Името Басра е известно на всеки читател на „Хиляда и една нощ“, тъй като действието на част от приказките на красивата и умна разказвачка Шехерезада се разиграва в този толкова прочут някога град. Басра, наричан по-рано също Басора или Балсора, е най-старият от разположените край Ефрат и Тигър халифски градове. Основан е през 636 година от Омар, за да съкрати връзката на персийците с морето, а по този начин и морския път за Индия.

По онова време при устието на реката — сега напълно пресъхнало — се е намирал древният град Тередон или Диридотис, който заради плодородието на своята околност столетия наред е бил считан за четвъртия рай на мюсюлманите. Той процъфтявал от Небукадиезар (Нувоходоносор II) до времето на македонските диадохи и за нас е специално известен още с факта, че през есента на 325 година (пр.н.е.) от делтата на Инд потегля насам с флота Неарх, приятелят от детинство на Александър Велики, и пристава тук в Тередон. Между този търговски център и Басра възниква конкуренция, от която тогава още младият халифски град излиза победител. Тередон запустява, навярно най-вече поради постепенното, но непрестанно затлачване на реката, докато Басра, в качеството на товарен пристан за предназначените за Багдад стоки добива такова значение, че Персийският залив бил наречен Морето на Басра.

Тъй като градът бил разположен в добре култивирана област и се намирал под особената протекция на халифите, достигнал не само голямо материално богатство, но и висока литературна слава. Тук се събирали най-известните поети и учени на мюсюлманския свят, най-вече след като прославеният Ибн Риса основал там едно от първите мюсюлмански висши научни учреждения. Значението на тази академия в интелектуален и духовнически аспект било толкова високо, че Басра получава благодарение на нея почетното име Кубет ел Ислям, Купола на Исляма. Но този блясък не траял дълго. Градът тръгнал към упадък от същата съдба, сразила неговия съперник Тередон — неумолимото пресъхване на реката, към което се добавили и крайно неблагоприятните политически условия. Сега Купола на Исляма се състои само от разположени сред руини бедняшки колиби и макар да представлява изходният пункт на предназначените за Арабия кервани, е почти без значение. Селището изгубва дори името си; то бива наричано сега Цобеир, съмишленикът на вдовицата на Мохамед Айша. Впрочем Стара Басра е интересна още по отношение на обстоятелството, че Мохамед като момче придружава вуйчо си Абу Талеб в едно пътуване насам и се запознава тук с един християнски монах на име Джерджис (Георгиус), който доста време се занимавал с него и обърнал внимание на вуйчото върху духовните заложби на племенника. Вероятно тук трябва да се търси коренът на християнските възгледи, чиито цветове толкова често можем да открием в Корана.

Басра сега е разположена на приблизително две мили североизточно от стария град. Само че който пристига тук в поетично приповдигнато настроение, създадено от „Хиляда и една нощ“, се вижда обкръжен от една толкова непоетична мизерия, че още в първия час пожелава да напусне възможно по-скоро арената на сладките приказки. Преди всичко градът не се намира досами реката, а на половин час от нея край застояла и поради това зловонна вода. Посетителят вижда само белезите на разруха; селището е основано върху блатиста почва, създаваща опасни миазми. Това дългогодишно гнездо на разни видове треска си е извоювало такава лоша слава, че примерно преместването на даден чиновник от Багдад в Басра бива считано като осъждане на сигурна смърт. Никой местен лекар не познава ефикасно средство срещу тази треска и тъй като и нашите лекарства се оказват безпомощни, то европеецът идва само за да си тръгне бързо отново. Населението, смятано през двайсетте години на поне шейсет хиляди души, сега^[1] едва ли възлиза и на една десета от него и ако тук нямаше Кут-и-Френги^[2] за големите морски параходи, осъществяващи връзка между Месопотамия и Индия, то скоро Басра напразно щеше да бъде търсена на настоящото ѝ място.

Макар да знаех много добре всичко това, бях дошъл с моя хаджи Халеф насам, за да посетя Стара Басра, след което, без ни най-малко да се задържаме, да прехвърлим Шат ел Араб и Карун и после да яздим по брега на Джарахи ил Аб’Ергун навътре в планините, през чиито проходи щяхме пък да търсим път за Шираз. Моите читатели знаят, че аз веднъж вече съм бил с Халеф в Басра^[3].

Ние още тогава имахме намерение да отидем до Персия, но се отклонихме по поклонническия път за Мека, а после бяхме съвсем възпрепятствани да осъществим това намерение. Преживяното в Стара Басра беше толкова интересно, че не ни се искаше да минем край тези места, без да ги навестим. След като се върнахме днес от тази езда, седнахме в кахвето^[4], разположено недалеч от митническата сграда. Бяхме оставили конете в тесния мръсен двор и чакахме салджията, който трябваше да ни откара на левия бряг на Шат ел Араб. Добрият човечец ни беше отказал и залъгал с обещание за по-късен превоз, тъй като преди малко бил откарал някой си дотам и сега трябвало порядъчно да се отмори. Тази загуба на време по една толкова глупава причина си беше за ядосване, но трябваше да се приеме спокойно, тъй като твърдоглавецът беше отхвърлил предложението ние самите да гребем, а той през това време да си почива, с обяснението, че си имал гребци и други не му трябвали. Но както всяка лоша работа си има и добра страна, то и в този случай щеше да се докаже, че забавянето щеше да има за нас добри последици. Да, то ни донесе една изненада, по-голяма и хубава от която изобщо не бихме могли да желаем.

Трябва да отбележа, че стените на кафенето, както впрочем и на митницата, бяха сплетени от тръстика. Имаше две помещения — едно голямо и едно малко. Ние седяхме съвсем сами в последното и можехме ясно да виждаме и чуваме през многобройните пролуки на тънката разделителна стена всичко, което ставаше и се говореше там. Досега се бяха появили и си отишли няколко души. Съдържателят седеше лениво на възглавницата си с угаснала лула на коленете и гледаше сънливо пред себе си. Младият сомалиец, грижещ се за обслужването на гостите, се бе заел да сваля и тъпче висящите по стената чибуци. Те бяха предназначени за обичащите тютюна клиенти. В помещенията беше много тихо, също и вън. Само от време на време чувахме високо команда, прозвучала от палубата на английския параход, който по свечеряване щеше да вдигне котва, за да отплава към Карачи и Бомбай. Ето че прозвуча приветственият глас на мощна корабна сирена. Идваше нов параход — дали отгоре, или от морето, не знаехме, защото не можехме да го видим. Този кораб ни донесе изненадата, за която преди малко споменах. Бяха минали едва десет минути от подаването на сигнала и вече чухме в кафенето да влиза нов гост.

— Сeлам! — поздрави той кратко.

— Селам алейкум! — отговори съдържателят с морен, равнодушен тон.

Ние изобщо нямахме причина да се интересуваме от посетителите на тази къща, но скуката от чакането ни караше да хвърляме по един поглед през пролуките на преградната стена на влизащите хора. Едва-що го бяхме сторили и Халеф понечи да скочи. Беше отворил уста за възклик на удивление, ала аз бързо му покрих устните с ръка, натиснах го към възглавницата и прошепнах:

— Тихо, кротувай, Халеф! Това е една изключителна среща. На мен също ми иде да се развикам от радост, но нека почакаме. Той е сам и много ми се ще да видя как ще се държи, след като не разбира ни арабски, ни турски.

Мъжът, за когото се отнасяха тези думи, беше персона, която щеше да привлече вниманието във всяко селище дори на Западна Европа, а да не говорим в това кътче тук на Ориента. Неговата фигура беше неимоверно дълга и кокалеста. Висок сив цилиндър увенчаваше тясната издължена глава. Една безкрайно широка уста с тънки устни се разтягаше напреко на пътя на нос, който беше достатъчно остър и дълъг наистина, но въпреки това издаваше намерението да се удължи още по-надолу, до брадичката. Ако отбележа своевременно, че този нос носеше белезите на разкрасявал го някога алепов оток, то вероятно сега вече ще отгатнете кой беше гостът на кафенето. Голият тънък врат стърчеше от широката, гарнирана и безупречно изгладена яка на ризата. Нататък следваше сива карирана вратовръзка, сива карирана жилетка, сиви карирани панталони, сиви карирани гамаши и прашни сиви боти. Около кръста му бе притегнат сив кариран колан, в който бяха затъкнати няколко револвера и ножа. От едното рамо до другия хълбок се протягаше тесен сиво-кариран патрондаш. На гърба висеше в сив кариран калъф една необикновено голяма пушка, а в ръката си той носеше друга, по-малка, която също беше пъхната в чохъл на сиви карета.

Сивокракият мъж се отправи вдървено и с достойнство към една от лежащите до стената възглавници, за да седне на нея с подгънати по ориенталски маниер крака, но от липса на упражнение и от непохватност изгуби равновесие и здравата се изтърси, разтворил широко крака, до нормален за европееца седеж.

— The deuce!^[5] — изруга той ядосано, но тутакси бе споходен от по-добър ум и извика заповедно на сомалиеца думата: — Чибук!

Източно-африканският юноша взе една от натъпканите лули, тикна мундщука в устата, сложи едно въгленче върху тютюна, смукна да го разпали и подаде чибука на чужденеца с грациозен поклон.

— Ханзър!^[6] — нахока го гостът и изби лулата от ръката му, от което тя отлетя пред нозете на съдържателя.

Този схвана причината за това странно тук поведение и обясни на никотиновия Ганимед:

— Чужденецът е ингилиз и не иска чибука от устата ти. Той сам ще си запали тютюна.

Наставен по този начин, сомалиецът отиде да донесе друга лула и нов въглен. Англичанинът посегна чевръсто и дръпна няколко пъти. Но ето, че носът му се възпротиви с енергично движение и в резултат втората лула отлетя при първата.

— Какво има? — попита съдържателят. — Защо хвърли и този чибук?

— Духан^[7] негоден! — отговори запитаният.

— Ти приказваш за тютюна, но не те разбирам. Какво означава другата дума?

— Духан баттал! — гласеше сега изцяло на арабски отговорът.

— Нямам по-добър. Ако не ти харесва при мен, можеш да си вървиш!

— Кахве! — нареди след това гостът, оставайки спокойно на мястото си.

Сомалиецът отиде до постоянно горящия мангал, приготви една чаша и му я занесе.

Ингилизът го помириса, отпи за проба една глътка, лисна после чашата и извика с жест на погнуса:

— Кахве баттал!^[8]

— Ако не ти харесва, можеш да си вървиш! — рече съдържателят с ориенталско равнодушие, но прибави предпазливо: — След като си си платил!

— Каддаиш тамано?^[9] — осведоми се англичанинът.

— Ишрин каруш (Двайсет пиастъра).

Това всъщност си бе чисто завличане и беше като наказание за оскърбителното поведение на госта. Този измъкна невъзмутимо една монета от джоба и я подхвърли. Сомалиецът я вдигна и отнесе на съдържателя. Когато последният понечи да върне, англичанинът махна с ръка, че не иска ресто. По удивените лица на другите двама можеше ясно да се разбере, че отказаният остатък беше значителен.

