклята. Защитения веднага разбра, че това е Маря, дъщерята на Рейджън и Елиса, която бе държал само мигове след раждането й. Беше невинна и красива и изведнъж го заболя, като съзря в нея цялата радост, която бе пропуснал през изминалите години.

— Майко, виж какво нарисувах! — извика момиченцето.

Подаде й дъска, върху която бе нарисуван магически кръг. Защитения хвърли едно око на символите и веднага разбра, че бяха силни. Още повече че много от тях ги бе донесъл самият той от Потока на Тибит. Изпита утеха, като разбра, че все пак е докоснал живота на момичето, пък било то и по такъв незначителен начин.

— Много са красиви, сладка моя — похвали я Елиса и се наведе, за да върже отново косата на дъщеря си с панделката.

Когато свърши, целуна Маря по челото.

— Скоро ще тръгнеш с баща си по защитнически поръчки.

Момиченцето изписука от радост.

— Имаме клиент в момента, миличка — рече Елиса и отново се обърна към Защитения, прегърнала момичето.

— Аз съм майка Елиса — гордостта от титлата все още личеше в гласа й, дори след толкова години. — А това е дъщеря ми…

— Ти пастир ли си? — попита момиченцето, прекъсвайки майка си.

— Не — отвърна Защитения с дълбокия дрезгав глас, с който си служеше, откакто бе защитил кожата си.

Последното нещо, което искаше, бе Елиса да го разпознае по гласа.

— Тогава защо се обличаш като такъв? — поиска да узнае момичето.

— Белязан съм от демони — отвърна й той — и не искам да те уплаша.

— Аз не се страхувам — настоя Маря, опитвайки се да надникне под качулката.

Той направи крачка назад и дръпна качулката си още по-ниско.

— Не бъди груба! — смъмри я Елиса. — Тичай да си играеш с брат си.

Момичето погледна непокорно майка си, но Елиса свъси вежди и то се втурна обратно през стаята и спря при тезгях, където момченце на около пет зими редеше кубчета, изрисувани със защити. Младото лице приличаше досущ на рейджъновото и Защитения изпита дълбока радост за своя наставник, но същевременно го застигна и тежко съжаление, че никога няма да опознае момчето или мъжа, в когото това дете щеше да се превърне.

Елиса изглеждаше сконфузена.

— Извинявайте за това. Съпругът ми също има белези, които не желае да показва. Значи сте вестоносец?

Защитения кимна.

— С какво бих могла да ви помогна? — попита тя. — Нов щит? Или може би искате да оставите преносим кръг за поправка?

— Търся защитник на име Коб — отвърна той. — Разбрах, че той държи магазина.

Елиса поклати тъжно глава.

— Коб почина преди около четири години — каза тя, а думите й го разтърсиха по-силно от ядронски удар. — От рак. Остави работилницата на мен и мъжа ми. Кой ви каза да го търсите тук?

— Един… вестоносец, който познавах — отвърна Защитения със замаяна глава.

— Кой вестоносец? — настоя Елиса. — Как се казваше?

Защитения се поколеба, а умът му препускаше. Не се сети за нито едно име. Знаеше обаче, че колкото повече се бави, толкова по-голям бе рискът да го разкрият.

— Арлен от Потока на Тибит — изръси той, проклинайки се наум.

Очите на Елиса светнаха.

— Разкажете ми за Арлен — помоли го тя и сложи ръка на рамото му. — Преди бяхме много близки. Къде го видяхте за последно? Добре ли е? Можете ли да му предадете съобщение? С мъжа ми ще платим, колкото кажете.

Щом видя отчаянието в очите й, Защитения осъзна колко силно ги бе наранил с бягството си. И сега глупаво й беше дал фалшива надежда, че някога ще види Арлен отново. Но момчето, което тя познаваше, бе мъртво, телом и духом. Дори да си свалеше качулката и да й кажеше истината, тя нямаше да го възприеме като завърнал се. Щеше да е най-добре да я остави с чувството за някакъв завършек на отношенията им, от какъвто тя се нуждаеше.

— Онази нощ Арлен говори за вас — каза той, вече решил как да постъпи. — Вие сте точно толкова красива, колкото ви описа.

Комплиментът накара Елиса да се усмихне и очите й се навлажниха, но в следващия момент, щом успя да осъзнае всичко казано, тя се сепна.

