Керелин Спаркс
Вампирите и градът (5)

Глава 5

Остин приключи с проучването на Дарси Нюхарт. Тя беше родена в Сан Диего, най-голямата от три дъщери. В момента на изчезването си е била на двадесет и осем години. Беше ли продължила да старее или бе останала на двадесет и осем години завинаги?

Той се зае да разследва двете й придружителки. С името Ванда Барковски не постигна никакъв резултат, но беше открил свидетелство за раждане за Маргарет Мери О’Брайън от 1865 година. Родителите й бяха емигрирали от Ирландия по времето на Големия картофен глад^[1]. Маги беше осмото от дванадесет деца, макар че само седем от тях бяха доживели до десетгодишна възраст. Бедното момиче бе имало труден живот. Надяваше се сега да е по-добър за нея.

Кръв господня, какво си мислеше той? Тя беше вампир. Синтетичната кръв бе налична само от осемнадесет години. Съществувала е дълго време, като е нападала хора. Не трябваше да чувства никакво състрадание към тези чудовища.

През щорите на прозореца нахлу слънчева светлина, хвърляйки набраздени сенки по бюрото му. Той се запъти към прозореца, за да погледне навън. Тротоарът беше оживен с ранобудни хора. Улиците се пълнеха с камиони и пикапи за доставки. А Дарси… дали гледаше изгрева или се беше прикрила, мъртва за света?

Той събра бележките си и снимките и тръгна с колата към телевизионната станция в Куинс, където Дарси бе работила. След като показа значката си, той слуша началника да говори за Дарси около час. Всички там я обичаха. Някои все още упорито вярваха, че тя е жива. Остин обеща да даде най-доброто от себе си, за да реши загадката на нейното изчезване и си тръгна с кутия пълна с копия на видеозаписи от старите информационни бюлетини на Дарси. Той прибра кутията в багажника и подкара към апартамента си в Гринуич Вилидж.

Настани се на дивана с бира и сандвич и започна да гледа старите репортажи на Дарси. Очакваше да са скучни, но тя го накара да се усмихва и смее с побърканите ситуации, в които попадаше. Той гледаше опита й за интервю с бременния хипопотам в зоологическата градина в Бронкс, когато най-накрая заспа.

И сънува Дарси.

Като се събуди, телевизорът го поздрави с прашене и снежинки. Изключи го заедно с видеото, отбелязвайки колко е часът. Шест и четиридесет следобед. По дяволите. Щеше да закъснее за всекидневните нощни срещи в седем часа. Обади се в офиса, но Шон го изненада, като му каза да си вземе няколко дни почивка.

— Вече подписа ли договора? — попита Шон.

— Не, сър. Ще се погрижа за това. — Остин затвори и зарови из документите си докато не намери договора от ДВК. Странен параграф се наби в очите му. Защо да не попита Дарси за това? Все пак знаеше къде ще бъде тя през нощта.

Прослушването за ДВК беше насрочено да започне в десет вечерта, така че Остин пристигна в девет. Той плъзна два заострени кола във вътрешния джоб на якето си. Това и сребърното разпятие под ризата му щяха да са достатъчни за защита.

Той се поколеба пред входа. Неоновите букви ДВК светеха над главата му. Действай нормално, предупреди се той. Ти не знаеш, че вампирите съществуват. Ти си глупав невинен човечец. Аха, чувстваше се като овца, влизаща в бърлогата на лъв.

Остин бутна вратата и влезе. Декорът във фоайето беше драматичен, направен в нюанси на черно и червено. Няколко мъже се излежаваха в червени кожени столове. Погледнаха го и се намръщиха, а той се отправи към рецепцията. Момичето бе облечено в тон със стаята — с черни дрехи и червен шал около врата. Дори косата й беше боядисана черна с блестящи червени кичури. Тя оформяше лакираните си в червено нокти с пиличка.

— Добър вечер.

Без да го поглежда, жената посочи към папката с листа.

— Ако сте тук за прослушването, запишете се — започна тя с носов глас.

