Моника Пец
Дамски вторници (1)

1.

— Хайде, Том! Размърдай си задника! — кресна Люк. — Гостите ще дойдат всеки момент.

Собственикът на „Ле Жарден“ подгони припряно новия си сервитьор из бирарията. Всяка секунда над младия човек се сипеше порой от инструкции.

— Казах пет чаши.

— Не тези обикновени съдове.

— Къде са цветята?

— За всичко ли трябва аз да мисля?

Том тънеше в недоумение. За кого беше цялата тази истерия на Люк? От книгата за резервациите не ставаше много ясно.

— Но ние нямаме никаква резервация за масата до камината.

Люк замръзна на мястото си, сякаш е чул най-безумната забележка в живота си.

— Ти видя ли календара?

— Разбира се.

— Ами вторник е.

Люк повиши глас:

— Първият вторник на месеца. Това означава…

— Някакъв френски празник? — опита се да отгатне Том, сякаш участваше в някое куиз шоу.

Люк изстена дълбоко. Дали пък не сбърка, като даде шанс на един отпаднал от училището безделник? Единственият си опит в гастрономията Том бе придобил в детската си възраст. Преди години някакъв глупак, ръководен от хормоните си, го беше създал в хотела на спортния клуб „Еускирхен“. За съжаление този идиот беше Люк. Затова му беше трудно да каже „не“, когато преди пет седмици неговата бивша подхвърли на прага му несполучливия продукт на тяхната афера. Между другото, подхвърленото дете беше на деветнайсет и приличаше изцяло на майка си. Според Люк.

— Моите най-скъпи гости имат резервация за осем. Както всеки първи вторник от месеца. Още откакто работех като сервитьор, толкова отдавна е тази традиция — разпали се Люк, а гладкият му кьолнски акцент показа ясно, че той не е никакъв французин и „Люк“ е само псевдонимът му. Близостта до Френския институт обясняваше защо обстановката в ресторанта трябваше да остане непроменена.

Том продължаваше да не разбира:

— Да, и?

Люк отново въздъхна. На неговите шейсет и пет години беше редно полека-лека да започне да се замисля за наследник. Но как да обясни на несхватливия си син какво им е особеното на тези пет жени? Те идваха в бирарията му от петнайсет години. Първо всеки вторник, после веднъж месечно.

В онзи влажен ден, в който нищо не ти спори, Люк тъкмо се канеше да затваря ресторанта, когато петте жени, мокри до кости и в прекрасно настроение, се появиха за първи път на вратата му. Пет жени, толкова различни, колкото изобщо можеш да си представиш: Каролине, студената адвокатка, спортен тип, с класически изсечени черти на лицето; Юдит, бледа, слабичка и прозрачна; Ева, току-що дипломирала се лекарка; Естел — истинска светска дама, и най-младата — Кики, абитуриентка, с блестящото излъчване на пъстра пеперуда.

Каролине бе успяла да придума Люк да отвори още няколко бутилки. Словоохотливата адвокатка още тогава командваше парада. Макар първоначалната идея да пийнат нещо след курса по френски да е била на Юдит.

— Искам да се насладя докрай на свободната си вечер — бе заявила тя.

По-късно стана ясно, че Юдит е казала на тогавашния си мъж Кай, че курсът по френски е по настояване на работодателя й и е на негови разноски. Тя разчиташе на навика на своя педантичен съпруг да си ляга точно в 22,30 часа, което щеше да му попречи да забележи, че тези вторници стават все по-дълги. Курсът по френски беше сложил отпечатък върху брака й от самото му начало до края. Юдит излъга Кай, че ходи на курс по моделиране, и продължи да се среща с приятелките си. Измина цяла вечност, докато те й вдъхнат достатъчно кураж най-накрая да прекрати нещастния си брак. Люк наблюдаваше как през годините неуверената секретарка се превръща в жена, която с помощта на езотериката и мъдростта на Далечния изток търси своя собствен път.

Люк съпътстваше своите пет дами през годините. Виждаше как талантливият юрист Каролине се превръща в известен адвокат по наказателни дела, как печалната лекарка Ева изоставя лекарската си професия и създава семейство, и как абитуриентката Кики пораства. За тези петнайсет години всичко претърпя промяна. „Ле Жарден“ се промени от място за тайни срещи в открита сцена, а Люк — от сервитьор в собственик. Само тънещата в лукс Естел, най-възрастната от дамите, си оставаше същата. За нея беше важно да се виждат богатството й, второто жилище в Сент Мориц и добрия й хендикап в голфа. Люк имаше усещането, че тя се е родила в костюм на „Шанел“.

— Петте жени, които наскоро идваха тук. — Том най-после загря. Лицето му засия. — И малката ли ще дойде? Онази, с дългите крака и късата пола.

— Кики ли? Да не си посмял да се доближиш до нея — предупреди го Люк.

