Нора Робъртс
Уиски Бийч (25)

25.

Илай разменяше имейли с детективката, прекарваше по час дневно в изследване на Зестрата на Есмералда и после се отдаваше на книгата си. Тя направо летеше, така че заради нея отложи отиването си с Абра до Бостън. Нуждаеше се от часовете, прекарани с тази история, както и от мамещо близката възможност напълно да преосмисли живота си.

Освен това имаше нужда от време, за да се подготви. Ако възнамеряваше сериозно да се срещне с Идън Съскайнд и да разговаря с нея за някои много чувствителни моменти от личния живот и на двамата, трябваше да подходи правилно.

Мина му през ума, че това не е много по-различно от разпита на свидетел пред съда.

А и нямаше да откаже още ден или два отсрочка, за да изпробва видеокамерите, които беше купил.

В крайна сметка установи, че не би искал да напусне Уиски Бийч дори за ден. Периодично излизаше на верандата и поглеждаше през телескопа.

Кратките дневни доклади на Шерилин разкриваха, че Джъстин Съскайнд е в Бостън, занимава се с бизнеса си и живее в апартамент до работата си. Посетил дома си веднъж, но само колкото да вземе двете деца и да ги отведе на вечеря.

При все това можеше да се върне всеки момент и Илай не искаше да го пропусне.

Напоследък разхождаше кучето на север по плажа, на два пъти минаха с Барби покрай Сандкасъл и изкачиха северните стълби, за да се върнат по шосето. Това му позволи да огледа по-отблизо къщата, вратите и прозорците.

Капаците на Сандкасъл продължаваха да са здраво затворени.

Реши, че ще изчака още няколко дни, ще остави нещата да улегнат, за да подреди мислите си.

А ако улягането и подреждането успееха да доведат до вероятността да се сблъска със Съскайнд по време на разходка, можеше да получи удоволствието да се изправи срещу него лице в лице.

Честно си беше спечелил подобна възможност.

Когато денят превали, се замисли за Абра. Слезе по стълбите и пусна Барби на верандата. И двамата бяха научили, че тя обича да постои малко на слънце, преди да излязат на разходка.

После провери графика на Абра. Имаше курс в пет следобед. Дали да не опита да приготви вечерята вместо нея?

Премисли и избра много по-безопасния и вкусен вариант — да поръча пица. Можеха да си я ядат навън в здрачната пролетна вечер сред теменужки и нарциси. Щеше да запали и свещи. Абра обичаше свещи. Илай се обърна към стъклените кълба, които бе открил, докато ровичкаше из мазето, и беше поправил — дори и той не беше сигурен как е успял. Щеше да ги увеси на стряхата на главната веранда.

Може би щеше да накъса малко от цветята около къщата и да ги сложи на масата. Абра щеше да го оцени.

Имаше време да разходи кучето, да прекара около час в библиотеката и дори да подреди красиво масата навън, преди тя да се прибере вкъщи.

Да се прибере вкъщи, помисли си той. Технически погледнато, Лафинг Гъл беше нейната къща, но тя почти изцяло живееше в Блъф Хаус с него.

Това как го караше да се чувства?

Реши, че го устройва. Всъщност се чувстваше удобно. Ако някой го беше питал преди няколко месеца как ще се чувства, ако завърже подобна връзка, нямаше да може да отговори.

Но тогава този въпрос не би могъл да бъде зададен. По онова време от него не беше останало почти нищо.

Отвори хладилника с мисълта да си вземе „Маунтин Дю“ или може би „Геторейд“^[1] и видя бутилката с вода със залепената на нея бележка. Същата бутилка сутринта бе пренебрегнал.

„Бъди добър към себе си.

Първо ме изпий.“

— Добре де, добре.

Извади водата и отлепи бележката. Това го накара да се усмихне. Удобно ли бе споменал, че се чувства? Реши, че определението е достатъчно близо до истината… а за пръв път от много дълго време беше и щастлив.

