Луси М. Монтгомъри
Анн от къщата на върбите (1)

1

Писмо от Анн Шърли, бакалавър на историко-филологическите науки, директор на гимназията в Съмърсайд до Гилбърт Блайт, студент по медицина в колежа Редмънд, Кингспорт

 

 

„Уинди Уилоус“^[1]

Уличка на привиденията

Съмърсайд

Остров Принц Едуард

Понеделник, 12 септември

 

Най-скъпи мой,

Не е ли това най-страхотният адрес! Чувал ли си нещо по-възхитително? Името на новия ми дом е „Уинди Уилоус“ и аз го обичам. Обичам и Уличката на привиденията, която всъщност не съществува. Би трябвало да се нарича улица „Трент“, но никога не я наричат така, освен в редките случаи, когато я споменават в „Седмичен куриер“ — а и тогава хората се споглеждат и се питат: „Това пък къде е?“. Тя си е просто Уличката на привиденията, макар и да не мога да ти обясня защо. Вече разпитвах Ребека Дю, но тя ми каза само, че винаги си е била Уличка на привиденията, и че от дълги години разправят, че е обитавана от духове, но пък тя самата никога не била виждала тук нещо по-страшно от самата себе си.

Аз обаче не бива да продължавам така. Още не съм ти представила Ребека Дю. Но ще я опознаеш, о, да, ще я опознаеш! Отсега предвиждам как Ребека Дю ще присъства надълго и широко в бъдещата ни кореспонденция.

Здрачина е, скъпи. (Между другото, нали „здрачина“ е прекрасна дума? Харесва ми повече от „здрач“. Звучи така кадифено и призрачно и… и… здрачно.) През деня принадлежа на света; нощем — на съня и вечността. Но по здрачина съм свободна и от двете и принадлежа единствено на себе си… и на теб. И ще посвещавам тези часове на писмата си до теб. Макар че това писмо няма да е любовно. Перото ми скърца, а не умея да пиша любовни писма нито със скърцащо, нито с прекалено остро, нито пък с изхабено перо. Значи, такива писма ще получаваш от мен единствено когато имам точно такова перо, каквото е нужно. Между другото ще ти разкажа за новото ми жилище и неговите обитатели. Толкова са мили, Гилбърт!

Пристигнах вчера да си търся квартира. Госпожа Рейчъл Линд дойде с мен уж да пазарува, а всъщност, убедена съм, да ми избере подходяща квартира. Въпреки че съм завършила историко-филологическия факултет и имам бакалавърска степен, за госпожа Линд все още съм неопитно девойче, което трябва да бъде водено за ръка, напътствано и наглеждано.

Пристигнахме с влака и… О, Гилбърт, случи ми се нещо ужасно смешно! Нали знаеш, винаги ми се случват най-неочаквани приключения — сякаш просто ги привличам. Точно така и стана.

Тъкмо когато влакът взе да спира на гарата, аз се изправих и се наведох да вдигна куфара на госпожа Линд — тя щеше да прекара неделята у приятели в Съмърсайд — и здравата ударих кокалчетата на пръстите си в някакво, както ми се стори, излъскано облегало на седалка. Само след секунда получих такъв злобен удар през пръстите, че едва не изревах. Гилбърт, онова, което бях взела за облегало на седалка, се оказа плешивата глава на някакъв мъж, който ме зяпаше свирепо, очевидно току-що пробуден. Аз гузно се извиних и възможно най-бързо се изнизах от влака. Госпожа Линд бе ужасена, а кокалчетата на пръстите още ме болят.

Не очаквах да имам проблеми с намирането на квартира. Знаех, че през последните петнадесет години различните директори на гимназията са живели у някоя си госпожа Том Прингъл. Но по незнайни причини тя изведнъж се оказа уморена „да бъде притеснявана“ и не пожела да ме приеме. На още няколко подходящи места си намериха учтиво извинение. Други няколко места не бяха подходящи. Цял следобед бродихме из града, сгорещени, уморени, печални и с главоболие — поне аз от отчаяние бях готова да се откажа. И точно тогава просто изникна Уличката на привиденията!

Минахме да навестим госпожа Брадок, стара приятелка на госпожа Линд, и тя ни каза, че смята, че „вдовиците“ можели да ме приемат.

— Чух, че търсят наемател, за да плащат на Ребека Дю. Ако не получават малко пари допълнително, вече не могат да си позволяват да задържат Ребека. А ако Ребека напусне, кой ще дои старата им червена крава?

Госпожа Брадок ме изгледа строго, сякаш си помисли, че би следвало аз да доя червената крава, но дори да се бях заклела, че мога, пак нямаше да ми повярва.

— За кои вдовици говориш? — попита госпожа Линд.

— Ами за леля Кейт и леля Чати — каза госпожа Брадок, сякаш всички, дори и един невеж бакалавър на историко-филологическите науки, бяха длъжни да ги познават. — Леля Кейт е госпожа Амейза Маккумър, вдовицата на капитана, а леля Чати е госпожа Линкълн Маклийн, просто вдовица. Но всички им викат „лелите“. Живеят на края на Уличката на привиденията.