Аз никак не се учудих на тази щедрост, която се бе превърнала във втора природа на моя стар, храбър Дейвид Линдсей. Линдсей… е, сега вече издадох кой беше сивокарираният чужденец! Да, можете да си представите нашето учудване и радостта ни да видим така неочаквано тук лорд Линдсей! Знаех, че от години не се е прибирал в своята Стара Англия. Той постоянно пътешестваше и ми беше писал последното си писмо преди четиринайсет месеца от Кейптаун. Накъде възнамеряваше да се насочи оттам, не бе споменал. И ето, че днес се вмъкна ненадейно тук — със съвсем същите странни обноски, както го бях видял за пръв път навремето в Маскат, и то пак в едно кафене!^[10]

Но много повече от тази среща ме удивяваше неговият език. По онова време ние много дълго бяхме яздили из разни райони на Ориента и също за дълго бяхме спирали тук и там, така, че едно приспособяване към съответните езици и обичаи бе нещо, което действително се разбираше от само себе си. Но на „истинския инглишман“ дори и на сън не бе минало през ума да усвои поне нещичко от привичките и говора на хората, с които общувахме. Понеже беше англичанин, мислеше, че във всяко отношение трябва на всяка цена да бъде англичанин, и не си даваше ни най-малко усилие да съхрани в паметта си някоя турска, арабска, кюрдска или персийска дума. Че разбираше и говореше немски, можеше да бъде наречено чудо, ако тези познания не му бяха втълпени още в детството от един немски сродник по майчина линия. Той хранеше непоклатимото убеждение, че дори и в най-затънтената и непозната точка на земното кълбо може лесно и безпроблемно да се движи с английско поведение и изключително с английския език, и беше на мнение, че и най-малкото отклонение от този навик ще означава оскърбление за неговата нация. Тази едностранчивост често ни бе създавала неудобства от изключителна степен. Когато се движиш с придружител, който не познава и не разбира езика и порядките на страната, сред полуцивилизовани племена и при това често имаш нещастието да изпадаш в опасни положения, то изцяло от само себе си се разбира, че присъствието на един такъв спътник, та бил той и най-добрият човек на земята, не само ще те спъва и ще ти пречи, но при определени обстоятелства може да стане дори фатално. Само че това Линдсей никога не би искал да съзнае, и вие можете да си представите моето удивление, когато тук, в Басра, изведнъж чух, че той от невиделица се е научил не само да разбира арабски, но и — много неправилно още, наистина — да го говори!

Той явно години наред, и то с голямо прилежание, се бе занимавал с този език. А това, което ме удивляваше, бе фактът, че го бе сторил и не бе сметнал, че хвърлените усилия са безполезно прахосани. И друго обстоятелство ме караше сърдечно да се радвам на езиковото му умение. Ако той тръгнеше да язди с нас до Персия, където арабският върви наред с официалния език на страната, за нас, и особено за мен, щеше да е голямо облекчение да нямаме при себе си човек, който поради липса на езикови познания не може да се представя за местен жител, и на когото следователно, както бе по-рано случаят с Линдсей, да се налага да превеждам всеки разговор и да обяснявам по-важните събития. Защото не подлежеше на никакво съмнение, че той щеше да язди с нас. Намеренията и плановете, които го бяха довели до тези места, можеха да бъдат каквито си щат, но веднага щом ни видеше, той щеше да зареже всичко друго, за да се присъедини към нас — бях убеден в това. Линдсей обичаше необикновеното, дори опасността, и беше привързан към мен с такава сърдечна, искрена симпатия, че съвсем определено щеше да се откаже от всяко досегашно вдъхновение за пътешествие, за да може да бъде с нас.

Ако искам да бъда откровен, трябва да кажа, че от неговото придружителство трябваше да се очакват някои затруднения, но, от друга страна, той притежаваше множество положителни качества, които предостатъчно щяха да компенсират тези, така да се каже, неизбежни неприятности. Лордът беше много храбър и изключително хладнокръвен мъж и притежаваше връзки, които можеха да ни бъдат само от полза. Аз не принадлежа и с една артерийка към онзи род хора, които охотно се възползват от състоятелността на други за извличане на собствена облага, но при всички случаи е по-приятно да имаш за спътник материално подсигурен човек, отколкото някой, дето три пъти ще обърне извадения пфенинг, за да го пъхне после отново в джоба. В това отношение ние имахме в лицето на Линдсей един извънредно ценен другар, чиято щедрост за някой друг на мое място вероятно щеше да представлява един добър източник на доходи. И накрая, не бива да забравяме и това, неговата оригиналност беше навремето за нас един никога непресъхващ извор на трайно развеселяване и следваше да се очаква, че сега отново ще имаме възможност да черпим от него.

Видяхме, че той, макар съдържателят на два пъти вече да го бе приканил да си върви, невъзмутимо стоеше на мястото си. Размишляваше над нещо — вероятно над това какво да поръча и консумира, защото за него, въплътения джентълмен, бе фатално да седне в някой локал, без да направи порядъчна сметка. Най-сетне го осени някакво хрумване и той поиска:

— Франк кахве!

Под франк кахве или франк кахвези (франкско кафе) се разбира шоколад.

— Нямам — отговори съдържателят.

— Какао!

— Не знам какво е това.

— Шери!

— Не разбирам.

Линдсей отвори уста в широка прозявка. Беше му доскучало, че не получи каквото поиска, а носът му надникна дълбоко в зейналата под него, обрамчена от едри здрави зъби дупка дали пък няма да се появи някое изпълнимо желание. И ето че то не закъсня.

— Шербет! — прозвуча избавителната дума.

Сомалиецът побърза да поднесе поискания плодов сок с подсладена вода и му бе подхвърлен такъв щедър бакшиш, че лицето му просия от радост и той благодари с три дълбоки метана.

Линдсей поднесе напитката до устата и я опита. Види се, хареса му, защото направи после по-голяма глътка. Когато сне съда, погледът му падна вътре. Очите му из един път станаха двойно по-големи, лицето възприе израз на ужас, а носът се вирна от страх.

— The devil!^[11] — извика, отдалечавайки максимално шербета от себе си. — Та тук има един… един… един… как се казва снеил^[12] на арабски?

— Пак не знам какво искаш да речеш — отговори съдържателят. — Нещо в шербета ли има? Покажи! Искам да видя какво е.

Станал услужлив от щедростта на Линдсей, той скочи, взе напитката от ръката му и видя сега същото, което бе видял и ингилизът. Само че не се стресна от него, а каза по-скоро със спокоен тон:

— Една баццака^[13], една нищо и никаква баццака, не кой знае колко по-дълга от средния ми пръст! Аллах я е създал също както е създал и нас, какво има тук за ужасяване! Би било жалко, много жалко за шекера. Ще накарам да ти бъде донесен друг шербет.

Той извади охлюва, хвърли го, изпи течността до последната капка и си седна пак на мястото. Когато сомалиецът донесе после друг съд, Линдсей му даде да разбере с много решителен жест, че изобщо не иска да види нещото в него, камо ли пък да го пие. Кафявият юноша сметна за световноисторическа необходимост сам да си подслади душицата с отказаната напитка, след което разпити с босия си крак охлюва и се оттегли триумфиращо при кафеджийския си огън. Линдсей пък направи физиономия, сякаш бе вместил в себе си цялата неутешима мирова скръб на страдащото човечество, а носът му, който със своите пориви се намираше, както е известно, в постоянно съответствие с чувствата на господаря, провисна съвсем побелелия връх. Тази двойна опечаленост направи на съдържателя толкова дълбоко впечатление, че той попита напълно изведения от вътрешното си равновесие джентълмен:

— Да не би да ти стана лошо? В такъв случай ще те посъветвам да удариш една араки (ракия).

— Араки? — трепна Линдсей. — Да, искам една араки, ама да не е малка!

— Тя ще е толкова голяма, че и аз ще мога да пия редом с теб.

— Благодаря! Ако искаш да пиеш и ти, накарай да ти донесат отделно!

— Също така голяма като твоята?

— Да.

И сега прозвуча гласът на „чашника“:

— За мен също една?

— Нейсе.

— Също толкова голяма?

— Да.

„Гарсонът“ донесе стомната с ракията, наля три доста големи глинени чаши и ги раздаде по общоприетото правило „на мен една, на теб една и на него една“. Линдсей беше този път достатъчно предпазлив първо да погледне до дъното на чашата. Като не откри нищо от рода на баццака, отпи глътка, после втора, че и трета. Страните му се загладиха, сърдечната мъка изчезна от неговите дълбоко опечалени преди това черти, а гласът му прозвуча съживено, когато изрази похвалата:

— Араки е добра, много добра!

Това бе знак за носа да се изправи отново и да зачерви върха в прелестна свежа окраска. Виждайки това, съдържателят изпи, изпълнен с разбиране, чашата си и заповяда на подчинения да я напълни пак. Оня мигновено откликна на заповедта и както се очакваше, след господаря се погрижи повторно и за себе си. Линдсей забеляза това с доволна усмивка, макар добре да знаеше, че той ще плаща. Той подкани двамата да пият колкото искат. Може би таеше отмъстителното намерение да ги насади заради охлюва в едно съвсем немюсюлманско опиянение.

Съдържателят, изучил явно обстойно въздействието на ракията, се почувства подтикнат от добротата на госта да направи следното доверително съобщение:

— Ти си ингилиз и не познаваш значи законите на исляма. Но може би знаеш, че насладата на виното за нас е забранена. Ама ракията не е вино. Ракията е Мах ес Сахха^[14] и ето защо хората имат обичай да я пият за доброто здраве на дарителя. Та позволи, значи да кажа: Сиррех махаббехтак! (За твое здраве!)

— Сиррех Махаббехтак! — побърза да каже също сомалиецът и изпразни като кафеджията чашата си.

После и двете бяха отново напълнени.

Тези двама мюсюлмани имаха гърла на ирландски моряци! Аз не мога да понасям ракията, а още по-малко този припрян начин на пиене, но както се установи по-късно, тази ракия беше изпита не само за здравето на Линдсей, но и за нашето. Същевременно инглишманът, който само от време на време сръбваше, много добре си беседваше с двамата пиячи. Той и в арабския запазваше навика си да говори както на матерния си език късо и насечено, а пък те ставаха все по-разговорливи и му разказаха куп неща, които изобщо не можеха да го интересуват. Той обаче с внимание ги слушаше — навярно за езиково обиграване. В хода на разговора бе спомената също издигащата се наблизо митническа сграда и работещите в нея служители. Това доведе приказката до данъците, митата и накрая до контрабандата. Контрабандата е една, може би за всекиго интересна тема и ето как Линдсей сега стана още по-внимателен. Съдържателят забеляза това и му разказа, подведен от ракията, разни тайни, от които излизаше, че знае за този забранен занаят повече, отколкото би трябвало да може да каже. На сомалиеца ракията бе подействала приспивателно, докато съдържателят ставаше все по-оживен. Той се хвалеше, че стига да искал, можел къде-къде повече да каже и разкрие и даже прибави, протягайки ръка:

— Виж този пръстен на пръста ми! Той е ням, ама ако имаше уста, щеше да може да ти съобщи тайни, за които ти хабер си нямаш!

От само себе си се разбира, че при споменаването на пръстена аз целият се обърнах на слух. Пръстенът на силлан ли беше той? Не бях насочвал вниманието си към ръцете на този мъж. Халеф също слушаше с голямо напрежение. За да не му се изплъзне нито дума, той се прибута толкова близо до плетената стена, че тя се раздвижи с шумно пращене. Линдсей го долови и попита съдържателя:

— Има ли някой там? Чувам шум.

— Аллах в’ Аллах! — отговори кафеджията. — Там има двама непознати мъже, които пият кафе. Съвсем ги бях забравил. Конете им са в двора, такива ценни животни никога не съм виждал.

— Но не раджи пак^[15]! Искаш ли да ги видиш?

— С голямо удоволствие.

— Тогава ще ти ги покажа. Ела!

Те станаха и излязоха. Един ценител на коне като Дейвид Линдсей не можеше да пропусне гледката на чистокръвна арабска раса!

— Сихди, какво ще кажеш за това голямо чудо? — попита сега Халеф. — Нашият ингилиз е тук! Какви очи ще облещи, като ни съгледа!

