Карин Герхардсен
Джинджифиловата къща (1)

Началото

Катринехолм

Октомври 1968 година

Кацналата на върха на обраслия с трева хълм величествена кафява вила в стил кралица Ана е заобиколена от високи борове. Белите колони в ъглите и касите на заоблените в горния край прозорци й придават приветлив приказен вид. През лятото боровете предлагат сянка на играещите около постройката деца. Но сега, през есента, те имат почти заплашителен вид: като строги пазачи, натоварени със задачата да защитават малчуганите в предучилищна възраст от зимата и други неканени гости. Първият сняг още не се е разтопил и се стели по земята като мокър парцал. Цари тишина, ако се изключи лаещо в далечината куче. Внезапно вратата се отваря със замах и навън изскачат децата — шумни, облечени в нови или стари дрехи, спретнати или неугледни; високи или ниски; мършави или закръглени; русокоси или тъмнокоси; с плитки, лунички, очила или шапки; деца, които подскачат, бъбрят или слушат; едни тичат напред, други бавно ги следват. Вратата се затваря, но веднага пак се отваря и навън излиза момиченце с бяла кожена шапка и червено подплатено палтенце. Зад него е момче с тъмносиньо дебело яке, шал и шапка на червени, бели и черни ивици — отличителната окраска на футболния отбор на Катринехолм. Поне в тази част на града е задължително да си привърженик на този отбор. Двете деца не говорят помежду си. Момичето, чието име е Катарина, бързо се спуска по хълма и стига до тежката черна метална порта. С известно усилие я отваря колкото да се промъкне и портата се затваря зад нея. По петите й е момчето, което се казва Томас. Преди да излезе навън, той спира за миг и дълбоко си поема въздух.

Щом стъпва на тротоара, опасенията му се оправдават: всички деца са скупчени на отсрещния ъгъл на улицата. Вижда как Катарина прекосява улицата без никакво видимо колебание и се насочва право към пастта на дивото животно. Томас взема бързо решение и без да пресече, свива наляво и поема по заобиколен път към вкъщи. Прави само няколко крачки, преди да й се нахвърлят. Едно от момичетата — изобретателната Ан-Кристин с неизменната си усмивка и злоради пламъчета в очите — сграбчва шапката на Катарина и я мята на Ханс — „крал Ханс“ — докато другите деца викат и се смеят възторжено.

Томас спира и се пита дали да помогне на Катарина, но преди да реши, част от децата го виждат. По сигнал на Ханс бързо прекосяват и се нахвърлят върху него. Останалите ги следват като хрътки и Катарина остава отзад — смаяна, но и облекчена. По някаква причина не тя е жертвата този път. Навежда се, взема вече далеч не толкова бялата си кожена шапка, слага я на главата си и пресича улицата, за да наблюдава по-отблизо разиграващия се спектакъл.

 

 

Откъде идва цялата тази изобретателност? Тази неизменна връзка, която обединява двайсет и едно или може би двайсет и две или двайсет и три деца?

И очевидният, макар и безмълвен авторитет на лидерите, когато половината от групата внезапно и ентусиазирано като един се захваща да връзва с въжета за скачане и шалове ужасеното момченце към стълба на улична лампа, докато другите събират камъни, с които да го наранят?

 

 

Томас, неспособен да окаже съпротива, неспособен да крещи, сяда на мокрия студен асфалт. Седи неподвижно и мълчаливо. Плахо поглежда съучениците си. Някои го замерят с камъни; уцелват го по главата, лицето, тялото. Един продължава да удря главата му в стълба, докато друг го налага с въже за скачане. Част от децата стоят и се смеят, други си шушукат с одобрителни изражения, а трети наблюдават безучастно. Сред тях е и Катарина; сега тя е една от тях; една от съучениците.

 

 

По някое време учителката минава по тротоара. Хвърля бърз поглед към завързаното момченце и другарчетата му, вдига ръка и маха за довиждане на най-близките момиченца.

