Джил Хатауей
Чуждо влияние (30)

Трийсета глава

Седя в хола и чакам Ролинс и Мати да се върнат. Баща ми е в кабинета си и е затворил вратата, а Лидия не се е показвала от стаята на сестра ми. Така е по-добре. Надявам се да стои там, докато измисля как да представя достатъчно доказателства на полицията, така че да я заключат завинаги.

Когато вратата най-после се отваря и Мати влиза, лицето й е съвсем пребледняло. Ролинс я следва плътно, даже я държи за лакътя да не падне. Ако съдя по израженията им, явно вече й е казал за смъртта на Скоч.

Безмълвно се качваме горе и се скупчваме в стаята ми. Заключвам вратата и се обръщам към Мати, която се отпуска върху леглото ми. Ролинс сяда на люлеещия се стол. Има крайно напрегнат вид.

— Какво каза Реджина? — питам.

Мати клати глава.

— Нямаше никой у тях.

— Мат, трябва да ти кажа нещо.

— Ролинс вече ми каза за Скоч — прекъсва ме тя. Очите й светят със стъклен блясък.

— Става дума за нещо друго — настоявам тихо. — Нещо за мен. Което досега съм крила от теб.

Челото й се набръчква.

— Какво има?

Кашлям нервно и се опитвам да реша как най-добре да й обясня. Беше толкова малка, когато започнаха тия истории. Не знам дори дали си спомня кога се появиха припадъците ми. Или караницата с баща ми онзи път, когато отказа да повярва какво ми се случва и вместо това ме прати на психиатър.

— Така. Знам, че беше малка, но помниш ли, когато разказах на татко, че ми се случват разни странни неща, когато припадна?

Мати поклаща глава.

— Нямам нарколепсия. Когато припадна, съзнанието ми отива другаде. Зависи какво докосвам в този миг. Да речем, че държа часовника на татко. Значи ще се плъзна в неговата глава и ще гледам през неговите очи какво върши. Само че предметът не може да е какъв да е. Трябва да е нещо важно за човека. Да е оставил емоционален отпечатък по него.

— Нищо не разбирам — възкликва Мати. — Звучи ми напълно абсурдно.

— Знам. Знам, че звучи абсурдно, но е истина. И най-шантавото е, че се научих как да го контролирам. Мога да поема контрол върху мозъка на човека и да го накарам да върши каквото пожелая, да каже каквото пожелая. Мога да го контролирам.

— Ама какво говориш?

Поемам си дълбоко въздух и си казвам, че всичко ще е наред. Нали си знаех, че няма да е лесно. Явно ще трябва да й покажа, за да се увери сама.

Дръпвам долното чекмедже на скрина и прехвърлям вещите, които съм натрупала през годините, нещата, които ми помагат да се плъзна. Грабвам тениската на „Смашинг Пъмпкинс“, която Ролинс ми подари миналата есен. Оставил е емоционален отпечатък върху нея, заради който един или два пъти съм се плъзвала в него. Когато му обясних за способностите си и за това, че съм станала свидетел на нещастния му живот, той ме обвини, че навлизам в личното му пространство. Оттогава никога не съм я ползвала.

Досега.

Показвам му тениската и го поглеждам въпросително. Лицето му се изопва, но после кима. Само така бих могла да убедя Мати. Трябва да й демонстрирам. Стисвам блузата в шепи и сядам до нея на леглото.

— Знам, че е много объркано. Гледай внимателно.

Лягам назад, притиснала тениската към гърдите си. Сещам се за деня, в който Ролинс ми я подари, и колко й се зарадвах. От толкова време я исках тази блуза. И колко объркана се почувствах първия път, когато се плъзнах в Ролинс, понеже не можех да разбера защо е оставил емоционален отпечатък върху подаръка си за мен. Нали тогава все още криеше чувствата си. Но сега знам и докато усещам как съзнанието ми се плъзва, ме обзема увереност, че всичко ще е наред, щом сме заедно.