Още преди да съм успял да отговоря, откъм вратата прозвуча възбуденият глас на Линдсей:

— Трябва да видя мъжете, непременно да ги видя! Едното седло познавам, познавам съвсем точно. В коня може да се бъркам, но той прилича на великолепния Рих^[16], един жребец, който аз…

Запъна посред изречението. По време на тези думи беше преминал с дълги бързи крачки и съдържателя подире си през предното помещение и бе застанал сега на вратата. Видя ни да седим един до друг. Невъзможно ми е да опиша физиономията му, напълно невъзможно! Той стоеше, вцепенен от изненада, като стълбовидна статуя. Устата му зееше, очите бяха широко разтворени, не трепваше клепач, мигла не помръдваше.

— Сър Дейвид — поздравих го аз и станах, — welcome^[17] отново в милата стара Джезирех^[18]! Кой би го допуснал!

— Да, добре дошъл, мистър инглишман! — обади се и Халеф, щастливо измъкнал от паметта си тези две думи. И изравяйки още няколко, прибави: — We are^[19] вцепенихме от радост, като те видяхме да идваш, почти също така, както ти сега стоиш пред нас. Направо от твоята native country^[20] ли идваш? Или Аллах те доведе при нас от някоя друга страна?

Личеше му на дребния хаджи, че е безкрайно горд от тези няколко случайно дочути по-рано английски думи. Сега Линдсей започна да се размърдва. Пристъпи крачка по крачка до мен, вдигна ръце, разпери ги и ги обви после около мен, но без думица да произнесе. Онемял от тази проява на чувства — истинската радост докосва дълбоко, много дълбоко, — аз притиснах скъпия човек здраво към сърцето си.

Тогава магията се разтури, той възвърна отново говора си и каза с най-мекия тон на своя глас:

— Мистър Кара, вие сте тук, вие? Казвам ви, тази среща ме удари във всички крайници. Направо съм склонен да заплача, толкова съм радостен, толкова радостен! Това е наистина ученически номер, дето ми го отиграва моето старо сърце!

— Оставете го на волята му! Моето също има желание за такива номера. Струва ми се, че като едното нищо ще се запремята презглава.

— Но пък на него ще му подхожда, защото е много по-младо от моето, което изобщо не съм считал способно на такава сантименталност. А тук е и Халеф, могъщият шейх и тиранин на хаддедихните! Но с него трябва да говоря на арабски!

Сега бе удоволствие да се наблюдава лицето на англичанина. Преди малко неговият нос се бе смръзнал от изненада над широко отворената уста; сега в него отново се вля живец. Както очите на господаря заблестяха, страните се оживиха и мимиките се редуваха в богата гама, така и носът получи отново цвят и прояви бодрост в движенията, което можеше да накара всеки, невиждал подобно нещо, да прихне от смях. Заговореше ли господарят с Халеф, то и носът се навеждаше към страната, където стоеше хаджията. Обърнеше ли се онзи към мен, той също „кръшваше“ насам. Засмееше ли се първият, вторият изпадаше във весели конвулсии, а придадеше ли Дейвид на радостта си дълбокомислен, сериозен израз, той (носът) оставаше заслушан в религиозно смирение. Съдържателят, който присъстваше на тази сцена, не ни удостояваше с поглед, а имаше очи само за тоя феноменален нос, който бе винаги съгласен с мислите и чувствата на своя притежател, а не като други носове да си позволява сегиз-тогиз фриволни настроения или катарални чудатости. Само веднъж си бе разрешил навремето против неговата воля една екстравагантност, като си лепна Алепов оток, ама и хубаво си го бе получил и за наказание му остана спомен за цял живот.

По време на първата възбуда от срещата особеностите на лорда някак си не бяха се проявили, но веднага щом той само донейде възстанови вътрешното си равновесие, откъслечният му начин за изразяване пръв встъпи в правата си. Още не бяхме седнали, когато ми каза:

— Всъщност е празник, голям празник днес. Искам да направя предложение.

— Какво? — попитах и аз сега.

— Да го отпразнуваме, непременно да го отпразнуваме.

— С какво?

— С питие за „добре дошъл“.

— Тук, където не можеш получи нищо?

— Нищо? Голяма заблуда. Имам идея, изключителна идея.

— Бих желал да я чуя!

— Или грог, или пунш. Араки има, вода, захар и огън също. Лимони съдържателят ще достави. Съгласен?

— Да, но само при условие, че ние сами ще го приготвим!

— Естествено! Ще се направя на готвач. Една баццака ми стига, друга не желая. Навярно си видял?

— Да.

— И се смя?

— Малко.

— Пфу! Беше отвратително! Ще го помня до края на живота. Но сега пуншът!

Той се обърна към съдържателя и научи, че може да има всички необходими за желаната напитка съставки и също сам да я свари. Идеята да греем грог тук, в Юга, всъщност беше щура, но я реализирахме. Докато Линдсей се проявяваше в пълното си великолепие като кухненски шеф, а сомалиецът му оказваше необходимата помощ, съдържателят зяпаше, седнал на възглавницата си, с професионално любопитство. Аз насочих внимание към ръцете му и наистина забелязах някакъв пръстен. Беше от сребро, а и плочката като че бе осмоъгълна, но от това разстояние не можех точно да я различа. Трябваше да изчакам удобен случай за приближаване до ръката.

Грогът беше готов, но нямаше стъклени чаши. Кахведжията стана да измъкне някакви други подходящи съдинки. Донесе от един сандък гледжосани чаши и аз бързо пристъпих да ги поема. Ето как успях незабелязано да огледам пръстена. Да, плочката имаше осем ъгъла и носеше познатите знаци — едно „са“, свързано с „лам“, над които стоеше знак за удвояване. Мъжът, следователно членуваше в тайната лига, беше силл.

Лордът отлично се справи с напитката. Със свойствената си щедрост той предостави също на съдържателя и сомалиеца техния дял и като видя как се въодушевиха от непознатата досега за тях наслада, им позволи да си сгреят за негова сметка нова доза. Как се прави, бяха видели. А ние се отправихме към малката стая, за да не бъдем смущавани от евентуални клиенти. Веднага щом се настанихме там, Линдсей удари една голяма глътка и каза за мое най-голямо задоволство, но и със своеобразния си суховат маниер, който ще опитам да възпроизведа в превод:

— Трябва да ви задам най-напред една гатанка. Искате ли да я отгатнете?

— Аз не — отговори Халеф бързо.

— Защо?

— Защото Аллах не е дарил моя дух с достойнства и душата ми с извисеност, за да диря ненужно тепърва нещо, което друг вече знае и може значи веднага да ми каже.

— Хубаво! А ти?

Въпросът бе отправен към мен. Лордът се обърна към мен на „ти“, понеже говореше арабски.

Аз отвърнах:

— Налага ли се всъщност да отгатвам? И защо да си задаваме загадки, когато вероятно можем да разговаряме за по-добри и полезни неща?

— Загадката е също необходима, но навярно неразрешима. Твърде трудна.

— Ее, тогава нека я чуя!

— Добре! Тя гласи: Откъде идвам?

— Това не е загадка, а само въпрос.

— И така ме устройва. Но можеш ли да му отговориш?

— Не, защото не съм всезнаещ.

— Well! Тогава ще кажа и аз. Бях при теб.

— При… мен…? — попитах учудено.

— При теб, което означава в твоето жилище.

— Кога?

— Наскоро.

— Значи идваш от Германия?

— Yes.

— Това е интересно! Търсил си ме там?

— Yes.

— С определено намерение?

— Естествено! Исках да пътувам с теб. Последното ти писмо ми беше препратено от Кейптаун. В него пишеше, че възнамеряваш да отидеш при Халеф и до Персия. И на мен се прииска да видя отново Халеф, да тръгна за Техеран, Исфахан, Шираз. Когато пътуването ми свърши, отидох в Германия. Исках да те подбера, но ти беше вече заминал.

— Аха, сега отгатвам! Ти си тръгнал незабавно след мен?

— Не точно. Нали не знаех пътя ти. Глупав тип, хазяинът ти. Не можеше да ми каже, какъв търнокоп!

— Той не е мой довереник!

— Well! Трябваше да хвана свой път: Виена, Триест с железницата; Триест, Суец, Бомбай с кораб; Бомбай, Бушир^[21], Багдад отново с кораб; после да търся хаддедихните и да питам за теб.

— Та това е един изключително дързък план!

— Дързък? Pshaw!^[22] — каза той пренебрежително.

— Да, да, дързък! От Багдад до хаддедихните, чиито пасища тепърва трябва да се търсят, е опасен път.

— Не съм дете!

— Знам, но дали си мъж, или дете, опасността все пак си е налице. При всички случаи е щастие, че се срещнахме тук по един толкова необикновен начин!

— Well! Параходът акостира тук за пет часа. Напуснах борда, защото там е твърде скучно.

— Е, да, тук, в кахвето на араки и баццака е къде по-забавно!

— Стига, моля! За охлюва не желая да чуя нито дума. Вие сте на път?

— Да.

— За Персия?

— Да.

— Well! Тръгвам с вас!

— Мисля, че искаше да отидеш до Багдад и после до хаддедихните!

— Не разправяй тъпи вицове! Напротив… аа, разбирам… не попитах дали ме искате. Ще наваксам следователно. Мога ли да дойда с вас?

— Да. — отговорих в желаната от него лаконичност.

— Кой е първият персийски град?

— Шираз.

— Кога тръгвате оттук?

— Сега, след малко, веднага щом дойде салджията.

— Салджия? Хм! Чакайте! Ей сега се връщам.

Той скочи и тръгна толкова бързо, че изобщо не намерих време да го питам къде се кани да върви. Много вероятно до своя параход, за да прекъсне пътуването и вземе багажа си.

— Сихди, той реже изкъсо. — ухили се Халеф. — Първо, почти не пита дали ще пожелаем да го вземем с нас. Кой знае дали щеше да стигне до хаддедихните, ако не ни беше срещнал! Не вярва в опасностите, които дебнат от двете страни на този път. Кажи ми искрено, ще ти е приятно ли да го вземем с нас?

— Ако искам да бъда честен, ще призная, че съм свикнал да имам при себе си само теб.

— Благодаря, сихди! Ще ми се да си беше останал в своята native country.

— Не исках да го кажа в този смисъл. Трябва да вземеш предвид, че той е много знатен господин и неговото приятелство е едно много почтено отличие. Също така достойнствата на неговия дух и неговото сърце са високо оценими и което е най-важното, аз го обичам. Признавам, че при неговото съпътствие ще възникнат някои неща, които и без него вероятно биха се случили по друг начин. Често ще трябва да се съобразяваме с него и неговите особености, но всичко това ще се компенсира от отличните качества, които са му извоювали нашето уважение и симпатия. Та като претеглям всички „за“ и „против“, ще кажа, че ще е все едно дали ще бъдем двама или трима.

— Като говориш така, съм склонен да се примиря с факта, че няма да бъда единственият ти спътник. Я чуй, сихди, какво благочестиво въздействие има вашата араки с гореща шекерна вода!

Съдържателят вън припяваше едно непрестанно „Аллаху, Аллаху, Аллаху!“ той подражаваше сякаш на виещите дервиши, а верният източно-африканец прибавяше с креслив фалцетен тон какви ли не глупости. Това бе раздиращо ушите и късащо нервите кресчендо, но тук при съединените води на Ефрат и Тигър „шат-ел-арабски“ красиво!

Когато съобщих сега на хаджията, че съдържателят носи на пръста си пръстена на силлан и следователно принадлежи към тайното братство на „Сенките“, той каза бързо:

— Позволи тогава да си надяна и аз моя пръстен и да оставя този мъж „случайно“ да го види! Много ми се ще да знам как ще реагира и какво ще каже.

— Хмм, с тези пръстени не бива да си играем, драги Халеф!