— Коя нощ?

— Нощта, в която получих белезите си — отвърна Защитения. — Докато прекосявах красианската пустиня. Арлен умря вместо мен.

По някакъв начин това беше достатъчно вярно.

Елиса ахна и покри носа и устата си с ръце. Очите й, които само миг по-рано бяха навлажнени от радост, сега се пълнеха със сълзи, а чертите й се изкривиха от болка.

— Последните му мисли бяха за вас — продължи той, — за приятелите му в Мливари, неговото… семейство. Заръча ми да дойда, за да ви го кажа.

Елиса едва го чу.

— О, Арлен! — проплака тя и се олюля.

Защитения се стрелна напред, улови я и я отведе до един от тезгяхите. Внимателно я сложи да седне, докато тя хлипаше.

— Майко! — извика Маря и дотича. — Майко, какво има? Защо плачеш?

Тя погледна Защитения обвинително.

Той коленичи пред момиченцето, без да е сигурен дали го прави, защото не иска да плаши детето, или за да му позволи да го удари, ако пожелае. Почти се надяваше детето да го направи.

— За съжаление, донесох й лоши новини, Маря — каза той нежно. — Понякога на вестоносците им се налага да съобщават неща, които не биха зарадвали никого.

Сякаш сепната, Елиса го погледна и спря да плаче. Пое дълбоко въздух, за да се овладее, избърса сълзите си с дантеления си маншет и прегърна дъщеря си.

— Така е, миличка. Ще ми мине. Моля те, идете с брат ти за малко отзад.

Маря прониза Защитения с един последен мрачен поглед и кимна, след което хвана братчето си и двамата излязоха от стаята. Стана му тежко, докато ги гледаше как си отиват. Не трябваше да идва, трябваше да изпрати някой доверен човек или просто да се обърне към друг защитник, въпреки че на никого не можеше да разчита, както на Коб.

— Съжалявам — каза Защитения. — Не исках да ви нараня.

— Знам — отвърна Елиса. — Радвам се, че ми казахте. По някакъв начин това прави нещата по-лесни, ако ме разбирате.

— Да, по-лесни — съгласи се Защитения.

Той забърника в чантата си и извади няколко писма и гримоар с бойни защити, увити в непромокаем плат и завързани със здрава връв.

— Всичко това е за вас. Арлен искаше да ви ги дам.

Елиса взе вързопа и кимна.

— Благодаря ви. Смятате ли да останете в Мливари за по-дълго? Мъжа ми го няма, но той със сигурност би желал да ви разпита. Арлен му беше като син.

— Ще остана само ден, милейди — отвърна той.

Не искаше да разговаря с Рейджън. Той щеше да настоява да чуе подробности, а такива нямаше.

— Нося съобщение за херцога и има още няколко човека, които искам да посетя. След това заминавам.

Защитения знаеше, че не бива да човърка на това място, но късно се осъзна и думите излязоха от устата му изневиделица.

— А знаете ли… Мери дали още живее в къщата на пастир Ронел?

Елиса поклати глава.

— Не, от доста години е…

— Няма значение — прекъсна я Защитения, защото не желаеше да чуе до края.

Мери си беше намерила някой друг. Нищо чудно. Той нямаше право да се чувства засегнат от новината.

— Ами момчето, Джейк? — попита той. — И за него имам писмо.

— Вече не е момче — поправи го Елиса с пронизителен поглед. — Вече е мъж. Живее на Мелничарски път в третата работническа колиба.

Защитения кимна.

— Тогава, ако не възразявате, аз ще потеглям.

— Това, което ще видите, може и да не ви хареса — предупреди го Елиса.

Защитения я погледна, опитвайки се да разбере какво има предвид, но то бе потънало във влажните й, подпухнали очи. Изглеждаше уморена и крехка. Той се обърна и понечи да тръгне.

— Откъде знаете името на дъщеря ми? — попита Елиса.

Въпросът го изненада. Той се поколеба.

— Вие ми я представихте, когато дойде.

Щом произнесе тези думи, той се наруга, защото Елиса не можа да ги представи докрай, нали я прекъснаха. Трябваше да каже, че знае името от Арлен.

— Може и да е така — съгласи се Елиса за негова изненада. Той прие това като чист късмет и тръгна към вратата. Ръцете му тъкмо дърпаха резето, когато тя проговори отново.