Не, в началото от него не бе останало много, но за сметка на това Абра беше в изобилие. Запълваше пространството. Сега бе успяла да го накара да иска да прави същото като нея, дори да се отнасяше само до несръчното поправяне на лампи и окачането им, защото го караха да мисли за нея.

— Явно бележа развитие — измърмори Илай под нос.

Изведе кучето, изпи водата и се върна към изследванията си.

Когато на вратата се почука, отиде да отвори.

— Хей, Майк! — Отстъпи назад, за да го пусне. Определено бележеше развитие. Радваше се, че има приятел, който наминава да го види.

— Илай. Извинявай, че не се отбих по-рано. Направо сме скапани. Продажба на къщи, наеми. Пролетта е много натоварен сезон.

— Това са добри новини. — Докато го казваше, Илай се намръщи.

— Какво?

— Вратовръзката.

— А, да, страхотна е, нали? Взех я от втората употреба. „Ермес“ — добави Марк натъртено. — Четирийсет и пет кинта, обаче е добра за впечатляване на клиенти.

— Аха. — Илай си беше помислил същото някога. — Да, обзалагам се, че е така.

— Виж сега, погледнах в документите за Сандкасъл, за да си опресня паметта. Мога да ти дам данни от публичния регистър и да споделя лични впечатления. Някои неща, знаеш, попадат в графата „поверително“.

— Разбрах. Нещо за пиене?

— Бих могъл да пийна нещо студено. Нека е голямо.

— Да видим с какво разполагаме. — Илай го поведе към кухнята. — По твоите впечатления Съскайнд за жилище ли е купил къщата, или е било инвестиция?

— Инвестиция. Покупката беше чрез компанията му и стана въпрос, че ще се използва служебно. Нямаше кой знае какви разговори — добави Майк, щом се озоваха в кухнята. — По-голямата част от сделката стана от разстояние. Имейл, телефон.

— Хм. Имаме бира, сок, „Геторейд“, вода, „Маунтин Дю“ и диетично пепси.

— „Маунтин Дю“? Не съм пил от колежа.

— Страхотна напитка. Искаш ли?

— Защо не?

— Нека си ги пием навън и да правим компания на Барби.

Майк почеса възхитеното куче, преди да седне и да протегне крака.

— Ето това е живот. Човече, цветята изглеждат страхотно.

— Благодарение на Абра. Аз съм по поливането, така че също влизам в сметката — каза Илай.

Харесваше му да се занимава с това, да наблюдава цветовете и формите, които избуяват в саксиите и преливат от ръбовете им. Понякога решаваше да работи навън, но скоро разбра, че не постига нищо. Просто си седеше, както в момента, и слушаше как вятърните звънчета пеят в унисон с морските вълни, докато кучето седеше до него.

— Видя ли някои оскъдно облечени дами през това?

Илай погледна телескопа.

— О, една или две.

— И аз трябва да си взема един.

— Тъжно ми е да призная, но прекарвам повечето време, като гледам на север. Оттук имам добра гледка към Сандкасъл.

— Минах оттам днес. Къщата изглежда затворена.

— Така е. Не е бил тук от известно време.

— По дяволите, срамота, че е празна. Бих могъл да я уредя с наематели за нула време. За седмица, за дълъг уикенд.

Илай заинтригувано го изгледа.

— Сигурно е така. Може би трябва да му се обадиш и да провериш дали ще прояви интерес.

Майк отпи от безалкохолното и кимна.

— Мога да го направя. Наистина ли мислиш, че това е човекът, който се промъкна тук, и че той е убил оня детектив?

— Обмислил съм го отвсякъде. И колкото и да мисля, все до този извод стигам.

— Значи той е човекът, който рани госпожа Ландън.

— Не мога да го докажа, но, да. След като парченцето в пъзела пасва, значи е точното парче.

— Кучи син! — изсумтя Майк и отвори куфарчето си. — Имам номера му в документите. Да видим какво ще каже.

Набра номера му.

— Хей, здрасти, Джъстин. Обажда се Майк О’Мали, от Недвижими имоти „О’Мали и Дод“, Уиски Бийч. Как я караш?