Точно така внезапно, както са започнали, те спират. След половин минута хлапетата се разпръсват и отново заприличват на обикновена възторжена група деца, тръгнала към вкъщи след училище. Всяко поема по пътя си — само или с още две, три, четири. На тротоара остава единствено шестгодишно момченце с натъртено телце, обзето от невъобразима тъга.

 

 

Стокхолм

Ноември 2006 година, понеделник вечерта

Макар да беше едва четири следобед, вече беше тъмно. Снегът падаше на едри парцали, щом докоснеха земята, те се стопяваха. Идващите насреща коли го заслепяваха с фаровете, а той внимаваше да не го опръскат, докато върви по тротоара. Защо караха толкова бързо и го обливаха с мръсна вода? Шофьорите не бива да пръскат минувачите — така ги учеха по време на курса. Навярно не го виждаха в тъмнината, не го забелязваха — невзрачен, с доста нисък ръст, в тъмни дрехи. Стойката му не бе особено изправена и вероятно изглеждаше малко смешен, защото ходилата му не сочеха напред, а леко встрани като на клоун. Но той не беше клоун.

Той беше тих човек; никога не влизаше в спор, сигурно защото никога не противоречеше на никого. Не му беше особено трудно, понеже изключително рядко виждаше когото и да било. Като се изключи службата, разбира се, в община Йерфела, където работеше в пощенското отделение на голяма електронна компания. Разнасяше входящата и изходящата кореспонденция на инженерите, секретарките, управителите и всички други, които работеха там. Само разнасяше пощата, не му поверяваха да я разпределя. Правеха го други, по-квалифицирани хора, които можеха да вземат важни решения, като например дали писмото е адресирано правилно.

Никак не го биваше да взема решения. Като се замислеше, признаваше, че рядко има мнение по който и да е въпрос. Ако навремето по изключение се случеше да играе с други деца и колкото и невероятно да беше, те потърсеха мнението му, той нямаше такова. Дори когато сам се питаше какво мисли по някой въпрос, не му хрумваше задоволителен отговор. Имаше едно-едничко желание: да е с децата и да прави каквото те искат; жадуваше околните да го приемат. Беше вече на четирийсет и четири години, но досега това не се беше случило.

Питаше се: ако в даден момент това негово дребно желание се осъществи, ще се изкачи ли едно стъпало по-нагоре по стълбата си от потребности, ще започне ли изведнъж да изразява свое мнение за нещата. Когато се превърнеш в ценен човек, това автоматично ли става?

Погледна нагоре към прозорците на отсрещната сграда на улица „Флеминг“. Бяха осветени и примамливи в есенната тъмнина със саксиите цветя по первазите, пердетата, красивите щори, цветните полилеи и другите декоративни предмети. На някои прозорци вече се забелязваше коледна украса, сякаш да дозасили впечатлението, че зад прозореца има щастлива женена двойка или поне щастлив обитател. Това бе очевидно от топлото сияние на светлината и уютната подредба.

Неговият прозорец от своя страна зееше тъмен и пуст, като се изключи слабо разлистеният фикус и верижката на щорите. Кухненският прозорец също бе пуст, ако не се смята мъдрещият се величествено там стар транзистор. Всъщност той с интерес четеше някои списания за обзавеждане на дома. Не търсеше вдъхновение за своето жилище — защо да изразходва усилия за апартамент, където никой друг не влиза? Само той: дребен невзрачен човечец, а може би дори и това не беше. В есенната привечер колите не го забелязваха, а и очевидно никой не го чуваше; та той самият рядко се чуваше. Не. Четеше списанията за обзавеждане на дома по същата причина, поради която се вторачваше в прозорците на другите: във въображението си се движеше в друг свят; свят от дружелюбно настроени хора с топли усмивки и големи меки цветни възглавници по диваните.

Днес почти му предложиха парче торта в службата. Не се случваше често, защото в стаята за разпределяне на писмата никога нямаше поводи да се празнува. А и прекарваше там само по няколко минути, колкото да вземе разпределената поща за някой отдел.