Уличка на привиденията! Това бе решаващото. Аз просто бях убедена, че трябва да наема стая у вдовиците.

— Нека да идем веднага да се срещнем с тях — помолих госпожа Линд. Струваше ми се, че и секунда да изгубим, Уличката на привиденията ще изчезне обратно в страната на приказките.

— Може и да се срещнете с тях, но всъщност Ребека ще е тази, която ще реши да ви вземат или не. Мога да ви уверя, че именно Ребека Дю държи юздите във „Вятърни върби“.

„Вятърни върби“! Не можеше да е вярно, не, просто не можеше! Явно сънувах. А госпожа Рейчъл Линд тъкмо в този миг каза, че наименованието е смешно за къща.

— О, така го нарече капитан Маккумър. Знаеш ли, къщата беше негова. Той посади всички върби край нея и много се гордееше с това, макар че рядко си идваше у дома и никога не се задържаше много-много. Леля Кейт все казваше, че й е неудобно пред хората, но никога не сме я забелязвали да се интересува много от това, че той остава толкова за кратко, и завръща ли се изобщо. Е, госпожице Шърли, надявам се там да ви приемат. Ребека Дю е добра готвачка и истински гений в приготвянето на замразени картофи. Ако тя ви приеме, ще си живеете разкошно. Ако ли не — значи просто не ви е приела, и толкоз. Чувам, че в града имало нов банкер, който търси квартира, и тя може да предпочете него. Някак странно е, дето госпожа Том Прингъл не пожела да ви приеме. Съмърсайд е пълен с Прингълови и полу Прингълови. Наричат ги „кралската фамилия“ и ако вие, госпожице Шърли, искате да се справите в съмърсайдската гимназия, ще трябва да бъдете възприета от тях. Открай време всичко тук е в ръцете им. Дори имаме улица на името на стария капитан Ейбрахам Прингъл. Те са цял род, но всъщност ги управляват двете стари дами от „Мейпълхърст“. А както чух, те ви имат зъб.

— Но защо? — възкликнах аз. — Та те изобщо не ме познават.

— Ами някакъв си техен трети братовчед кандидатствал за директорското място, и те смятали, че трябвало да го получи той. И когато била одобрена вашата кандидатура, всички от рода надигнали глава и ревнали. Е, такива са хората. Нали знаете, трябва да ги приемаме каквито са. Пред вас ще са мазни като масло, но винаги ще действат против вас. Не искам да ви обезкуражавам, но да си предупреден, значи да си предварително въоръжен. Надявам се, че ще успеете да не им обръщате внимание. А ако вдовиците ви приемат, няма да имате нищо против да се храните заедно с Ребека Дю, нали? Тя не е слугиня, нали разбирате. Когато има гости, не сяда на масата — тогава си знае мястото, но ако сте наемателка, тя, разбира се, няма да ви смята за гостенка.

Уверих загрижената госпожа Брадок, че с удоволствие ще се храня заедно с Ребека Дю, и отмъкнах госпожа Линд. Трябваше да изпреваря банкера.

Госпожа Брадок ни изпрати до вратата.

— И няма да обиждате чувствата на леля Чати, нали? Тя, миличката, е много обидчива. Разбирате ли, тя няма чак толкова пари, колкото леля Кейт, макар че и самата леля Кейт не е чак толкова богата. При това леля Кейт наистина обичаше съпруга си — собствения си съпруг, имам предвид, докато леля Чати не го обичаше — не обичаше своя, искам да кажа. И нищо чудно! Линкълн Маклийн беше един стар мърморко. Но тя си мисли, че хората имат нещо против нея заради това. Имате късмет, че е неделя. Ако беше петък, леля Чати нямаше и да помисли да ви приеме. Човек би рекъл, че по-суеверната следва да е леля Кейт, нали? Все пак тя е била жена на моряк. А всъщност такава е леля Чати, макар нейният съпруг да беше дърводелец. Голяма хубавица беше тя на младини, миличката.

Уверих госпожа Брадок, че чувствата на леля Чати ще бъдат свещени за мен, но тя ни изпрати чак по пътеката.

— Кейт и Чати няма да ровят из нещата ви, ако ви няма вкъщи. Много са съвестни. Ребека Дю може, но пък няма да ви клевети. И на ваше място не бих почукала на парадния вход. Ползват го само в много официални случаи. Мисля, че не е отварян от погребението на Амейза. Почукайте на страничната врата. Държат ключа под саксията на перваза на прозореца, ако няма никой, просто си отключете, влезте и почакайте. И в никакъв случай не хвалете котарака — Ребека Дю не го обича.

Обещах, че няма да хваля котарака и най-после тръгнахме. Не след дълго се озовахме на Уличката на привиденията. Тя е много къса и извежда в полето, към един красив синкав хълм в далечината. От едната страна няма къщи и склонът се спуска към пристанището. От другата страна къщите са само три. Първата си е просто къща и нищо повече. Втората е голяма, внушителна и мрачна. Изградена е от камък и червени тухли, с мансарден покрив, целият в капандури, с железен парапет около плоския връх, и има толкова много смърчове и ели наоколо, че самата къща едва може да се зърне. Вътре сигурно е страшно тъмно. А третата, последната къща, на самия ъгъл, е „Вятърни върби“. Отпред има затревена пътека, а отзад — истински селски път, прекрасен под сенките на дърветата.

