Включено в книгата
Оригинално заглавие
Buffalo Gals, Won’t You Come Out Tonight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Реално и нереално

Американска, първо издание

 

Велики майстори на фентъзи и фантастика

 

Ursula K. Le Guin

The Unreal and the Real

Volume 1: Where on Earth

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

Volume 2: Outer Space, Inner Lands

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

http://ursulakleguin.com

 

© Владимир Германов, превод, 2013

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2013

© ИК „БАРД“ ООД, 2013

 

ISBN 978-954-655-444-4

 

Превод: Владимир Германов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 42

 

ИК „БАРД“ ООД — София


1.

— Ти падна от небето — каза койотът.

Все още свито на кълбо на едната си страна, с притиснат към надвисналата скала гръб, момичето наблюдаваше койота с едно око. Закриваше другото с вдлъбната като чашка длан, изпоцапана отзад с кал.

— В небето се появи прогоряло място, ей там, до зъбера, и после ти изпадна от него — повтори койотът търпеливо, сякаш новината ставаше донякъде вехта. — Ранена ли си?

Не, нищо й нямаше. Беше на самолета с господин Майкълс и моторът вдигаше толкова силен шум, че не разбираше какво й говори пилотът, дори когато крещеше, а когато вятърът клатеше крилата, й ставаше зле, иначе всичко беше нормално. Летяха към Каниънвил. В самолета.

Погледна. Койотът още беше там. Прозя се. Беше голям, в добра форма, козината му изглеждаше сребриста и гъста. Тъмните, напомнящи сълзи ивици от очите надолу бяха съвсем ясно очертани, като на котка.

Надигна се бавно, без да сваля дясната си длан от дясното си око.

— Окото ли си загуби? — попита койотът заинтригувано.

— Не знам — отговори детето. Задържа дъха си и потрепери. — Студено ми е.

— Ще ти помогна да го потърсиш — предложи койотът. — Хайде! Ако се движиш, няма да трепериш. Слънцето изгря.

Студена, самотна яркост се простираше върху полегато спускащата се земя — сто мили пелин. Койотът подтичваше делово и надничаше под туфи заешка трева и див овес, побутваше камъни.

— Ти няма ли да търсиш? — попита той изведнъж, седна на задницата си и прекрати търсенето. — Едно време знаех трик. Хвърлях очите си на някое дърво и виждах всичко оттам, а после, когато подсвирнех, те се връщаха на главата ми. Ала проклетата сойка ги открадна и когато подсвирнах, нищо не се върна. Наложи се да мушна бучки борова смола в главата си, за да виждам нещо. Можеш да опиташ и ти. Само че едното ти око е добре, защо са ти две? Идваш ли, или ще умреш тук?

Детето клекна. Трепереше.

— Е, ела, ако искаш — каза койотът, прозя се отново, смачка една бълха, стана, обърна се и хукна между редките туфи заешка трева и пелин по полегатия склон, който се простираше надолу и надолу към равнината, набраздена напряко от издължените сенки на пелина. Беше трудно да се следи слабото, сивкавожълто животно, което непрекъснато изчезваше от погледа на момиченцето.

Изправи се с усилие, без да каже дума, при все че повтаряше наум: „Чакай! Моля те, почакай!“. И закуцука след него. Не го виждаше. Продължаваше да закрива очната си кухина с едната си ръчичка. Когато гледаше с едно око, нямаше дълбочина. Всичко приличаше на голяма, плоска картина. Койотът изведнъж седна в средата на картината, обърна се и погледна момиченцето с полуотворена уста и присвити очи, усмихваше се. Тя като че ли крачеше по-стабилно, главата й вече не пулсираше така силно, макар че дълбоката черна болка все още беше там. Почти настигна койота, но той хукна пак. Този път му проговори.

— Моля те, почакай! — каза.

— Добре — отвърна койотът, но веднага пак продължи да тича напред. Тя го последва надолу по склона, през плоската картина, която при всяка крачка се оказваше картина с дълбочина.