— Ти ми липсваше — промълви тя.

Той се поспря, борейки се с импулса да се втурне към нея, да я смачка в прегръдките си и да я помоли за прошка.

Излезе от магазина, без да продума.

 

 

Защитения се проклинаше, докато крачеше по улицата. Тя го беше разпознала. Той не знаеше как точно, но ето на̀, и сега, като излезе, най-вероятно я бе наранил много повече, отколкото с новината за смъртта си. Елиса му беше като майка и напускането му трябва да й се е сторило като краен отказ от любовта й. Но какво би могъл да стори? Да й покаже какво си бе причинил? Да й покаже чудовището, в което се бе превърнал осиновеният й син?

Не. Нека си мисли, че й е обърнал гръб. Всяка лъжа беше по-добра от истината.

Въпреки че заслужава да знае? — попита досадният глас в главата му.

Въпросът го измъчваше, той реши да го изхвърли от съзнанието си и да се съсредоточи върху истинската причина да дойде в Мливари. Съобщението от Райнбек. Той се представи в двореца на херцог Юкор, но стражите пред портата не го приветстваха радушно.

— Негова Светлост няма време да се среща с всеки дрипав пастир в града — изръмжа единият от тях, щом го видяха да приближава с качулката и робата си.

— За мен ще намери — отвърна Защитения и вдигна вестоноската си чанта с печата на Райнбек. Стражите се опулиха, но после се обърнаха към него подозрително.

— Виждал съм всички владетелски вестоносци, но теб не те знам — каза му първият страж.

— И кой ще е тоя вестоносец, дето се размотава с дрехите на пастир? — попита другият.

Защитения все още не можеше да си събере мислите след срещата с Елиса и нямаше време за жалките стойки, които му кършеха някакви невзрачни служители.

— Тоя, дето ще ви пръсне черепите, ако не отворите портите и не ме представите — заплаши ги той и си свали качулката.

И двамата стражи отстъпиха назад, щом видяха татуираното му лице. Той посочи портата и те се запрепъваха в желанието си да я отворят колкото се може по-бързо. Единият припна напред към двореца, за да оповести идването на Защитения.

Той отново си сложи качулката, скривайки усмивката си. Имаше и ползи от това да си чудовище.

Тръгна с равна стъпка към двореца, привличайки погледите на всички в двора, а острият му слух долови шепота им. Не след дълго управителката на двореца майка Джоун дойде да го посрещне, водена от стража на портата. Преди повече от десетилетие, когато Защитения я бе видял за последен път, тя вече изглеждаше изнемощяла, но сега Джоун направо се бе съсухрила — кожата й прозираше бледно, опната над сини вени и обсипана с кафеникави петна. Гърбът й обаче все още беше изправен, а крачката й — пъргава. Рейджън я бе определил като някакъв неин си вид ядрон, тъй като никое от посещенията му не му бе дало поводи да се съмнява в преценката си. На няколко крачки зад нея я следваха дискретно неколцина стражари.

— Ето го, майко — каза единият.

Джоун кимна и с едно махване отпрати стража. Той се върна обратно в къщичката си при портата, а Защитения забеляза, че доста от хората на двора се понесоха към караула, жадни да научат клюката.

— Вие сте този, когото наричат Защитения, нали така? — попита Джоун.

Защитения кимна.

— Нося спешно съобщение от херцог Райнбек, както и мое лично предложение.

При тези думи Джоун повдигна вежди.

— Много хора вярват, че вие сте възкръсналият Избавител. Как тогава ще служите на херцог Райнбек?

— Аз не служа на никого — отвърна Защитения. — Нося писмото на Райнбек, защото неговите интереси съвпадат с моите. Красианското нападение на Райзън засяга всички ни.

Джоун кимна.

— Негова Светлост е съгласен и затова ще се срещне с вас…

Защитения кимна и тръгна към двореца, но Джоун вдигна пръст.

— … утре — довърши тя.

Защитения се намръщи. Наистина имаше обичай херцозите да карат вестоносците да почакат малко, за да демонстрират силата си, но да бави с цял един ден владетелски вестоносец, който носи лоши вести, като на всичкото отгоре слънцето още не се беше изкачило в небето? Нечувано.

— Може би подценявате важността на новините ми — каза внимателно Защитения.