Гледната ми точка рязко се сменя. Пак съм в същата стая, но я виждам през неговите очи. Седи на люлеещия се стол, обърнат към леглото. Мати гледа смаяно безжизненото ми тяло с тениската на „Смашинг Пъмпкинс“ отгоре.

— Мати — прошепвам. — Аз съм.

Тя се обръща към Ролинс напълно объркана, сякаш не схваща какво казва. Трябва някак да й докажа, че действително съм аз.

— Аз съм, Силвия. — Отчаяно се опитвам да се сетя за нещо, някаква подробност за Мати, която бих могла да знам само аз, сестра й. — Така, я да пробваме с това. Знам, че повърна в косата на Матю Бейкър във втори клас. И ужасно се притесни, понеже много го харесваше.

Лицето на Мати се разкривява в болезнена гримаса.

— Защо ми въртите номера точно в такъв момент? Изобщо не е смешно!

— Шшш. — Ставам от стола и отивам при нея. — Не е номер. Наистина съм аз.

Тя ме гледа сърдито.

— И двамата сте извратени.

— Чакай. Какво ще кажеш за друго. Ти ми задаваш въпрос, питаш ме нещо, което никой друг не би могъл да знае. Нещо, на което само аз знам отговора.

— Което само Вий би могла да знае?

— Именно.

Мати свежда глава. Виждам как изражението й се променя. Когато вдига глава, очите й проблясват предизвикателно.

— Какво ми подари за спомен мама, преди да умре?

Въздишам облекчено. Това го знам.

— Ето това колие — посочвам с пръст. — Никога не го сваляш, понеже те е страх, че свалиш ли го, ще я забравиш напълно.

Виждам как очите й се пълнят със сълзи и всеки миг ще прелеят. Тя пристъпва към мен и се взира в лицето ми.

— Вий?

Ужилвам й се.

— Именно!

Тя ме прегръща, тоест прегръща Ролинс. Усещам горещия й дъх в ухото си.

— Значи е вярно. Наистина е вярно.

— Естествено, че е вярно. Да не мислиш, че ще те лъжа?

И тогава вече тя истински се разплаква, цялото й тяло се разтреперва до моето.

— Ами аз просто… мислех си… Мислех, че полудявам.

— Не полудяваш.

— Не разбирах какво ми се случва… — подхваща Мати, а гласът й пресеква. — Всичките тия сънища. А после започнаха да се случват разни неща. Да се сбъдват.

Сега е мой ред да гледам неразбиращо.

— Чакай, за какво говориш? — казвам и я бутам назад, за да мога да я гледам в очите. Така плаче, че едва разбирам думите.

— Първо беше онази катастрофа. Реших, че е съвпадение. Но после сънувах Лукаут Пойнт и тогава вече реших, че ми става нещо.

Хващам лицето й с длани и я принуждавам да ме погледне.

— Я забави малко. Разкажи ми всичко.

Мати се задъхва. Изчаквам я да си поеме въздух.

— Вий, бях горе при вас, когато Скоч падна.

Буквално отскачам назад с ръка върху устата.

— Какво?

Тя се разплаква отново.

— Това, как го наричаш, плъзване? И аз го мога.

Коленете ми поддават и рухвам на пода. Тя се свлича до мен и двете се вкопчваме една в друга.

Мати обяснява как всичко започнало преди няколко месеца. Постоянно сънувала, че е някой друг и върши най-обикновени ежедневни неща. Сънувала как баща ми си мие зъбите. Как си водя бележки в часа по английски. Сънищата били необичайно ярки и живи, но въпреки това не й правели особено впечатление до нощта на катастрофата.

