Инга Линдстрьом
Лято на Лилязее (10)

Та това беше още по-хубаво от собствения й план!

Грета стисна тържествуващо ръка в юмрук, седна в колата и подкара към селото.

— Да — изсъска тихо.

Искаше да каже на Хана, че трябва да се изнесе от вилата най-късно до края на седмицата. Това обаче нямаше да попречи на столичанката да се вижда с Пер.

Разбира се, посещението на съпруга променяше всичко. Друго беше всички да видят, че Хана е омъжена. Нещата щяха да се преобърнат в мига, в който Пер я видеше с мъжа й. Когато проумееше, че Хана е обвързана с друг, щеше да му дойде умът в главата.

 

 

Може би не беше редно да отива при Пер точно сега. Хана не беше сигурна дали това ще й възвърне емоционалното равновесие, или ще я тласне окончателно в хаоса на чувствата, но така копнееше за него! Да го види, макар и за кратко, да чуе гласа му…

Когато стигна до лосовото пасище, копнежът й премина в ужас. Портата беше широко отворена, а край ливадата беше спряна полицейска кола. Двама мъже тъкмо се качваха в колата. Пер стоеше до оградата. Изглеждаше доста разстроен. Хана пусна колелото на земята и изтича към него.

— Трябва да говоря с теб. Но какво се е случило?

— Лосовете са избягали — каза Пер унило. — Някой е отворил портата.

— Как е могло да стане? — попита Хана уплашено.

Пер сви рамене.

— Нямам представа. Знам само, че това е цяла катастрофа.

Тя го погледна угрижено.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не. Много си мила.

Погледът му се изпълни с нежност. Той я погали по ръката.

— Искаше да говорим?

— Мъжът ми дойде — съобщи Хана. Всъщност не искаше да му го поднесе така.

— О!

Това беше всичко, което излезе от устата на Пер. Не личеше какво мисли или чувства.

— В момента сигурно си имаш съвсем други грижи — каза Хана потиснато. — Утре ще си направя разходка с лодка със Стен, за да обсъдим всичко. Всъщност исках да проведем този разговор в Стокхолм, но Стен настоява, че имал право да говори с мен.

— Да, на негово място сигурно и аз щях да кажа същото.

Хана кимна леко. Така си беше. Тя не дължеше на Стен нищо, освен един-единствен разговор, и ясен отговор на въпроса дали въобще иска да остане с него.

В този миг Пер сякаш мислеше същото. Той попита несигурно:

— Знаеш ли какво искаш?

Хана го погледна. Усмивката бавно се разля по лицето й. Нямаше нужда да казва каквото и да било — Пер прочете отговора в очите й, пое си дъх и я прегърна. Хана се притисна силно до него. Вътрешното безпокойство и напрежението, на което беше подложена, се стопиха.

— Имам чувството, че през последните години съм чакала само едно — да срещна най-сетне жена като теб — прошепна Пер.

Хана пропъди всички мисли за утрешния ден. Сега беше тук, с Пер. В този миг нищо друго нямаше значение.

Върна се много късно във вилата. По всичко личеше, че Лина и Стен вече си бяха легнали. Хана влезе в спалнята си със затаен дъх, после въздъхна облекчено. Стен явно беше проумял, че жена му не иска да прекара нощта с него. Стаята беше празна.

Бавно отиде в банята и се изми набързо, за да не събуди Стен и Лина. Не искаше да говори, а още по-малко имаше намерение да дава обяснения къде е прекарала последните няколко часа.

* * *

Когато на следващата сутрин отидоха при езерото, Грета вече ги чакаше. По време на закуската Хана се беше опитала да разубеди Стен за разходката, но той бе непреклонен. Лина, разбира се, го подкрепи.

И ето, Хана седеше в лодката, а Стен стоеше зад нея. Лина се наведе към майка си и я целуна, а после й подаде кошница и одеяло. За да спрат на някое романтично място и да си устроят пикник — това също беше идея на Лина. Хана не предполагаше, че Лина е толкова романтична.

— Желая ви приятно изкарване — гласът на Лина звучеше обнадеждено. — И да не се загубите. Може някъде да срещнете лосовете на Пер.