— А може би вие се надценявате — отвърна Джоун. — Добили сте голяма слава на юг от Разделящата река, но сега се намирате във владенията на херцог Юкор, Светлина на планините и покровител на Северната земя. Ще се срещне с вас, когато му позволи заетостта, а това ще бъде утре.

Кършене на стойки. Юкор искаше да покаже властта си, като отпрати Защитения.

Той, разбира се, можеше да настоява. Да се направи на обиден и да ги заплаши, че ще се върне в Анжие, или дори да си проправи път през стражите. Никой от тях нямаше да го спре, ако Защитения не пожелаеше.

Но Юкор му трябваше благосклонен. Рейджън щеше да получи гримоара с бойни защити, който Арлен бе дал на Елиса, и щеше да знае точно какво да прави с тях, ала единствено Юкор можеше да предложи на Анжие нужните хора и запаси, преди да е станало твърде късно. Струваше си да почака ден.

— Добре тогава. Ще ви чакам пред портите утре на разсъмване — той се обърна, за да си тръгне.

— В Мливари имаме вечерен час — спря го Джоун. — Забранено е да се излиза по улиците преди изгрев.

Защитения отново застана с лице към нея и надигна глава, за да й покаже какво се крие под качулката му. Зъбите му заискриха на фона на татуираните му устни, щом се усмихна.

— Тогава заповядайте на стражите си да ме арестуват! — предложи той.

И двамата можеха да чупят стойки и да демонстрират силата си.

Устата на Джоун си остана плътно стисната. Дори да се бе смутила от татуираната му кожа, тя не го показа по никакъв начин.

— На разсъмване — съгласи се тя, бързо се обърна и пое към двореца.

 

 

Неколцина стражи го следваха по петите, след като бе напуснал имението на херцога. Гледаха да не се набиват на очи и спазваха дистанция, но нямаше място за съмнение, че се опитваха да го проследят до мястото, където е отседнал, и да видят с кого говори.

Защитения обаче бе живял дълги години в Мливари и познаваше града като дланта си. Сви зад един ъгъл, където имаше задънена улица, и щом се скри от погледите им, скочи три метра право нагоре и се хвана за перваза на прозорец на втория етаж. Когато кацна отгоре му, лесно скочи на перваза на третия етаж от другата страна на уличката, а оттам — на отсрещния покрив. Погледна през ръба на покрива и видя стражите, които го изчакваха търпеливо да осъзнае, че няма изход от улицата и да се върне обратно. Скоро щяха да се уморят да чакат, някой щеше да влезе в уличката, за да види какво става, но дотогава Защитения щеше отдавна да си е тръгнал.

 

 

Когато приближи третата къща на Мелничарски път, Защитения се сети отново за последните, загадъчни думи на Елиса за Джейк. Добре ли беше той? Дали не му се беше случило нещо?

Джейк и Мери бяха единствените му приятели от детството. Джейк бе мечтал да стане жонгльор и момчетата се бяха зарекли да тръгнат заедно на път, когато Арлен си получи разрешителното за вестоносец, както често правеха вестоносците и жонгльорите.

Но докато Арлен бе преследвал целите си с всеотдайно упорство, Джейк не бе желал да прекарва дълги и тежки часове, упражнявайки жонгльорското изкуство. Когато бе станало време Арлен да потегли на път, Джейк можеше да жонглира, колкото можеше и да лети.

Ала дори и така явно си беше устроил добър живот. Въпреки че не живееше в огромно имение като Рейджън и Елиса, колибата на Джейк беше здрава и добре поддържана. Просторна дори за Мливари. По това време на деня Джейк вероятно бе на мелницата, а това беше идеална възможност. Той сигурно имаше семейство, което да вземе пакета с писмата и което едва ли щеше да разпознае Арлен Бейлс, а още по-малко Защитения.

Но нищо не би могло да го подготви за мига, в който Мери отвори вратата.

Тя ахна, щом го видя с качулката и покрит от глава до пети, и направи крачка назад. Той стори същото, тъй като беше не по-малко изплашен и изненадан.

— Да? — попита Мери, щом се осъзна. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Държеше ръката си на вратата, готова да я захлопне на мига.