Тогава сънувала, че се събужда в моята стая. Радиото свирело, затова го изключила. Слязла в кухнята и дълго време се взирала в луната през прозореца. После й хрумнало нещо щуро. Сънят бил свръхреалистичен и някак можела да го насочва. Решила да види до каква степен може да го контролира. Отишла в гаража и запалила колата на татко. Тръгнала да се повози и после сънят рязко свършил.

Разтрепервам се, докато я слушам. Толкова добре си спомням тази нощ, как се събудих в колата, която летеше по шосето. Мислех, че сънувам обичайния кошмар за Зейн, затова рязко извъртях волана. И тогава осъзнах, че не е сън. Че някой се е плъзнал в мен и ме е накарал да открадна колата на татко.

Била е сестра ми.

Мати продължава. Описва ми как се плъзнала в баща ни. Било късно, бил в кухнята и прелиствал старата готварска книга на мама. Обзела я ярост, гняв, че баща ни отказва да превъзмогне смъртта на мама, че е сляп за шанса за ново семейство, което буквално хлопа на вратата му. Затова посегнала на нещата, които най-много обичал, на готварските му принадлежности. Грабнала купички и чинии и ги запокитила на земята, изпочупила ги. И тогава съм се появила на прага и целият й гняв се стопил и се озовала в собственото си тяло.

— А после се случи онова на Лукаут Пойнт.

Мати си поема дълбоко въздух и започва да разказва за нощта на злополуката. Заспала, докато ме чакала, а после изведнъж се озовала насред гората. Уплашила се, че се е изгубила, но после видяла два лъча светлина да светят между дърветата. Когато излязла на открито, гледката била зашеметяваща. Небето се било надвесило над нея така ясно и чисто, че виждала всички звезди. Изпълнило я дълбоко чувство на щастие, усещане, че е едно с всички и всичко.

— И точно тогава някой ме сграбчи. Обърнах се и видях, че е Скоч. Ужасно се уплаших. Усетих, че губя съзнание. Че падам на земята. Но преди да се строполя, го чух да вика: „Я ме пусни!“.

Зяпвам я.

— Там имаше някой, Вий. Някой действително го е блъснал.

Така. Излиза, че не Лидия се е вмъквала в мен. Но пък е възможно да е била там в своето си тяло. Ако е изскочила от храстите точно когато Мати е напускала тялото ми, значи е имала време да бутне Скоч, преди да се събудя.

— Почти съм сигурна, че знам кой го е бутнал — казвам.

— Кой?

Преглъщам мъчително с ясното съзнание, че това, което ще кажа, никак няма да й хареса. Та за нея Лидия бе сбъдната мечта, жената, която да разресва косите й и да й разказва истории за мама. Но трябва да знае истината.

— Лидия.

Мати бурно клати глава.

— Не. Не е възможно.

— Съжалявам, но наистина смятам, че е тя. Била е в болницата в нощта, когато Скоч е умрял.

— Но тя няма никакъв мотив — възразява Мати.

— Но нали си й казала какво ми причини Скоч миналата година? И твърдиш, че е побесняла. Мисля, че е готова на всичко, за да я приемем в семейството ни, включително да премахва враговете ни.

— Въпреки това не вярвам, че би убила някого — повтаря Мати, но вече не звучи толкова убедено.

— Ще разплетем всичко. Но първо трябва да се върна в собственото си тяло.

Мати сяда на леглото и гледа как настанявам тялото на Ролинс на люлеещия се стол. Когато се връщам в себе си, отварям очи и го виждам да протяга ръце над главата си.

— Много странно усещане — отбелязва той. — Сякаш се носех над вас двете. Но всичко беше черно. И хем ви чувах, хем не.

Описанието му съвсем точно отговаря на собственото ми усещане в няколкото случая, когато Мати се бе плъзнала в мен. Странно колко лесно бе успяла да ме контролира, а на мен ми бе отнело години, докато осъзная, че притежавам силата да направлявам чуждите действия. И все още имам много да уча. Но сега поне имам с кого да споделям и кой да ми помага да се ориентирам.