— Дойдох да се срещна с Дарси Нюхарт.

Тя погледна нагоре и се намръщи.

— Какво правите тук?

— Трябва да се видя с Дарси Нюхарт. По бизнес въпрос. — Той й посочи кафявия плик в ръката си.

— Но вие сте… — Тя затвори уста, очевидно осъзнавайки, че не трябва да признава, че тя не е толкова жива, колкото беше той. — Ъъъ, добре. Офисът й е надолу по коридора. Петата врата отдясно, точно преди да стигнете до записващото студио.

— Благодаря. — Остин тръгна надолу по коридора, абсолютно сигурен, че всеки един вампир във фоайето го зяпаше в гръб. Почука на вратата. Никакъв отговор.

— Госпожице Нюхарт? — каза той, отваряйки вратата. Нямаше никой, макар че книжата по бюрото й сочеха, че е била доскоро тук. Шмугна се вътре и затвори вратата. Стаята представляваше малък офис — без прозорци, с вехто бюро и остарял компютър. Двата стола, поставени пред бюрото изглеждаха сякаш са били пенсионирани от някой стар хотел.

Блуждаещият му поглед се спря на голяма картонена чаша върху бюрото й. Тя беше с непрозрачен пластмасов капак, в чийто център имаше дупка, където бе пъхната сламка. Беше почти празна. И леденостудена. Това беше добре. Кой вампир ще иска кръвта си студена? Вдигна чашата до носа си и помириса. Шоколад? Имаше и друг аромат, макар да не беше сигурен какъв е, но шоколадът определено се усещаше. Той се ухили. Тя трябваше да е жива. Все пак, щеше да пробва, само за да е сигурен. Засили се да махне капака.

Вратата се отвори. Дарси Нюхарт влезе в стаята и след това спря рязко. Устата й се отвори. Неговата също, а той дори нямаше извинение за изненадата си. Но беше забравил колко силно го привлича тя. Физическата му реакция беше незабавна, карайки сърцето му да препуска и слабините му да се подуят.

Косата й беше пусната до раменете. Беше облечена в свободни панталони в цвят каки и синя тениска, която перфектно очертаваше гърдите й. Блузката беше лишена от каквито и да е смислени изрази като „Горещо маце“, което в нейния случай щеше да е прекалено нелепо.

— Добър вечер. — Той се фокусира върху лицето й, за да спре влюбените погледи, които отправяше към страхотното й тяло.

— Здравейте. — Бузите й порозовяха. Тя бавно затвори вратата. — Малко съм изненадана, господин Картрайт. — Погледът й попадна върху чашата в ръката му и лицето й пребледня.

— Съжалявам. — Той сложи капака обратно и остави чашата на бюрото й. — Със сигурност ухае много добре. Шоколадов млечен шейк?

— Не точно. Аз… — Тя забърза напред, грабна чашата и я изхвърли в коша. — Аз съм… алергична към лактоза. Ще искате ли нещо за пиене, господин Картрайт? — Дарси посочи към вратата. — Мога да ви взема…

— Добре съм. Благодаря ви. — Той се усмихна, опитвайки се да я успокои. — След като ще работим заедно, защо не ме наричате Адам?

— Добре. — Тя се плъзна покрай него и заобиколи бюрото. — Какво мога да направя за теб… Адам?

— Става въпрос за договора. — Той отвори стиснатия плик и извади листата.

— Нямаш ли агент, който да ти помогне с това?

— Честно казано и госпожа Стайн е объркана. — Поне Остин предполагаше, че ще бъде. Отгърна на страница шест и посочи малкия шрифт в долната част на листа. — Ето го. ДВК не поема никаква отговорност за претърпени травми по време на ангажимента. Това включва загуба на кръв, прободни рани и смърт.

Той погледна Дарси. Лицето й беше станало смъртнобледо.

— Изглежда малко прекалено, не мислите ли?

Тя затъкна косата си зад ухото с треперещи пръсти.