Усещаше всяка стъпка по различен начин. Всяка туфа пелин беше особена и всички бяха еднакви. Както следваше койота, изведнъж излезе от сянката на скалистите зъбери и почти хоризонталното слънце заслепи лявото й око. Ярката му топлина веднага проникна в мускулите и костите й. Въздухът, който цяла нощ дишаше толкова трудно, сега стана свеж и лек.

Вървяха още известно време и пелинът започна да придърпва сянката си, а детето започна да усеща топлината на слънцето в тила си, докато се движеха по ръба на овраг. След още малко койотът се спусна по скосения скат и детето го последва през върбови издънки до малък поток с широко пясъчно корито. Пиха вода.

Койотът прекоси потока, но не небрежно и с плискане като куче, а крак след крак, тихо като котка. Винаги държеше опашката си ниско. Детето се поколеба, защото знаеше, че от мокри обувки по стъпалата излизат плюски, после прекоси потока с широки крачки. Дясната ръка я болеше от усилието да я държи на окото си.

— Трябва ми превръзка — каза на койота. Той наклони глава и не отговори нищо. Изпъна предните си лапи и легна, загледан във водата. Почиваше, но бе нащрек. Детето седна наблизо на топлия пясък и опита да раздвижи дясната си ръка. Оказа се залепнала за кожата около окото от съсирената кръв. При рязката болка от отлепването изохка. Макар и да не беше силна, болката я изплаши. Койотът приближи и мушна дългата си муцуна в лицето й. Тя усети тежката, остра миризма в ноздрите си. Койотът се зае да ближе ужасната болезнена слепота, да я почиства със своя извит, прецизен, силен и влажен език, докато детето не извика от облекчение, след като се почувства по-добре. Главата й беше близо до сиво-жълтеникавите ребра, така че видя твърдите зърна на гърдите по белезникавата козина на корема. Прегърна с ръка женския койот и погали твърдия кожух над гърба и ребрата.

— Добре — каза койотът. — Да вървим.

И тръгна, без да се обърне назад. Детето се изправи с усилие и го последва.

— Къде отиваме? — попита, а койотът, както подтичваше надолу покрай потока, отговори:

— Надолу, покрай потока…

 

 

Изглежда, известно време бе спала, както вървеше, защото се почувства сякаш току-що се буди — продължаваше да крачи напред, само че на друго място. Нямаше представа по какво разбра, че мястото е друго. Пак следваха потока, при все че сега оврагът беше почти изчезнал и пак докъдето стигаше погледът се виждаше пелин. Окото — здравото — беше отпочинало. Другото още болеше, но не така остро и нямаше полза да мисли за него. Къде беше койотът обаче?

Спря. Бездната от студ, в която бе пропаднал самолетът, се отвори отново и тя хлътна вътре. Падаше права, тъничко пищене се изплъзваше от гърлото й.

— Тук съм!

Детето се обърна. Видя койот да гризе полуизсъхнал труп на гарга. Черни пера бяха полепнали по черните устни и тясната челюст.

Видя жена с тъмна кожа, коленичила край пламтящ огън, да ръси нещо в коничен съд. Чу водата в съда да ври, макар и да не беше над огъня, а подпрян между някакви камъни встрани. Косата на жената беше руса и сива, завързана отзад с канап. Беше боса. Ходилата й бяха тъмни и корави като подметки на обувки, но сводът им беше висок, а пръстите бяха симетрично подредени в две извити линии. Беше с джинси и овехтяла бяла риза. Погледна към момиченцето.

— Ела, яж гарга! — подкани жената. Детето бавно се приближи до нея и огъня, клекна. Вече не падаше и се чувстваше леко и празно. И езикът му беше като парче дърво, мушнато в устата.

Жената, койот, сега духаше в съда или кошницата, или каквото беше. Бръкна вътре с два пръста и извади ръката си, тръсна я, развика се:

— Ау! По дяволите! Защо никога нямам лъжици!? — Отчупи суха клонка пелин, топна я в съда и я облиза. — Чудно! — каза. — Хайде!