— Това го знам добре, ама нали чуваш, че е фиркан. Значи не съществува опасност, защото, когато изтрезнее, няма да помни нищо. Може би ще узнаем нещо.

— Това действително е възможно. Само че аз не бива да се представям за силл, защото преди малко той слуша разговора ни и следователно знае, че съм европеец.

— Та няма ли да е достатъчно, ако аз говоря с него? Мен не може да ме сметне за франк.

— Ако бъдеш предпазлив, да, става!

— Ще бъда, сихди. Позволяваш ли?

— Добре, аз също мисля, че работата е съвсем безопасна за нас, а и не искам да ти развалям удоволствието. Той е в пияно състояние, пък и бездруго не би могъл да ни навреди, защото нали още днес ще напуснем града, а после ще прехвърлим границата. Но ако кажеш, че си силл, то той не бива естествено да помисли, че аз или Линдсей като твои спътници знаем нещо за това. Разбрано?

— Да. Аз ще действам така, сякаш наистина съм член на този съюз. Кога да отида при него? Сега?

— Не, а едва когато се върне Линдсей. Сега би направило впечатление, че си ме оставил и бръщолевиш зад гърба ни с него неща, които не бива да зная.

— Надявам се, ингилизът скоро ще дойде, защото ако салджията се появи, трябва да сме готови за тръгване, иначе ще се наложи още веднъж да се отмори. Ти имаше ли си понятие, че Линдсей ще те потърси в родината ти?

— Не. Не ме е уведомявал за това. Аз му писах, че имам намерение да отида до Персия и да те взема със себе си. Така у него се е пробудило желание да се присъедини към нас. За него се е разбирало от само себе си, че ние ще бъдем съгласни с това. Такива господа винаги вярват, че всичко, което говорят, вършат или искат, ще бъде приемано от другите хора като закон. Той знае жилището ми, което държа дори когато съм с години на пътешествия из чужбина, и е отишъл, за да ми каже, чисто и просто, че ще ме придружи. Тъй като аз вече съм бил заминал, той е отпътувал по най-късия път, или по-точно по най-бързия начин, за насам да ме търси. Изобщо не му е минало през ума да се запита дали ще ми е приятно или не. Общественият живот на всички страни и народи си владее от един параграф, който гласи: „Никога не обезпокоявай знатни хора!“ ако не го знаеш, си го отбележи!

— Не го намирам за нужно, защото като върховен шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, аз нали също се числя към най-знатните личности от изгрев до залез слънце, така че никой английски лорд не бива да си въобразява, че стои по-високо от мен, свободния и неограничен повелител на свободни мъже. Аз следователно самият принадлежа към онези лица, които никога не бива да бъдат обезпокоявани. Комуто Аллах е дал високия и безценен дар да владее такова мнозинство от храбри бедуини, той може спокойно да застане до страната на кайзери, крале и разните там най-висши регенти и аз съм убеден…

Тук го прекъснах с някаква забележка, защото, когато се впуснеше в тази тема, човек трябваше бързо да му пререже словесната нишка, иначе щеше да я размотава до безконечност. Вярно, той ловко отмина подмятането и отново улови нишката, но за щастие Линдсей се върна и Халеф бе принуден за свое съжаление да се откаже от темата за своите неизброими достойнства. Тъй като лордът дойде точно както бе тръгнал, изключвайки преметнатата през ръката пелерина, аз го попитах за багажа му.

— Багаж? — отговори той. — Нямам такъв.

— Наистина ли?

— Yes. По-рано бях толкова глупав да мъкна с мен цял куп вещи и въпреки това да се считам за истински пътешественик. От теб обаче видях как трябва да го прави човек. Постъпих по същия начин. Костюм, пелерина, оръжия, пари, повече нищо.

— Ами как стоят нещата с коня?

— Нямам.

— В такъв случай трябва да купим оттук.

— No!^[23]

— Не? Защо? Басра експортира коне за Индия. Тук следователно имаш чудесна възможност да попълниш липсата.

— Не желая оттук; искам персийска раса; да пробвам веднъж и нея. Ще купя значи едва след границата.

— Не става. Та нали не можеш да крачиш редом с нас. А и дори да ти се дощеше да си позволиш тази чудатост, не би издържал. Пътят през планините е дълъг и много труден.

— Кои планини?

— Планините на Хузистан.

— Хузистан? Нямаме никаква работа с Хузистан!

— Как така?

— Изобщо няма да яздим.

— Кой го казва?

— Аз. Ще пътуваме.

— Ще пътуваме? С какво? Тук пощенски коли няма.

— Лоша шега! Ще пътуваме с кораб.

— Аа… тъй ли?!

— Yes. Вън лежи един параход. Отплава привечер за Бомбай. Ще ни свали в Бушир.

— Кой го казва? — попитах отново.

— Аз — отговори той. — Вече платих три места. Говорих с капитана. Всичко е уредено!

— Кой те натовари с тая работа?

— Натовари? — попита той, извиси глава, сбърчи чело и ме погледна удивено събрал вежди. — Не смятам, че се нуждая от специално пълномощно, а мисля, че постъпих съвсем правилно! Нима не искате да пътувате с кораб до Бушир?

— Не.

— Well, трябваше предварително да го зная!

— Можеше да го узнаеш, ако ни беше питал!

— Yes, правилно. Но сред спътници човек не държи точна сметка за тези работи. Понеже местата са платени, ще плаваме.

— Нещата наистина ли са така предрешени, както го мислиш?

— Yes.

— А ако не се съглася?

— Невъзможно. Ще бъде оскърбление за мен. Какво ще каже Халеф по въпроса?

— Аз правя онова, което прави моят сихди — отговори дребният хаджи.

— Well, значи плаваме. Нали не бива ненужно да плащам!

И тъй като ме погледна въпросително при тези думи, отговорих:

— Добре, значи тръгваме с парахода за Бушир. Пътят оттам до Шираз също е доста интересен. Ако искаш да говориш със съдържателя, Халеф, сега му е времето.

— Да, отивам — кимна той — и ще се държа така, че да получа одобрението ти, сихди. Знаеш, че не приказвам врели-некипели!

Да, знаех го действително. Да постъпи безразсъдно, за него не представляваше никаква трудност, но затова пък притежаваше толкова по-голям майсторлък в употребата на езика. След като се отдалечи, аз дълго време бях гледал мълчаливо пред себе си. Линдсей попита на английски:

— Защо не говорите? Сигурно имате лошо настроение? А?

— Моля, настроения нямам никога!

— Но откъде тогава това лице и тези очи? Бих се обзаложил, че имате нещо против мен.

— И действително бихте спечелили облога. Но това не е „настроение“. Аз изобщо не понасям капризни хора. Ако нещо ме вкисва, си го свалям открито и честно от сърцето и всичко се оправя.

— Well! Сваляйте го тогава! Какво е то?

— Този въпрос всъщност е излишен. Вие би трябвало и без дума да ви казвам да знаете какво имам против вас.

— Но все пак не мога да си представя. Дали защото взех места за кораба?

— Естествено!

— Но вие се съгласихте без разправия!

— Имах си две причини. Първо, местата бяха платени, нямаше да ви върнат парите и следователно нещата не можеха да се променят. И, второ, не исках да ви излагам пред Халеф.

— Да излагате? Охо! Това е доста силна дума, мистър Кара!

— Но вярна. Считам за необходимо помежду ни да се създаде яснота. Не обичам някой да се разпорежда за мен без мое знание. Не съм нито лакей, с когото господарят разполага според желанията си, защото му плаща, нито марионетка, на която кукловодът дърпа конците. Искам да бъда питан. Това трябва веднъж завинаги да си отбележите!

Той изтегли вежди нависоко, чието движение удивеният нос тутакси последва, и попита:

— Трябваше да дойда първо тук, за да помоля като някой хлапак за разрешение?

— Това са много неподходящи думи, сър Дейвид. Вие познавате моя маниер на пътуване. Аз не се движа по широко утъпкани и безопасни пътища, защото не искам да изпълвам книгите, които пиша, с известна, тривиална информация, а да разказвам само това, което самият съм преживял, проучил и видял. Аз не съм от субвенционираните господа, които под закрилата на висши инстанции се движат по удобни шосета с предизвикваща сензации свита, а като се върнат после в родината, наизустяват някоя сказка, за да обикалят от град на град и просят пари. Аз пътувам, за да търся навсякъде — в девствената гора, в степта, в пустинята, в живота на презрените и угнетените, в сърцата на така наречените диваци — следите на Бога, отличителните белези и доказателства на извечната любов и справедливост, защото моите книги под формата на пътеписи трябва да бъдат проповед за любовта към Бога и ближния. Ето защо вървя по мои собствени пътища и се движа по собствена система; живея и пътувам от собствени средства; след Божията закрила разчитам на собствените си сили и не допускам да ме дирижира друга воля, освен моята собствена. Който се присъедини към мен, трябва да се съобразява с тази моя особеност, иначе не ми е необходим. Аз не желая да съм насочван от юздата кон, а да бъда ездач, и който вярва, както вие преди малко, че чрез fait accompli^[24] ще може да ме направи безволев и подчинен, нека не провежда повторно този експеримент — ще остане измамен! Свикнал съм да действам самостоятелно и никога няма да позволя дори на най-добрия си приятел да се разпорежда без мое разрешение за мен.

Линдсей беше направил много смутена физиономия. Бръчките по челото му отдавна вече не образуваха високи дъги. Беше свел глава, а толкова гордо извисеният преди това нос се бе смъкнал в дълбоко разкаяние.

— Беше направено с добро намерение! — извини се той.

— Зная го добре, затова си премълчах в присъствието на Халеф и ви казах мнението си сега на четири очи. Вие по-рано винаги се ръководехте по мен и трябва да признаете, че това е било във ваша полза. Но след това сте пътувал като самостоятелен мъж и сте свикнал да действате, без да питате. Това лесно обяснява причината за вашето своеволие и ето защо ви изказвам мнението си не с гневни, а със съвсем спокойни слова. Но сега вие вече не сте си собствен господар. Не аз съм ваш, а вие сте мой придружител. Ето върху какво можете да помислите.

— Означава ли това, че аз изобщо не мога да имам воля?

— Не, но когато трима души предприемат дълго, трудно, изпълнено вероятно и с опасности, пътуване, то изцяло от само себе си се разбира, че никой от тях не бива да дава важни разпореждания без знанието на другите. Всичко трябва да става с единодушие. Това е, което желая. Вие казахте преди малко, че между спътници не трябва да се държи точна сметка за нещата. Това е изцяло погрешно. Напротив, аз считам за много необходимо всеки спътник да зачита правата на другите и да се съобразява с тях. Вие твърдите, че по-нататък щяло да бъде оскърбление за вас, ако не се подчиним на разпореждането ви. Аз ще ви кажа обратното, че за нас беше оскърбление да давате това разпореждане без наше знание!

— Well, хм, може и така да е! Сега искам да кажа още, че няма да е необходимо да плащате!

— Зная, но тъкмо това е пунктът, на който поставих преди малко въпросителен знак, защото не желая там да възникне удивителна. Вие ме познавате от по-рано. Аз искам преди всичко и в това отношение да съм си собствен господар. Ето защо споделям съвсем искрено с вас мнението си, че финансовата несамостоятелност почти сигурно влече след себе си и други видове зависимост.

— Но мистър Кара, аз съм богат, хиляди пъти по-богат от вас! И тук ли не бива да си позволя удоволствието от време на време да направя или поне да облекча нещо, което иначе за вас ще бъде трудно или дори невъзможно за осъществяване? Та за мен това ще е дреболия — точно както някой кон разпилява от зоба си няколко зрънца, които врабчето изкълвава.

— Сърдечно благодаря за отличното сравнение! — засмях се аз.

