Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Зенитные кодексы Аль-Эфесби, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Виктор Пелевин. Ананасов компот за прекрасната дама

ИК Прозорец, София, 2013

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-789-3

 

Виктор Пелевин

Ананасная вода для прекрасной дамы

Эксмо

 

Предпечат: Калина Павлова

Печат: Инвестпрес АД

История

  1. — Добавяне

II
Съветски реквием

Стоя до стената. Тялото, крайниците и главата ми са притиснати със стоманени обръчи към студената пластмаса. В зависимост от инжекцията, която ми бият преди разпит, се чувствам ту като прикован Прометей, ту като закарфичено за тапетите насекомо.

Задоволявам телесните си нужди като космонавт — в закачен за тялото ми съд. Хранят ме, все едно съм парализиран. Когато дойде време за сън, стената се обръща и става на твърдо ложе. Само най-страшните врагове на новия световен ред се удостояват с такива грижи.

Човек в моето положение няма смисъл да лъже. Разбира се, не възнамерявам и да се оправдавам. Искам само да изкажа някои мисли, които по-рано не съм си правил труда да формулирам ясно, макар че те цял живот смътно са присъствали в ума ми. Сега най-после мога да го направя, защото нямам други грижи.

Нямам възможност да пиша на хартия. В състояние съм само да прокарвам сгънат показалец по стената, все едно рисувам с тебешир буква след буква на едно и също място. Пръстът ми не оставя никакви следи върху пластмасата, но видеокамерите, които ме следят — те са най-малко пет, — улавят всяко мое движение.

Знам, че стига да поискат, ал-америците ще разшифроват всяко трепване на четката ми, после ще свържат буквите в думи и ще получат целия текст на това послание. Компютрите им са напълно способни да го направят. Но даже да го направят, едва ли много хора ще прочетат писмото ми. Файлът с него най-вероятно просто ще потъне в небитието сред архивите на Пентагона.

Няколко думи за мен. Казвам се Савелий Скотенков; афганистанските муджахидини, сред които премина най-хубавата част от живота ми, ме наричаха Саул ал Ефесби. Склонен съм да смятам, че това е истинското ми име.

Моите прадеди са били космати нискочели трупоядци, които са пробивали черепите и костите на гниещата по бреговете на реките мърша, за да изсмучат от тях разлагащия се мозък. Правили са го милиони години, като са си служили с еднакви сечива от кремък, без изобщо да разбират защо и с каква цел става това — просто по повеля на инстинкта, приблизително както птиците вият гнезда, а бобрите строят язове. Не ги е било гнус и да се ядат едни други.

После в тях се е вселил слезлият на Земята демон на ума и ги е научил на магията на думите. Стадото маймуни е станало човечество и е започнало главозамайващото си изкачване по стълбата на езика. И ето, аз стоя на гребена на историята и виждам, че най-високата й точка е премината.

Роден съм след като последната битка за душата на човечеството е загубена. Но дочух ехото й и видях прощалните й отблясъци. Прелиствах прашните съветски учебници, възвестяващи, че Съветският съюз е направил човека свободен и му е дал възможност да стъпи в Космоса. Разбира се, дори в детските си години разбирах, че това са лъжи — но в тях имаше и истина, която беше също толкова трудно да се отдели от лъжата, колкото раковите метастази от здравата плът.

Ако не се лъжа, за пръв път се замислих за това, когато бях едва десетгодишен.

Като ученик през ваканциите ме изпращаха при баба — в едно село близо до Орел. Баба живееше в стара дървена къща, която се различаваше от жилищата от XV век само по това, че под тавана й грееше стоватова крушка, която баба ехидно наричаше „лампата на Илич“. Вероятно имаше предвид не Ленин, а Брежнев — но аз не правех голяма разлика между тези двама покойници. Затова пък добре разбирах какво е била „лампата на Илич“ за руското село през двайсетте години, защото от онези времена нито лампата, нито селото са се променили съществено.

Човек трябва да знае какво представлява руското село през зимата, за да разбере какво космическо чудо изглежда в него електрическата светлина, която се процежда през заскреженото стъкло.

