Кийра Кас
Елитът (6)

Шеста глава

— Браво, госпожице. Не спирайте да сочите към скиците, а вие, останалите, опитайте да не гледате към мен — инструктира ни фотографът.

Беше събота и всички момичета от Елита бяха освободени от задължителните занятия в Дамския салон. На закуска Максън беше съобщил новината за хелоуинското тържество, а до следобеда прислужничките ни вече бяха започнали работа по моделите на маскарадните ни костюми. Естествено, фотографите документираха целия процес.

Точно в онзи момент се стараех да изглеждам непринудено, докато преглеждах моделиерските рисунки на Ан, а другите ми прислужнички позираха зад масата с парчета плат, кутийки с пайети и абсурдни количества пера.

Фотоапаратът щракаше и светкавицата му проблясваше, докато се подреждахме в няколко различни конфигурации пред обектива. Тъкмо се канех да вдигна парче златиста материя до лицето си за следващата поза, когато забелязах, че си имаме гост.

— Добро утро, дами — поздрави Максън на влизане през отворената врата.

Несъзнателно поизпънах гръб и усетих как усмивката превзема лицето ми.

Фотографът улови реакцията ми, преди да се обърне към Максън.

— Ваше Височество, както винаги е удоволствие да ви видя. Имате ли нещо против да ви снимам с тази млада дама?

— За мен ще е чест.

Прислужничките ми отстъпиха назад, а принцът взе няколко от скиците с дрехи и се долепи до гърба ми, като държеше отпред пред двама ни листовете с едната си ръка, а с другата ме прихвана ниско през кръста ми. Допирът му беше повече от красноречив. Виждаш ли — сякаш ми казваше той, — скоро ще те докосвам така пред целия свят. Не се тревожи за нищо.

Фотографът ни направи няколко снимки, после тръгна към следващото момиче в списъка си. Чак тогава осъзнах, че и прислужничките ми се бяха изнизали незабелязано.

— Прислужничките ти са изключително талантливи — коментира Максън. — Измислили са впечатляващи модели.

Опитах да се държа естествено с Максън, но всичко се беше променило едновременно и към по-добро, и към по-лошо.

— Нали? Попаднала съм в сигурни ръце.

— Спря ли се на някой от костюмите? — попита той, разстилайки листовете по бюрото ми.

— Засега клоним към птичката. Явно ги е вдъхновила висулката на колието ми — отбелязах аз и докоснах фината сребърна верижка. Герданчето с пойна птичка ми беше подарък от татко и предпочитах да нося него вместо тежките бижута, подсигурени от кралското семейство.

— Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, Селест също се е насочила към птичата тематика. Стори ми се ужасно ентусиазирана.

— Не е страшно — свих рамене аз. — И бездруго не си падам особено по перушината. — Внезапно усмивката ми посърна. — Чакай малко. Бил си при Селест?

Той кимна.

— Посетих я, колкото да си разменим по няколко думи. Опасявам се, че и на теб не мога да отделя много време. Баща ми не е особено впечатлен от идеята ми, но понеже Изборът още е в ход, разбира, че малко празничен дух няма да навреди. Пък и е съгласен, че този вариант за среща с роднините е доста по-приемлив предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Настоява за елиминация, която по план трябва да се състои след срещата ми със семействата на участничките. Колкото по-скоро, толкова по-добре, ако питаш него.

Не знаех, че отстраняването на някое от момичетата беше част от графика на тържеството по случай Хелоуин. Очаквах просто едно зрелищно парти. Тази идея ме обезпокои леко, макар и да си казвах, че нямам причина за безпокойство. Не и след снощния ни разговор. Много пъти бяхме общували, но по-откровен момент не бяхме преживявали заедно.

Без да откъсва поглед от скиците, Максън заяви отнесено:

— Е, май е най-добре да продължа с обиколката си.

— Само толкова време ли ми се полага?

— Не се бой, скъпа. Ще се видим на вечеря.

Да — помислих си, — но на вечеря ще се видиш с всички ни.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

— Разбира се — отговори той и ми даде бърза целувка. По бузата. — Налага се да тръгвам. До скоро виждане.

Както се беше появил, така и изчезна… ненадейно.

 

 

Броено от неделя, до партито по случай Хелоуин оставаха осем дни и в двореца се вихреше бурна дейност.

С момичетата от Елита и кралица Амбърли прекарахме понеделнишката сутрин в дегустация на храни и подбор на празничното меню. Дотогава не ни бяха възлагали по-приятна задача. Същия следобед обаче Селест изчезна от Дамския салон за няколко часа. Като се върна към четири, заяви на всеослушание „Максън ви изпраща поздрави“.

Във вторник посрещнахме далечни роднини на кралското семейство, които прииждаха в града заради предстоящия празник. Сутринта на същия ден гледахме през прозореца как Максън дава на Крис урок по стрелба с лък в градината.

По време на храненията трапезарията гъмжеше от подранили гости, но Максън често отсъстваше, което важеше и за Марли и Натали.

