Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (1)

Да знаете, казвам се Семьон Левитан. Роден съм и съм израснал в Одеса, на пета станция на Големия фонтан. Живеехме съвсем до морето в сталински апартамент от края на трийсетте години, с който моето семейство се бе сдобило заради краткотрайна и недотам искрена близост с режима. Това беше просторно и светло жилище, но в простора и светлината му осезаемо присъстваше неизразимият съветски ужас, с който бяха пропити всички сгради от онова време.

Моето детство обаче беше щастливо. Водата в морето беше чиста (макар че тогава я наричаха мръсна), трамваите се движеха без прекъсване и никой в града не знаеше, че вместо английски език децата трябва да учат украински — затова ме изпратиха в специализирано училище с английски. По странно съвпадение в училищното фоайе висеше репродукция на картината „Над вечния покой“, дело на един от великите ми съфамилници — Исаак Левитан.

Аз нямам отношение към този художник. Затова пък, ако се вярва на родителите ми, съм далечен роднина на знаменития съветски радиоговорител Юрий Левитан, който през четирийсетте години е чел по радиото сводките на информационното бюро. Много е възможно точно гените да са ми подарили силен и красив глас с „тайнствен сребристо-нощен тембър“, както се изрази учителката ми по музика в училище, която неуспешно ме учеше да пея.

Не съм виждал документални свидетелства за тази роднинска връзка — у нас не са се запазили никакви архиви. Но семейното предание принуди мама да купи цяла кутия със записи на Левитан на меки плочи, направени от стари рентгенови снимки. Подозирам, че същата тази монументална сянка на отразено величие беше заразила и баща ми, играча на преферанс, с поговорката: „Аз може да не играя, но следя резултата“.

Докато слушах равния, като че ли неприпряно ликуващ глас на Левитан, аз от дете се изумявах от силата му и се учех да й подражавам. Запомнях наизуст цели военни сводки и изпитвах странно, почти демонично удоволствие от това, че за няколко минути се превръщах в рупор на една сражаваща се империя. Постепенно овладях интонационните трикове на съветския говорител и понякога започваше да ми се струва, че съм същински чирак на магьосник — неукрепналият ми глас изведнъж се разразяваше с грохот от гръмоподобни думи, сякаш подкрепени от цялата танкова мощ на Централна Азия.

Родителите ми извънредно много се впечатляваха от моя имитационен талант. При другите хора нещата стояха малко по-сложно.

Работата е там, че родният ми език беше не толкова руският, колкото одеският. И мама, и татко говореха на вече практически отмрял русифициран идиш, който така бездарно имитират всички разказвачи на еврейски вицове. Може да се каже, че аз съм израснал в брадат и не много смешен виц, където изразът „колко струва тази риба“ звучеше като „скильки коштуе цей фиш“.

Този специфичен одески говор се беше впил толкова надълбоко в гласните ми струни, че всички по-късни опити да го преодолея се увенчаваха с неуспех (ще избързам напред и ще кажа, че дебелата сянка на идиша беше легнала не само на руския ми, но и на английския ми език). Затова макар и моите имитации на Левитан да звучаха напълно естествено за родителите ми, гостуващите от Ма-а-асква получаваха колики от смях. На мен пък провлеченото като карамелизирано мляко северно произношение ми се струваше непоносимо селско.

Лятно време ме пращаха на един странен пионерски лагер, разположен съвсем до къщи — той се помещаваше в сградата на интерната за глухонеми, които сигурно през лятото са откарвали на север. В спалното на пионерския лагер аз забавлявах по-силните и нахални момчета със скромната си дарба.

Трябва да кажа, че бях слаботелесно момче. Отначало родителите ми се надяваха, че ръстът и силата ми са заседнали само временно на някаква небесна митница и аз тепърва ще наваксам. Но горе-долу към шести клас окончателно стана ясно, че татко е създал не Голиат, а поредния Давид.

Неслучайно мъдрият Фройд казва, че анатомията е съдба. Моят имитационен талант се оказа единственият противовес на жестоката присъда на природата. Но все пак противовес имаше и главорезите и главатарите не ме биеха твърде често — аз знаех как да ги забавлявам.