Илай се облегна назад и се заслуша в деловото бъбрене на Майк. Даде си сметка, че човекът, който смяташе за отговорен за смъртта, болката и страха, стоеше от другата страна. Мъжът, отнел живот и разбил неговия на късчета.

А не можеше да се добере до него, все още не. Не можеше да го докосне, не можеше да го спре. Но щеше да го направи.

— Имаш ми номера, ако си промениш намерението. А ако има нещо, което мога да направя за теб, просто ми се обади. Тази пролет времето тук е прекрасно и обещава страхотно лято. Просто си длъжен да дойдеш и да се възползваш. О, знам как е. Добре тогава. Чао.

Затвори телефона.

— Същият ръб, какъвто го помня. На този етап няма интерес да дава под наем. Смътно намекна, че може да използва къщата за служебни или семейни цели. Зает човек е.

— Как е намерил имота?

— Интернет, бог да го поживи. Кликнал е на нашата страница. За начало си беше набелязал три места. Едното е на пресечка назад оттук, така че губиш гледката към океана, но е на хубава тиха улица и лесно се слиза до плажа. Другото е точно на юг, близо е до тук, но собствениците решиха да не го продават и да го дават под наем още един сезон. Добър ход, защото за това лято имаме много резервации.

Майк отпи голяма глътка „Маунтин Дю“.

— Човече, това ме връща назад в годините! Както и да е, насрочихме си среща. Искаше аз или Тони — Тони Дод, моят съдружник — да му покажем имотите. Настоя да е един от двама ни. Записал съм си това, защото още от самото начало не ми хареса. Но няма проблеми, сделката си е сделка.

— Няма време да се занимава с подчинените ти. Прекалено е важен. Ясен ми е.

— Да, постара се да ни го изясни — съгласи се Майк. — Значи идва тук по-късно през същата седмица. Скъп костюм, прическа за двеста долара. С цялата си същност излъчваше превъзходство.

— Ясно. Познавам хора от този тип.

— Добре. Не поиска кафе, не пожела да поговорим. Имал график. Но когато го отведох да огледа двете къщи, попита за Блъф Хаус. То всички питат, така че не обърнах внимание. Помня, че тогава небето беше мрачно, времето беше студено, мъгливо и къщата изглеждаше като излязла от филм. Някой стар готически филм, сещаш се, както си седи тук на скалата. Разказах му историята, легендата за пиратската сделка, защото това винаги грабва интереса на клиента. Илай, искрено се надявам да не съм казал нещо, което да го е довело тук.

— Той вече е знаел историята. Дошъл е при теб, защото е знаел.

— Не го харесах, но не ми направи впечатление на убиец маниак или нещо такова. Просто някакъв задник, глътнал бастун. Първо му показах къщата, дето е на пресечка оттук. Сандкасъл е по-нова, по-голяма и комисионата е по-голяма. Реших, че ще мога да му я пробутам, но преди това го заведох и при другия имот. Пита каквото питат повечето хора, обиколи къщата, излезе на най-горната тераса. Можеш да видиш океана оттам.

— И Блъф Хаус.

— Аха. Не му хареса близостта на другите къщи, поиска да знае кои си имат постоянни обитатели, в кои живеят наематели. Но и това не е необичаен въпрос. Отведох го долу до Сандкасъл. Има някои предимства, а къщите наоколо не са толкова наблизо. Там той също стоя доста време навън и… да, оттам се вижда Блъф Хаус. Реши да я купи още там на място, което не е обичайно и всъщност е адски тъпо на този пазар, още повече че собствениците бяха готови да занижат. Но просто реших, че според него е под достойнството му да се пазари. Предложих му да го заведа на обяд, докато сключим сделката и се свържа със собствениците. Не пожела.

С горчив поглед Майк си погледна часовника.

— Тик-так, знаеш как е. Та трябваше да подпишем там, на място. Написа чек за исканата сума, даде ми и информация за контакт. И се изнесе. Тъпо е да се оплакваш от лесна сделка, но той ме вбеси.