Беше по-възрастна, отколкото я помнеше, но това по никакъв начин не й се бе отразило зле. Даже напротив, онази Мери, която той помнеше, беше пролетна пъпка в сравнение с цветето пред него. Слабите крайници от младостта й се бяха налели в кръшни извивки, а гъстата й кафява коса падаше на вълни над кръглото й лице и същите нежни устни, които бе целувал хиляди пъти. Усети как ръцете му затрепериха при вида й, ала колкото и неподготвен да бе за красотата й, това, което узна, щом тя отвори вратата, беше далеч по-ужасяващо.

Тя се беше омъжила за Джейк. Същият Джейк, който го научи да играе ритнитопка и който крадеше сладкиши от задния прозорец на пекаря, а после ги споделяше с тях. Джейк, който го бе следвал с някаква възхита, след като Арлен му беше казал, че се готви за вестоносец. Джейк, когото Мери никога не бе забелязвала, тъй като очите й винаги търсеха Арлен.

— Извинете ме — каза той, прекалено стъписан, за да си преправи гласа. — Сигурно съм сбъркал…

Обърна се и с едри крачки потегли в обратната посока по Мелничарски път.

Чу я как ахна зад него и се забърза още повече.

— Арлен? — извика тя и той хукна да бяга.

Но дори когато се затича, все още чуваше стъпките й зад себе си.

— Арлен, спри! Моля те! — викаше тя, ала той не й обърна внимание, защото единствената му цел бе да се махне, а здравите му крака лесно щяха да я надбягат.

На пътя имаше счупена каручка, а край нея насред цялата бъркотия се караха двама мъже. Защитения изгуби няколко ценни секунди, докато заобиколи, и Мери скъси разстоянието помежду им. Той се стрелна между две колиби с надеждата да мине напряко, но изходът, който помнеше, вече бе зазидан с каменна стена, прекалено висока, за да я прескочи.

Той затвори очи с надеждата да се дематериализира, както бе станало в колибата на Лийша, но слънцето бдеше над него и магията не подейства. Тръгна на бегом в обратната посока, ала вече беше късно. Сблъска се лице в лице с Мери, която тъкмо свиваше в уличката, и двамата се проснаха на земята. Защитения бе нащрек дори докато падаше и успя да си задържи качулката пред лицето, макар да се удари в калдъръмената улица. Той се стегна, готов да скочи отново на крака, обаче Мери се хвърли върху него и го обгърна здраво с ръце.

— Арлен — проплака тя, — веднъж те оставих да си отидеш. Заклех се в Създателя, че втори път няма да го допусна.

Тя го стисна още по-силно и заплака в робата му, а той я прегърна и я залюля напред-назад, седнал на земята в началото на уличката. Беше се изправял срещу демони, малки и големи, а ето че тази прегръдка го ужасяваше по неописуем начин.

След малко Мери се съвзе, подсмръкна и избърса носа и очите си с ръкав.

— Сигурно приличам на парцал — оплака се тя дрезгаво.

— Ти си красавица — отвърна той, сякаш казваше не комплимент, а проста истина.

Тя се засмя смутено, сведе поглед и отново подсмръкна, а след това промълви:

— Опитах се да изчакам.

— Нищо — отвърна той.

Но Мери поклати глава.

— Ако бях вярвала, че ще се върнеш, щях да те чакам вечно — тя вдигна очи към него, взирайки се в сенките под качулката му. — Никога нямаше да…

— Да се омъжиш за Джейк ли? — попита той с по-груб тон, отколкото искаше.

Тя отново извърна глава, докато двамата се изправяха неловко.

— Теб те нямаше, а той беше тук. Той ми беше добър съпруг през всичките тези години, Арлен, но… — тя го погледна колебливо. — Ако поискаш…

Стомахът му се сви на топка. Какво да поиска? Щеше ли да тръгне с него? Или щеше да остане в Мливари и да напусне Джейк заради него? Картините от съня му преминаха пред очите му.

— Мери, недей — помоли я той. — Не го казвай.

Той вече не можеше да се върне назад.

Тя му обърна гръб, все едно току-що й бе ударил шамар.

— Не си се върнал заради мен, нали? — попита тя, дишайки дълбоко, като че ли за да спре сълзите. — Просто си искал да наминеш, за да видиш стария си приятел Джейк, да го тупнеш по рамото и да му разкажеш някоя и друга история, преди да потеглиш отново.

— Не е вярно, Мери — отвърна той, приближи се откъм гърба й и я хвана за раменете.

Чувството, което изпита, бе особено — едновременно познато и чуждо. Не можеше да си спомни последния път, когато бе докосвал някого по този начин.