— Това е сравнително стандартно за ДВК. Обичат да покриват всички точки. Хората тези дни са склонни да съдят за най-обикновени неща.

— Не мисля, че прободни рани или смърт са обикновени неща.

Тя махна с ръка във въздуха.

— Всичко може да се случи. Ще снимаме в голям пентхаус. Може да паднете по стълбите или да се спънете на килима и…

— Да падна върху вилица?

— Моля?

— Прободни рани, госпожице Нюхарт. Как точно очаквате да се пробода? — С чифт кучешки зъби?

Очите й трепнаха.

— Съгласна съм, че начинът на изразяване е малко необичаен, но намерението е ясно. ДВК не може да бъде държана отговорна за никакви наранявания, които е възможно да се получат по време на шоуто.

— Имате ли намерение да ни карате да правим нещо рисковано?

— Не, разбира се. Повярвайте ми, господин Картрайт, няма да се спра пред нищо, за да гарантирам вашата безопасност.

— Вие сте загрижена за нашата безопасност?

— Разбира се. Мразя да виждам невинни смъ… хора да бъдат наранявани.

Тя почти каза смъртни, което изглеждаше малко странно, след като самата тя беше смъртна. Беше ли? Проклятие, това колебание трябваше да спре.

— Вие сте добър човек, госпожице Нюхарт — Той взе ръката й в своята. Пръстите й бяха студени.

— Благодаря. — Погледът й се спусна към съединените им ръце. — Но аз не съм тази, която трябва да впечатлите. Ще има жури от пет жени, които ще решат изхода от състезанието.

Той обхвана ръката й в дланите си.

— Не се интересувам от вашите пет съдийки или от състезанието.

Погледът й рязко се вдигна.

— Не искате да бъдете в шоуто? Моля ви, не позволявайте на формулировката в договора да ви разубеди.

Той плъзна два пръста по китката й.

— Мислите ли, че мога да спечеля нещо наречено „Най-сексапилният мъж на планетата“?

— Аз… аз мисля, че имате спорен шанс. И това със сигурност ще изглежда добре за вашата актьорска кариера, не мислите ли?

Той притисна върховете на пръстите си към нежната кожа на китката й.

— Наистина не искам да бъде гледано на мен като на сексиграчка. — Освен от теб.

— Разбирам. Аз щях да се чувствам по същия начин. — Бузите й порозовяха. — Но не сте чули последните новини. Нашият продуцент, господин Бакъс, току-що обяви, че победителят ще получи един милион долара! Това със сигурност ще ви убеди да се включите в шоуто?

— Не съвсем. — Беше се концентрирал върху пръстите си. Да, ето! Не беше ли това пулс?

Тя му се намръщи.

— Не разбирам. Ако не сте заинтересован да спечелите титлата или паричната награда, тогава защо задавате въпроси за договора?

Да! Това определено беше пулс. Туптеше бързо под връхчетата на пръстите му. Най-накрая положително доказателство. Дарси Нюхарт бе жива. Жива!

— Господин Картрайт? — Тя издърпа ръката си от хватката му и го изгледа с объркан поглед. — Защо сте тук?

Той се усмихна бавно.

— Госпожице Нюхарт, тук съм заради вас.

Тя пое остро дъх и направи крачка назад.

— Господин Картра…

— Мисля, че се съгласихме да ме наричаш Адам.

— Аз… да, но може да придобиете грешна…

— И нормално, трябва да ми отговориш като ме поканиш да те наричам Дарси. Не мислиш ли?

— Нормално, може би, но това не е точно нормална…

— Права си. — Той пристъпи по-близо. — Има нещо специално, което се случва тук. Чувствам го. Ти не го ли усещаш?

Очите й се отвориха широко. Тя изглеждаше нервна и за момент той се почуди дали не я притиска твърде бързо. Развълнуваното й състояние можеше да е причинено както от желание, така и от страх.

Тя облиза устни.

— Аз…

— Това „да“ ли е? — Той докосна врата й.