— А после? Също ли премина бързо и лесно?

— Влезе във владение след трийсет дни. Дойде, подписа се, взе ключовете. Отговаряше основно с „да“ и „не“. Приготвяме хубава кошница за добре дошли на новите собственици. Бутилка вино, скъпо сирене и хляб, цвете в саксия, купони за местните магазини и ресторанти. Остави всичко на масата. Не пожела да ги вземе.

— Получил е това, което е искал.

— Оттогава не съм го виждал. Бих искал да знам повече, но ако успееш да хванеш копелето, кажи ми. Изцяло съм с теб.

— Оценявам го.

— Трябва да тръгвам. Ей, защо пък утре вечер не метна на скарата малко бургери? И вие с Абра да ни дойдете на гости?

— Звучи добре.

— Значи ще се видим тогава. Благодаря ти за това „Маунтин Дю“.

След като Майк си тръгна, Илай сложи ръка на главата на Барби и нежно я почеса зад ушите. Замисли се за човека, когото приятелят му току-що му бе описал.

— Какво ли е видяла в него? — зачуди се. После въздъхна. — Предполагам, никога не можеш да знаеш кой ще те привлече и защо. Хайде на разходка — изправи се той.

Щеше да отложи още няколко дни, само още няколко. Ежедневието го беше успокоило. Сутрините му минаваха в разходки с кучето по плажа… или с йога, ако Абра успееше да го придума. После — солидно писане на отворени прозорци, за да влиза вътре уханието на морския бриз, който повяваше нежно.

Четеше на верандата с кучето, легнало в краката му, и попълваше знанията си за историята на къщата и на градчето, построено от уискито.

Знаеше, че оригиналната спиртоварна се е разраснала в края на XVIII век — след Войната за независимост. Не знаеше, а може би беше забравил за голямото разширение на някога скромната къща, започнало малко след това. Бяха добавили баня на доста висока цена и според източника му — първата в Уиски Бийч.

След двайсет години Ландън Уиски и Блъф Хаус отново се разширили. Фабриката построила училище и един от неговите предшественици предизвикал скандал, като избягал с учителката.

Преди Гражданската война къщата вече била разположена на три елегантни етажа, обслужвани от малка армия прислуга.

Продължили да държат първенството. Първата къща с вътрешен водопровод, първата с газово осветление, после — с електричество.

Преживели Сухия режим, като тайно продължили производството на уиски, снабдявайки контрабандните заведения и частни клиенти.

Робърт Ландън, на когото баща му беше кръстен, купил и продал хотел — а после още един в Англия — и се оженил за дъщерята на граф.

Но от това, което бе открил дотук, никой не беше споменавал, освен на шега, за намерено пиратско съкровище.

 

 

— Най-сетне! — Абра преметна чантичката си през рамо и излязоха от къщата. Беше се облякла консервативно — според нейните разбирания — за пътуването им до Бостън. Черни панталони, сандали с висока платформа, алена блуза с къдрички. От ушите й висяха дълги обици с многобройни камъчета.

На Илай му напомняше за осъвременено секси дете на цветята, което май не беше съвсем далеч от истината.

Когато стигнаха до колата, се обърна и видя Барби, която го гледаше през прозореца.

— Мразя да я оставям.

— Тя е добре, Илай.

Защо тогава го гледаше толкова тъжно?

— Свикнала е да има някого около нея.

— Морийн обеща да дойде и да я разходи следобед. Момчетата също ще дойдат, ще я заведат на плажа и ще си играят с нея.

— Да.

Разклати ключовете в ръката си.

— Притесняваш се от раздялата.

— Така е… може би.

— И е невероятно сладко. — Целуна го по бузата. — А ние отиваме с праведна цел. Това е стъпка, а стъпките трябва да се предприемат. — Вмъкна се в колата и го изчака да влезе и да седне до нея. — Освен това не съм била в града от три месеца. И никога не съм ходила там с теб.

Илай за последен път погледна към прозореца и кучето в очертанието на рамката.