— Ама тя е толкова сладка.

Люк ли не знаеше? Кики не беше сладка. Кики беше фурия. Жизнерадостна, дива, изпълнена с енергия, постоянно в добро настроение и все щастливо влюбена. „От целомъдрието ти излизат пъпки“, твърдеше тя. Искала да научи френски, защото по време на екскурзията след завършването на училище се била влюбила безумно в някой си Матийо от Руан. Надявала се това да даде нови импулси на връзката й, когато ще могат и да си говорят. За съжаление, след четири часа „френски за начинаещи“, тя установила, че Матийо най обича да говори за бившата си приятелка. Утешила се с Ник. И с Михаел. Кики мечтаеше за сериозна връзка, но все ставаше така, че повече й харесваше сексът, отколкото участващите в него мъже.

„Хубавото на това, да си необвързан, е, че можеш да се концентрираш изцяло върху кариерата си“, казваше си тя. Сегашната й работа като дизайнер към реномираното дизайнерско студио „Талберг“ не й донесе очаквания триумф. Кики бе част от дизайнерски екип, който работеше за Йоханес Талберг — глава и баща на фирма за проектиране на мебели, лампи, аксесоари за дома и кухнята, дори понякога на цялостния интериор на магазини и хотели. На Кики още не й се беше удало да изпъкне кой знае колко сред групата дизайнери. Но тя вярваше в утрото. Всеки ден е ново начало.

— Разкажи де — настояваше младият сервитьор.

Люк можеше много да разкаже. Той знаеше не само за похожденията на Кики. Петте жени нямаха даже бегла представа колко много знаеше Люк за тях. Внимателният подслушвач бе осведомен дори за традиционните им дълги пътувания. И това не беше никак чудно, тъй като приятелките редовно си разменяха шеги по повод годишното пътешествие, което също така редовно предизвикваше взрив от веселие и смях.

Първия път бяха ходили на планина, за да се подготвят на спокойствие за изпита по френски. Съвместното им учене през уикенда се увенчало с успех, но не и изпитът. Кики и Естел дори не се явили на него. По онова време Кики се занимаваше предимно с френския език на тялото, а Естел бе установила, че предпочита вила в Алгарве, а не във Франция. Защо тогава да учи френски? Младата лекарка Ева получила от силното вълнение стомашно разстройство и прекарала по-голямата част от изпита в тоалетната на Френския институт. По-късно обясни, че вълнението й се дължало не толкова на изпита, колкото на новия й дигитален компютър за отчитане на овулацията. Не бил съвсем точен. Затова пък Давид, първородният й син, определено беше. След седем месеца той се появи на бял свят. С тегло над четири килограма и ръст петдесет и седем сантиметра, което стана причина Ева да преобърне целия си живот наопаки. Край на изпита по френски и край на асистентското място в Кардиологичния център в Париж. Тя и до днес си пази подписания договор: „Като символ на живота, който съм можела да имам“, както казваше тя.

Юдит чинно се явила на изпита и не го взела. Немалката сума, която пръснала за системна десенсибилизация на страх от изпити и която беше взела от семейния бюджет зад гърба на Кай, можеше да се използва за нещо много по-смислено.

Само Каролине, адвокатката, взела изпита. Разбира се, с отличие. Каролине блестеше с перфектния си френски. Макар и да следеше внимателно по вестниците нейната кариера, Люк така и не разбра за какво й беше този език: нито един от извършителите на тежки престъпления, с които тя се занимаваше като адвокат, не бе опитвал да обере Лувъра, да отвлече самолет на Еър франс или да взриви Айфеловата кула. Дори съпругът на Каролине — Филип, общопрактикуващ лекар в Линдентал, обичаше да прекарва отпуските си в Италия. Нито едно от двете деца на Каролине не се нуждаеше от помощ за домашните по френски. Децата на Каролине нямаха проблеми в училище, за разлика от четирите хлапета на Ева.

Люк можеше с часове да разказва тези истории на любопитния си син. Но мълчеше като гроб. Собственикът на ресторанта беше достатъчно умен, за да не допусне жените някога да разберат колко много са разкрили за себе си, без да искат. Люк беше мълчаливият им спътник и поклонник, а „Ле Жарден“ — тяхна изповедалня.

Масата беше перфектно сервирана, готвачът — в стартова позиция, свещите — наполовина стопени.

— Къде се бавят?

Люк неспокойно поглеждаше часовника. Осем и петнайсет.

Отбиването на групи от близкия Френски институт в „Ле Жарден“ беше в реда на нещата. Необикновено беше разцъфтяването на последвалото истинско приятелство. Но още по-необичайно щеше да стане, ако днес масата на петте дами останеше празна.

Малко след единайсет Люк затвори ресторанта, без Каролине или някоя от другите да се обади, и той разбра, че нещо не е наред. Толкова не наред, колкото никога не е било през тези петнайсет години.