— Не така, а другояче беше замислено! Разбирам, че аз също трябва да кажа няколко откровени думи. Изслушайте ме спокойно!

— С най-голямо удоволствие!

— Ако аз бръкна в пълния си джоб, за да похарча за вас няколко мизерни пиастъра, вие няма да го позволите. Но трябва спокойно да се примирявам, когато посягате към вашата глава, вашите познания и опит, за да пилеете за мен вашите духовни, интелектуални монети! Монетата си е монета. Дали ще бъде взета от съкровищницата на вашия интелект, или от английската банка, си остава все същото. Ако ще вземам от вашите, то ще трябва да мога и аз да харча от моите, ако не искам да се чувствам като жалък просяк. Това трябва да разберете! Или не?

— Признавам, че казаното от вас не е безоснователно, и няма да имам против, както беше и по-рано, от време на време да бъркате в добре натъпкания си джоб. Но не го свързвайте с погрешното становище, че ще можете да го правите без наше знание, или че ви се дава правото да ни изненадвате както днес със свършен факт. С това няма да се съгласим. Този път получихте принудителното ни съгласие, но при един повторен случай ще си останете без нашата компания. Така, сега този щекотлив въпрос е уреден. Вие сте го замислили за добре, ала и моите укори не бяха за лошо, защото ги изказах само да предотвратя по-късни неприятности. Къде всъщност придобихте изненадващите си познания по арабски?

Помраченото му лице бързо просветна, носът направи радостен страничен скок и той отговори:

— Това ви изненада, нали?

— Извънредно много!

— Изобщо не сте го очаквали от мен?

— Откровено казано, не.

— Well! Страшно ме радва вашата изненада! Пътуването ми навремето с вас беше най-прекрасното и интересно то от всичко, което съм предприемал. Никога не излезе от спомените ми. Буквално жадувах да видя отново всичките места. Реших да измина същия път. Но езикът, който не разбирах, беше проблем. Обърнах се към Оксфордския университет и си наех учител. Трябваше да ме придружава, да ме обучава и по време на пътешествието. Беше кадърен тип и хвърляше много усилия. Но и аз работех като бик, ден и нощ! Учудва ме, че главата ми е още цяла, не получи дупки и цепнатини! Дяволски трудна работа е този арабски език. Много често бях пълна конфузия; хиляди пъти ми идваше да се откажа от борбата и да избягам. Изпадах в ярост, съвсем се отчайвах, не можех да се храня, да спя. Страшно главоболие, лошо храносмилане, мержелеене, бучене в ушите. Чувствах се мизерно, безкрайно жалко. Но се сетих за вас, за вашата издържливост, енергия. Представих си как седите до мен и кимате ободрително. Това помогна. С всеки ден ставах все „по-арабски“, докато веднъж дори сънувах, че съм бедуински шейх и казвам на моите овце и камили таблицата за умножение на арабски. Тогава ми писахте, че възнамерявате да дойдете насам. Естествено веднага взех твърдото решение да участвам и започнах да уча с удвоена ярост — като ветрена мелница в буря, като бягаща пред котката мишка. Бях неимоверно горд с успеха. Хиляди пъти си представях лицето ви, когато чуете какво съм постигнал. За съжаление, не ви намерих вкъщи и тръгнах насам. Срещнах ви тук, но вместо да се насладя на вашето удивление, чух укори. Цялата радост падна във водата и се удави! Но съзнавам, че аз самият съм виновен. Трябваше първо да питам по кой път смятате да поемете. Няма да се случи повторно, давам ви дума!

Подадох му ръка и казах:

— Аз, естествено, не съм искал да ви разваля радостта. Бях изключително изненадан и не можех да повярвам на ушите си, когато ви чух да говорите така добре арабски. Аз най-добре знам колко много труд сте хвърлили и не може и през ум да ми мине да ви лиша от напълно заслуженото признание. Та вие трябва да сте работили направо като кон!

— Като кон? Твърде слабо казано! — поправи ме той, като цялото му лице бе просияло от блаженство следствие моята похвала, а носът бе заел едно доволно заслушано положение. — Работех с главата. Трябва следователно да се каже не кон, а вол! Значи мога да приема, че сте доволен от мен?

— Много доволен!

— Добро постижение от моя страна?

— Грандиозно дори!

— Well! С това всичко отново е добре, всичко е оправено! Щом Кара Бен Немзи нарича постижението ми грандиозно, то това е най-доброто възнаграждение, което мога да намеря. Но и не бих желал да извърша втори път този къртовски труд. Сигурно ще се побъркам! Много често оприличавах бедната си глава на някой стар тъпан. Какво ли не трябваше да напъхам в нея! Сухухн, хамца, тешдид, мадд, единствено число, двойствено число, външно множествено число, вътрешно множествено число, ана, инте, хува, ихна, инту, хума, вахид, марра, аувал, трикоренен глагол, четирикоренен глагол, масивен глагол, вдлъбнат глагол… който не си изгуби тук разсъдъка, или има твърде много дух, или няма никакъв! Но се чувствам като новороден, че съм преодолял всичко това. А сега я ми кажете дари говоря добре, или погрешно!

— Вашият учител на какво мнение беше по този въпрос?

— Глупав тип! Осмиваше ме!

— Но преди малко вие го нарекохте много кадърен тип!

— Такъв беше, но в това отношение — не! Винаги казваше, че съм говорел английски със зле подбрани арабски думи. Твърдеше също, че съм вмъквал твърде много английски частици. Но какво да ги правя тези мои частици, след като веднъж вече ги имам? Беше много несправедливо от негова страна. Нали?

— Прав е онзи, който е казал, че никой майстор не е паднал от небето. Човек не бива да мисли, че е приключил, а трябва да се упражнява, непрекъснато да се упражнява.

— Това правя и аз! Днес също се упражнявах — със съдържателя там в другото помещение. Исках да чуя как звучи говорът на арабина, когато е пиян.

— Изключително похвално начинание!

— Възможно! Сърдите ли ми се?

— Не. Може би дори ще ми е от полза, дето го понапихме.

— Как така?

— По този въпрос ще говорим по-късно. С него е свързан интересен разказ. С други думи, ние вече преживяхме много неща, неща, на които вероятно още не е дошъл краят. Халеф ще ви осведоми за всичко и мисля, че после заедно ще продължим да развиваме нишката. Засега е необходимо да знам дали наистина имате намерение чак в Персия да си набавите кон.

— Да, по-рано не.

— Къде?

— Може би в Шираз.

— Но от Бушир до Шираз нали ще трябва да яздим!

— Ще взема кон под наем.

— Не е удобно, но щом така сте решили, ваша воля.

— Ако купя оттук, ще трябва да го транспортирам с кораба както вие вашите. Мога да го избегна.

— Това действително е вярно. Да се надяваме, че там ще се сдобиете с нещо ценно. Понеже ние яздим чистокръвни жребци, вие също трябва да имате добро животно, иначе няма да можете да продължите с нас.

— Не се безпокойте! Не купувам лоши неща. Пари има! Кой е този?

Въпросът се отнасяше до салджията, който дойде най-после да ни уведоми, че вече бил готов. Бяхме му казали, че ще се намираме в кахвето. Сега не се нуждаехме от него. Можеше да се предвиди, че той по чисто ориенталски маниер ще поиска обезщетение. Ето защо, когато изказа поканата да тръгнем с него, отговорих:

— Ти всъщност отпочина ли си вече?

— Да — кимна той.

— Ние обаче още не. Бяхме по-уморени от теб и значи трябва по-дълго да поседим.

— Ама аз точно сега имам време!

— Ние още не!

— Ще можете и на сала да си седите на спокойствие като тук!

— Съвсем същото ти казахме и ние. Щяхме да гребем, а ти да се отдадеш на себе си, само че това не ти хареса. Сега ние сме тези, на които работата не харесва.

— По-късно няма да ви откарам!

— Ами недей!

— Трябва да ми дадете бакшиш за чакането!

— С най-голямо удоволствие! Колко искаш?

— Пет пиастъра. Мисля, че ще го намерите много евтино!

— Евтино е, аз щях да поискам повече. Давай значи петте пиастъра!

— Аз? — попита удивено.

— Да.

— На вас?

— Естествено!

— Ама ти говориш съвсем наопаки! Кой всъщност трябва да плаща и кой да получава?

— Ти трябва да плащаш. Кой иначе?

— Ами вие!

— Ако твърдиш това, ти си този, който говори наопаки. Ти си сам, едно лице, и си ни чакал. За това искаш от нас обезщетение от пет пиастъра?

— Да.

— Хубаво! Ние сме двама души, ние те чакахме, това прави десет пиастъра. Значи имаш да ни наброиш пет.

— Аллах в’Аллах! — извика оня смаяно. — Кой би го счел за възможно? Ти искаш да ме измамиш за моите напълно заслужени пари!

Не успях да отговоря на тези думи, Халеф го извърши вместо мен. Беше приключил разговора си със съдържателя. Беше дошъл след салджията, застанал зад гърба му и чул неговото искане и моя отговор. Сега го тикна бързо настрана и му заговори гневно:

— Да те измами? Човече, как посмя да наречеш измамник тоя могъщ, известен в цял свят емир? Той беше достатъчно милостив да се съгласи с твоите мизерни пет пиастъра. Ясно и с пълна убедителност ти доказа, че ти трябва да дадеш тези пари заради твоя мързел, а в замяна искаш да ни измамиш и проявяваш нахалството да говориш в лицето на този мъж за измама. Питам те: ще платиш ли веднага, или не?

Той посегна към втикнатия в пояса камшик.

— Аз нямам нищо за плащане, а за получаване — заяви мъжът, който не познаваше умението на Халеф бързо да реагира и следователно изобщо не подозираше каква буря е надвиснала над него.

— За получаване? Хубав! Ще получиш каквото заслужаваш, и то веднага! Ето ти го на, ето… ето… още… и още!

Камшикът излетя и заплющя така силно по гърба на мъжа, че той удари с болезнен крясък на бяг. Халеф се спусна подире му, угощавайки го удар след удар, докато го прогони през предната врата. После се върна при нас, засиял от доволство.

— Това е единственият правилен език, с който трябва да се разговаря с такива хора! Да иска пет пиастъра за съня си и нашето чакане и на това отгоре да приказва за измама! Сихди, твоята сметка беше много умна, ама моето плащане беше още по-добро!

— А какво ще стане, ако се оплаче на властите? — намеси се Линдсей.

— На властите? Бих се зарадвал да дойдеха! Ще получат продължение на началото, което му дадох да вкуси. Сихди, съгласен ли си с мен?

— В този случай, да! Ударите бяха уместни.

— Хамдулиллах! Най-сетне и ти да се проявиш като истински приятел на моята хипопотамска кожа. Това ти издейства блясъка на моето уважение и обилието на моята почит. Твоето задоволство за мен е истинско блаженство!

— Надявам се, няма да се наложи да те лиша от него и по отношение разговора ти със съдържателя? — попитах с приглушен глас.

— Няма защо да шепнеш, а можеш да говориш колкото си искаш високо, сихди.

— Той къде е сега?

— Почива в обятията на горещата шекерена вода, а за възглавница си е турил сипаната в нея араки.

— А помощникът му, сомалиецът?

— При него е обратното. Той лежи в араки, а шекерената вода му служи като отморителна възглавница. Техните души се разхождат с наслада в страната на сънищата, а от гърлата им ехти музиката на всички мохамеданови небеса. Чуй!

Като се смълчахме, чухме яко, подобно на бичене хъркане.

— Това е сомалиецът — обясни Халеф. — Лежи с глава в пепелта от дървените въглища и нарязва с миншара^[25] на парчета родословното дърво на своето небце.

— А кахведжията?

