Питър Уотс
Слепоглед (13)

Имаш очи, но не виждаш…

Иисус от Назарет^[1]

„Не знам какво да чувствам в този случай, мислех си. Той беше добър човек. Беше свестен, беше мил с мен, дори когато не знаеше, че го подслушвам. Не го познавах добре — не ми беше точно приятел, но все пак би трябвало да ми липсва. Би трябвало да скърбя за него.

Би трябвало да изпитвам нещо повече от този болезнен вледеняващ страх, че може да съм следващият…“

Сарасти не беше губил време. Сменникът на Спиндъл ни посрещна, когато излязохме, прясно размразен и вмирисан на никотин. Рехидратацията на плътта му продължаваше — мехури със сок прилепваха към бедрата му, макар че резките линии на чертите му нямаше да се изпълнят докрай. Костите му пукаха, докато се движеше.

Погледна покрай мен и пое тялото.

— Сюзън… Мишел… Аз…

Бригадата се обърна встрани.

Той се изкашля, зае се да надява телесен кондом на трупа.

— Сарасти иска всички ни в барабана.

— Горещи сме — заяви Бейтс.

Дори прекратена преждевременно, екскурзията ни бе струпала фатална доза сиверти. В дъното на гърлото ми чегърташе леко гадене.

— После ще се обеззаразявате — едно дълго дръпване на ципа и Спиндъл изчезна, погълнат от маслено сивия капюшон. — Ти… — той се обърна към мен и посочи прогорените дупки в костюма ми, — … ела с мен.

Робърт Кънингам. Още един прототип. Чернокос, с хлътнали бузи и челюст, която може да се ползва за линия. И по-гладък, и по-грапав от човека, когото бе заменил. Там, където Спиндъл се тикосваше и подскачаше като зареден с електричество, лицето на Кънингам напомняше досущ восъчна статуя. Уетуерът, който подкарваше тези мускули, беше превключен към съвсем различни приложения. Дори люлеещият останалата част от тялото му тремор бе смекчен, пригладен от никотина, който поемаше с всяко второ вдишване.

Сега Кънингам държеше цигара. Държеше само пъхнатото в чувал тяло на предшественика си с кофти късмета и крепеше постоянната си, прясно размразена погнуса от корабния синтезист. Пръстите му трепереха.

Бейтс и Бригадата мълчаливо се отправиха към гръбнака. Ние с Кънингам ги последвахме, крепейки мощите на Спиндъл помежду ни. Кракът и хълбокът отново ме наболяваха, след като сменникът ми беше припомнил за тях. Нямаше да може да се направи кой знае какво за раните. Лъчите би следвало да са каутеризирали плътта по пътя си навътре, и ако са ударили нещо жизненоважно, щях вече да съм мъртвец.

При люка се разпределихме в колона: първо мина Спиндъл, избутван отзад от Кънингам. По времето, когато излязох в барабана, Бейтс и Бригадата вече бяха слезли на палубата и бяха заели обичайните си места. Сарасти, от плът и кръв, ги наблюдаваше от дългата страна на заседателната маса.

Очите му бяха голи. Погледнато от този ъгъл меката, пълноспектърна светлина на барабана отмиваше от тях сиянието. Ако не се взреш внимателно или за твърде дълго, можеш почти да се заблудиш, че тези очи са човешки.

БиоМед бе зареден за пристигането ми. Кънингам посочи диагностичната кушетка на участъка от равната палуба, който служеше за медицински кабинет; понесох се натам и се закопчах с коланите. На два метра от мен, зад високо до кръста предпазно перило, издигнало се временно на ръба, гладко се въртеше останалата част на барабана. Размяташе Бейтс, Бригадата и Сарасти като тежести на конци.

Включих се към КонСенсус, за да ги чувам. Говореше Джеймс — меко, спокойно и безизразно:

— Забелязах нов мотив в константната форма. Нещо в решетката. Приличаше ми на сигнал. Стана по-силно, когато се придвижих по тунела, последвах го и ми причерня. Не помня нищо друго до момента, в който сме се връщали насам. Мишел ме осведоми какво е станало, поне доколкото беше способна. Това е всичко, което знам. Съжалявам.