Изобщо не иронизирам — това изкуствено сияние наистина беше като лъч, дошъл от неизвестното, и нямаше нужда от обяснения, за да се разбере как руснакът е заменил за него и царя си, и Бога си, и кръчмата си, и цялата древна тъмнина наоколо. Тази жълто-бяла светлина беше заветът на новата вяра, миражът на бъдещето, което загадъчно проблясваше в замръзналия прозорец, докато крачех по вечерния двор на път за студения нужник — и също като поетичните си прадеди и аз виждах в ледените орнаменти вълшебните градини на новата ера.

Освен лампата в бабината къща имаше още едно чудо.

Това беше сандъкът със съветски списания, който стоеше в преддверието. Баба не даваше да ровя в него. Аз го правех със съзнанието за извършен грях и неминуема разплата — чувства, които ме съпътстваха на всяка крачка от детството ми.

Сандъкът беше заключен, но като повдигнех ъгъла на капака, можех да пъхна ръка в лъхащия на старост процеп и да извадя няколко списания. Те бяха предимно от шейсетте години — ранното детство на моите родители. Имената им звучаха романтично и гордо: „Техника — Молодежи“, „Знание — Сила“, „Юный техник“[1]. От тях струеше странна светлина, също толкова загадъчна и колеблива, колкото сиянието на ленинското електричество в заледените прозорци.

Който е прелиствал дълго стари списания, знае, че всяка епоха има собствено бъдеще, подобие на future in the past[2] в английската граматика: хората от миналото като че ли се удължават в безкрайността по права линия, като прекарват допирателна през своето време към вечността.

Това бъдеще никога не настъпва, защото човечеството отива в утрешния ден по сложна и малко разбираема траектория, чиито завои не може да предскаже нито един социален математик. Затова пък всички са силни в мисленето назад. Всяка англичанка с рибешки очи нахакано ще обясни по CNBC защо вчера вечерта еврото е паднало, но никога няма да познае какво ще стане с него утре през деня, независимо колко й идва отвътре да наплюе континентална Европа. Толкова за човешките предвиждания.

Бъдещето на съветските шейсет години е било най-трогателното от всички национални самозалъгвания.

Хората на вчерашното утре, закръглени и старомодно подстригани, стоят, нахлузили надуваеми скафандри, до шкембестите си ракети, а в бледия зенит над главите им пълзи ослепителната стреличка на стартиращ звездолет — невъзможно прекрасното Пладне на човечеството.

До тях плесенясвалите четвърт век ченгелчета на буквите са фантастични повести, също толкова малоумни и чудни, колкото и рисунките, пронизани от непостижима енергия, която тогава се е просмуквала през всички пори. И ако се поразмислим, всичките са за едно и също — как ще проумеем пространството и времето, ще построим голяма червена ракета и ще отлетим от тук на незнайно чия майка незнайно къде.

Защото всъщност какво е руският комунизъм? Вървял си подпийнал човек по заснежения двор към септичната яма, загледал се в блясъка на малката лампа в заскрежения прозорец, вдигнал глава, видял черната пустиня на небето с острите точици на звездите — и изведнъж до такава болка, до такава мъка го затеглило към тези пламъци направо от всекидневната опикана пътечка, че литнал и почти ги стигнал.

Добре че го събудил воят на вълците — иначе сигурно щял да замръзне с физиономия в локвата повръщано. А като се събудил, открил, че къщата е изгоряла, краката му са нарязани от парчета стъкло, а гърдите му са надупчени от прецизни европейски куршуми…

И какво правихме ние през всичкото това време? Накъде летяхме в наркотичния си сън, какво строихме в стахановския си гулаг, за какво мечтахме в смрадливите си килийки, скрити зад пищния космически стенопис? Къде отиде романтичната сила, която одухотворяваше нашия двайсети век?

Мисля, че знам отговора.

Ако по време на някоя финансова криза дълго гледаш телевизия, започваш да виждаш, че светът наподобява трансформатор, който превръща страданието на един в ослепителна усмивка на лицето на друг — те са синхронни като рекламните паузи на каналите CNBC и Bloomberg (от което впрочем и глупак ще разбере, че това всъщност е един и същ канал).

Ако на всички хора, взети заедно, е отредено определено количество щастие и мъка, то колкото по-тежко ви е на душата, толкова по-безгрижна ще бъде нечия радост поради простата причина, че мъката и щастието възникват само в съотношение едно с друго.

През целия XX век ние, руските глупаци, сме били генератор, изработващ щастието на западния свят. Ние сме го произвеждали от своята мъка. Били сме роби на галера, които седят в претъпкания трюм и движат света към слънчевото утро, докато умират сред тъмнина и воня. За да превърнат другата половина на планетата в полюс на щастието, направиха от нас полюс на страданието.