Сутринта, докато Стен беше още в банята, Хана беше разказала на дъщеря си за изчезналите лосове.

— Лосовете на Пер? — полюбопитства Стен.

— Това е един селянин, с когото се запознахме — побърза да отговори Хана. — Иска да ми продава сирене от лосово мляко. Животните му май са избягали.

— Приятно прекарване — обади се Грета. — Ако се объркате, просто се обадете. Полицията ще ви намери, където и да сте.

Грета се усмихна, сякаш беше казала нещо много духовито.

„Страхотно — помисли си Хана с насмешка. — Само това ми оставаше — да се загубя точно със Стен.“

— Доскоро тогава! — Стен оттласна лодката от кея с греблото. — Поемаме. — За разлика от Хана той видимо се радваше на излета.

* * *

Грета изпроводи лодката с доволен поглед. Ясно беше, че съпрузите имат някакъв проблем, но тя силно се надяваше, че ще се сдобрят. Може би тази вечер щяха да се върнат щастливи и помирени и тази жена най-сетне щеше да се откаже от Пер.

Лина стоеше до Грета и също гледаше лодката.

— Двамата сигурно много ще се забавляват — предположи Грета.

— Да се надяваме — гласът на Лина беше изпълнен със съмнение. Тя, разбира се, също беше забелязала, че майка й няма никакво желание за разходка.

Грета се усмихна.

— Когато хората имат проблеми, едно такова пътуване сред тихата природа може да направи чудеса.

Грета беше наясно, че думите й са плод по-скоро на собствените й желания, отколкото на житейски опит.

Изведнъж по лицето на Лина се разля широка усмивка. Тя извади телефоните на родителите си от чантата си.

— Че природата ще бъде тиха, е сигурно. Погрижила съм се за това.

Грета изпита желание да прегърне момичето. Без да го съзнава, Лина се беше превърнала в нейна съюзница.

* * *

Момичето се върна веднага във вилата и от скука изми съдовете от закуската. Хана се оказа права, страшно й беше скучно.

По-късно се обади на своята най-добра приятелка Виктория в Стокхолм. За съжаление Вики имаше среща и след няколкоминутен разговор трябваше да затвори.

Лина погледна замислено през прозореца. Навън грееше слънце, езерото я примамваше. Тя си сложи банския, взе списанието, което баща й беше донесъл предния ден, и се настани удобно на кея — под навеса за лодки, където нямаше лодки, а само един удобен шезлонг.

През следващите часове тя се информира за светските клюки по света. Остави списанието чак когато чу бръмченето на бързо приближаваща се моторница.

Мъжът, който я беше спасил, стигна до кея и изключи двигателя. Пеле поздрави Лина с помахване на опашката, но не слезе от лодката.

— Здрасти, Лина — поздрави Карл. — Майка ти вкъщи ли е?

Лина поклати глава.

— Отиде на разходка с баща ми.

Карл извади светлосинята жилетка на Хана от лодката.

— Ще й предадеш ли тази жилетка и много поздрави?

— Разбира се — Лина беше изненадана. — Това е любимата жилетка на мама. Как е попаднала у вас?

— Майка ти я забрави при мен.

Лина изгледа Карл втренчено. Тя не знаеше, че майка й се е виждала с нейния спасител.

— Срещнах майка ти случайно по време на бурята и й предложих подслон, докато се оправи времето — обясни мъжът.

Лина се успокои.

— Не искате ли да изпием по кафе? — попита тя въодушевено. — Бих се радвала да ми разкажете повече за себе си.

Мъжът поклати глава.

— Много мило, Лина, но нямам много за разказване. Животът ми никога не е бил особено вълнуващ. Освен това нямам време. Трябва да тръгвам, за да свърша някои неща. Да разтребя, да си събера багажа и такива работи.

— Жалко, че нямате време.

Лина нацупи устни. С тази гримаса тя получаваше от баща си всичко, което пожелаеше. При този мъж обаче номерът не мина. Той се усмихна все така дружелюбно.

— Всичко хубаво, Лина — каза й, — и много поздрави на майка ти.

— И на вас всичко добро — кимна Лина. — А, да, и ако видите някъде лосовете на Пер, може да се обадите.

Беше само една забележка, колкото да удължи разговора още малко, преди да остане отново сама. Ефектът на думите й изненада самата Лина.