— Ще се опитаме някак да разговорим съпругата на човека, когото мислим за убиец и взломаджия. О, и виновен за изневяра. Да не го забравяме. Това пътуване не е за удоволствие.

— Но не означава, че не трябва да е приятно. От дни обмисляш как да подходиш към Идън Съскайнд. Отработваш различните подходи в зависимост от това дали ще я завариш на работа, или в къщи. Ти не си й враг, Илай. И вероятно тя няма да те възприеме като враг.

Илай подкара по шосето и мина през града.

— Хората се държат с теб различно, дори и тези, които те познават, след като са те обвинили в престъпление. В убийство. Нервни са в твое присъствие. Избягват те, а ако не успеят, по лицата им четеш колко им се иска да те бяха избегнали.

— С това е свършено.

— Не е. Няма да свърши, докато човекът, убил Линдзи, не бъде заловен, арестуван и осъден.

— Тогава това е стъпка в тази посока. Той ще се върне в Уиски Бийч. А когато го направи, Корбет ще отиде да разговаря с него. Жалко, че трябва да чакаме.

— За Корбет ще е сложно да иде до Бостън с тази цел. А не иска да го прехвърля на Улф. Благодарен съм му за това.

— Сега имаме адреса на Съскайнд — и на офиса му, и на апартамента. Можем да се помотаем там и за разнообразие да го понаблюдаваме.

— Защо?

— От любопитство. Добре де, оставяме го на заден план. — Промяна, реши Абра. Можеше да изтърпи всичко, но виждаше как мускулите на гърба му се напрягат от напрежение. — Снощи стоя буден до късно с всичките си книги. Нещо интересно?

— Всъщност, да. Намерих две, които доста обстойно изследват историята на къщата, на семейството, на градчето, на бизнеса. Как всичко е свързано. Симбиоза.

— Колко хубава дума.

— И на мен ми харесва. Ландън Уиски изживява подем по време на Войната за независимост. Заради блокадата представителите на колониите нямали достъп до захар и меласа, така че нямали и ром. Уискито се превърнало в избора на колониалната армия, а семейство Ландън разполагало с дестилационна фабрика.

— Значи Джордж Вашингтон е пил вашето уиски?

— Можеш да се обзаложиш. След войната се разширили — и бизнесът, и къщата. Къщата била подобрена, защото Роджър Ландън, бащата на твърдоглавата Виолета и вероятния убиец Едуин, имал репутацията на скръндза.

— Добър и пестелив янки.

— Всеизвестен скъперник, обаче налял сериозни пари в къщата, в обзавеждането и в бизнеса. Когато умрял, работата поел синът му, а тъй като добрият стар Родж не се предал, докато не наближил осемдесетте. Едуин Ландън чакал доста дълго, за да поеме наследството. Той отново разширил всичко. Той и съпругата му, емигрантка от Франция…

— О-ла-ла.

— Именно. Та те първи започнали да дават големи и богати приеми. А един от синовете им, Илай…

— Харесвам го.

— И трябва. Той построил първото училище в селцето. Най-малкият му брат се влюбил в учителката и двамата избягали.

— Романтично.

— Не много. Загинали, докато пътували на запад да си търсят късмета.

— Това е много тъжно.

— Във всеки случай Илай продължил традицията да разширява къщата, бизнеса, приемите продължили, имало и някои скандали и трагедии в добавка… и така до Сухия режим. Дори и да са го закъсали, човек не би го предположил от живота, който водели. Двайсетте отминали, дошли трийсетте и правителството осъзнало, че се е прецакало със забраната на уискито. Хората отново започнали да пълнят баровете, само че открито, а ние сме отворили още една спиртоварна.

— Империята на уискито.

— Освен това сме имали познавачи на изкуството, за които се знаело, че имат афери с художници; самоубийства; двама, които шпионирали роднините си; много загинали в различни войни; танцьорка, която добила известност в Париж, и още една, която избягала с цирка.

— Нея харесвам най-много.

— Херцогиня по брак, скръндза, кавалерист, умрял с Къстър, герои, злодеи, монахиня, двама сенатори, доктори, адвокати. За каквито и да се сетиш, вероятно е имало и такива.