Ноотрансформаторът, за който говоря, работи по необясним начин. Това не е техническо приспособление, а мистична връзка между явленията и състоянията на ума в противостоящи култури и мисля, че с нея ще се занимават най-големите умове на новата епоха. Може би с времето някой икономически Коперник ще обясни как нарязването на СССР за скрап от цветни метали се е превърнало в интернет бума, позлатил американските домакини, или ще види други съотношения. Но някои от тези връзки са ясни даже на мен.

Съветската власт се е клела да освободи човека от робството на златния телец — и го е направила. Само че е освободила не руския човек, смазан от гулага и наказателните батальони, а западния, когото капиталът е бил принуден да охранва през целия XX век, като се е грижил капиталистическият рай да бъде по-фотогеничен от съветското чистилище.

Сега това не е необходимо — и вече се вижда накъде поема светът. Първо Европа, после Америка — на международните лихвари вече не им е по джоба да ви хранят, двукраки бълхи такива. Гледайте към екрана, свободни народи на Запада — телевизия „Блумбърг“ ще ви обясни какво се случва. А ако „Блумбърг“ не успее, CNBC ще помогне — те имат един водещ, който след като изработи поредната поръчка на хеджфондовете, скимти като кученце и кукурига като петле. Ето това е същинският глас на стоковата борса — политически коректният евфемизъм на мученето на златния телец. Няма на кого да се обиждаме.

Но сега всичко ще бъде другояче. Съветските роби няма да умират в рудниците и окопите си, за да направят вашия свят малко по-уютен. Скоро, много скоро над вас ще надвисне слепият червей на капитала, смрадливият господар на вашия свят, от когото ние, оплютите и излъгани глупаци, ви защитавахме през целия XX век.

Повече няма да сме полюс на мъката във вашата щастлива вселена. Ще се научим самите ние да бъдем щастливи и това е най-страшното, което можем да ви причиним, защото люлката, на която сте седнали срещу нас, ще ви принуди да паднете в бездната. Тежестта ни може и да не е чак толкова голяма, но до нас е почти изтрезнялата от вашия опиум Азия. Бон апети.

Не го казах на вас, а на слепия червей, който ще ви яде през XXI век. И никой вече няма да ви тласка към звездите — слепият червей няма нужда от такъв скъп пиар. Count your pips and die[3].

Впрочем тук послъгвам. И вас, и нас, и дори азиатците в крайна сметка ни чака едно и също. Моите потомци — не лично моите, а на моя биологичен вид — ще бъдат космати нискочели трейдъри, които стотици години ще тракат на еднакви клавиатури кредитни дефолтни суапове по бреговете на пресъхващите икономически реки. Ще го правят без каквото и да било разбиране защо и с каква цел става това — просто по повеля на инстинкта, приблизително както паяците ядат мухи. А след като изядат всички мухи, те пак ще започнат да се ядат едни други. Общо взето, така е започнала историята — така и ще завърши.

Чака ни нов тъмен век, в който няма да го има даже двусмисления християнски Бог — а само скрити в черните води транснационални ковчези, които всекидневно ще разбъркват с медийните си пипала цялата мръсотия в хората, за да обезопасят властта си. Те ще докарат човека до такава степен на мерзост, че божественото състрадание към него ще стане технически невъзможно — и ще се наложи земята пак да гори в пламъци, които ще бъдат къде-къде по-ярки и страшни от всичко виждано дотогава.

Аз се борих с този свят както можах и загубих. След като се оттеглих от борбата, исках в спокойно уединение да напиша книга за нея, та някой да вдигне падналия от ръцете ми меч. Но сега вече няма да мога да го направя.

На партньорите от Лангли им домъчня за компанията ми и изпратиха специален транспорт да ме вземе, като за пореден път ме зарадваха с техническите си успехи — вярно, само мернах невидимия им хеликоптер, защото спах през целия път. После говориха с мен дълго и подробно. Не мога да кажа, че са се държали с мен особено жестоко — макар че в различните култури тази дума се тълкува по различен начин. И ето че сега стоя до стената в килията си под студените игли на втренчените в мен лещи. Днес приключва следствието по делото ми, а заедно с него — и нишката на съдбата ми.