Отначало просто рецитирах научени наизуст военни сводки, изпъстрени с диви географизми — те отекваха в тъмното спално помещение като непобедими азиатски заклинания. Но постепенно това стана скучно на слушателите ми и аз започнах да импровизирам. И ето тук се проявиха поразителните особености на моята магическа реч.

Всяка от страшните истории, които децата си разказват в тъмното, в мое изпълнение придобиваше друго качество — и плашеше даже онези, които обикновено се смееха на страхотии. Нещо повече, и най-простите думи, адресирани към другарите ми по спално помещение в тъмен час след отбой, изведнъж се изпълваха със зловещ многозначителен смисъл, ако ги изричах с гласа на Левитан.

Всеки етнограф, запознат с особеностите на евро-азиатското детство, знае, че в средата на подрастващите се спазват строги социални протоколи, чието нарушаване може да доведе до същите последици като незачитането на затворническите табута. Но моята вълшебна сила ме издигаше над подобни правила. В моменти на имперсонация аз можех, както се изразяваха тогава, да „плещя“ без каквито и да било последици, да говоря каквото си искам на когото си искам — и с това се примиряваха, сякаш почитаха вселилия се в мен дух. Разбира се, аз не си правех подобни експерименти в обичайната си хилава самоличност, след като в спалното станеше светло.

Впрочем имаше един досаден проблем — вече споменах за него. Някои момчета притежаваха имунитет срещу моята магия. Нещо повече, аз ги разсмивах. Обикновено това бяха московчани, донесени при нас от потоци арктически въздух.

Причината беше одеският ми говор — той им се струваше смешен и несъвместим със страховития смисъл на произнасяните думи. В такива моменти аз изпитвах нещо подобно на трагизма на поет, на когото леко фъфлене пречи да омае света с очарованието на истински гениалните си редове. Но московчаните сред слушателите ми бяха малко и някои от тях все пак падаха под ударите на тъмните крила на моя демон, затова аз не страдах особено от този проблем.

С един от московчаните даже се сприятелихме. Той се казваше Влад Шмига. Беше дебел мрачен младеж с много внимателни очи и вечно потна щръкнала коса. Ласкаех се, че е един от онези северняци, които не се смеят на говора ми, а и несъмнено се впечатляваше от таланта ми.

В него имаше нещо от военновременните детски домове, само че ти идваше да го наречеш не син на полка, а син на заградителния отряд. Любимият му епитет беше думата „мизерен“, използвана за всичко — от времето до киното. Освен това имаше необичайно хоби.

Той водеше досие за всяко момче от нашето спално — в дебела тетрадка, която държеше в торбата с мръсни дрехи под закрилата на няколко особено миризливи чорапа. На мен я показа скришом, докато пушехме едни много серт ростовски цигари в храстите до столовата. За мен там пишеше следното:

Семьон Левитан.

Притежава умението да говори с глас от задгробния свят, от което нощем те хваща страх. Може не само да те уплаши до насиране, но и да те утеши и вдъхнови. Следователно има уникална способност, близка до хипнозата. Способен е да се изразява красиво и дълбокомислено, така че се чувстваш като некултурен глупак, но когато се увлича, започва да говори бързо и със силен еврейски акцент. Тогава хипнозата изчезва.

Аз, разбира се, вече знаех всичко това за себе си, само го формулирах малко по-другояче. Но аз се познавах от цели дванайсет години, а Владик беше уловил в мен тази смислова същност само за няколко дни. Нещо повече, за този кратък срок той бе успял да направи същото и с останалите ми съседи по легло и това, разбира се, беше впечатляващо. Може би тъкмо тогава аз за пръв път разбрах, че освен мен на света има много други специфично надарени хора и че трябва да се гордея с дарбата си много предпазливо.

С Владик си писахме два-три месеца след лагера, после той искаше да дойде пак в Одеса, но не можа — и постепенно от нашето приятелство не остана нищо. Мисля, че все пак аз написах последното писмо, но не съм сигурен.

След училище ме изпратиха да уча в московския Институт за чужди езици. Мама дълго не искаше да ме пуска, като говореше за корените, без които ще увехна, но татко, опитен играч на преферанс, я надигра, като хитро цака с цитат от Бродски (за майка ми последният беше висш авторитет). Каза така:

— Щом в империя да се родиш си съден, трябва в село край морето да живееш. А щом си съден да се родиш в село край морето? Значи Семьон трябва да живее в империя!