— Стар род. Повечето хора не могат да проследят семейството си толкова далеч, нито пък имат фамилен дом от толкова поколения.

— Истина е. Но знаеш ли какво липсва?

— Суфражетка, плеймейтка, рок звезда?

Илай се разсмя.

— Имаме няколко суфражетки. Не съм попадал на представители на останалите видове. Липсва Зестрата на Есмералда. Споменава се заедно с „Калипсо“, корабокрушението и някои спекулации около Брум — дали наистина е оживял той, или оцелелият е бил прост моряк. Има и спекулации около съкровището — то дали е оцеляло? Но и в двете най-задълбочени и смислени истории, с които се запознах, по-скоро се предполага, че не е.

— Това не означава, че са прави. Предпочитам да вярвам, че е оцеляло, точно както и че по-младият брат и учителката са стигнали на запад, започнали са да обработват земя и да правят бебета.

— Удавили са се, каруцата им потънала, докато прекосявали реката.

— Засели са царевица и са имали осем деца. Убедена съм в това.

— Добре. — Илай реши, че е все едно, и без това бяха мъртви от твърде много време. — Що се отнася до съкровището, отново се зачудих с каква информация разполага Съскайнд, която аз не притежавам. Кое го прави толкова сигурен, че да рискува така много, та чак и да убива? Или всичко това е просто глупост?

— Какво имаш предвид?

— Ами ако това няма нищо общо с някакво отдавна изчезнало съкровище? Автоматично прегърнах тази идея. Някой копае в мазето. Какво друго би могло да бъде?

— Именно, Илай. — Озадачена, Абра се обърна и го изгледа. — Какво друго да е?

— Не знам. Нищо от това, което открих, не ме навежда на друга мисъл. Но ако трябва да бъда честен, нищо от откритото не сочи към съкровището. — Мисля, че онзи просто е чалдисан до невменяемост.

— Това те притеснява.

— Напълно си права, притеснява ме. Не можеш да спориш с лудостта. Не можеш да я предвидиш. Не можеш и да я плануваш.

— Тук няма да се съглася.

— Добре. И?

— Не казвам, че не е побъркан. Мисля, че всеки, който отнема живот, освен за да защити себе си или друг, е побъркан. Обаче знаеш, доказано е, че двамата с Линдзи са имали връзка.

— Да. Да — повтори той. — А тя не би се забъркала с луд. Не и с очевидно луд. Но хората могат да прикриват природата си.

— Така ли мислиш? Аз не мога, не и за дълго. Мисля, че си личи какви сме. Не само от действията ни, но и по лицата, в очите. Той се е занимавал с това повече от година и половина, даже вече почти две години, доколкото знаем. Сближил се е с Линдзи, придумал я е да дойдат в Уиски Бийч, въпреки че мястото не й е харесвало, значи вероятно има някакъв чар. Освен това се е оправял със съпругата си, с децата, с работата си. Побъркан — да, но не и чалдисан до невменяемост. Невменяемите въобще не могат да се контролират. Той обаче още се държи.

— И побъркан си е достатъчно зле.

Докато си пробиваха път през трафика в Бостън, Илай отново се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Мене ме няма в колата, Илай. Забрави това. Мисля, че първо трябва да минем през къщата й. Ако там няма кола, можем да проверим в работата й. Не работи на пълен ден, така че всичко е на късмет. Толкова много енергия има в големия град! За ден-два ми харесва, но после искам да се махна.

— Преди си мислех, че имам нужда от това. Вече не.

— Уиски Бийч е добро място за един писател.

— Добро е за мен. — Илай положи ръка върху нейната. — Също както и ти.

Абра вдигна ръката му и докосна с нея бузата си.

— Никой не би се изразил по-добре.

Илай последва джипиеса, макар да мислеше, че може и сам да открие къщата. Познаваше района и всъщност имаше приятели… бивши приятели, които живееха тук.