— Почива на брега на реката. На никаква цена не можеше да бъде склонен да слезне долу във водата. После заспа.

— При реката? Напуснал е къщата?

— Не. Качи се заедно с мен по водещата към тавана стълба, за да ми дадял нещо там. На връщане обаче се свлече кротко до стълбата и каза, ако съм искал да се удавя, можел съм сам да скоча долу, той обаче предпазливо ще си остане на сухо. Ако искаш да го видиш, ще ти го покажа.

— Какво ти даде?

— Едно писмо.

— До кого?

— Не знам.

— Кой го е писал?

— И това не ми е известно.

— Не е ли адресирано?

— Отгоре са изписани знаците на пръстена. Ето го.

Той измъкна от джоба един правоъгълно сгънат, на няколко места запечатан лист и ми го даде. За печат беше използвана обикновена монета. На адресната страна видях едно написано с мастило „са“, свързано с „лам“, над които стоеше знакът за удвояване.

— Но той все пак трябва да ти е споменал за кого е предназначено писмото — казах аз.

— Наистина го стори.

— Е?

— Мъжът, който трябва да го получи, се казва Гхулам.

— Какъв е той?

— Това не знам.

— Къде живее?

— Това също не знам.

— Слуша, драги Халеф, в тая работа ти май си всичко друго, само не и всезнаещ!

— За това аз нямам вина, сихди, горещата шекерена вода е виновна. Кахведжията искаше да ми каже толкова много неща, ама не се сещаше за ни едно, защото цялата му памет се беше удавила в тая сладка течност и всичките ми опити да я съживя не се увенчаха с успех.

— В такъв случай съвсем напразно си се старал. Това писмо, което може би е от голяма важност за нас, не може да ни допринесе никаква полза. Или може би ти е липсвал правилен подход в разпитването на кахведжията?

— Не, определено не, съвсем определено не, сихди. В това отношение си ме познаваш добре и знаеш, че устата ми винаги си седи на мястото, когато се касае да измъкна от някого някаква тайна. Ама тайните на тоя мъж бяха поради неговото пияно състояние толкова секретни, че и той самият вече не ги знаеше. Така всичките ми усилия отидоха напусто. Поне не вярвам, че на мое място ти щеше да узнаеш нещо повече.

— Възможно! Разкажи ми ред по ред какво говори със съдържателя! В Багдад се споразумяхме, че ти винаги ще имаш у теб един пръстен на силлан. Така че не беше необходимо днес тепърва да ти го давам. Когато тръгна оттук, кахведжията седеше на възглавницата си в предното помещение. Сомалиецът беше при него, но вече хъркаше. Ние тук преднамерено водехме по-шумен и оживен разговор, сякаш изобщо не ни остава време да забележим дългото ти отсъствие. Сега нататък!

— Нататък, сихди? Та аз изобщо не съм почвал! Надянах си значи пръстена на пръста и се повлякох бавно към кахведжията. За него бях направо добре дошъл и той тутакси подхвана разговор, защото беше любопитен да разбере кои сте.

— Ти, естествено, си си отворил широко устата!

— Че защо не? Когато си отварям устата, то винаги е за нещо значително, та и аз да имам наслада от него. Теб те представих като пръв министър на султана на Сичилия^[26], а мистър Линдсей за главен звездоброец на кайзера на Антакийе^[27]. За мен самия казах, че съм монтефик-бедуин и съм нает от вас, за да ви съпровождам до Бушир и Шираз. Веднага щом това бе дошло до устните ми, си помислих, че съм извършил грешка, тъй като кахведжията изобщо не бе нужно да знае накъде се каним да вървим. Ама други имена и местности не ми бяха дошли веднага в главата и на устата. Сетне се оказа, че тъкмо тези два града ми бяха отворили сърцето му. Той ме покани да седна до него и когато го сторих, заговорихме най-напред за безкрайните достойнства на горещата шекерена вода, която получава истинското и праведно освещение на своето съществование едвам с доливането на араки. Същевременно аз държах и движех ръката си по такъв начин, че той да види пръстена. Това продължи доста дълго, наистина, защото араки беше умножила броя на очите му до такава степен, че ме виждаше, както призна, петдесеторен, а пък ръцете ми му се стрували над двеста. Той значи е виждал две хиляди пръста пред себе си, което така го ангажираше, че на първо време не даряваше пръстена и с частица внимание. Но затова пък въздействието, което той му оказа, когато го откри, беше толкова по-голямо. Помоли ме да му позволя да го разгледа. Аз, естествено му разреших. Той ми подаде ръка и ме поздрави със силл, като „Сянка“, като съюзник, като таен другар. Държа ми една голяма реч, която обаче имаше толкова малко смисъл, че не можеше и като безсмислица да се окачестви. От сто изговорени думи можех да разбирам едва десет, защото устата му приличаше на някоя танджара^[28], пълна с рири^[29], в която езикът се движи като бъркалка. Той отново и отново се осведомяваше дали наистина ще ходя до Бушир и Шираз и когато достатъчно пъти бях отговорил утвърдително, попита дали не съм аз силлът, който трябва да занесе писмото на Гхулам. Изцяло от само себе си се разбира, аз потвърдих, че съм този мъж, и добавих, че съм довел в кафенето двамата чуждоземци — везира и звездоброеца, с единствената причина да си осигуря възможност за получаване на писмото.

— Правилно си постъпил, драги Халеф. Но нима не съумя да изкопчиш кой и какъв е този Гхулам?

— Не, казвам ти, призовах цялата острота на ума си, ама, първо, кахведжията беше толкова пиян, че беше забравил всичко и нищо не можеше да се сети, и, второ, той трябваше все пак да приеме, че познавам тоя Гхулам поне толкова добре като него. Един непредпазлив въпрос щеше да ме издаде, щеше да бъде равносилен на признание, че не съм силлът, за когото искам да мина. Съзнаваш, че трябваше много да внимавам и да не правя подпитвания, които биха му направили впечатление. Вярно, аз поставях думите така, че те всъщност трябваше да го принудят да се разкрие относно Гхулам, ала раки му беше оставила само една стотна от неговия и бездруго мизерен разсъдък, и той говореше за какво ли не, само не и за онова, което исках да измъкна на бял свят.

— Това е фатално!

— Може би ще го узнаем по път!

— Надали. Неприятното се крие в обстоятелството, че Гхулам е име, наистина, но означава и обществено положение. Гхулам може да се казва всеки; в персийския тази дума се среща толкова често, както името Халеф в арабския. Но гхулам има значение също на слуга; така биват наричани най-вече конните слуги, а под гхулам вече се разбира паж, млад камериер на знатен господар. Виждаш, значи, че се намираме в неизвестност, която може да ни доведе до затруднено положение.

— Може би съдържанието на писмото ще ни даде някакво разяснение?

— Възможно!

— Ами отвори го тогава!

— Аз не принадлежа към хората, за които тайната на кореспонденцията не е свещена.

— Тайната на кореспонденцията? Прощавай, сихди, ама всяко писмо бива писано, за да бъде прочетено. Това е адресирано до Гхулам, който трябва да го прочете. Но понеже ние не знаем кой, какъв и къде е тоя Гхулам, то той няма да го получи, освен ако ние не отворим писаницата, за да научим къде и на кого трябва да я предадем. Отварянето на писмото следователно няма да е забранен акт, а необходимост, и ако ние ѝ се подчиним, Гхулам може само да ни е благодарен.

— Как красиво умееш да говориш, драги Халеф! Ти винаги си бил умникът!

— Да, такъв съм си! Когато дълготата на твоя разсъдък не достига, трябва да ти дойда на помощ с широтата на моя. Ама ти това си го знаеш отдавна.

— Но за жалост цялата тази широта с всичките ѝ хитрини тук не струва нищо. Щом не ни е известен адресантът, трябва да се осведомим от онзи, който ти е предал писмото, сиреч от кахведжията. Така стои работата.

— Но това не бива да правим!

— Тогава трябва да върнем писмото.

— Дори не съм си го помислял! Сихди, аз ще го отворя, без да се питам дали за тая работа няма да ми бъде отредено място в Джехенната. Твоята съвест не е така силна като моята, а крайно чувствителна, което при обстоятелства като сегашните е за дълбоко окайване. Върни си ми писмото! Аз ще го отворя, а после ти ще можеш да го прочетеш, без да е нужно да си отправяш някакви упреци.

— Все още не го считам за необходимо, та нали имахме време за размисъл. Разказвай нататък!

— Кахведжията беше готов да ми повери писмото и тъй като никой не трябвало да види, поиска да го стори тайно, тъй като и сомалиецът не бивало да знае нищо за тая работа. Ето защо ме помоли да се кача с него на тавана, където го бил скрил.

— Дали там по принцип не се намира някакво скривалище за неща, отнасящи се до тайното братство на силлан?

— Възможно е, сихди.

— Ти нищо ли не забеляза?

— Не.

— Кахведжията, изглежда, работи като пощенски чиновник за този съюз. При това положение може да се предположи, че, освен писма, при него биват оставяни и други неща. Къде беше скрил писмото?

— Ще ти кажа веднага щом стигна до въпросното място. Ние отидохме на двора, където се намираше стълбата. Трябваше да го водя, защото той непрекъснато се кандилкаше между Ориента (Изтока) и Окцидента (Запада) и огъваше крака на всяка крачка, като че ли носеше на гърба си десет камилски товара. Как изкачих с него толкоз много стъпала, не мога да кажа. Когато стигнахме най-сетне горе, той веднага си седна и поиска да заспи. Беше напълно забравил всичко, също и писмото, и аз трябваше много дълго да му говоря, додето се сети с какво намерение се бяхме изкатерили толкова мъчително горе.

— Как беше устроено помещението?

— Беше дълго и широко, каквито са на много места откритите тръстикови покриви, но толкова ниско, че човек не може да стои прав. Навред наоколо се търкаляха стари, безстойностни вехтории, за които не бих предложил и един пиастър. Писмото беше загънато в парцал и пъхнато в една пукнатина в стената.

— Голяма ли беше тази пукнатина?

— Не.

— Самото то ли беше пъхнато в нея?

— Да.

— Тогава тя не представлява сборно скривалище, а е била предназначена само за неговото укриване. За мен това е доказателство, че горе изобщо няма тайно място, което да служи за хранилище на силлан. Явно на кахведжията само от време на време бива поверявано някое писмо за предаване на пратеника. Ако имаше тайно и редовно използвано скривалище, то съдържателят щеше да сложи писмото в него, а не в пукнатината на стената. Какво каза, когато ти го даде?

— Пак разни неразбираеми неща. Когато го бях прибрал и отидохме до стълбата, той отказа да слезе. Из един път си въобрази, че е при реката. Виждаше вълните как се носят и чуваше тяхното шумене. Седна и не можеше да бъде склонен да постави крак на стълбата. Не искал да се удави, каза. После се катурна и веднага заспа. Повече нищо не видях и нищо не можах да узная.

— Тогава ми се ще да отскоча до него.

— Опитай дали ще успееш да научиш нещо повече от мен. Не вярвам обаче да ти се удаде. Да ти покажа ли къде се намира?

— Сам ще го открия, така че не е необходимо да ми го показваш, но все пак можеш да дойдеш с мен.

На минаване през средното помещение видях сомалиеца. Нещата стояха така, както ги беше казал Халеф. Той беше съборил мангала и лежеше с глава в пепелта от дървените въглища. Гръмкото му хъркане звучеше като биченето на някоя дъскорезница.

Дворът изглеждаше ужасно. Добре, че вече бяхме пили. На никой европеец, хвърлил макар и бегъл поглед на тая мръсотия, определено би било невъзможно да влезе и изпие дори една-единствена глътка! Стълбата беше облегната. Аз се качих, последван от Халеф, и трябваше да се провра през една тясна дупка, край която лежеше съдържателят. Устата му беше широко отворена. Дишането беше недоловима. Състоянието му наподобяваше повече несвяст, отколкото сън. Пуншът и грогът са само за студените страни, не за горещия Ориент.