Детето приближи още малко, счупи клонка и бръкна. По нея полепна розова каша на буци. Облиза я. Имаше богат и деликатен вкус.

— Какво е? — попита дълго след като топна и облиза.

— Храна. Каша от сушена сьомга — отговори Койот. — Изстива.

Бръкна с два пръста в кашата и този път взе доста по-голямо количество, което изяде много чисто. Детето опита също, но изпоцапа цялата си брадичка. Беше като с пръчиците за хранене — трябват ти упражнения. Зае се да се упражнява. Редуваха се да ядат, докато в съда не остана нищо, освен три камъка. Детето не попита защо в кашата има камъни. Облизаха и тях, докато ги изчистиха напълно. Койот облиза вътрешността на съдината, изплакна я веднъж в потока и си я сложи на главата. Беше й идеално по мярка, като конична шапка. Свали джинсите си.

— Пикай на огъня! — извика и го направи, като го обкрачи. — О! Пара между краката! — възкликна. Детето се смути, помисли, че трябва да направи същото, но не искаше и не го направи. По гол задник Койот затанцува около мокрия огън. Риташе с дългите си слаби крака и пееше:

Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер,

        тази вечер, тази вечер,

за да танцувате на лунна светлина?

После си обу джинсите отново. Детето се зае да зарови останките от огъня с пясък от потока, който трупаше отгоре, защото искаше да постъпи правилно. Койот я наблюдаваше.

— Ти ли си това? — попита. — Момиче от Бъфало? Какво стана с останалото?

— Останалото от мен? — Детето огледа себе си разтревожено.

— Останалото от групата. Твоите хора.

— А… Ами, мама взе Боби, малкия ми брат, и замина с чичо Норм. Той всъщност не ми е чичо, нито нещо такова. Господин Майкълс тогава и бездруго щеше да пътува, така че ме взе на самолета си, за да ме заведе при истинския ми баща в Каниънвил. Линда, мащехата ми, каза, че няма нищо против да съм там през лятото, а после ще видим. Обаче самолетът…

В тишината лицето на момиченцето стана тъмночервено, после сивкавобяло. Койот я наблюдаваше с възхита.

— О! — изстена момиченцето. — О! О!… Господин Майкълс… той сигурно… той дали…

— Хайде — каза Койот и тръгна.

Детето извика:

— Трябва да се върна и…

— За какво? — попита Койот. Спря, за да погледне назад към детето, после тръгна още по-бързо. — Хайде, Момиче! — Извика го като име. Може би името на детето, Мира, звучеше така на езика на Койот. Детето, объркано и отчаяно, възрази още веднъж, но я последва.

— Къде отиваме? Къде сме?

— Това е моята страна — отговори Койот с достойнство и с бавно движение в дъга проследи хоризонта. — Аз я направих. До последната проклета туфа пелин.

Двете продължиха. Койот крачеше с лекота, макар и малко непохватно, но напредваше. Детето полагаше усилия, за да не изостане. Сенките отново започваха да се изтеглят настрани изпод скалите и храстите. Изоставиха потока и тръгнаха нагоре по дълъг, нисък, неравен склон, който свършваше при небето, пред скална стена. Тъмните дървета бяха едно — тук, друго — там. Това, което хората наричат хвойнова гора, пустинна гора, с много повече пространство между дърветата, отколкото дървета. Всяка хвойна, покрай която минаваха, издаваше остра миризма, котешка пикня, както я наричаха децата от училище, но момиченцето я харесваше — сякаш влизаше в ума му и го разбуждаше. Взе едно плодче от хвойна и го задържа в устата си, но след малко го изплю. Болката се връщаше на огромни черни вълни и детето се препъваше непрекъснато. Оказа се седнало на земята. Когато опита да се изправи, краката му трепереха и не го държаха. Почувства се изплашено и глупаво, разплака се.