Когато обаче остави пощата в единайсета зона, служителите все още седяха и ядяха торта по някакъв неизвестен за него повод. Винаги носеше пощата в зона единайсет с известно чувство на притеснение. Като че ли точно в този момент там обикновено правеха почивка за кафе и го забелязваха как пристига с глупавата си униформа на пощенски разносвач. Впрочем „униформа“ беше прекалено помпозна дума за чифта сини панталони и синьото сако, но той единствен бе облечен така, а по принцип не обичаше да се откроява.

И така — видяха го. По-точно го видя един човек. Истински шегаджия, който се присмиваше на всичко и на всички и имаше мнение по доста въпроси. Другите се смееха на шегите му и сякаш споделяха повечето от мненията му, защото никога не му противоречаха. „Здрасти, господин пощальон — поздрави той днес, докато седеше със скръстени ръце и протегнати под масата крака. — Искаш ли торта? — и без да дочака отговор, продължи: — Ако искаш, дай газ на скутера си и донеси и факсовете, ако има такива, както ти казах вчера и онзи ден. Всички в отдела за разнасяне на пощата ли сте толкова мудни, или само ти?“ Другите около масата се разсмяха или защото беше само пощальон, или по навик. Не, нямаше да има торта за него, защото беше съвсем незначителен. Единствената му задача беше да разнася писмата, които са му подготвили.

 

 

Умът му не работеше бавно. Вярно, нямаше образование, но доста четеше. Вероятно интелектът му беше под средния, но той не беше бавен. Първите няколко години в училище се справяше доста добре, но с това се свърши. В Катринехолм не се справяш добре в училище; беше абсолютно забранено. Не биваше да си добър по нищо, освен по бягане, футбол и другите спортни дисциплини. Съществуваха ясни, макар и негласни правила по какво може да си добър (спортовете), по какво не бива да си добър (музика, езици, ръчен труд, поведение), по какво трябва да си посредствен (по всички други учебни предмети), с какво трябва да си облечен (конфекция от съответни марки), какво не бива да носиш (шапки, очила или нещо ръчно изработено), къде трябва да живееш (в жилищна сграда), политически ценности (социалдемократически, но определено не комунистически) и кой отбор да подкрепяш (КСЦ, но не и „Вермбол“). И най-важното: не беше позволено да се отличаваш или да си различен по какъвто и да е начин.

Но тук, в Стокхолм, за пораснал мъж като него важеха други правила. Тук индивидуалните идеи се ценяха и често различният външен вид се приемаше положително. Преди всичко обаче бяха нужни образование и самоувереност.

Животът беше труден. Майка му почина, когато беше много малък, а баща му работеше на смени в печатница и не разполагаше с достатъчно време за сина си. Беше любящ баща, ала не умееше да върти домакинство и не знаеше как се отглежда дете. След дълги години непрестанно пушене и той умря млад и остави след себе си огромна празнина.

От самото начало беше различен, без да проумява точно в какво отношение. Добре, като начало говореше с неправилен акцент; прекара първите години от живота си в Хускварна, където наистина се налагаше да носи шапка, но едва ли това бе основната причина. Явно още тогава е имало нещо сбъркано в личността му. Като малко момче беше щастлив и отворен. Харесваше хората, но рядко си даваше сметка, че те не го харесват. Съвсем скоро те го промениха и го лишиха от доброто му настроение. Вероятно тогава — в предучилищна възраст — се превърна в човека, който бе днес. Постоянното физическо насилие, примесено с враждебност, и обидите с всевъзможни прякори го превърнаха в нещо повече от мълчалива сянка — лишиха го от самоувереност.

Въпреки това влезе в началното училище като седемгодишен ентусиаст, изпълнен с любопитство и интерес. Но да вдигаш ръка и да отговаряш на въпроси се оказа невъзможно от самото начало, защото се налагаше да внимаваш да не решиш, че си някой. Ако му задаваха въпрос, на който можеше да отговори, другите деца хихикаха и си разменяха многозначителни погледи. Ако сгрешеше в отговора, следваше смях. Няколко от бившите му инквизитори от забавачката му станаха съученици и бързо обучиха децата как да се държат с него. В междучасията го биеха, измисляха обидни рими или той се усамотяваше и наблюдаваше как играят другите. Понякога дори не ходеше на училище. Оставаше си вкъщи болен — с главоболие и свит стомах — или се преструваше на болен. Оценките му постепенно се понижаваха и в девети клас отпадна. Намериха му място като продавач — не той си го избра — в галантерия, където правеше каквото му кажат.