Един изпитателен поглед по ниското, тънещо в нечистотии помещение ми каза, че тук няма място за някое важно скривалище. Надянах на пръста си златния пръстен на силлан и разтърсих мъжа. Той поиска да отвори очи, но не успя от пръв опит. Раздрусах го по-силно.

— Оставете ме на мира! — изръмжа и се отърколи на другата страна, така че щеше да падне през дупката, ако не бях го издърпал.

Улових го за раменете, изправих го до седнало положение и го разтърсвах, докато отвори очи. Той се вторачи в мен, но не каза нищо.

— Буден ли си? Можеш ли да говориш? — попитах го.

— Гово… риш — повтори оня механично последната дума.

— Познаваш ли ме?

— Ли… ме…?

— Знаеш ли кой съм?

— Кой… си…?

Тогава му поднесох пръстена пред очите и го подканих с най-строг тон:

— Виж този пръстен! Той ще ти каже кой и какъв съм!

Той отправи равнодушно очи към ръката ми, но веднага щом съгледа пръстена, стана по-внимателен. Улови ръката и я притегли по-близо до себе си, за да разгледа формата и надписа на пръстена. Страх премина по лицето му. Опита да се изправи, но не успя.

— Хазрет^[30]… хазрет… хазрет…! — изпелтечи. Повече не обели нито дума.

— Я се събуди, човече! Събери сили и се вземи в ръце! Ти си пиян!

— Пи… ян…?!

Види се, не можа да се сети веднага за значението на тази дума. Замисли се.

— Да, пиян си, кьор-кютюк пиян! — повторих аз.

Тогава в очите му се появи някакъв проблясък на разбиране. Тръсна глава и отговори:

— Не е… пиян… не! Аз мога… мога… да кажа „Неверниците“, мога… да я кажа. Да я… кажа ли?

— Да, кажи я, но без грешка! — подканих го.

„Неверниците“ е заглавието на сто и деветата сура на Корана. Тя гласи: „Кажи: Вие, неверници! Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите. И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“^[31]

В превод този текст не предлага, наистина, особено големи затруднения, но толкова повече трябва да внимава онзи, който иска да рецитира арабския оригинал. Един пиян изобщо не може да се справи с тази работа, поради което тази глава от Корана бива охарактеризирана като Сура ел Имтихан^[32] и също така много често употребявана. Когато някой пиян отрича да е пил, го карат да каже тази сура наизуст. Справи ли се без грешка, то е доказал, че е трезвен. Сбърка ли обаче, то неговото състояние е без съмнение резултат от препиване. Всеки мохамеданин знае свойството и приложението на сто и деветата сура. На кахведжията те също бяха известни. Едва бях изговорил думата пиян и той предложи да докаже чрез тази сура, че не е. След като му бях дал съгласието си, опита да се съсредоточи и започна:

— Кажи: Вие… вие не… неверници, аз не се моля, моля… на вас, а вие, на когото аз, който на вас, който на мен. Вие се молите на мен и аз на вас. И вашата… вашата вяра… е за мен… мен… моята за вас… и аз… аз не се моля… моля на мен!

— За което наистина нямаш никакво основание! — ухилих се аз, защото в арабския сервираната от него ужасна бъркотия беше още къде-къде по-смехотворна от представения тук превод. — Ти не можеш да кажеш правилно сурата и следователно си пиян!

— Пи… пи… пи… — запелтечи оня. — О, Хазрет… ракията… и го… горещата подсладена… подсладена вода… вода!

— И понеже си пиян, не знаеш какъв съм! — натякнах му аз.

— Какъв… какъв… ох, аз знам… знам много добре! Хазрет, ти си… си силл… силл… знатен силл… много, много знатен силлл!

— Цяло щастие за теб, че поне това още виждаш. Сещаш ли се обаче, че си дал на този силл тук — при тези думи посочих Халеф — писмото, което трябва да получи Гхулам?

— Писмо…? Не… не… не съм го дал… имам го още!

— Знаеш ли от кого е това писмо?

— От… от Езара ел… ел А’вар^[33], той го написа и… и ми го… даде.

— Къде е сега Езара?

— Тръгна за Кор… Корна, където… където живее.

— И наистина ли знаеш съвсем точно за кого е предназначено писмото?

— За… за Гхулам ел… ел Мултасим^[34]

— А къде се намира сега Гхулам?

— На… на… улица… ах… ах!

Силите му се изчерпаха. Той падна, затвори очи и отново потъна в пиянския си унес.

— Край, сихди — каза Халеф. — Сега нищо повече няма да узнаеш от него, защото той…

— Тихо! — прекъснах го. — Да слизаме!

Спуснахме се по стълбата и се върнахме при Линдсей, който се осведоми дали сме научили нещо. Халеф отвърна:

— Не смятах за възможно да се измъкне от пияния още нещо, ала на ефендито му провървя. Вярно, аз нямаше да се осмеля да задам такива въпроси.

— Защо? — поисках да знам.

— Защото ги считах за непредпазливи. Та нали кахведжията би трябвало да разбере, че нищо не знаеш, и да заключи от това, че ти се представяш за силл наистина, ама не си.

— Трябваше да разбере? Действително ли?

— Да.

— Само че той не разбра. И още по-малко си извади някакво заключение. Неговото състояние беше такова, че той изобщо не можеше да мисли логически. Дори не разпозна в мое лице клиента си!

— Сега го знаеш, но преди туй не го знаеше!

— Бъди милостив към мен, драги Халеф! От сърце ти пожелавам да можеш и ти веднъж да ме укориш за някоя грешка или непредпазливост, но този път се заблуждаваш. Още преди да съм накарал пияния да проговори, аз видях по състоянието му доколко далеч мога да отида. След това му заговорих с тон на началник, който иска да разбере доколко е осведомен подчиненият и дали е в съзнание. Моите въпроси със сигурност нямаше да наведат кахведжията на мисълта — дори да беше по-малко пиян, — че не принадлежа към силлан. Той впрочем беше напълно забравил, че ти е дал писмото. Също така малко ще помни, когато се пробуди от пиянския сън, че съм бил при него и сме говорили. А сега, доволен от резултата, ще си прибера пръстена отново в джоба.

— Наистина ли си доволен?

— Да.

— А аз с най-голямо удоволствие щях да чуя къде се намира Гхулам. Жалко, че точно тогава се върна в безсъвестната липса на съзнание, от която ти го разбуди преди малко за калпавата декламация на сурата за неверниците!

— Не искам повече, отколкото може да даде. Ние узнахме името и местожителството на подателя и знаем също, че той е едноок, което при дадени обстоятелства може да ни бъде от полза. И сега знаем, че Гхулам е само име, а не характеристика на обществено положение. Мъжът се казва Гхулам ел Мултасим. Мултасим означава в най-общ смисъл арендатор и в частност арендатор на държавен имот. Тъй като в Персия митниците се дават под аренда, то този Гхулам вероятно е митнически арендатор.

— Да, сихди, щом вадиш от неговите объркани приказки определени заключения, то можем, в случай че са правилни, да бъдем доволни.

— Убеден съм, че предположенията не ме подвеждат. Може би това, което узнахме тук, изобщо няма да има последица или значение за нас, но тъй като веднъж вече сме навлезли дълбоко в тайните на силлан, исках да се възползвам от тази възможност да науча нещо, независимо колко малко ще е то. Човек никога не знае кое може да му дойде от полза.

Тук думата взе Линдсей:

— Я кажете сега и на мен някоя сричка! Седя си тук като някое сираче, за което никой не го е грижа, и нищичко не разбирам от всичките приказки.

— Веднага щом се настаним на кораба, Халеф ще ти разкаже всичко.

— Well! Страшно съм любопитен. Впрочем време е да отидем на борда. Тръгваме ли?

— Да. Но трябва да платим, съдържателят трудно ще може да бъде събудени да ни каже колко му дължим.

— Много лесно ще се уреди. Пишем на една бележка какво сме получили, оценяваме го по наше усмотрение, увиваме парите в бележката и му ги пъхаме в джоба. Става ли?

— Считам, че това е най-доброто и най-краткото.

— Well, така ще направим. Аз плащам, вие не.

Той откъсна един лист от бележника си, надраска изпитото и загъна в него онова, което даваше, и което сигурно никак не бе малко. После ние отидохме на двора при конете, а той се качи на подвижната стълба да сложи сумата в джоба на съдържателя.

Докато вършеше това, ние изведохме конете пред къщата, за да се отправим после към кораба. Той беше английски с изцяло английски екипаж. В този миг двама мъже минаха през пътната порта и тръгнаха към нас. От пръв поглед си личеше, че са истински синове на Англия. Единия веднага сметнах за моряк. Другият беше облечен в бляскав със свежата си белота тоалет, на главата си носеше тропически шлем с воал от синя коприна, на ръцете — светлокафяви ръкавици от гласе и на носа пенсне с фрапиращо масивна златна верижка. Доволството на този мъж се виждаше от пръв поглед.

Те спряха пред конете ни.

— Великолепни животни! — рече морякът.

— Арабски — каза другият. — Некултивирана порода! Само англичанинът знае какво да прави от благородна кръв.

— Тези не са ли расови?

— Действително, но не от добре обмислен разплод. Нали се вижда и си личи! Всичко е природа и само природа. Никакво влияние на мислещ познавач.

Те говореха естествено английски. Халеф не разбра какво казаха, но схвана, че думите на белия джентълмен не съдържаха похвала. Лицето му помрачня.

В този миг самодоволният се обърна късо и заповедно към нас на арабски:

— Кои сте вие?

Не получи отговор.

— Кои сте, питах! — повтори, събирайки вежди.

И понеже и сега останахме безмълвни, се обърна директно към дребния хаджи:

— Неми ли сте? И двамата? Как е името ти?

Това стана с толкова високомерен, пренебрежителен тон, че запитаният и сега не отговори, но ми каза:

— Я истикса! (Какво любопитство!) Кой е този човек, който има на устните си само гордост, а не поздрав?

Англичанинът, изглежда, по-добре разбираше арабски, отколкото го говореше. Той пристъпи по-близо до Халеф, вдигна ръка и извика:

— Човек ли ме нарече? Келеш, аз съм генерал! Да ти изпиша ли поздрава си зад ушите?

— Преди да дръзваш да заплашваш, се научи да говориш правилно! — отвърна хаджията.

— Малка нагла крастава жаба!

Тогава Халеф рязко измъкна камшика от пояса и навярно щеше да се стигне до неприятна сцена, ако вниманието ни точно в този момент не беше отклонено.

— Бил! Ти, ти Бил, тук, в Басра?! — прозвуча зад нас.

Обърнахме се. Там стоеше Линдсей, вторачил се в генерала с удивление, по-голямо от което стойката и лицето му едва ли можеха да изразят.

— Мислех, че си в Калкута! — прибави той.

— Дейви! Стари Дейви! — извика офицерът. — Възможно ли е? Смятах, че си у дома!

Начинът, по който разговаряха, даваше да се разбере, че са стари приятели, може би дори роднини. Но ако някой си мисли, че сега е последвало сърдечно приветствие, то се намира в извънредно голяма заблуда. Те тръгнаха един към друг, подадоха си ръце и с това поне едно от добре школуваните сърца бе напълно задоволено.

— Ти, ти значи си джентълменът! — рече след това генералът.

— Какъв джентълмен? — попита Линдсей.

— Който ангажирал при капитана на стиймъра^[35] три места.

— Аз съм действително.

— Трябва да ми отстъпиш две!

— Невъзможно, Бил!