С всеки изминал ден изпитвах все по-голямо унижение. Бях допуснала грешката да разкрия чувствата си пред Максън. Колкото и да ми се бе обяснявал в любов, не вярвах да проявява истински интерес към мен, щом първичният му инстинкт беше да прекарва повече време с други жени.

До петък вече почти бях загубила надежда. След заснемането на бюлетина седях пред пианото в стаята си и се молех Максън да ме посети.

Той обаче не дойде.

С настъпването на събота опитах да прогоня черните мисли от съзнанието си, тъй като сутринта трябваше да занимаваме наплива от гостенки в Дамския салон, а следобед да се явим на поредния урок по танци.

Слава богу, че семейството ми бе избрало музиката и изобразителното изкуство от занаятите на Пета каста, защото бях отчайваща танцьорка. Отстъпваше ми единствено Натали. И за да е пълен ужасът ми, Селест се оказа същинско въплъщение на грацията. Учителите често я молеха да помага на останалите момичета в салона, в резултат на което Натали едва не изкълчи глезена си, благодарение на злонамерения подход на Селест.

С типичната си змийска лукавост Селест обвини двата леви крака на Натали за несгодите й. Учителите й повярваха, а Натали обърна всичко на смях. Възхищавах й се, задето не позволи на Селест да я разстрои.

Аспен присъстваше на всички уроци. По време на първите няколко го избягвах, понеже не бях сигурна дали ми се общува с него. Носеха се слухове, че на човек можело да му се завие свят от промените в работните графици на стражите. Някои умирали да участват в тържеството, докато други си имали момичета вкъщи и щели здравата да загазят, ако ги видели да танцуват с някоя красавица, особено при положение, че пет от нас скоро щяха да са свободни и доста изгодна партия за брак.

Но тъй като това беше генералната ни репетиция, когато Аспен ме доближи достатъчно, че да ме покани на танц, не му отказах.

— Добре ли си? — поинтересува се той. — Напоследък ми се струваш доста умърлушена.

— Просто съм уморена — излъгах аз. Не можех да му споделям за любовните си несгоди.

— Така ли? — усъмни се той. — Аз пък си мислех, че ми предстои да чуя някоя лоша новина.

— Какво имаш предвид? — Да не би да знаеше нещо, което аз не знаех?

Той въздъхна.

— Ако се готвиш да ми кажеш, че трябва да престана да се боря за теб, не искам да слушам.

В интерес на истината дори не се бях сещала за Аспен през последната седмица. Съзнанието ми бе така погълнато от ненавременното ми признание и погрешните ми догадки, че не оставаше място за нищо друго. А какво излизаше? Докато аз се бях тревожила, че Максън ще ме изостави, Аспен се беше тревожил, че аз ще изоставя него.

— Не е това — отвърнах мъгляво, засрамена от себе си.

Той кимна, останал поне за момента доволен от отговора ми.

— Ох!

— Опа! — казах аз. Наистина не го бях настъпила нарочно. Опитах да се съсредоточа върху танцовите стъпки.

— Прощавай, Мер, но си окаяна танцьорка. — Аспен се подсмихваше, въпреки че едва ли беше приятно да те настъпят с токче.

— Знам, знам — признах си задъхано. — Влагам голямо старание, повярвай ми!

Подскачах из салона като сляп лос, но пък компенсирах липсата на грация с усърдие. Аспен, като един истински джентълмен, правеше всичко възможно да спаси положението, мъчейки се да следва моя ритъм, макар и в ущърб на музикалния. Такъв си беше — винаги трябваше да е моят герой.

В края на последната репетиция поне бях научила стъпките. Не можех да обещая, че няма да поваля някой гостуващ дипломат със спазматичните си ритници, а единствено, че ще дам всичко от себе си. Като се замислих по въпроса, ми се проясни защо Максън изпитваше колебания. Щях да го излагам при чуждестранните му визити, да не говорим при банкетите в двореца. Чисто и просто — нямах осанката на принцеса.

Въздъхнах и отидох да си взема чаша вода. Останалите момичета започнах да се разотиват, а Аспен ме последва.

— И така — подхвана той. Озърнах се наоколо, за да се уверя, че никой не ни гледа. — Стигнах до заключението, че щом не страдаш по мен, значи, страдаш по него.

Сведох поглед и бузите ми пламнаха. Колко добре ме познаваше само.

— И бездруго не бих се определил като негов привърженик, но ако още не е проумял колко си неповторима, то, изглежда, е кръгъл идиот.

Усмихнах се, забола очи в пода.

— А ако не спечелиш короната — какво толкова? Не ти е нужна, за да си пленителна. И знаеш ли какво… знаеш ли… — Докато се мъчеше да изнамери подходящите думи, аз събрах смелост да го погледна в лицето.

Очите на Аспен предлагаха хиляда различни завършека на изречението му и всеки от тях го свързваше с мен. Не беше загубил надежда. Познаваше ме по-добре от всеки друг. Бяхме си лика-прилика. Няколко месеца в двореца не можеха да заличат цели две години. Каквото и да се случеше, Аспен щеше да ми подаде ръка.

— Знам, Аспен. Знам.