Но по онова време империята вече беше на път да предаде Богу дух, а докато учех в института, окончателно го предаде, след което римските цикли на Бродски загубиха една от основните си естетически проекции, а моите кариерно-миграционни надежди — изобщо всякакъв смисъл.

За ужаса на деветдесетте ще си замълча. Ще кажа само, че ме оскубаха неприлично много за руски паспорт — това беше явна несправедливост даже в ония бандитски времена. Вярно, в Москва научих английски съвсем сносно.

Един прекрасен ден в зората на новото хилядолетие аз видях в огледалото грозно оплешивяващ слаб мъж, който вече доста трудно можеше да се нарече „млад човек“.

Този очукан нископлатен субект живееше под наем в стара панелка до метростанция „Авиомоторная“ и преподаваше английски на помещаващите се до Павелецката гара курсове Intermediate Advanced^[2], на които ходеха кандидат-студенти от техникумите и размечтали се проститутки.

С мен работеха неколцина преподаватели, в които аз без особено усилие можех да позная себе си след десет, двайсет и трийсет години — и тази гледка беше толкова тъжна, че започвах да си мисля дали да не се преселя от живота някъде другаде.

Подходящ начин ми се струваше да заспя завинаги. Всъщност аз се мъчех да направя това всяка вечер, но понеже ме беше страх да гълтам хапчета или да си режа вените, всеки път се будех отново и с нищо не можех да го предотвратя.

Вечер четях френски екзистенциални романи от шейсетте години — наследих цял шкаф с такива от един капитан, командвал атомен ледоразбивач и потънал в моята бърлога в годините на приватизацията. От тези четива депресията ми за кратко се покриваше с благородна европейска патина — но ми стигаше и едно пътуване в препълнения трамвай и венецът на Божието творение отново се превръщаше в плешив еврейски лузър.

Отчаянието ми ставаше все по-безизходно — и в най-връхната му точка, когато аз съвсем сериозно бях готов да се нагълтам с истинска отрова или дори да се върна в Одеса, съдбата без каквото и да било предупреждение ме тласна в много рязък завой.

Една августовска неделя през 2002 година си вървях по „Новия Арбат“ в района на Дома на книгата. По улицата минаваха необичайно малко коли и въздухът беше пълен с онази най-нежна московска тъга по незабелязано отминалото лято, която едновременно ти къса сърцето и те примирява с живота. Беше ми почти хубаво.

Изведнъж вляво от мен изскърцаха спирачки и наблизо спря тантуреста черна кола със затъмнени стъкла — във филмите на такива коли се возят бляскавите специални агенти, на които световното правителство е възложило да рекламират ноутбуците Vaio. Задният прозорец едва се открехна и мракът зад него ме повика:

— Семьон!

Сърцето ми подскочи в гърдите.

Гласът на мрака ми беше непознат, но интонациите — а аз разбирам нещичко от интонации — бяха такива, сякаш той ме познава отдавна и добре, както приляга на един мрак. Съвсем ясно си спомням: в първата секунда ми се стори, че зад прозореца се спотайва някакъв забравен древен ужас — нещо, което и досега ни е страх да срещнем в тъмното, макар и вече от милиони години да го няма там.

Очевидно уплахата се беше изписала на лицето ми. Мракът доволно се засмя, стъклото се спусна по-ниско и аз видях човек, когото познах веднага.

Беше Влад Шмига, приятелят ми от пионерския лагер. Внимателните му очи изобщо не се бяха променили, макар че годините бяха напомпали с мрачна лой кожните гънки около тях.

— Сядай в колата — каза той. — Да идем да ядем.

Аз седнах в прохладния тъмен салон.

Освен Шмига в колата имаше шофьор и един човек на предната седалка. Шмига се усмихна ободряващо и аз тъкмо понечих да подбера подходящо за случая сантиментално клише, когато човекът на предната седалка се обърна и щракна с нещо досами рамото ми, с което ме убоде във врата.

Колата и обитателите й тутакси заплуваха нагоре и надясно и се превърнаха в подобие на странен капак на кладенец, който внимателно ме гледаше с три чифта очи. Аз пък се заех с това да падам в кладенеца.