Влюбих се в нея веднага. Нали знаеш, има къщи, които те грабват от пръв поглед по причина, която трудно можеш да определиш. „Вятърни върби“ е точно такава. Мога да ти я опиша като бяла и весела къща — много бяла, със зелени капаци на прозорците — много зелени; в единия ъгъл има кула с капандури от двете й страни. Откъм улицата има ниска каменна стена, край която на равни интервали растат върби, а отзад — голяма градина, в която чудесно са съчетани цветя и зеленчуци. Но всичко това не може да ти предаде нейния чар. С две думи, това е къща с възхитителна индивидуалност и в нея има нещо от аромата на „Грийн Гейбълс“.

— Точно такова място търсех. Било ми е писано — възторжено казах аз.

Госпожа Линд като че ли не вярваше особено в предопределението.

— Далечко е от училището — колебливо рече тя.

— Не мисля така. Ще бъде просто една добра тренировка. О, виж каква прекрасна горичка от брези и кленове, там, отвъд пътя!

Госпожа Линд погледна, но каза само:

— Надявам се да не ти досаждат комарите.

И аз се надявам на това. Не понасям комарите. Един-единствен комар е в състояние да ме държи по-будна, отколкото нечистата съвест.

Радвах се, че не ни се налага да влизаме откъм парадната врата. Изглеждаше така непристъпна — огромна, двукрила, а от двете й страни — прозорци, изрисувани с червени цветя. Сякаш изобщо не е за тази къща. Доста по-дружелюбна и гостоприемна бе малката зелена странична врата, до която стигнахме по симпатична пътечка, посипана с дребни речни камъчета и обрасла тук-таме с трева. От двете й страни имаше педантично подредени лехи с дамски сърца, тигрови кремове и самакитки, и катриники, и булчински букет, и червено-бели парички, и от ония, дето госпожа Линд ги нарича „пинии“. Разбира се, не всички цъфтяха по това време на годината, но човек можеше да си представи как са цъфтели, когато им е било времето, и колко красиви са били. В един от далечните ъгли имаше леха с рози, а между „Уинди Уилоус“ и съседната мрачна къща — тухлена стена, цялата обрасла с диво грозде, отгоре — извита в свод дървена решетка, а по средата — избеляла зелена врата. Точно по нея растеше лоза, значи от доста време не беше отваряна. Всъщност беше полуврата, горната й половина представляваше отворен четириъгълник, през който можахме да хвърлим поглед към прораслата градина от другата страна.

Тъкмо влизахме през портата на „Уинди Уилоус“ и до самата пътека съзрях малка туфа детелини. Нещо ме накара да се наведа и да ги огледам. Ще повярваш ли, Гилбърт? Там, точно пред мен, имаше цели три четирилистни детелини! Иди кажи, че нямало знамения! С такова нещо дори и родът Прингъл не може да се пребори. И вече бях сигурна, че банкерът няма абсолютно никакъв шанс.

Страничната врата беше отворена, очевидно вкъщи имаше някой и не се налагаше да поглеждаме под саксията. Почукахме и на вратата се показа Ребека Дю. Познахме, че е тя, защото не можеше да е никой друг на този свят. И не можеше да се нарича по никакъв друг начин.

Ребека Дю е „около четиридесетте“ и ако доматът може да има черна, щръкнала от темето коса, тъничко носле с топчест връх и цепка наместо уста, щеше да изглежда точно като нея. Всичко у нея е възкъсичко — и ръцете, и краката, и шията, и носът — всичко, освен усмивката. Тя е достатъчно широка, от ухо до ухо. Но точно тогава не видяхме тази усмивка. Щом я попитах мога ли да видя госпожа Маккумър, тя ме изгледа особено мрачно, и критично измърмори:

— Искате да кажете, госпожа капитан Маккумър? — сякаш в къщата имаше поне дузина госпожи Маккумър.

— Да — скромно отвърнах аз, и незабавно бяхме въведени да почакаме в салона.

Беше доста хубава стаичка, малко попретрупана с покривчици по облегалките на столовете и канапетата, но със спокойна, приятелска атмосфера, която ми хареса. Всяка една мебел си имаше свое строго определено място, заемано от години. А как само бяха лъснати тези мебели! Нито един купешки препарат не би могъл да придаде този огледален блясък. Той можеше да е резултат единствено от усърдното търкане на Ребека Дю. В една бутилка на полицата над камината имаше макет на напълно съоръжен кораб, който много заинтригува госпожа Линд. Тя не можа да си представи как изобщо се е побрал в бутилката, но сметна, че придава на стаята „морски вид“.

Вдовиците влязоха. Харесаха ми още от пръв поглед, леля Кейт бе висока и слаба, посивяла и малко сурова, точно типът на Марила, а леля Чати — нисичка и слаба, посивяла и малко умислена. Някога може и да е била хубавица, но от някогашната й хубост вече не е останало нищо, освен очите. А те са красиви — огромни, кафяви и меки.

