Серия
Трил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Switched, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 26 гласа)
Сканиране
Violeta_63
Начална корекция
jetchkab
Допълнителна корекция и форматиране
mladenova_1978

Издание:

Аманда Хокинг. Подменена

Американска. Първо издание

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ИК „Пергамент Прес“, 2013

ISBN: 978-954-641-051-1

 

Предпечатна подготовка: Екатерина Рудолф

Печат: Печатница „Симолини“


Пролог
Преди единайсет години

Няколко неща карат този ден да изпъква в съзнанието ми повече от всеки друг. Беше шестият ми рожден ден и майка ми държеше в ръката си нож. Не някакъв малък нож за пица, а тежък касапски нож, който проблясваше под светлината като в лош филм на ужасите. Тя определено искаше да ме убие.

Опитвам се да мисля за дните преди това, за да разбера дали не съм пропуснала някакъв важен факт, свързан с майка ми, но нямам по-стари спомени за нея. Спомням си някои откъслечни неща от детството ми, помня дори и баща си, който умря, когато бях на пет, но не и нея.

Когато питам брат ми Мат за майка ми, той винаги ми казва:

— Тя е смахната, Уенди. Това е всичко, което трябва да знаеш.

Той е седем години по-голям и помни много повече неща от мен, но не иска да говори за това.

Когато бях малка, живеехме в Хамптънс и майка ми беше жена, която държеше на свободното си време. Тя ми беше намерила бавачка, която живееше постоянно у дома, но в нощта преди рождения ми ден на бавачката й се наложи внезапно да си тръгне поради някакъв неотложен семеен проблем. За пръв път в живота си майка ми трябваше сама да поеме грижата за мен и нито една от нас не беше особено щастлива от това стечение на обстоятелствата.

Аз не исках да правим тържество. Обичах подаръците, но нямах никакви приятели. Хората, които обикновено идваха в такива случаи, бяха приятелки на майка ми, придружени от техните превзети малки хлапета. Тя беше замислила някакво пищно детско парти, което аз не желаех, но Мат и прислужницата прекараха цялата сутрин в подготовката му.

Докато гостите започнат да пристигат, аз вече бях скъсала новите си обувки и бях отскубнала панделките от косата си. Майка ми слезе долу по средата на отварянето на подаръците и проследи сцената с ледените си сини очи.

Русата й коса беше пригладена назад, а яркоаленото й червило правеше лицето й да изглежда още по-бледо. Тя отново носеше червения копринен халат на баща ми, който почти не беше събличала от деня, в който той умря, но този път беше добавила колие и черни обувки на високи токове, като че ли тези неща трябваше да направят тоалета й по-уместен.

Никой не го коментира, тъй като всички в този момент бяха заети по-скоро с мен. Аз се бях оплакала от почти всеки подарък, който бях получила — само кукли, понита и разни други глупави неща, с които никога не бих си играла.

Майка ми влезе в стаята и се запромъква тихомълком между гостите към мястото, където седях. Току-що бях разопаковала още една кутия, увита с лъскава хартия на розови мечета, която съдържаше поредната порцеланова кукла. Вместо да изразя някаква благодарност, реших да изкажа на висок глас мнението си за този глупав подарък.

Преди обаче да свърша, ръката й ме зашлеви силно през лицето.

— Ти не си моя дъщеря — каза студено майка ми. Бузата ми гореше там, където ме беше ударила, и аз бях зяпнала учудено към нея.

Прислужницата се опита да успокои нещата, давайки нова насока на празненството, но идеята като че ли продължи да се върти в главата на майка ми през целия следобед. Смятах, че е имала предвид онова, което казват всички родители, когато децата им се държат отвратително. Но изглежда, тази мисъл се беше загнездила в съзнанието й и тя влагаше в думите си определен смисъл.

След като следобедът премина под знака на още няколко избухвания от моя страна, някой най-сетне реши, че е време за тортата. Майка ми като че ли беше изчезнала в кухнята преди цяла вечност и аз отидох да видя какво става с нея. Нямам никаква представа защо тя бе отишла за тортата вместо прислужницата, която имаше много по-ясно изразен майчински инстинкт.

На плота в средата на кухнята имаше огромна шоколадова торта, покрита със захарни цветя. Майка ми стоеше до нея, въоръжена с огромния нож, с който обикновено режеше тортата, и я сервираше в малки чинийки. Няколко фиби се бяха измъкнали от косата й и висяха свободно.

— Шоколадова торта? — Аз сбърчих нос, докато тя се опитваше да слага съвършено отрязани парчета в чинийките.

— Да, Уенди, ти обичаш шоколад — информира ме тя.

— Не е вярно, не обичам — отвърнах аз и скръстих ръце пред гърдите си. — Мразя шоколада! Няма да ям от тази торта и ти не можеш да ме накараш!

— Уенди!

В този момент ножът по случайност сочеше към мен, с парченце глазура на върха му, но аз не се уплаших. Ако бях проявила някакви признаци на страх, може би всичко щеше да бъде различно. Но вместо това аз реших, че трябва да дам воля на още един от гневните си изблици.

— Не, не, не! Това е моят рожден ден и аз не искам шоколадова торта! — Крещях аз и тропах с краче по пода, колкото мога по-силно.

— Не искаш шоколадова торта? — Майка ми ме гледаше, отворила широко големите си сини очи, сякаш не можеше да повярва на онова, което чува.

В тях имаше някакъв нов налудничав блясък и едва тогава в мен трепна страх.

— Що за дете си ти, Уенди? — Тя бавно заобиколи плота в средата на кухнята, пристъпвайки към мен. Ножът в ръката й изглеждаше вече далеч по-застрашителен, отколкото преди няколко секунди.

— Ти със сигурност не си мое дете. Какво си ти, Уенди?

Вторачена в нея, аз отстъпих няколко крачки назад. Майка ми изглеждаше като обезумяла. Халатът й се беше отворил, откривайки тънките й ключици и черния комбинезон, който носеше отдолу. Тя направи още една крачка напред, този път с ножа, насочен право към мен. Трябваше може би да изпищя или да побегна, но се чувствах като вцепенена.

— Аз бях бременна, Уенди! Но ти не си детето, което родих! Къде е моето дете? — Очите й се напълниха със сълзи, а аз само поклатих глава. — Ти сигурно си го убила, нали?

Тя се хвърли към мен, крещейки, че трябва да й кажа къде е истинското й дете. Успях да се измъкна в последния момент, но сетне тя ме приклещи в ъгъла. Притиснах гръб към кухненския шкаф, защото вече нямаше къде да отстъпвам, виждайки, че майка ми няма намерение да престане.

— Мамо! — извика Мат от другия край на стаята.

Очите й трепнаха, сякаш бе познала гласа му, гласа на сина, когото обичаше истински. За момент си помислих, че внезапната му поява може да я спре, но вместо това тя реши, че разполага само с броени секунди и вдигна ножа.

Мат се хвърли към нея, но не и преди острието да разсече роклята и корема ми. Кръвта обагри дрехите ми, почувствах пронизваща болка и се разридах истерично. Майка ми се сборичка с Мат, отказвайки да пусне ножа.

— Тя уби твоя брат, Матю! — просъска майка ми, гледайки го с безумните си очи. — Тя е чудовище! Трябва да бъде спряна!