Стотици градуси настрани, в зоната на безтегловността, Кънингам наместваше предшественика си в ковчег с по-различни опции от онези на носа. Чудех се — дали ще се впусне в аутопсия по време на брифинга? Чудех се дали ще съм в състояние да чуя какви звуци я съпровождат.

— Саша — покани я Сарасти.

— Аха — присъщото на Саша провлачване насити общия им глас. — Яздех Мама. Когато тя припадна оглушах вкочанях и ослепях аслъ кат прилеп. Опитах се да се намърдам начело, но нещо ме блокираше. Предполагам, че е било Мишел. Не съм си представяла, че го умее. Не можех дори да виждам.

— Но не си изгубила съзнание.

— Бях будна през цялото време, поне доколкото ми е известно. Просто бях затворена в тъмното.

— Миризми? Тактилни възприятия?

— Усетих, когато Мишел се напишка в скафандъра. Но не чувствах нищо друго.

Кънингам се озова отново до мен. Неизбежната цигара изникна между устните му.

— Нищо не те докосна — обобщи Сарасти, — нищо не те сграбчи за крака.

— Не — съгласи се Саша.

Тя не вярваше в историите на Мишел за невидими чудовища. Никой от нас не вярваше; какъв е смисълът, когато деменцията толкова лесно може да обясни всичко, което преживявахме?

— Крънчър.

— Не знам нищичко…

Все не можех да свикна с мъжествеността на гласа, изтръгващ се от гърлото на Джеймс. Крънчър беше работохолик. Твърде рядко се появяваше в смесена компания.

— Ти си там — напомни му Сарасти. — Все трябва да знаеш нещо…

— Мама ми пращаше образци за разцепване. Работех върху тях. Все още работя върху тях — добави той многозначително. — Не забелязах нищо. Трябвам ли още?

Дотогава не бях успявал да снема добър прочит от него. Понякога Крънчър като че ли имаше повече общо с дузините лишени от съзнание модули, работещи в главата на Джеймс, отколкото със съзнателно същество, споделящо тялото с останалите от Бригадата.

— Нищо ли не усети? — настоя Сарасти.

— Само образците.

— Каквото и да е от значение?

— Стандартни феноматни спирали и решетки. Но още не съм свършил. Може ли да си вървя?

— Да. Извикай Мишел, ако обичаш.

Мърморейки си под нос, Кънингам намаза раните ми с анаболайзъри. Между устните му се точеше тънка струйка бял дим.

— Айзък е открил няколко тумора — сподели.

Кимнах и се закашлях. Гърлото ме болеше. Гаденето се бе усилило достатъчно, за да усещам натиск върху диафрагмата.

— Мишел — повтори Сарасти.

— Виждам и още няколко — добави Кънингам, — по дъното на черепната ти кутия. Само няколко дузини клетки засега, не си струва да ги горим все още.

— Ето ме — гласът на Мишел едва се чуваше, дори през КонСенсус, но поне беше глас на възрастен. — Тук съм.

— Какво си спомняш, моля?

— Аз… усетих… аз просто яздех Мама, но след това тя изчезна и нямаше никой друг, така че се наложи да взема… управлението…

— Видя ли септума да се затваря?

— Не точно. Усетих, че потъмнява, но когато се обърнах, вече бяхме в капан. И след това усетих нещо зад гърба ми, не беше шумно или тежко, ами просто се блъсна, и ме сграбчи, и… и… — след малко тя добави, — съжалявам. Малко ми се вие свят.

Сарасти чакаше търпеливо.

— Айзък — прошепна Мишел, — той…

— Да… — вампирът замълча за момент. — Много съжаляваме за това.

— Може би… не е необратимо?

— Не. Мозъкът е увреден.

В гласа на вампира се долавяше нещо като симпатия, упражнявана емоция на завършен актьор. Но имаше и още нещо, почти недоловим глад, прозиращ ръб на изкушение. Не мисля, че някой друг освен мен го е доловил.

Бяхме болни и се влошавахме прогресивно. Хищниците са привлечени от болните и ранените.