Обясних за какво съм дошла и вдовиците се спогледаха.

— Трябва да се посъветваме с Ребека Дю — каза леля Чати.

— Несъмнено — потвърди леля Кейт.

Ребека Дю съответно бе повикана от кухнята. С нея влезе и котаракът — огромен пухкав малтийски котарак, с бяло по гърдите и по гушката. Понечих да го погаля, но се сетих за предупреждението на госпожа Брадок и не му обърнах внимание.

Ребека ме изгледа без следа от усмивка.

— Ребека — започна леля Кейт, която, както открих, не е особено приказлива, — госпожица Шърли би желала да наеме стая у нас. Но смятам, че не можем да я вземем.

— Защо пък не? — попита Ребека.

— Боя се, че това ще ти създава твърде много главоболия — намеси се и леля Чати.

— И така си ги имам достатъчно — отсече Ребека Дю.

О, Гилбърт, човек просто не може да произнася тези две имена поотделно. Невъзможно е, макар и вдовиците да го правят. Когато разговарят с нея, я наричат „Ребека“. Не знам как успяват.

— Твърде стари сме, за да се навъртат край нас млади хора — настоя леля Чати.

— Говорете само от свое име! — язвително отвърна Ребека Дю. — Аз съм едва на четиридесет и пет, и все още мога да мисля. А мисля, че би било чудесно да имаме млад човек у дома. И при всички положения по-добре момиче, отколкото момче. Той ще пуши и денем, и нощем, и ще вземе да ни подпали, както спим. Щом трябва да вземате наемател, моят съвет е да вземете нея. Но къщата, разбира се, си е ваша.

Рече и излезе. Разбирах, че вече всичко е уредено, но леля Чати настоя да се кача и да видя ще ми допадне ли стаята ми.

— Ще ви дадем стаичката в кулата, скъпа. Не е така просторна, както спалнята за гости, но пък има комин за печка през зимата и е с доста по-добро изложение. Оттам се вижда старото гробище.

Знаех си, че стаята ще ми хареса. Още самото наименование „стаичката в кулата“ ме развълнува. Чувствах се като в онази стара песничка, дето си я пеехме в училище в Авонлий — за девойката, която „живееше високо в кулата край мрачното море“. Оказа се най-хубавата стая. До нея се стигаше по къса вита стълба, която тръгваше от площадката между етажите. Беше доста малка, но не чак като ужасната задна стаичка, в която живях първата година в Редмънд. Имаше два прозореца: един с капандура откъм запад и един фронтонен от север, а в ъгъла, образуван от кулата, имаше още един трикрилен прозорец с панти, който се отваряше навън, и под него — полици за книгите ми. Подът бе покрит с кръгли обшити килимчета. Огромното легло бе с балдахин и с юрган от гъши пух и изглеждаше така съвършено гладко и равно, че направо щеше да е срамота човек да го развали, за да си легне. При това, Гилбърт, то е толкова високо, че ми се налага да се изкатервам по малка подвижна стълбичка, която денем се скрива под него. Както стана ясно, капитан Маккумър докарал цялата тази измишльотина някъде „от чужбина“.

Имаше един много симпатичен ъглов шкаф, украсен с бяла фестонирана хартия и с изрисувани цветя по вратичката. Под прозореца имаше пейчица с кръгла синя възглавничка, прихваната дълбоко по средата с копче, от което изглеждаше като дебела синя поничка. Имаше и симпатичен умивалник с две полички, горната голяма точно колкото да побере бледосините легенче и кана, а другата — сапунерка и глинена каничка за гореща вода. Има и чекмедже с месингова дръжка, пълно с кърпи, а на поличката над него е седнала една дама от бял китайски порцелан, с розови обувки, златист колан и червена китайска роза в златистите си китайски коси.

Цялата стая бе като позлатена от светлината, процеждана през пшенично жълтите завеси, а по бяло боядисаните стени се образуваше един рядък гоблен, жив гоблен от падащите сенки на върбите отвън, който непрестанно се променяше и трептеше. Почувствах се най-богатото момиче на света.

— Тук ще си в безопасност, а това е най-важното — обяви госпожа Линд, като си тръгнахме.

— Очаквам някои неща да ми се сторят малко ограничени след свободата в „Дома на Пати“ — реших да я подразня аз.

— Пфу, свобода! — изсумтя госпожа Линд. — Свобода ли?! Анн, я не говори като някоя янки.

Днес се нанесох с целия си багаж. Разбира се, мразя да напускам „Грийн Гейбълс“. Без значение колко често и за колко време съм далеч от дома, още в първата минута, когато дойде ваканция, аз отново съм част от него, сякаш никога не съм била другаде, и сърцето ми се къса, когато го напускам. Но знам, че този дом тук ще ми хареса. А и той ме харесва. Винаги познавам кога една къща ме харесва и кога — не.