Откри красивия дом във викториански стил с бледожълта фасада и еркери откъм страната с верандата, от която се виеха стълби.

На алеята беше паркирано беемве седан, а жена с шапка с бяла периферия поливаше саксиите с цветя на страничната веранда.

— Май си е вкъщи.

— Да. Да свършваме с това.

Паркираха зад колата. Жената остави лейката си и отиде до парапета.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Вие ли сте госпожа Съскайнд?

— Точно така.

Илай отиде до стълбището.

— Питах се дали ще ми отделите няколко минути, за да поговорим. Аз съм Илай Ландън.

Жената отвори уста, но не отстъпи назад.

— Мисля, че ви познах.

Спокойните й кафяви очи се спряха на Абра.

— Това е Абра Уолш. Съзнавам, че ви се натрапваме неканени, госпожо Съскайнд.

В отговор тя въздъхна и очите й се изпълниха с тъга.

— Вашата съпруга, моят съпруг. Това би трябвало да е достатъчно да си говорим на малко име. Казвайте ми Идън. Влизайте.

— Благодаря.

— Миналата седмица тук идва една жена, детектив. А сега — вие. — Свали шапката си и прокара ръка през русата си опашка. — Не искате ли да оставите всичко зад гърба си?

— Да. Много. Но не мога. Не съм убил Линдзи.

— Не ми пука. Това звучи ужасно. Ужасно е, но не ми пука. Трябва да седнете. Ще донеса малко чай с лед.

— Да ви помогна? — предложи Абра.

— Не, няма нужда.

— Тогава дали ще мога да ползвам тоалетната? Идваме право от Уиски Бийч.

— О, вие имахте къща там, нали? — обърна се Идън към Илай, а после кимна на Абра. — Ще ви покажа.

Това му даде възможност да направи преценка. Привлекателна жена, хубава къща в богат квартал, с добре поддържани градини и просторна зелена морава.

Освен това към петнайсет години брак и две хубави деца.

Но Съскайнд беше махнал с ръка на това. Заради Линдзи ли? Или заради вманиачената си иманярска страст?

След няколко минути Идън и Абра се върнаха с поднос с кана и три високи чаши.

— Благодаря — започна Илай. — Знам, че това е болезнено за вас.

— Вие сигурно знаете. Ужасно е да разбереш, че човекът, на когото вярваш, човекът, с когото си изградил живота си, семейството си, те е предал, че те е лъгал. Човекът, когото си обичал, е предал любовта ти и те е направил на глупак.

Седна до кръглата маса от тиково дърво под сянката на голям син чадър. Подкани ги с жест да се присъединят към нея.

— А Линдзи — продължи Идън. — Мислех я за приятелка. Почти всеки ден се виждахме, често работех с нея, пиехме си заедно питиетата, говорехме си за мъжете си. А през цялото време е спяла с моя. Все едно ме прободоха в сърцето. Предполагам и за вас е било така.

— Бяхме разделени, когато разбрах. По-скоро беше като ритник в стомаха.

— Толкова много се разбра след това… продължило е почти година. Лъгал ме е месеци наред, връщал се е у дома при мен, след като е бил с нея. Човек се чувства такъв глупак.

Това го каза директно на Абра и Илай разбра, че приятелката му е била права. Присъствието на друга жена, изпълнена със съчувствие, правеше нещата по-лесни.

— Но вие не сте били глупачка — каза й Абра. — Вярвали сте на съпруга си и приятелката си. Това не е глупаво.

— И аз си го повтарям, но то води до други въпроси: какво ми липсва, какво не притежавам, нали? Защо не съм била достатъчно добра?

Абра постави ръка върху нейната.

— Не би трябвало, но знам как е.

— Имаме две деца. Те са страхотни, а случилото се им подейства ужасно. Хората говорят, не можем да ги защитим от това. Това беше най-лошото. — Отпи от чая и видимо се пребори да скрие сълзите си. — Опитахме. Двамата с Джъстин опитахме да останем заедно. Посещавахме терапевт, отидохме заедно на пътешествие. — Поклати глава. — Но просто нямаше как да се съберем отново. Опитах да му простя и може би трябваше, но не можех да му вярвам. И после започна отново.