Мишел отново беше замълчала. Когато продължи, гласът й трепереше съвсем леко:

— Не помня много. То ме сграбчи. След това ме пусна. Разпаднах се на парчета, но не мога да обясня защо, освен заради проклетото място, което причинява разни неща и бях… слаба. Съжалявам. Нямам какво повече да ти кажа.

— Благодаря — заяви Сарасти след проточило се мълчание.

— Може ли… искам да се прибирам вече, ако може.

— Да — разреши вампирът.

Мишел потъна под повърхността, а Личностите се завъртяха. Не обърнах внимание кой зае мястото й.

— Пехотинците не са видели нищо — докладва Бейтс. — По времето, когато пробихме стената, тунелът отвъд беше празен.

— Чудовищата са разполагали с предостатъчно време да си оберат крушите — намеси се Кънингам.

Той стъпи здраво на палубата и се хвана за една дръжка; суббарабанът се задвижи. Аз се полюлявах отпуснато в ремъците си.

— Не съм несъгласна — отвърна Бейтс, — но ако сме научили нещо за това място, то е, че не можем да вярваме на собствените си сетива.

— Вярвайте на тези на Мишел — намеси се Сарасти.

Докато натежавах, той отвори прозорец — поглед през очите на пехотинец към мъхнат, ярък мехур, махащ зад прозрачните, подобни на намаслена хартия фибри на оголения септум: челникът на Джеймс, намиращ се от грешната страна на препятствието. Образът се клатеше леко, докато пехотинецът се олюляваше в някакъв локален джоб от магнетизъм, след това се повтаряше. Поклащане, повторение. Поклащане, повторение.

— Виждам нещо до Бригадата.

Не-вампирите не виждахме нищо. Сарасти спря кадъра, явно осъзнавайки това.

— Дифракционните мотиви не съвпадат с тези от един източник на светлина в открито пространство. Виждам потъмнени елементи, които са отражателни. Два тъмни обекта са сближени, еднакви на размер, пречупват светлината тук… — той плъзна курсора върху две абсолютно обикновени точки от образа — и тук. Едното е Бригадата. Другото не се знае какво е.

— Чакай малко — намеси се Кънингам, — ако ти успяваш да виждаш през всичкото това, защо Сю… защо Мишел не е видяла нищо?

— Синестезичка е — напомни му Сарасти. — Ти виждаш. Тя чувства.

БиоМед трепна леко, застопорявайки се в синхронно с това на барабана въртене; перилото потъна обратно на мястото си в палубата. В един далечен ъгъл нещо без очи ме гледаше как гледам спътниците си.

— Мамка му — промърмори Бейтс, — има някой вкъщи.

* * *

В действителност, честно казано, спътниците ми не говореха така. Ако опитам да пресъздам реалните ми гласове, щяхте да чувате непонятна мешавица от половин дузина езици, цял Вавилон от лични идиоми.

Някои от по-дребните тикове са преминали бариерата: добронамерената грубост на Саша, неспособността на Сарасти да изразява минало време, Кънингам пък бе изгубил повечето си полово определящи местоимения при непредвиден проблем по време на работата върху темпоралния му лоб. Но не става дума само за това. Цялата ни глутница обилно поръсваше всяко второ изречение с английски, хинди и хадзан; никой истински учен не би позволил мислите му да са ограничени от концептуалните граници на един-единствен език. Много често спътниците ми се държаха досущ като синтезисти, общувайки със сумтене и жестове, които обикновен човек не би разбрал. Проблемът не е в това, че на супервеликите учени им липсват социални умения, а че просто след като преминеш отвъд определена точка, официалният език става твърде бавен, мътните го взели.

Изключение правеше Сюзън Джеймс. Ходещото противоречие, жената, така посветена на Комуникирането като обединителен елемент, че в преследване на целта беше нарязала собствения си мозък на разединени парчета. Тя беше единствената, която като че ли проявяваше внимание с кого говори. Останалите говореха на себе си, дори когато общуваха с другите. Дори вторичните личности на Джеймс изказваха собствените си мнения по собствени начини и оставяха събеседниците си да ги превеждат колкото и както са способни. Не представляваше особен проблем. Всички на борда на „Тезей“ можеха да се четат един друг.