От негова гледна точка образованието представляваше едно пропиляно десетилетие, ала за подрастващите днес нещата може би бяха станали по-добри. По новините онзи ден водещият нарече нещо си „успешния проект в Катринехолм“. В репортажа надутият градски съветник Йоран Мейер нарече същото нещо проект „Горски хълм“, по името на забавачката, където програмата против насилието между децата била приложена успешно за пръв път. Запита се дали новите методи, описвани с гръмки фрази от рода на „уважение към индивида“, „физически контакт“, „надзор от страна на възрастните“ и „напътствие“, вече допускаха диалекта от Хускварна и шапките на „Вермбол“.

 

 

След престоя в галантерията се премести в Стокхолм и живя при един стар чичо, който имаше студио в квартал Кунгсхьолмен. Тук завърши образованието си във вечерно училище. Колкото и невероятно да изглежда, но без допълнителна квалификация успя да получи мястото, където все още работеше. Въпросният чичо почина отдавна и сега апартаментът беше негов.

 

 

Изведнъж потокът на мисълта му прекъсна и той застина на място. Намираше се по средата на кръстовището пред жилищната си сграда. У мъжа, който току-що мина, имаше нещо изключително познато и без да знае защо, той се извърна и го последва. Ясните сини очи, русата чуплива коса, любопитното, но решително изражение, белегът на лявата му вежда, походката му — всичко съвпадаше. Наистина ли бе възможно да разпознае човек, когото е виждал за последен път на шест-седемгодишна възраст? Вероятно мислите му за проекта в Катринехолм го караха в момента да съзира призраци.

Съмнението се основаваше на здравия разум, но на емоционално ниво той не се поколеба. В съзнанието си го виждаше почти всеки ден. Нямаше никакво съмнение, че това е той.

Мъжът се спусна енергично по стълбите на метрото, бързо приближи преградата, където с отработено движение прокара картата си през устройството и премина. Слезе пъргаво по ескалатора, не изчака той да го свали и потъна в подземния свят. Вече на платформата, извади вестник от джоба на сакото си и започна да го прелиства, докато чакаше.

През това време той се движеше на десетина метра от мъжа и накрая седна на пейка зад него. В главата му бушуваха мисли; не намираше приемливо обяснение за поведението си. През последните двайсет години не бе правил нищо извън обичайното: ходеше на работа, прибираше се, пазаруваше, ядеше, спеше, отиваше на кино или — рядко — се разхождаше, четеше или гледаше телевизия. Изведнъж се озова в метрото, поел в неизвестна посока, следвайки мъж, когото не беше виждал от почти четирийсет години. Обзе го необичайна възбуда. Нещо се случваше в живота му; преживяваше приключение и това му хареса.

 

 

Винаги му беше приятно да се отпусне във вагона на метрото и да чете вестника на път към вкъщи. Работният му ден във фирмата за недвижими имоти започваше в седем сутринта. Така успяваше да се прибере достатъчно рано, за да прекара няколко часа с децата, преди да си легнат. Ставаше в пет и половина, а рядко си лягаше преди единайсет и трийсет, затова страдаше от хронично недоспиване. Но вече бе свикнал, а и след няколко години децата малко или много щяха сами да се грижат за себе си. Тогава с Пия щяха да се наспиват през уикенда.

Имаха три деца, три прекрасни деца. Независимо от своята упоритост, капризничене и невероятно количество енергия все още го правеха необикновено щастлив. Пия изпитваше същото. Познаваше я от колежа, но се събраха едва осем години по-късно, когато отново се срещнаха на някакво парти. Тя работеше на непълен работен ден като зъботехник в предградието, където живееха, и взаимоотношенията им продължаваха да са изключителни и след петнайсетгодишен брак. Бяха най-добри приятели и разговаряха почти за всичко.