Гледките от прозорците ми са чудесни, дори и старото гробище, обградено от тъмни ели, до което се стига по криволичеща пътека с каменен парапет. От западния си прозорец виждам цялото пристанище чак до далечните мъгливи брегове, със сладките лодчици, които толкова обичам, и с корабите, понесли се отвъд „към пристанища незнайни“ — каква чаровна фраза! Какъв „размах на фантазията“ има в нея! Северният прозорец гледа към горичката от смърчове и брези оттатък пътя. Нали знаеш, винаги съм боготворяла дърветата. Когато в курса по английска литература в Редмънд изучавахме Тенисън^[2], винаги съчувствах на нещастната Енона, скърбяща по отвлечените си борове.

Отвъд горичката и гробището се простира прекрасна долина. През нея лъкатуши гладката червена ивица на някакъв път, край който са пръснати бели къщурки. Някои долини наистина са прекрасни и никой не може да каже защо. Радост е за окото само да ги гледаш. А още по-отвъд е моят синкав хълм. Нарекла съм го Царя на бурята, според чувствата, които ми навява.

Тук горе мога да съм толкова сама, когато пожелая. Знаеш колко хубаво е да си сам от време на време. Приятели ще ми бъдат ветровете. Ще ридаят, ще въздишат и тихо ще напяват край моята кула: белите ветрове на зимата, зелените ветрове на пролетта, сините ветрове на лятото, пурпурните ветрове на есента и бурните ветрове на всички сезони — „бурни ветрове, които изпълняват Неговото слово“. Винаги ме е вълнувал този библейски стих, сякаш всеки вятър ми е носил някакво знамение! И винаги съм завиждала на момчето от красивата стара приказка на Джордж Макдоналд^[3], дето летяло със Северния вятър. И някоя нощ, Гилбърт, ще отворя трикрилия си прозорец и просто ще скоча в прегръдките на вятъра, и Ребека Дю никога няма да узнае защо тази нощ никой не е спал в леглото ми.

Надявам се, скъпи мой, когато открием нашия „дом на мечтите“, край него да има ветрове. Чудя се къде ли се намира той, този незнаен дом. Дали ще го обичам най-много на лунна светлина или пък призори? Онзи дом на бъдещето, в който ще делим любов, приятелство и труд, и по някое и друго забавно приключение, което да ни разсмива на старини. Старини! Дали изобщо ние ще можем да остареем, Гилбърт? Струва ми се невъзможно.

От левия прозорец на кулата се виждат покривите на града, в който ще живея поне една година. В тези къщи живеят хора, които ще ми станат приятели, макар че още не ги познавам. А навярно и врагове. Защото хора като семейство Пай съществуват навсякъде, под всякакви имена, а доколкото разбирам, тук ще ми се наложи да се съобразявам с тия от рода Прингъл. Утре започва учебната година. Ще трябва да преподавам геометрия! Моля се на Бога сред рода Прингъл да няма математически гении.

Била съм тук само два пъти по половин ден, а имам усещането, че цял живот съм познавала вдовиците и Ребека Дю. Те вече ме помолиха да им казвам „лельо“, а пък аз ги помолих да ме наричат „Анн“. Веднъж се обърнах към Ребека Дю с „госпожице Дю“.

— Какво липсва^[4]? — заекна тя.

— Дю — меко казах аз. — Нали така ви е фамилното име?

— Ами да, така е, но толкова отдавна не са ме наричали „госпожица Дю“, че това направо ме потресе. По-добре не го правете вече, госпожице Шърли, не съм навикнала.

— Ще запомня, Ребека… Дю — обещах аз, като напрегнах всички сили да пропусна Дю-то, но така и не успях.

Госпожа Брадок се оказа съвсем права, че леля Чати е чувствителна. Открих това на вечеря. Леля Кейт спомена нещо за „шестдесет и шестия рожден ден на Чати“. Случайно погледнах към леля Чати и видях как тя… не, тя не избухна в сълзи — това обяснение би било прекалено експлозивно за нейното държание. Тя просто се заля в сълзи. Сълзите просто извираха от огромните й кафяви очи и преливаха, леко и тихо.

— Какво има, Чати? — доста безмилостно попита леля Кейт.

— Ами това… това беше едва шестдесет и петият ми рожден ден — промълви леля Чати.

— Моля да ме извиниш, Шарлот — каза леля Кейт, и отново всичко се проясни.

Котаракът е очарователен огромен глупчо със златисти очи, елегантен пепеляв малтийски кожух и безупречна чистота. Леля Кейт и леля Чати го наричат Дъсти Милър^[5], тъй като така се казва, а Ребека Дю му вика Котака, понеже се възмущава както от него, така и от факта, че трябва сутрин и вечер да му дава по едно доста дебело парче черен дроб, да почиства със стара четка за зъби космите му от креслото всеки път, когато успее да се вмъкне в салона, и да го прибира късно вечер, ако още е навън.

— Ребека Дю винаги е мразила котки — обясни леля Чати, — но особено мрази Дъсти. Преди две години кучето на госпожа Камбъл ни го донесе в зъбите си — тогава тя имаше куче. Помислило е, предполагам, че няма никакъв смисъл да го носи на госпожа Камбъл. Беше такова едно жалко, нещастно мъничко котенце, цялото мокро и премръзнало, бедните му костици направо стърчаха. Дори човек с каменно сърце не би му отказал подслон. И ние с Кейт го прибрахме, но Ребека Дю така и не ни прости. Тогава още не бяхме така дипломатични. Трябваше да откажем да го приберем. Не знам дали си забелязала — леля Чати предупредително кимна към кухненската врата — каква власт имаме над Ребека Дю.