— Аз… — Погледът й се спусна към устата му и тя отново облиза устни. — Не мисля, че ще е умно от наша страна да… имам предвид, аз съм режисьор на продукцията.

— Тогава ме режисирай. — Той обви ръка около врата й. Почувства меката й коса върху кожата си. — Кажи ми какво да направя. — Господи, искаше да я целуне. Но дали не я притискаше? Само едно надзърване в ума й, това е всичко, което щеше да направи. Само да надзърне.

Толкова бе лесно. Нахлуването му беше леко като бриз, умът й просто се разпростря като бляскаво бяло платно. Надникна в мислите й. Беше топла от желание. Копнееше за него. Аполон, богът на слънцето.

Отдръпна се назад изненадано. Тя мислеше, че прилича на бог? Да му се не види, трудно можеше да си се представи в този образ.

Лицето й пламна. Изглеждаше толкова сексапилна и възхитителна, че той избута всичките си съмнения настрани. Желаеше го. Прочете го в ума й. И това го накара да се почувства всемогъщ като бог.

Очите й се затвориха.

— Не мога…

— Не можеш да ме целунеш? — Той докосна леко с устни ъгълчето на устата й.

По тялото й се спусна трепет.

— Не мога да… устоя. — Дарси го сграбчи за раменете.

Уау, тя го искаше. Остин решително впи устни в нейните. Докосна всеки милиметър от меката им плът, докато ги моделираше със своите. Притисна я силно и ръцете й се заровиха в косата му, придръпвайки го още по-близо.

Той завладя устните й още по-настойчиво. Исусе, тя му отвръщаше. Изпитваше същия силен глад. Как бе възможно двама относително непознати да бъдат толкова дяволски отчаяни един за друг? Това беше нещо повече от физическо желание: беше душевен глад.

Езикът й се преплете с неговия, оставяйки слабия вкус на шоколад в устата му. О, тя беше сладка. Сладка навсякъде. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и се обвиха около кръста й. Придърпа я към ерекцията си. Тя изстена и се разтопи срещу него.

Остин плъзна устните си надолу по шията й и после към ухото й. Ръцете му се спуснаха към дупето й, впиха се в плътта й и потриха бедрата й в слабините му.

— Дарси — прошепна той в ухото й. — Знаех. В минутата, в която те видях. Знаех, че си принадлежим.

Ръцете й го сграбчиха за раменете, но после с мъчителен стон тя го отблъсна настрани.

— Не!

Остин отстъпи назад.

— Какво? Какво не е наред?

Дишайки тежко, тя кръстоса ръце пред гърдите си.

— Аз… аз съжалявам.

— Не съжалявай. Аз не съжалявам.

Изражението й посърна.

— Не мога. Не мога да позволя това да се случи.

— Сладурче, вече се случи.

— Не! — Тя си пое дълбоко дъх и лицето й се превърна в каменна маска. — Трябва да запазим нещата професионални. Имам нужда от тази работа.

— Не бих направил нищо, за да я застраша. Никога не бих те наранил по някакъв начин.

Тя поклати глава и се обгърна още по-силно.

— Дарси, ако имаш нужда от нещо, моля те, кажи ми. Мога да ти помогна.

Тя запази мълчание намръщена, сякаш в нея се водеше някаква вътрешна борба. Най-накрая проговори:

— Ако наистина искаш да помогнеш, ще се съгласиш да участваш в шоуто.

— Добре, ще го направя. — Той взе химикал от бюрото й и подписа договора. Струваше си да рискува прободни рани или смърт. — Наистина го мисля, Дарси. Ако си се забъркала в неприятности, ако някой… нещо те застрашава или плаши, искам да ми кажеш.

Тя преглътна.

— Добре съм.

Не, не беше добре. Тя бе смъртна, която живееше сред вампири. И той трябваше да спечели доверието й — само така щеше да сподели с него.

— Ще провеждам още прослушвания след няколко минути. Имам нужда от малко време, за да се приготвя.

Искаше той да си тръгне. Чувствителен мъж като него схвана намека.