— Надявах се, че си намерила някой друг, докато ме е нямало. Чух, че си, и не исках да развалям всичко — той се спря за момент. — Просто не очаквах да е Джейк.

Мери се обърна и го прегърна отново, без да среща погледа му.

— Той е добър с мен. Баща ми говори с барона, който държи мелницата, и го направиха ръководител. Направих плочите в майчиното училище, за да си позволим къщата.

— Джейк е добър човек — съгласи се Защитения.

Тя вдигна очи към него.

— Арлен, защо все още криеш лицето си?

Този път той се обърна на другата страна. За миг си бе позволил да забрави.

— Подарих го на нощта. Не е нещо, което би искала да видиш.

— Глупости — заупорства Мери и посегна към качулката му. — Ти си жив след всичкото това време. Да не мислиш, че ме интересуват белезите ти?

Той се дръпна рязко и спря ръката й.

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Арлен — настоя тя и сложи ръце на ханша си, както винаги бе правила, щом времето за игрички приключеше, — минаха осем години, откакто избяга от Мливари, без да ми кажеш и дума. Най-малкото, което можеш да направиш, е да събереш смелостта да ми покажеш лицето си.

— А аз си спомням, че ти избяга първа — отвърна той.

— Да не мислиш, че не знам? — кресна му Мери. — През всичките тези години обвинявах себе си, без да знам дали си умрял по пътя, или си се озовал в обятията на друга жена само защото една нощ постъпих егоистично и ядно. Колко дълго ще ме наказваш, задето реагирах зле на новината, че искаш да рискуваш живота си само за да се измъкнеш от клетката на живота тук с мен?

Той я погледна с ясното съзнание, че бе права. Никога не беше лъгал нито нея, нито когото и да било, но въпреки това бе мамил — беше я оставил да вярва, че мечтите му да стане вестоносец междувременно са избледнели.

Бавно вдигна ръце и свали качулката си.

Очите на Мери се разшириха и тя покри уста, за да задуши надигналото се изумление при вида на татуировките. Само по лицето му имаше десетки, а някои минаваха по челюстта и устните му, над носа и около очите му, дори по ушите му.

Тя се отдръпна инстинктивно.

— Лицето ти, красивото ти лице… Арлен, какво си направил?

Той си бе представял тази реакция безброй пъти, виждал я беше от хора из цяла Теса, но въпреки всичко не бе подготвен за начина, по който го прониза. Очите й осъждаха цялата му същност и го накараха да се чувства малък и безпомощен, както не се бе чувствал от години.

Чувството го разгневи и Арлен от Мливари, който за пръв път от години бе започнал да се показва на повърхността, отново се скри в мрака. Сега Защитения пое нещата в свои ръце и погледът му стана суров.

— Направих каквото трябваше, за да оцелея — каза той, а гласът му стана по-дълбок и дрезгав.

— Не е вярно — отвърна Мери и поклати глава. — Можеше да оцелееш и тук, в Мливари, в безопасност зад защитите. Всъщност можеше да се установиш в който и да е от Свободните градове. Ти не си се… осакатил, за да оцелееш. Направил си го по-скоро от омраза към самия себе си, мислиш си, че не заслужаваш нищо по-добро от това да скиташ из тъмните нощи. Самата мисъл да отвориш сърцето си и да обичаш нещо, което ядроните биха могли да ти отнемат, те ужасява.

— Не ме е страх от нищо, което ядроните биха могли да направят — отвърна той. — Разхождам се свободно в нощта, без страх от никакви демони независимо от размерите им. Те бягат от мен, Мери! От мен!

Той удари гърдите си, за да подчертае казаното.

— Разбира се, че бягат — прошепна Мери, а сълзите потекоха по гладките й обли бузи. — Ти самият си се превърнал в чудовище.

— Чудовище?! — извика Защитения и с това я накара да се отдръпне от страх. — Аз направих това, което никой друг не е правил от векове насам! Това, за което винаги съм мечтал! Донесох сили, изгубени за човечеството още от Първата демонска война!

Мери се изплю на земята с безразличие. Гледката го смути. Точно това бе видял миналата нощ в третото си видение.

— И на каква цена? — поиска да узнае Мери. — Джейк ми даде двама сина, Арлен. Ще ги призовеш ли да тръгнат на нова демонска война, за да умрат? Можеха да бъдат твои, твоят дар към света, но вместо това ти му предлагаш единствено начини да се саморазруши.