В общи линии беше доволен от работата си, макар невинаги да ходеше с удоволствие на огледи през уикендите. Фирмата вървеше добре, а това беше основното. Работата като брокер по недвижими имоти означаваше свобода и разнообразие, а той и партньорът му отнасяха вкъщи добри пари в края на месеца, така че не се оплакваха поне във финансово отношение.

Като се има предвид откъде беше тръгнал, изпитваше известни колебания дали ще бъде щастлив възрастен. Беше единствено дете на самотна полуалкохолизирана фризьорка — когато въобще работеше — чийто единствен интерес бяха мъжете. Често се местеха и никъде не се установяваха за дълго. През годините идваха и си отиваха различни повече или по-малко пастроци. Като малък беше буен и шумен; сбивания и наказания изпълваха детството му. Очевидно е бил трудно дете. Това, разбира се, се отразяваше на оценките му, но необяснимо защо, в гимназията започна да се отнася сериозно към учението.

Именно тогава всичко се промени. Скоро след като постъпи в гимназията, майка му отново се премести, ала той реши да не я последва. Заживя в апартамент-студио и се налагаше сам да се грижи за себе си. През уикендите работеше на бензиностанция, вечерите посвещаваше на учене, игра на футбол и домашни задължения. По онова време израсна и завърши с отлични оценки. Толкова добре се справи в гимназията, че го приеха икономика в колежа.

 

 

И ето го сега: на връщане от добре платената му работа във фирмата, която той и партньорът му изградиха от нула, на път към скъпата му съпруга и обични деца в уютната крайградска къща. Тези мисли му бяха приятни, а чувството за удовлетвореност от себе си се засилваше от гледката на посърналите му угрижени спътници, насядали наоколо с нос, забит в безплатен вестник или в заскрежения прозорец. В стъклото видя отражението на някакъв нещастник, вперил поглед в него. Нима щастието му бе така очевидно? Това проблем ли беше? Няма значение, приемаше го.

 

 

Томас седеше малко пред мъжа — самия „крал Ханс“ — с гръб обратно на движението, за да го наблюдава. Не пряко — разположи се стратегически и нарочно допусна пътници между себе си и обекта на своя интерес — но добре виждаше отражението му в стъклото.

Изглеждаше спокоен и самоуверен. Потънал в собствените си мисли, със сгънат вестник в скута, той гледаше разсеяно през прозореца. От време на време по лицето му пробягваше тънка усмивка. Томас не откъсваше очи от отражението и се питаше какво ли го прави толкова щастлив. Някой чака ли го? Някой, който се радва, когато се връща вкъщи? Вероятно и той има завеси на прозорците и възглавници на дивана.

Мъжът плъзна поглед по пасажерите във вагона и за миг очите им се срещнаха в отражението на стъклото. Презрение ли долови в сините очи на Ханс? Нищо изненадващо, като се има предвид приведената стойка на Томас, разбърканата му коса и изплашените му очи. Той беше окаяник, който гледа страхливо срещнатите хора, ако въобще ги погледне.

За миг светлината угасна и в продължение на няколко секунди се възцари пълна тъмнина. Когато светна отново, мъжът се върна към заниманието си да наблюдава как капките се гонят по стъклото. Томас продължи да гледа призрака от детството си необезпокояван.

Замисли се за всички шапки, изчезнали на път от забавачката за вкъщи — едни, захвърлени по покриви, други — в минаващи камиони. Мислеше за рисунките, които би занесъл да покаже вкъщи в края на срока, ако — за радост на всички деца — не бяха потънали в отводнителния канал. Мислеше за скъсаните панталони, за изцапаните с кал пуловери, за ожулените колене и за Карина Ахонен, която често седеше в скута на учителката и беше солистка в хора. Именно тя решаваше, че ще рисуват коне, и всички деца рисуваха коне, коне, коне… Само това бе разрешено да се рисува. Неговите излизаха толкова грозни, че неизменно ги окачаха, за да им се присмиват всички.