— Лосовете на Пер? — Карл изглеждаше уплашен.

— Да, лосовете на Пер Норденфелт. Някой оставил портата отворена и те изчезнали.

Карл стоеше като гръмнат в лодката си, впил очи в Лина.

— Може би, като се върнете в гората, ще видите някъде лосовете — предположи Лина безпомощно. Втренченият поглед на този мъж започваше да я плаши.

— Благодаря — отвърна Карл глухо.

Макар преди малко да го беше поканила да остане, сега Лина се зарадва, щом видя лодката да прави обратен завой и да се отдалечава. Тя щеше да е вечно благодарна на този човек, но той наистина бе много странен.

* * *

Стен намери място на брега, което му се стори подходящо за пикник. Хана го остави да постеле одеялото и да разопакова кошницата.

Пред погледа й се откриваше гледката, която тя толкова обичаше. Езерото блещукаше на слънцето, въздухът беше мек и топъл, птичките чуруликаха. И все пак беше различно. Просто нещо не беше както трябва.

— Да се връщаме — Хана даде спонтанен израз на чувствата си.

Стен вдигна глава.

— Какво? Няма ли да хапнем?

Загледана към езерото, Хана не отговори. Продума едва когато Стен се приближи, усетил, че жена му говори сериозно.

— Знаеш ли всъщност, че забравих всичките си мечти? И сама не го бях забелязала, толкова бях заета да осигурявам безоблачно всекидневие на семейството ни. Но сега, когато Лина поема по своя път…

Тя замълча.

— Това е естественият ход на нещата — каза Стен безгрижно. — Хайде, нека опитаме още веднъж.

Той я погали нежно по ръката.

Хана не помръдна и не отблъсна ласката му, макар да й беше неприятно. Сега знаеше със сигурност, че времето й заедно със Стен е изтекло. Вече не можеше да живее с него и да се преструва, че всичко е наред, когато бракът им отдавна беше рухнал, беше се разбил на безброй късчета, които никога повече нямаше да се съберат.

— Бих останала с теб само от страх пред самотата — призна Хана. — Сега осъзнавам, че през последните години съм била с теб само заради сигурността, която бракът ни ми даваше.

— Това е смисълът на брака — отбеляза Стен.

Хана поклати глава.

— Смисълът на брака не може да е в това един човек да се чувства нещастен, докато друг върви по своя път. Всичко свърши, Стен.

Най-после го каза. Мъжът й беше видимо разстроен, но самата Хана изведнъж се почувства напълно спокойна. Не само беше взела решение, но го беше оповестила. Някакво раздвижване на отсрещния бряг я разсея. Като не виждаше какво става, присви очи.

— Но това е лос — каза тя.

— Е, и? — по гласа на Стен си личеше колко малко го занимава този факт. — В Швеция има много лосове.

— Може би е от лосовете на Пер — предположи Хана.

— Глупости — възрази грубо Стен.

Ако жена му чувстваше облекчение, то на него не му беше лесно да преглътне думите й. Очевидно бе, че в този момент приказките за лосове страшно го дразнеха.

— Защо пък да е от лосовете на Пер?

Изведнъж погледът му се промени. Той се съсредоточи, очите му я дебнеха. Обикновено не обръщаше внимание на потребностите на Хана, но сега интуицията му беше изострена.

— Имаш ли чувства към този Пер? — опита се да отгатне.

Да, Хана имаше чувства към Пер, но не това беше причината за проваления й брак. Нещата бяха тръгнали зле още преди да се запознае с Пер.

Тя неохотно поклати глава, без да коментира забележката на Стен.

— Животните му са избягали. Трябва да му се обадя — каза тя решително.

Стен присви очи.

— Значи този лосовъд е причината.

Ама той наистина ли й отправяше упреци?

Да, беше се влюбила в Пер, в това нямаше никакво съмнение, но не беше спала с него, не беше изневерила като Стен. Хана отвори уста, за да му каже какво мисли, но после я затвори.

Какъв беше смисълът? Нямаше нужда да се оправдава за нещо, което не беше направила. Нямаше нужда и да се извинява, че след всички разочарования от последните години се беше влюбила в друг. Да обясни това на Стен, означаваше да пилее силите си напразно. Той щеше да извърти нещата както му беше угодно.