Защитения отвори уста, за да й отвърне нещо ядно, но нищо не му дойде на ума. Ако някой друг му бе казал същите неща, той спокойно щеше да си излее гнева върху него, но Мери с лекота пробиваше всичките му защити. Какво наистина бе дал на света? Щяха ли хиляди млади мъже да тръгнат на бой с оръжията му само за да бъдат изклани в нощта?

— Вярно е, наистина си осъществил това, за което винаги си мечтал, Арлен — съгласи се Мери. — Постарал си се никой повече да не се доближава до теб.

Тя поклати глава и лицето й се изкриви, изхлипа с нежните си устни и покри уста с ръка, след което се обърна и се затича в обратната посока.

Защитения дълго остана на същото място, втренчен в калдъръма, докато хората го подминаваха. Виждаха татуираното му лице и гледката предизвикваше оживени разговори, но той едва ги забелязваше. Мери го бе оставила със сълзи на очи за втори път и му се прииска земята да го погълне.

 

 

Той заскита безцелно по улиците, опитвайки се да се пребори с болезнените думи на Мери, но усилията му бяха напразни. Беше ли права? Беше ли допускал истински някого в сърцето си след онази нощ, когато майка му бе изядрена? Той знаеше отговора и това добави към тежестта на обвиненията й. Хората страняха от него по улиците, тъй като изрисуваната му кожа беше също толкова сигурна преграда за тях, колкото за ядроните. Само Лийша се беше опитала да я пробие, ала той бе отблъснал дори нея.

В един момент погледна напред и осъзна, че инстинктивно се е върнал обратно в магазина на Коб. Познатото място го зовеше, а той нямаше силите да се съпротивлява. Вътре в себе си усещаше празнота. Бездна. Нека Елиса да го наругае и да го набие с юмруците си. Не би могла да му стори нещо по-лошо от това, което вече се беше случило.

Елиса метеше пода на магазина, когато той влезе. Беше сама. Вдигна поглед при звъна на камбанките и очите им се срещнаха. Мина доста време, преди някой от тях да проговори.

— Защо не ми каза, че са се оженили? — попита той накрая.

Думите му прозвучаха раздразнено и неубедително, но той не можа да се сети за нищо друго.

— И ти не сметна за нужно да ми кажеш всичко — отвърна му тя.

Гласът й не беше нито гневен, нито обвинителен. Говореше нормално, сякаш разказваше какво е яла на закуска.

Той кимна.

— Не исках да ме виждаш така.

— Как? — попита нежно Елиса, остави настрана метлата и се понесе към него. Сложи ръка на рамото му. — Белези ли имаш? Такива съм виждала и преди.

Той се обърна на другата страна и тя остави ръката си да падне свободно.

— Аз сам си причиних тези белези.

— Всички имаме такива — успокои го тя.

— Мери едва ги погледна и побягна, като че ли съм ядрон.

— Съжалявам — каза Елиса, приближи се до гърба му и го прегърна.

Защитения поиска да се отскубне, но тази част от него се разтопи в ръцете й. Той се обърна и отвърна на прегръдката й, а със затворени очи вдиша познатата й миризма и остави болката да премине през него и да изчезне.

След малко Елиса се отдръпна.

— Искам да ми покажеш това, което си показал на нея.

Той поклати глава.

— Аз…

— Шшш — нежно прошепна Елиса, сложи ръка под качулката му и пръст върху устните му.

Той се напрегна, щом ръцете й се отправиха нагоре, събраха бавно качулката и я свалиха. Изпита страх, който смрази кръвта му, но остана като статуя, примирен със случващото се.

Както Мери, Елиса също го погледна с изумени очи и ахна, но не се отдръпна. Просто остана да го огледа внимателно.

— Преди не можех да оценя защитите — рече тя след малко. — Те бяха просто един инструмент, като чука или огъня.

Тя се пресегна и докосна лицето му. Нежните й пръсти проследиха защитите по веждите му, челюстта му, черепа.

— Едва сега, откакто започнах работа в магазина, разбрах колко красиви могат да бъдат. Всичко, което защитава близките ни, е красиво.

Той се задави и се отпусна тромаво, заплака, но Елиса го улови в здрава прегръдка, подпирайки го на себе си.