Разказаха ми, че в доносите до кабулската централа на ЦРУ са ме удостоили с прякора „мишелов“. Това би могло да се възприеме като фройдистко подхлъзване на вчерашните ми врагове, ако самите те не ме бяха уловили като мишка.

Казвам „вчерашни врагове“, защото днес вече не съм враг на никого. Аз съм просто уморен човек, изправен пред страшно, нечовешко възмездие.

Утре в килията ми ще влязат двама маскирани пазачи. Тук всички носят огромни усмихнати маски на Мики Маус, Доналд Дък и тям подобна измет, уж за да не могат затворниците да запомнят лицата им. Но муджахидините разбират, че това е просто поредният начин американците да хвърлят някой и друг камък в градината на нашата неописуема духовна болка.

Пазачите ще ми завържат очите (с лявото и без това почти не виждам) и ще откачат от стената стоманените скоби, с които съм прикован. Ще ме изведат от килията и ще ме повлекат по дългия коридор. Братята ми ще чуят стъпките и ще закрещят след мен „бисмиллах“ — но охраната няма да ме остави да отговоря.

Ще ме въведат в малка стая с лицемерен червен кръст на вратата и ще ме настанят на железен стол, заобиколен от много сложни медицински уреди. После ще свалят превръзката от очите ми.

Следователят каза, че личността ми ще си остане предишната, но способността ми за логическо мислене ще бъде „модифицирана“. Също така ще изчезне моето, както той се изрази, „недоверие към ближните“. При това ще изчезне до такава степен, че завинаги ще ми свалят оковите.

Операцията ще бъде проста — към слепоочията и темето ми ще прикачат електроди и няколко пъти ще щракне разряд, който ще порази избраните с микроскопска точност възли на моя мозък. Нищо няма да усетя, но ще стана друг човек.

Когато всичко свърши, лекарят ще надникне в зениците ми, ще провери пулса ми и ще кимне на конвоя. Двамата мощни патоци или каквито са там ще ме вдигнат от стола, ще ме изведат от лабораторията и ще ме повлекат по коридора — а после ще ме потътрят по тясната вита стълба към подземния етаж, отделен от останалия затвор с три пласта звукоизолация.

Има истини, които причиняват неописуема болка и не могат да бъдат забравени, след като се разкрият пред ума. Ще ми помогнат да се съсредоточа върху една от тях.

По мнение на следователя това не е наказание, а проява на хуманизма на племето на ал-америците. Понеже от тяхна гледна точка няма друг начин да ме върнат в редовете на човечеството, а и те постъпват така с всички велики муджахидини, които им излиза прекалено скъпо да пазят и прекалено много ги е страх да убият. В моя случай, както мило се пошегува следователят, това ще бъде и poetic injustice[4] (той не криеше, че знае всичко за мен).

Ще ме тикнат в миниатюрна килийка с компютърен терминал. На екрана ще има две графики — USD/EUR и EUR/USD, същите като на Форекс пазара. От двете страни на монитора ще има две банкноти, подарък за мен от правителствата на САЩ и обединена Европа — сто долара и сто евро. Моите пари. Аз ще седна пред компютъра (всички сядат сами, каза следователят), а после ще започнат вечните ми мъки.

Когато доларът тръгне нагоре, аз ще наблюдавам EUR/USD и страховито ще крещя, като гледам как пада цената на моите евро. Ще поглеждам ту наляво, ту надясно и през цялото време ще крещя. Когато се уморя и млъкна, в ушите ми ще гръмне изпълненият с мъка вик на братята ми по борба, които играят на вечен Форекс в съседните килии. А щом дишането ми се нормализира, пак ще започна да крещя.

Така, като се отвличам само за сън и хранене, ще чакам запилялата се някъде смърт — макар че в действителност ще съм вече мъртъв.

Прав е следователят, ал-америците няма да ми отмъщават. Те просто ще ме приемат в племето си.

Бележки

[1] „Техника за младежта“, „Знанието е сила“, „Млад техник“ (рус). — Бел.прев.

[2] Бъдеще в миналото (англ.). — Бел.прев.

[3] Това изречение е трудно за превод. Може Ал Ефесби да използва жаргон, свързан с играта на Форекс — бел.авт.; букв. „преброй точките си и умри“ (англ.). — Бел.прев.

[4] Поетична несправедливост (англ.). — Бел.прев.

Край