Мислеше за голямата зелена кола на площадката за игра на двора: тя побираше само шест деца, а две трябваше да я бутат. Той и Катарина я бутаха всеки божи ден с плахата надежда все някога да им позволят да седнат вътре. Учителката уж настояваше на всяко дете да му дойде редът да се повози, ала по някаква причина винаги забравяше Томас и Катарина. Няколко пъти Томас успя пръв да се настани в колата, но винаги го изхвърляха и се налагаше пак да бута. Явно така е трябвало да бъде, защото учителката само се усмихваше с обичайната си сладка, характерна усмивка за учителка на деца в предучилищна възраст.

Веднъж, спомни си той, Ханс и Ан-Кристин грабнаха шапката му и започнаха да си я подмятат над главата му. Томас все не успяваше да я хване, но моментен импулс му даде кураж да грабне шапката на Ханс и да побегне с нея. Догониха го, естествено, пребиха го от бой и изтръгнаха шапката от ръцете му. Когато по-късно се прибра без шапка (както обикновено), майката на Ханс вече беше звъняла на бащата на Томас и бе изразила възмущението си, задето Томас е скъсал шапката на малкия Ханс. После изпратиха Томас при Ханс и майка му с десет крони да моли за прошка. Поради неизвестна причина собствената му липсваща шапка така и не бе спомената.

 

 

Мислите му бяха прекъснати, когато влакът спря и мъжът, когото наблюдаваше, се накани да слиза. Томас също се надигна, за да проследи сянката от миналото си.

 

 

Къщата се намираше на няколко минути път пеша от станцията на метрото „Еншеде Гард“. Притича през платното, зави наляво при училището и пое край къщите по „Треадсколан“. Скоро стигна до парка с обичайната зелена растителност и дървета — единствения спомен от старата детска градина, на чието място в края на 80-те години изградиха нови жилищни сгради. Сви по опасаната с храсти пешеходна пътека към детската площадка, част от комплекса. В пясъчника седяха две мърляви деца с дъждобрани, а трето — на година и половина — се крепеше на най-горното стъпало на пързалката.

— Моля те, Моа, дръж се да не паднеш и да не се нараниш — извика той, преди да стигне до пързалката.

На лицето на момиченцето грейна широка усмивка и то мигом се обърна и заслиза. Двете по-големи деца се втурнаха към баща си. Той се постара хем да ги прегърне, хем да ги държи възможно по-далеч от себе си.

— Здравейте — поздрави ги. — Внимавайте. С работния костюм съм. Само ще ви целуна, а после отиваме да намерим мама.

В този момент Моа се хвърли с главата напред към него и се наложи той да жертва чистото си сако, но в замяна получи влажна целувка по брадичката. В отчаян опит да не нанесе повече щети върху сакото понесе дъщеря си, протегнал ръце пред себе си, а двете по-големи деца го следваха по петите. Щом прекоси прага на къщата, я остави на пода.

— Ехо! — провикна се той. — Водя три мръсни прасенца. Имам нужда от помощ. Свалете си ботушите, преди да влезете — нареди той на двете по-големи деца и приклекна, за да съблече най-малкото.

Пия се появи усмихната, облечена в джинси и бяла блуза, вързана на кръста, а гъстата й тъмна коса бе събрана на конска опашка.

— Здравей, скъпи — приветства го тя. Наведе се и го целуна по врата. — Как мина денят ти?

— Добре, но след малко отивам на оглед на къща. Тук, в квартала е, така че ще е за час, час и нещо. Да нахраним ли децата сега, за да вечеряме с теб, щом си легнат?

— Добре. В колко ще излезеш?

— След половин час, но първо ще ти помогна с децата.