Бях го забелязала, и беше прекрасно да го забележи човек. Съмърсайд и Ребека Дю можеха и да си мислят, че тя държи юздите тук, но вдовиците разбираха нещата другояче.

— Не искахме да вземаме онзи банкер. Един млад мъж щеше така да ни смущава, пък и щяхме да се безпокоим ходи ли редовно на църква… Но се престорихме, че го искаме и Ребека Дю не пожела и да чуе за него. Толкова се радвам, че си при нас, скъпа. Предчувствам със сигурност, че за нея ще е удоволствие да готви за такава чудесна личност като теб. Надявам се да ни харесаш всичките. Ребека Дю си има някои много хубави качества. Когато дойде при нас преди петнадесет години, тя още не беше чак така акуратна. Веднъж Кейт трябваше да изпише името й „Ребека Дю“ върху огледалото в салона, за да й покаже колко е прашно. Но после никога не се наложи това да се повтори. Ребека Дю разбира от намеци. Надявам се, скъпа, че намираш стаята си удобна. Нощем можеш да оставяш прозореца си отворен. Кейт не одобрява нощния въздух, но знае, че ограниченията трябва да си имат граници. Ние двете спим в една стая и сме се разбрали така: едната нощ прозорецът е затворен заради нея, а другата — отворен заради мен. Така човек винаги може да разрешава дребните проблеми, не мислиш ли? Който иска, винаги намира начин. И не се стряскай, ако чуеш нощем Ребека дълго да обикаля. На нея все нещо й се причува, и тръгва да търси откъде. Струва ми се, че точно затова не искаше да вземем банкера — от страх да не я изненада някъде по нощница. Надявам се да не ти прави впечатление, че Кейт не е много приказлива. Просто си е такава. А има толкова неща, за които да разказва — на младини с Амейза Маккумър обиколиха почти целия свят. Ще ми се аз да имах нейните теми за разговор, но никога в живота си не съм напускала остров Принц Едуард. Често се питам защо животът трябва тъй да е устроен — аз, дето толкова обичам да бъбря, да нямам за какво, а Кейт, дето има какви ли не теми за разговор, така да мрази да приказва. Но предполагам, че Провидението знае най-добре.

Макар леля Чати да е много приказлива, все пак не съумя да изрече всичко това на един дъх. И аз от време на време вмятах по някоя и друга несъществена забележка.

Те гледат крава, която пасе зад пътя при господин Джеймс Хамилтън, и Ребека Дю ходи там да я дои. Поради това имаме много сметана и, както разбрах, Ребека Дю сутрин и вечер дава през пролуката на оградата по чаша мляко на „Жената“ на госпожа Камбъл. Млякото е за малката Елизабет, която трябва да го пие според лекарските предписания. Тепърва ми предстои да открия коя ще да е Жената и коя — малката Елизабет. Госпожа Камбъл е обитателка и собственичка на съседната къща, която се нарича „Евъргрийнс“^[6].

Тази нощ не очаквам да заспя. Никога не заспивам първата нощ в чуждо легло, а точно това легло е най-странното, което съм виждала. Няма значение. Винаги съм обичала нощта и предпочитам да си легна, макар и будна, и да си мисля за нещата от живота — за миналото, за настоящето и за бъдещето. Особено за бъдещето!

Гилбърт, това е едно безмилостно писмо. Никога вече няма да ти налагам такова наказание. Просто исках да ти разкажа всичко, за да можеш да си представиш нещата около мен. Вече привършвам, защото там над пристанището луната започна да „потъва в страната на сенките“. А трябва да напиша и на Марила. Писмото ще стигне в „Грийн Гейбълс“ вдругиден, и Дейви ще го вземе от пощата, и двамата с Дора ще се посбутат край Марила, докато го отваря, и госпожа Линд ще има да си държи ушите отворени… О-о! Всичко това ме кара да се чувствам носталгично. Лека нощ, скъпи мой, от тази, която сега и завинаги ще бъде

Най-любяща те

2

Откъси от различни писма от същата до същия

 

26 септември

Знаеш ли къде ходя да чета писмата ти? В отсрещната горичка. Там има едно долче с шарена сянка под папратите. През него лъкатуши поточе, сядам на един разкривен мъхест пън и край мен са само младите брезички сестрички. Освен това, когато си имам определена мечта — златистозелена или пурпурна, или пък мечтателска, мога да радвам въображението си с вярата, че всичко тръгва от моето потайно долче с брезичките, че всичко се е родило от мистичната връзка между най-стройните, най-грациозните сестрички и ромолящия поток. Обичам да седя там и да се вслушвам в тишината на горичката. Забелязвал ли си, Гилбърт, колко много и различни видове тишина има? Тишината на гората, тишината на брега, тишината на ливадите, тишината на нощта, тишината на летния следобед… И всички те са различни, защото са различни полутоновете, които ги свързват. Убедена съм, че дори да бях напълно сляпа и безчувствена към топлина и мраз, лесно щях да разпознавам къде съм, единствено по тишината покрай мен.