Хана отиде да вземе чантата си, която беше оставила до кошницата за пикник. Искаше да се обади на Пер и да му каже за лоса, но не можа да намери телефона си.

* * *

— Не съм затворил добре портата — каза Карл на кучето. — Лосовете са избягали по моя вина.

Не знаеше какво да прави. Можеше да се предаде на полицията, но това нямаше да върне животните. Дори не можеше да заплати обезщетение — не и със скромните си спестявания, голяма част от които вече беше похарчил за наема на хижата и за закупуването на моторницата.

Беше грешка да идва тук. Грешка, която трябваше да поправи. Първо обаче искаше да се пробва да намери лосовете. Замисли се в коя посока биха избягали. Бавно пое с лодката покрай брега, като пресмяташе наум колко бързо се движат животните.

След известно време спря лодката и реши да продължи търсенето по суша.

Интуицията не му изневери. Не след дълго се натъкна на съвсем пресни следи. Следи от лос!

Разбира се, още не знаеше дали това са лосовете на Пер, но въпреки това извади телефона си и се обади в полицията в Кунгсхолт, за да съобщи за откритието си.

* * *

Хана не се впусна в спор. Стен се държа сухо и прехвърли вината за разтрогването на брака им изцяло върху нея.

Тя го остави и изтича към лодката. През рамо му извика, че скоро ще се върне да го вземе.

Стен сякаш се беше превърнал в стълб. Когато най-сетне се затича към брега, Хана вече беше навлязла навътре в езерото.

Стен започна да сипе ругатни, но Хана дори не извърна глава. Погледът й не се откъсваше от мястото, където беше видяла лоса.

Когато стигна до брега, тя издърпа лодката на сушата и се впусна в издирване. Едва беше изминала няколко метра, и срещна Пеле и неговия стопанин. Карл беше коленичил и оглеждаше земята.

— Отново вие — усмихна се Хана. — Нима вие, морякът, разпознавате следите?

Карл се надигна.

— Исках само да проверя нещо. Това със следите го знам от дете — обясни той.

Хана го изгледа изпитателно.

— Какво става? — попита го. — Винаги се появявате внезапно, но никой не ви познава. Това е…

— Не, грешите — прекъсна я той нервно. — Всичко е такова, каквото изглежда.

Внезапно мъжът вдигна глава и се заслуша, после сложи пръст върху устните си и направи знак на Хана да го последва тихо.

Отначало тя помисли, че Карл просто иска да избегне въпросите й, но щом той разтвори клоните на един голям храст, Хана видя зад него един мъжки лос. Малко по-нататък стоеше женска с малкото си.

Макар да не беше съвсем сигурна, на Хана й се щеше да вярва, че тези животни са на Пер.

— Познавам собственика — каза тя тихо. — Трябва да му кажем.

Защо телефонът й не беше у нея!

— Вече се обадих — усмихна се широко Карл.

В следващия миг надигна глава и се ослуша.

Откъм езерото се чуваше тътен от моторница, която се приближаваше бързо. Хана също чу шума.

— Чувате ли? Може би това е собственикът.

Изведнъж Карл се разбърза.

— Хана, направете ми една услуга. Не съм бил тук, разбирате ли? — извика той, преди да се скрие в гъсталака.

Малко след това Хана дочу гласовете на двама мъже. Единият беше Пер. В следващия момент двамата се показаха измежду дърветата. Пер погледна Хана изненадан.

— Хана? Какво правиш тук?

Тя му разказа, че е видяла лос от отсрещния бряг. Пер пък й съобщи, че в полицията е бил подаден анонимен сигнал и те веднага са тръгнали по вода — за по-бързо.

Тогава Хана му показа лосовете на поляната. Лицето му грейна.

— Не е за вярване, това наистина са моите лосове.

Въпреки че си имаше свои грижи, той се тревожеше и за Хана.

— Как са нещата с мъжа ти? — попита я.

Хана изпита угризения към Стен, задето го беше оставила насред пустошта. Тя сви рамене, погали Пер по ръката и каза мило:

— Първо се погрижи за животните. Сега това е по-важно.