Но това нямаше значение за Сюзън Джеймс. Тя напасваше всяко от словата си спрямо получателя, за който бяха предназначени, нагласяше ги с точност.

Аз съм проводник. Съществувам, за да запълвам празнината и няма да съм успял да предам нищо, ако просто ви цитирам какво казват хората от екипажа ми. Така че ви споделям какво са имали предвид, и това ще означава за вас толкова, колкото съм бил способен да предам.

С изключение на Сюзън Джеймс, лингвист и тартор на бандата, на която се доверявам да говори от свое име.

* * *

Петнайсет минути до апогея: максимално сигурно разстояние, в случай че „Роршах“ реши да отвърне на удара. Далеч под нас магнитните полета на артефакта натискаха атмосферата на Бен като кутрето на Господ. Големи тъмни буреносни облаци се сгъстяваха под него; пред него се носеше турбулентна челна вълна с размер на луна.

Петнайсет минути до апогей, и Бейтс все още се надяваше Сарасти да си промени намеренията.

В определен смисъл вината беше нейна. Ако тя просто беше погледнала на тази нова опасност като на поредния кръст за мъкнене, вероятно нещата щяха да си продължат без особени изменения. Щеше да има някаква бледа надежда, че Сарасти ще ни остави да стиснем зъби и да продължим в същия дух, сега вече обсадени от врати-капани в комплект с обичайния набор сиверти, магнитни потоци и чудовища от подсъзнанието. Но Бейтс разду проблема. Не ставаше дума за поредната кофа лайна в нейния канал: този път сифонът се беше задръстил.

На ръба сме и бездруго, оцелявайки при обикновени условия в това нещо. Ако то започне и да взима преднамерени контрамерки… Не виждам как ще се справим.

Четиринайсет минути до апогей и Аманда Бейтс все още съжаляваше за тези думи.

По време на предишните експедиции бяхме картографирали двадесет и шест отходни ями в различни стадии на развитие. Бяхме ги снимали на рентген. Бяхме им правили видеозон. Бяхме ги гледали как се разтичат по коридори или бавно попиват обратно в стените. Ирисът, който се беше затворил рязко зад Четворната бригада, представляваше съвсем друг феномен.

И каква е вероятността именно първата бързодействаща врата да е снабдена и с антилазерна призматика? Това не е обикновена част от растежа. Това чудо беше заложено за нас.

Заложено от…

Това беше другият довод. Тринайсет минути до апогея и Бейтс се притесняваше за хазяите.

Разбира се, и преди влизахме с взлом в чужда къща. Нямаше нищо ново. Но когато разбихме катинара, смятахме, че ще вършеем из празна лятна вила, която още е в строеж. Мислехме, че собствениците няма да се приберат още известно време. Не очаквахме някой от тях да ни спипа, като излезе да се облекчи посред нощ. Но се случи точно това и хазяинът драсна в лабиринта, и беше нормално да се чудим какво ли пушкало си къта под възглавницата…

Тези прегради могат да се хлопнат върху нас по всяко време. Колко такива има? И дали се вграждат за постоянно или са портативни? Не можем да продължим, без да проучим подобни въпроси.

В началото Бейтс беше изненадана и поласкана, че Сарасти се съгласи с нея.

Дванайсет минути до апогея. От своята висота, далеч над боклука, „Тезей“ надничаше през извратената и изкривена анатомия на „Роршах“, без да отклонява и за миг поглед от малката рана, която бяхме прогорили в хълбока му. Нашата отпусната палатка я покриваше като пришка; отвътре Джак ни подаваше отделен сигнал и наблюдаваше от упор експеримента в развитие.

Сър. Знаем, че „Роршах“ е обитаем. Искаме ли да рискуваме да провокираме още обитателите му? Искаме ли да рискуваме да ги убием?

Сарасти не гледаше точно към нея и не заговори направо. Ако го бе сторил, сигурно щеше да каже: [Не разбирам как мръвка като теб е оцеляла до зрелост.]

Единадесет минути до апогея и Аманда Бейтс се разкайваше — не за първи път, — че тази мисия не е под военно командване.