— Може би трябва да се срещнем по-късно за чаша кафе.

Усмивката й излъчваше примирение и умора.

— Благодаря ти за поканата, но нямам представа колко време ще отнемат прослушванията.

— Утре вечер?

Тя оправи документите, разпилени върху бюрото й. Макар че се опитваше да го прикрие, поклащането на листовете доказваше, че ръцете й треперят.

— Имам още прослушвания утре.

— Събота вечер? — Той нямаше гордост.

— Трябва да ходя на сватба.

— Надявам се не твоята.

— Не, определено не. Но те са прекрасна двойка. — На лицето й се появи тъжен, изпълнен с копнеж поглед. — Мисля, че ще са много щастливи.

— Дали е някой, когото познавам?

— Съмнявам се да познаваш Роман или Шана.

Той се вцепени в опит да прикрие шока. Майко мила, годежът беше оповестен само преди няколко дни. Как можеше да каже на Шон, че сватбата е тази съботна нощ?

— Никога не съм чувал за тях. Кой от тях ти е приятел — булката или младоженецът?

— Аз… Познавам младоженеца от няколко години. Но считам и булката за приятел.

— Имаш ли нужда от придружител? — На лицето й се появи неловък израз, който подсказа на Остин, че я притиска твърде силно. — Извинявай, не трябваше да се самопоканвам. Една от онези големи, фантастични църковни сватби, а?

Бузите й почервеняха, докато тършуваше из купчина с документи върху бюрото си.

— Ти… ти трябва да си направиш портрет. Оставих информация на госпожа Стайн, но имам копие тук. — Тя грабна кубче със самозалепващи се листчета и надраска отгоре адреса. После откъсна листа и му го подаде.

Очевидно не искаше да обсъжда вампирската сватба. Трябваше да й позволи да се измъкне засега или щеше да го заподозре. Пръстите му докоснаха леко нейните, докато вземаше листчето и незабавно отчаяно му се прииска да я грабне в ръцете си.

— Дарси.

Само за няколко секунди, очите й отговориха с израз на болка и копнеж, след което тя премигна и се обърна.

— Не можем да си позволим да… да изгубим контрол отново.

Как, по дяволите, се канеше да го спре? Привличането, което изпитваше към него бе излязло наяве. Не би го пренебрегнал, не и след като се чувстваше по същия начин.

— Ще се чуваме. — Той прибра листчето в джоба си и си тръгна.

Докато шофираше на път за вкъщи, набра номера от бележката и си уговори среща за портрета. Художникът работеше само нощно време и Остин предположи, че е вампир.

Започна да набира номера на Шон, после спря. Как ще му каже за сватбата? Шон щеше да използва всичките си ресурси, за да открие кога и къде ще е церемонията. И после щеше да нареди на екипа да нападне с арбалети и да стреля с дървени стрели по всеки, който им се изпречи. А Дарси щеше да бъде там. Ами, ако бъде наранена или убита? И всичко, защото беше подал информацията на Шон. Как би могъл да живее със себе си, ако Дарси бъде наранена?

Тя наистина мислеше, че Шана и Роман са прекрасна двойка. Как би могъл един смъртен да каже същото нещо? Но тя познаваше и двамата. Може би беше права. Остин бе видял Роман и Шана заедно в Сентрал парк. Двамата се прегръщаха и изглеждаха истински щастливи.

Шана се беше опитала да убеди екипа от операция „Колове“, че Роман е добър човек. Той бе изобретил синтетичната кръв, която беше спасила милиони човешки живота. И според Шана, насърчавал хиляди вампири да се откажат от истинската кръв за сметка на синтетичната, като по този начин защитавал хората от нападения. Шон бе отхвърлил всичките й твърдения, обявявайки ги за резултат от промиването на мозъка й, но сега Остин не беше сигурен дали е така.

Майко мила, каква каша. Стисна силно кормилото. За пръв път в кариерата си беше силно изкушен да не предаде важна информация на началника си.