— Pshaw! Всъщност исках да имам и трите, но след като ти си този джентълмен, ще си запазиш едното. Другите две обаче непременно трябва да ги имам!

— Не става!

— Трябва да тръгвам! Спуснах се твърде късно от Кут. Бях задържан от консула. По важна тайна мисия съм тук. Бях избран заради опита ми и понеже мога да говоря арабски. Знаеш, Маскат… руско и френско влияние… сухопътна връзка между Константинопол и Багдад до Шат ел Араб… владичество на Персийския залив… имам трудни инструкции… всяко друго съображение трябва да отстъпи… слязох по Тигър… бях в Багдад… трябва да отида в Бушир… оттам до Шираз и към вътрешността на Персия…

— Та това е и нашият маршрут! — прекъсна го Линдсей. — Можем значи да се присъединим!

— Ти? Също към Персия? Well! Вземам те с безкрайно удоволствие. В Кут чух за английския стиймър, който тръгвал за Бушир. Спуснах се веднага. Чух, че един знатен джентълмен взел три кабини. Бил тук в кафенето. Ангажирах ги, естествено, за мен. Всеки трябва да отстъпи! Тръгнах обаче насам, понеже беше квалифициран като благородник, от учтивост лично да му го кажа. За моя радост намирам, че това си ти, олд (стари) Дейви. Ще можеш да задържиш едно от трите места. Ще се стесня… само заради теб!

— Но това е невъзможно, драги братовчеде! — заяви Линдсей с тон на смущение.

— Защо?

— Защото трите места са за мен и тези двама мои приятели.

При тези думи той посочи Халеф и мен. Генералът изобщо не счете за нужно да обърне отново очи към нас, а каза, правейки назад жест на безкрайно пренебрежение:

— Приятели? Yes! Познавам те. Пак някои от твоите стари, добре известни прояви на хуманност! Ти съвсем забравяш каква дистанция съществува между елита и тълпата! В родината ще станеш още по-невъзможен! Кои са всъщност тези хора? Специално дребният, пигмеят, комуто тъкмо се канех да зашлевя една плесница!

— Плесница? — вметна тук Линдсей бързо и уплашено. — Изобщо не си го помисляй! Това би означавало твоята смърт!

— Смърт? С ума ли си?!

— Напълно! Този арабин мигновено ще отговори на едно такова оскърбление с куршум или нож!

— Pshaw!

— Определено! В никой случай не опитвай такова нещо! Той е Хаджи Халеф, шейхът на хаддедихните, надалеч известен воин, който не допуска да си правят шега с него!

— Шега? Не би ми дошло на ум! Когато лепвам плесници, правя го на сериозно. И шейх? Не може да ми импонира. Орангутанът си остава орангутан дори когато е водач на други орангутани! А вторият тип, за когото като че изобщо не съществувам? Дръзка физиономия!

— Това е Хаджи Кара Бен Немзи.

— Арабин?

— Не, немец.

— Не е много по-различно! Тези чешити щъкат навсякъде. Пречкат се на пътя на истинския джентълмен!

— Моля! Той говори и разбира английски!

— Безразлично ми е!

— Но на мен не, драги Бил! Повтарям ти, тези двама мъже са мои приятели, с които възнамерявам да отида до Персия. Двете места са техни и съм убеден, че и през ум няма да им мине да ти ги отстъпят.

— Изобщо няма да ги питам! Работата е уредена! Могат да се настанят при багажа. Там им е мястото, не при нас!

— Не ме поставяй в неудобно положение! Крайно неудобно положение! Нека първо отидем на борда. Трябва веднага да видим дали не може да се уреди нещо друго!

— Ела тогава!

Той улови Линдсей за ръката и го повлече. Този повървя с него известно разстояние, после се освободи, върна се при нас и каза:

— Всичко ли чухте? Фатално положение за мен! Близък роднина ми е. Мъж с голямо влияние! Отличен офицер и дипломат! Служи в Индия. Сигурно има значителни пълномощия. Какво ще кажете по въпроса?

Стана ми безкрайно жал за добрия стар Дейвид. Истинският човек в него влезе в конфликт с човека от Стара Англия. Но аз не можех да постъпя другояче, освен да му кажа истината:

— Дори този стиймър да беше два пъти по-голям, за него и за нас няма едновременно място на борда. Сблъсъкът би бил неизбежен. Орангутанът няма да се сдържа все така, както стана преди малко!

— Правилно! Мизерен израз от негова страна! Благодарен съм ви, безкрайно благодарен, че не реагирахте! Предпочитам да тръгна с вас, отколкото с него, но трябва да вървя. Ще му кажа и представя всичко точно. Значи няма да отстъпите местата?

— Не!

— Well! Ще му обясня това. Чакайте тук, докато се върна. Ще съкратя максимално процедурата!

Той побърза след двамата джентълмени.

— Всичко ли разбра, сихди? — попита сега Халеф.

— Да.

— Какво говориха?

Дадох му кратък отговор. Оскърбленията естествено премълчах. Тогава той рече:

— Тоя ингилиз вдигна ръка срещу мен. И хабер си нямаше какво рискува. Ти ми каза, че бил сродник на нашия приятел. Затова няма да говоря повече за него, а ще мълча. Хайде да се махаме оттук, да излезем пред портата, та да видим Линдсей още отдалеч, когато се връща!

Отдалечихме се от кафенето толкова, че видяхме стиймъра. Седнахме на камъните и започнахме да чакаме. За парахода още не беше време да отплава, но само след броени минути чухме три пъти сирената и видяхме, че се раздвижи.

— Тръгва ли? — попита Халеф.

— Така изглежда.

— С Линдсей? Той нали още не го е напуснал!

— Странно наистина! Ела, нека видим!

Качихме се на конете и бързо прояздихме късото разстояние надолу, като се намерихме срещу стиймъра. Той беше стигнал дълбокият фарватер. До релинга стоеше Линдсей и се оглеждаше за нас. Като ни видя, извика:

— Нямам вина! Бях надхитрен! Да скоча ли във водата и да доплувам до брега при вас?

— Не — отговорих аз.

— Well! Сбогом засега! Ще ви чакам в Шираз. Позволявате ли?

— Както намерите за добре.

— Ще го сторя. Довиждане!

В този миг генералът пристъпи към него и го повлече със себе си.

— Корабът отплава ли? — попита Халеф.

— Да. Хората не са казали нищо на Линдсей. Сега той е принуден да пътува с тях.

Халеф изпляска радостно с ръце като някое дете и извика:

— Елхамудиллах!^[36] не ми се искаше да го призная, сихди, ама сърцето ми беше дълбоко натъжено, дето не можеше вече само да те има! Тоя ингилиз ми е приятен, но фактът, че трябваше да те деля с него, ограбваше спокойствието ми. Как се радвам, че ти остана сега само за мен! Аллах изпраща мигове на лишения, та да можем да видим и съзнаем колко висока стойност има това, което ни е отредил… А сега какво ще правим? Ще останем още една нощ в Басра?

— Не. Би трябвало да поемем покрай канала обратно до Стария град, за да навестим тягостното си жилище.

— То беше една стара воняща дупка и все пак най-доброто, което имаше. Дострашава ме, като си помисля за миризмата на гнилост и за вмирисаната вода, която получавахме за пиене. Най ми се иска да се махнем далеч от реката!

— Съгласен съм. Да се прехвърлим още сега.

— Със салджията?

— Предполагам, че още не е забравил камшика ти.

— Я гледай как из един път прояви разбирателство с него!

— Разбирателство не е правилната дума, драги Халеф. В това отношение още ще трябва да ме опознаваш. Хайде!

— Да, хайде, сихди! Нека пожелаем на ингилиза добро пътуване, но и на нас също! Ние бяхме тук много кратко време, наистина, ала чувствам в себе си нещо, което е излишно. Не знам как да го нарека, ама съвсем ясно усещам, че го има. Да се надявам, ще се отърва от това чувство, когато стигнем откритите, слънчеви ридове на планините!

Поехме към сала. Мъжът седеше там и спеше. Двамата му помощници лежаха също до него и… също спяха. Когато разбудихме поспаланковците, повелителят на плавателното средство поиска да стане груб — още не беше отворил изцяло очи. Но веднага, щом прогледна и ни позна, скочи и беше готов за работа. Цената беше спазарена, при което той прояви голяма сговорчивост. Като му платихме на другия бряг и получи в допълнение малък дар, запрелива от възхвала за нашата доброта. Халеф тайно се ухили на тази последица от неговия камшик.

Яздихме по отвъдната равнина, докато беше светло. Когато се смрачи, спряхме за нощувка край един шубрак от диви финикови палми, където имаше в изобилие добра трева за конете. Вярно, все още се намирахме във влажния речен басейн, но въздухът тук беше различен от този в душния, осмърден град. Потънахме в здрав сън и се събудихме едва когато слънцето отдавна вече беше изгряло.

Бележки

[1] около 1898г. (Б.нем.изд.) ↑

[2] Кут-и-Френги — пристан (Б.а.) ↑

[3] Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 23, „По непознати пътеки“, разказа „Кръвно отмъщение“. (Б.нем.изд.) ↑

[4] кахве — в случая „кафене“ (Б.нем.изд) ↑

[5] The deuce! (англ.) — По дяволите! (Б.пр.) ↑

[6] Ханзър! (араб.) — Свиня! (Б.а.) ↑

[7] духан (араб.) — тютюн (Б.а.) ↑

[8] Кахве Баттал! — Кафе негодно! (Б.а.) ↑

[9] Каддаиш тамано? — Колко струва? (Б.а.) ↑

[10] вж. Карл Май, Събр.съч. т.1, „През пустинята“ (Б.нем.изд.) ↑

[11] The devil! (англ.) — По дяволите! (Б.пр.) ↑

[12] снеил (англ.) — охлюв (Б.пр.) ↑

[13] баццака — охлюв (Б.а.) ↑

[14] Мах ес Сахха — Вода на здравето (Б.а.) ↑

[15] раджи пак — най-чиста кръв (Б.а.) ↑

[16] Рих — Вятър (Б.нем.изд.) ↑

[17] Welcome! (англ.) Добре дошъл! (Б.пр.) ↑

[18] Джезирех — Острова, земя между Ефрат и Тигър (Б.нем.изд.) ↑

[18] We are (англ.) — ние се (Б.пр.) ↑

[18] native country (англ.) — родна страна (Б.пр.) ↑

[21] Бушир — днешен Бушехър (Б.пр.) ↑

[22] Pshaw! (англ.) — израз на презрение, пренебрежение (Б.пр.) ↑

[23] No! (англ.) — Не! (Б.пр.) ↑

[24] fait acompli (фр.) — свършен факт (Б.пр.) ↑

[25] миншар — трион (Б.а.) ↑

[26] Сичилия — Сицилия (Б.а.) ↑

[27] Антакийе — Антиохия (Б.а.) ↑

[28] танджара — съд за готвене (Б.а.) ↑

[29] рири — туткал (Б.а.) ↑

[30] хазрет — твое височество (Б.а.) ↑

[31] Използвано е изданието на Корана в български превод от 1993г. (Б.пр.) ↑

[32] Сура ел Имтихан — Сура на изпитанието (Б.а.) ↑

[33] Езара ел А’вар — Езара едноокия (Б.а.) ↑

[34] Гхулам ел Мултасим — Гхулам Арендатора (Б.а.) ↑

[35] стиймър (англ. Steamer) — кораб (Б.пр.) ↑

[36] Елхамудиллах! — Слава на Аллах! (Б.а.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май В царството на сребърния лъв (1)

Метаданни

Данни

В царството на сребърния лъв

Информация

История

Сваляне / Връзки

В страната на треската

1. В Басра

Карл Май
В царството на сребърния лъв (1)