Чакахме да достигнем максимално разстояние, преди да изпълним експеримента. „“Роршах" би могъл да го сметне за враждебен акт" — бе ни осведомил Сарасти с глас, в който нямаше и капка ирония. Сега стоеше пред нас и гледаше прожектираните от КонСенсус изображения. Отраженията се гърчеха в оголените му очи, но не успяваха напълно да замаскират по-дълбоките отражения в тях.

Десет минути до апогей. Сюзън Джеймс копнееше Кънингам да угаси проклетата си цигара. Димът усмърдяваше пътя си към вентилаторите, а и не беше необходимост. Беше само анахронична привързаност, устройство за привличане на внимание; ако на биолога ни му трябваше никотин, лепенка би успокоила треморите му също толкова лесно, при това без дим и смрад.

Цигарата на Кънингам обаче не изчерпваше мислите на Сюз. Тя се питаше защо Робърт е бил призован в покоите на Сарасти по-рано същия ден и защо я гледаше толкова странно след това. Аз се чудех за същото. Бърза проверка във времевите щемпели на КонСенсус показа, че по това време е било отваряно медицинското й досие. Проверих данните в него и оставих формите да прескачат между полушарията ми: част от мозъка ми се вкопчи в „повишен окситоцин“ като вероятна причина за съвещанието. Имаше 82 процента вероятност Джеймс да е станала твърде доверчива за вкуса на Сарасти.

Нямах представа как съм научил това. Никога нямах.

Девет минути до апогея.

Не бяхме виновни за загубата на нито една молекула от атмосферата на „Роршах“. Това обаче скоро щеше да се промени. Гледката към базовия ни лагер се разцепи като деляща се бактерия: единият прозорец сега беше вторачен към отпуснатата палатка, другият даваше широкоъгълно увеличение на пространството около нея.

Осем минути до апогей. Сарасти дръпна щепсела.

Долу на „Роршах“ палатката ни избухна като сплескана под ботуш буболечка. От раната изригна гейзер — снежна буря се завихри по краищата й, зареденият й въртоп — елегантен като дантела. Атмосферата нахлуваше във вакуума, разнасяше се и кристализираше. За кратко време космосът около базовия ни лагер блестеше. Беше почти красиво.

Бейтс обаче изобщо не го смяташе за прекрасно. Гледаше кървящата рана с лице, безизразно като това на Кънингам, но челюстите й бяха сключени в тетаничен гърч. Погледът й се стрелкаше между изображенията: следеше за нещата, криещи се в сенките.

„Роршах“ се сгърчи.

Огромни хоботи и артерии потрепериха, сеизмична тръпка се разпространи по цялата структура. Епицентърът започна да се извива — огромен сегмент се въртеше по оста си, а пробивът се намираше приблизително в средата му. Пукнатини от напрежение се точеха там, където масата, която се въртеше, граничеше с тази, която не се върти от двете му страни; структурата сякаш омекна и се опъна, пружинирайки като огромен удължен балон, който се усуква във верига наденички.

Сарасти цъкна. Котките издават подобен на този звук, когато забележат птичка от отсрещната страна на стъклото на прозореца.

КонСенсус изстена от звука на стържещи един в друг светове — телеметрията от полевите ни сензори, долепили уши до земята. Управлението на камерата на Джак пак се бе застопорило. Образът, който ни пращаше, беше непълен и зърнист. Камерата се взираше сляпо в ръба на дупката, която бяхме пробили към ада отдолу.

Стенанието затихна. Последен слаб облак от кристален прашец се разпиля в пространството, едва забележим дори на главния вход.

Нямаше тела. Поне не видими, във всеки случай.

Внезапно движение в базовия лагер. В началото си помислих, че е просто смущение в данните на Джак, танцуващи висококонтрастни линии — но не, нещо определено се движеше по ръбовете на дупката, която бяхме прогорили. Нещо почти се гърчеше там, хиляди сиви мицели, изникващи от отрязаното място и извиващи се полека в мрака.

— Струва ми се — отбеляза Бейтс, — че ги задейства падането на налягането. Нелош начин да запечаташ пробива.

Две седмици след като го бяхме наранили, „Роршах“ започна да се самолекува.

Апогеят бе зад гърба ни. Оттам нататък се спускахме надолу. „Тезей“ потегли по дългия склон към вражеската територия.