— Съжалявам. — Абра стисна ръката й.

— Веднъж ме излъга — прошепна Идън и примигна, за да премахне сълзите. — До късно вечер в офиса, бизнес пътувания. Само че този път нямаше насреща си човек, готов да се прави на глупак… или да му вярва. Проверявах го и разбрах, че не е там, където беше казал, че ще бъде. Не знам коя беше, нито пък дали е само една. Все ми е едно. Просто вече ми е все едно. Имам си живота, децата и най-сетне — малко достойнство. И не ме е срам да призная, че при развода ще го изкормя като риба.

Въздъхна и приглушено се изсмя.

— Все още съм твърде бясна, очевидно е. Приех го отново след това, което беше направил, а той ми хвърли същото в лицето. Така че…

— Аз не разполагах с време, за да направя този избор. — Илай изчака Идън да вдигне очи и да го погледне. — Нямах много време, за да бъда бесен. Някой уби Линдзи в деня, в който открих какво е направила, какво е вършила дори когато си въобразявах, че се опитваме отново да възродим брака си.

На лицето на Идън се изписа съчувствие и тя кимна.

— Не мога да си представя какво е. Когато бях най-зле, а по новините сякаш денонощно даваха за убийството й и за разследването, се опитвах да си представя как бих се почувствала, ако убитият беше Джъстин. — Притисна пръсти към устните си. — Ужасно е.

— Не мисля така — меко каза Абра.

— Но дори когато ми беше най-зле, не успях да си го представя. Не можах да си представя как бих се почувствала на ваше място, Илай. — Идън помълча малко и отпи от чая си. — Искате да ви кажа, че съм излъгала, за да го защитя. Че онази вечер не е бил с мен. Ще ми се да можех. Боже, наистина бих искала да можех. — Затвори очи. — Не трябва да мисля за него по този начин. Заедно създадохме две красиви деца. Но точно сега ми се ще да можех да ви кажа това, което искате да чуете. Истината за онази вечер е, че Джъстин се прибра вкъщи някъде към пет и половина следобед, най-много няколко минути по-късно. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Дори не си изключи телефона, както беше почнал да прави последните няколко месеца. Каза, че очаква важен имейл от работата и можело да се наложи да вземе някои неща за през нощта и да потегли. Но нямало да е за повече от няколко часа, ако станело така.

Идън поклати глава.

— Разбира се, по-късно разбрах, че е чакал съобщение от Линдзи и че са планували да заминат заедно за един-два дена. Но тогава всичко ми се стори нормално. И двете деца бяха на училище — репетираха пиеса, в която и двамата участваха, а по-късно щяха да ходят на пица. Беше прекрасно — само ние двамата и дъждът. Приготвих вечеря — фахитас с пилешко, а той направи маргарити. Беше просто една спокойна вечер, нищо специално. Просто си прекарвахме добре заедно като двойка, преди децата да се приберат у дома и отново да вдигнат шум. И точно това правехме, когато телефонът звънна. Беше Карли от галерията. Гледала новините по телевизията. Каза ми, че Линдзи е мъртва и се смята, че е убийство.

По стълбите слезе шарена котка и се настани в скута й. Идън я почеса и продължи:

— Трябваше да разбера още тогава. Джъстин беше съсипан. Пребледня. Но и аз бях шокирана. И си мислех за Линдзи, но така и не ми дойде на ума… не помислих, че може да са имали връзка. Когато полицията дойде и ми казаха, не им повярвах. А после… нямаше как да не им повярвам. Съжалявам, Илай, наистина съжалявам, че не мога да помогна.

— Оценявам това, че разговаряте с мен. Не ви е лесно.

— Опитвам се да загърбя станалото. Всичко станало, макар че ще отнеме време. И вие трябва да направите същото.

Когато се качиха в колата, Абра потърка ръката му.

— И аз съжалявам.

— Сега знаем.

И все пак нещо го тормозеше.