Най-накрая успя да свали дъждобрана на момиченцето и то се втурна напред с радостни възгласи. Другите деца се бяха съблекли сами и след като нахвърляха всички дрехи по пода в антрето, също потънаха в къщата. Той направи отчаян опит да изчисти сакото, но без никакъв видим резултат. Пия вдигна ботушите и горните дрехи и ги понесе навътре. Ханс затвори вратата след себе си.

Никой от тях не забеляза мъжа, който внимателно ги наблюдаваше през оголените клони на люляковия храст в другия край на детската площадка.

 

 

Томас изгуби представа колко време е дебнал в тъмнината, но във въображението си се намираше вътре, в топлата уютна кухня. Ухаеше на разтопено масло и пържено месо. Отначало децата тичаха от стая в стая, заети с различни игри, но след време се успокоиха и едно по едно седнаха на масата да се хранят.

Томас не си спомняше кога за последен път е ял в присъствието на други хора. В службата обядваше в стола. Да, имаше и други хора наоколо, но той винаги седеше сам. Родителите му не бяха сред живите, нямаше братя и сестри, никакви роднини, с които да се вижда, и никакви приятели. Сигурно е приятно да се връщаш вкъщи и някой да те чака! Колко чудесно би било да има приятел — човек, с когото да говори за значителни или незначителни неща, с когото да хапват заедно понякога. И колко по-забавно щеше да е готвенето, ако приготвяш нещо и за друг, а не само за себе си.

Вечерята на децата приключи и кухнята, дотогава пълна с живот и движение, се опразни. Външната врата се отвори и един обичан баща излезе от къщата и затвори след себе си за последен път.

 

 

С ръце в джобовете на палтото и с вдигната яка, за да се предпазва от есенния вятър, той закрачи бързо през квартала. Под светлината на уличните лампи се завихряха изсъхнали листа и при всяка крачка, когато подметката се опираше на земята, се чуваше хрущящ звук. Неподходящите за сезона обувки пропускаха и краката му бързо се намокриха. Трябваше да си сложи зимни обувки, но не разполагаше с време да се върне. Едва ли ще му отнеме повече от петнайсет минути да стигне до къщата за оглед, а на връщане в това лошо време ще се „почерпи“ едно такси.

Сви по по-широка улица, където се намираше търсеният адрес. Еднофамилните къщи в района бяха строени предимно през 20-те и 30-те години, а в градините им се извисяваха декоративни и овощни дървета. Вероятно това беше тя: стара къща, боядисана в розово, с дървена фасада и красиви френски прозорци. Дворът й, значително по-голям от градините наоколо, се спускаше към улицата, заобиколен от прекалено висок добре поддържан жив плет, твърде неподходящ и за малката постройка, и за двора като цяло. Насред живия плет от още по-нелепа черна метална порта започваше алея към къщата. Погледна пощенската кутия да се увери, че това е адресът: „Акербарсвеаган“ 31. Бутна едното крило на портата и влезе. Зад него крилото се затръшна със звън на метал.

Пое бързо по алеята, без да долавя аромата на изпопадалите по земята есенни плодове. Не забеляза и как една беззвучна сянка пъргаво се покатери по портата зад него и скочи върху влажната трева на моравата до алеята. Той се качи на верандата и натисна звънеца. Отвътре се чу ехото на звънеца, но нищо друго. Изчака минута-две и отново натисна бутона. Погледна си часовника — беше се явил на уговорената среща само с няколко минути закъснение и реши да мине отзад. Ако не се смятат уличните лампи, светлина струеше само от една стая на старата къща. Идваше от кухнята с изглед към задната част на парцела и живия плет, който очертаваше границата със съседния имот. Не можеше да стигне високо разположения прозорец на кухнята и затова се наведе, взе малка пръчка и я метна по стъклото. От вътре пак не последва реакция. Върна се отпред и провери дали вратата не е отключена. За своя изненада установи, че не е заключена. Навярно стопанинът беше стар и не чуваше добре.

— Ехо, има ли някой вкъщи? — провикна се той високо, но отговор не последва. — Ехо! — повтори още по-високо.

Реши да влезе. Старателно си избърса краката в изтривалката в антрето и затвори вратата след себе си.