— У дома сме! — подвикна Койот някъде доста по-нагоре по склона.

Момиченцето погледна с едно разплакано око, видя пелин, хвойна, див овес, скали. Чу в далечината, в сухия здрач да пролайва койот.

Под скалите видя малък град — дъсчени къщи, колиби, до една небоядисани. Чу отново гласа на Койот:

— Хайде, кутре! Хайде, Момиче, у дома сме!

Не успя да се изправи, затова опита да продължи на четири крака по дългия път нагоре по склона, до къщите под скалите. Дълго преди да стигне там, дойдоха да я посрещнат няколко души. Първо си помисли, че всички са деца, но после започна да разбира, че повечето са възрастни, просто много ниски. Имаха широки, дебели тела и фини, деликатни ръце и крака. Очите им бяха ярки. Жени й помогнаха да се изправи и да ходи, увещаваха я:

— Още съвсем малко остана, добре се справяш.

В сгъстяващия се здрач под вратите и през незапушените пролуки между дъските по стените се процеждаха светлинки. В неподвижния въздух се усещаше сладникава миризма на дим от дърва. Ниските хора разговаряха и се смееха тихо през цялото време.

— Къде ще отседне тя?

— Настанете я при Червеношийка. Всички вече там спят!

— О, може да дойде при нас…

Детето попита пресипнал глас:

— Къде е Койот?

— Излезе на лов — отговориха ниските хора.

Един по-басов глас попита:

— Някой нов ли дойде в града?

— Да, нова персона — отговори един от ниските мъже. Онзи, с басовия глас, изглеждаше внушително сред останалите. Беше висок и широк, със силни ръце, голяма глава, къс врат. Направиха му път почтително. Той се движеше много тихо и също имаше почтително отношение към останалите. Очите му, когато погледна детето, бяха изумителни. Когато мигаше, все едно махваше с ръка пред пламък на свещ.

— Това е само едно бухалче — каза той. — Какво допусна да се случи с окото ти, нова персоно?

— Аз… летяхме…

— Твърде млада си, за да летиш — отбеляза едрият мъж с дълбок, мек глас. — Кой те доведе тук?

— Койот.

Един от ниските хора потвърди:

— Дойде тук с Койот, Млади бухале.

— Тогава, може би тази вечер трябва да остане в къщата на Койот — отсъди едрият мъж.

— Там е пълно с кости и е много самотно — обади се ниска жена с дебели бузи и риза на райета. — Може да дойде при нас.

Това сякаш реши въпроса. Жената с дебелите бузи потупа момиченцето по ръката и го отведе покрай няколко колиби и паянтови къщурки в ниска къща без прозорци. Вратата беше толкова ниска, че дори дете трябваше да се наведе, за да влезе. Вътре имаше много хора — някои вече бяха там, други се натъпкаха вътре след жената с дебелите бузи. В сандъци люлки по ъглите вече спяха дълбоко няколко бебета. Гореше огън и се носеше приятна миризма, като от печено сусамово семе. На момиченцето дадоха храна и то хапна малко, но главата му се въртеше, а чернотата от дясното око непрекъснато се преливаше към лявото, така че известно време не виждаше нищо. Никой не я попита как се казва и никой не й каза как да го нарича тя. Чу децата да се обръщат към високата жена с дебелите бузи с името Катерица.

— Има ли къде да спя, госпожо Катерица?

— Разбира се. Ела — отговори една от дъщерите. — Тук, вътре. И въведе детето в задна стаичка, не изцяло отделена от многолюдната предна стая, но тъмна и не така многолюдна. Покрай стените имаше големи рафтове с матраци и одеяла.

— Мушкай се вътре — каза дъщерята на Катерица и потупа детето по ръката по характерния за семейството успокоителен начин. Детето се покатери на един рафт и се мушна под одеялото. Отпусна глава. Помисли си: „Не съм си измила зъбите“.