Вече цели две седмици училището „върви“ и успях да си организирам нещата. Но госпожа Брадок беше права — родът Прингъл наистина се оказа проблем. При това такъв, че още не виждам как точно да го разреша в моя полза. Както се изрази госпожа Брадок, те всичките са мазни като масло… и също толкова хлъзгави.

Хората от рода Прингъл явно непрестанно си правят шеги един на друг и доста се боричкат помежду си, но застават рамо до рамо срещу всеки чужд човек. Стигнах до заключението, че в Съмърсайд има само два вида хора — от рода Прингъл и извън рода Прингъл.

Класната ми стая е пълна с Прингълчета и с доста други ученици, които не носят фамилията Прингъл, но носят тяхната кръв. Техен водач очевидно е Джен Прингъл — зеленооко момиче, което изглежда така, както сигурно е изглеждала Беки Шарп на четиринадесет години. Според мен тя предумишлено организира ловка кампания за неподчинение и неуважение, с която явно трудно ще се справя. Има умението да прави неустоимо смешни физиономии, и щом чуя в стаята приглушен смях зад гърба си, чудесно знам какво го е предизвикало, но все не успявам да я хвана. Освен това е умница! Може да пише доста добри съчинения и, за мой ужас, е доста блестяща математичка. Във всичко, което върши, има някакъв блясък. Има и чувство за хумор, което би ни направило сродни души, ако не беше тръгнала към мен с омраза. Но така, както стоят нещата, много се боя, че ще трябва да мине доста време, докато ние с Джен се засмеем заедно за нещо.

Майра Прингъл, братовчедката на Джен, е красавицата на училището… и най-голямата глупачка. Прави забавни, но ужасно груби и смешни грешки — днес например в часа по история изтърси, че индианците смятали първите бели хора, които видели, за богове или за „нещо нечовешко“.

В социално отношение родът Прингъл е, както казва Ребека Дю, нещо като „електрическата светлина“ на Съмърсайд. Досега бях на вечеря у две семейства Прингъл, тъй като е прието всеки нов учител да бъде канен на вечеря, а никой Прингъл няма да пропусне да направи общоприет жест. Снощи бях у Джеймс Прингъл, бащата на гореспоменатата Джен. Има вид на преподавател в колеж, но в действителност е глупак и невежа. Твърде много говореше за „дисциплината“, като потупваше по покривката с пръст, нокътят на който не беше изряден, и от време на време правеше ужасни граматически грешки. Съмърсайдската гимназия открай време имала нужда от твърда ръка, от учител с опит, за предпочитане мъж. Боял се, че съм мъничко прекалено млада — „грешка, която времето твърде скоро ще поправи“, както съжалително отбеляза той. Не отвърнах нищо, защото каквото и да кажех, щеше да прозвучи твърде силно. Останах кротичка и мека, като същинска Прингъл, и отстоявах позициите си, като го гледах с кристално бистър поглед и вътрешно си казвах: „Ах ти, свадлив, предразсъдъчен дъртако!“.

Джен трябва да е взела острия ум от майка си, която ми се стори симпатична. В присъствието на родителите си Джен бе направо пример за благоприличие. Но макар думите й да бяха вежливи, тонът й бе дързък. Всеки път, когато кажеше „госпожице Шърли“, то прозвучаваше като обида. И всеки път, щом погледнеше към косата ми, изпитвах чувството, че е червена като морков. Никой Прингъл, уверена съм, няма да признае, че тя е меднокестенява. Семейството на Мортън Прингъл ми хареса много повече, макар Мортън Прингъл никога да не чува какво му говориш. Каже ти нещо и после, докато му отговаряш, мисълта му е заета със следващата му реплика.

Госпожа Стивън Прингъл — вдовицата Прингъл (този Съмърсайд направо гъмжи от вдовици!) вчера ми писа писмо — едно чудничко, вежливо, наситено с отрова писъмце. Мили имала твърде много домашни упражнения. Мили била деликатно дете и не бивало да се пренатоварва. Господин Бел никога не й задавал домашни. Тя била чувствително дете, към което човек трябвало да се отнася с разбиране. Господин Бел така добре я разбирал! Та госпожа Стивън била убедена, че и аз ще мога, стига да опитам!

Несъмнено госпожа Стивън си мисли, че днес аз съм разкървавила носа на Адам Прингъл в клас, поради което той трябваше да си отиде вкъщи. А снощи се събудих и дълго не можах да заспя, защото си спомних, че в един от въпросите, които писах на дъската, пропуснах едно „й“. Убедена съм, че Джен Прингъл го е забелязала и сега цялото им племе ще шушука за това.

Ребека Дю разправя, че всички от рода Прингъл ще ме поканят на вечеря с изключение на старите дами от „Мейпълхърст“^[7], но след това ще ме загърбят завинаги. И понеже са „електрическата светлина“ на Съмърсайд, значи и всички останали ще ме изоставят. Добре де, ще видим. Битката започна, но още нито е спечелена, нито е изгубена. И все пак се чувствам доста нещастна от всичко това. Човек не може да не обръща внимание на предразсъдъците. А аз съм си същата, както като малка: не мога да понасям, когато хората не ме обичат. Неприятно ми е, че семействата на половината ми ученици ме мразят. При това за грешка, която не съм извършила. Точно от несправедливостта най-много ме боли.

Ако не говорим за рода Прингъл, учениците много ми харесват. Има няколко умни, амбициозни и усърдни деца, които наистина се стремят към знанието. Луис Алан например плаща пансиона си, като прислужва там и изобщо не се срамува от това. А Софи Синклер всеки божи ден язди старата сива кобила на баща си по шест мили насам и шест мили обратно. Хайде сега де! Струва ли си да обръщам внимание на някакви си Прингъл, щом мога да помогна на такова момиче?

Единственият проблем е, че ако не съумея да спечеля рода Прингъл, няма да имам възможността да помогна на никого.

Но обичам „Уинди Уилоус“. Това не е квартира, това е дом! И те ме обичат. Дори Дъсти Милър ме харесва, макар понякога да не одобрява това, което върша, и ми го демонстрира, като нарочно сяда с гръб към мен и от време на време ми хвърля по някой и друг златист поглед през рамо, за да види как го приемам. Ако Ребека Дю е наоколо, не го галя много-много — тя действително се дразни от това. Денем той е домошарче, благ и съзерцателен, но вечер решително става непонятна твар. Така поне разправя Ребека, понеже не му се разрешава да остава вън по тъмно, а тя ненавижда да стои в задния двор и да го вика, защото ставала за смях пред всички съседи. Вика го с такъв пронизителен, гръмовит глас, че сигурно из целия град се чува как крещи: „Мац… мац… мац!“. А вдовиците направо ще получат истеричен припадък, ако Дъсти Милър не си е вкъщи, когато си лягат.

— Никой не знае какво съм преживяла заради Оня Котак… Никой! — увери ме Ребека Дю.

Вдовиците се отнасят с мен добре. С всеки изминат ден все повече ги обиквам. Леля Кейт не вярва в четенето на романи, но ме уведоми, че нямало да цензурира четивата ми. Леля Чати обича романите. Има си един „тайник“, където ги крие — взима си ги от градската библиотека — заедно с една колода карти за пасианси и всичко останало, което не би желала леля Кейт да вижда. Намира се под седалката на един стол и никой, освен леля Чати не знае, че това е нещо повече от обикновена седалка. Сподели тайната си с мен, защото, както дълбоко подозирам, има желанието да я подпомагам и насочвам във въпросното укривателство. В „Уинди Уилоус“ всъщност не са нужни никакви тайници — не бях виждала къща с толкова много загадъчни шкафове, макар и да подозирам, че Ребека Дю не би ги оставила загадъчни. Убедена съм, че ако попадне на някой роман или колода карти, много бързо ще им види сметката. И двете неща всяват ужас в правоверната й душа. Твърди, че картите били книгите на дявола, а романите — дори още по-лоши. Единственото, което чете, освен Библията, са светските хроники на монреалския „Гардиан“ — много обича надълго и широко да обсъжда домовете, обзавеждането и изобщо живота на милионерите.

— Представяте ли си, госпожице Шърли — да се къпеш в позлатена вана! — завистливо подметна тя веднъж.

Но пък наистина е от стара коза яре. Изнамери отнякъде едно удобно кресло, тапицирано с избелял брокат, което сякаш приляга към всяка гънка на тялото ми, и ми разправя:

— Това си е вашето кресло. Ще го пазим за вас.

И никога няма да остави Дъсти Милър да спи на него, за да нямам косми по училищната си пола и да не дам повод на ония от рода Прингъл да ме одумват.

Те трите много се заинтригуваха от перлената ми халкичка и нейното значение. Леля Кейт ми показа тюркоазения си годежен пръстен. Вече не може да го носи, защото й е умалял. А горката леля Чати ми сподели със сълзи на очи, че никога не е имала годежен пръстен. Съпругът й смятал това за „ненужен харч“. Тъкмо беше дошла в стаята ми, с маска от кисело мляко на лицето. Прави си я всяка вечер, за да поддържа кожата си, и ме е зарекла да го пазя в тайна, защото не желае леля Кейт да разбере.

— Ще си каже, че е необичайно за жена на моята възраст. А съм сигурна, че и Ребека Дю смята за нередно една християнка така да се опитва да се разкрасява. Обикновено се промъквах в кухнята, след като Кейт си легнеше, но все ме беше страх Ребека Дю да не вземе да слезе. Тя има котешки слух, даже като спи. Дали няма да може да се промъквам вечер тук да си я правя?… О, благодаря ти, скъпа.

Подразбрах това-онова за съседите от „Евъргрийнс“. Госпожа Камбъл (с моминско име Прингъл!) е осемдесетгодишна. Не съм я виждала, но според това, което успях да чуя, била доста мрачна старица. Има слугиня, Марта Монкман, прастара и мрачна като самата нея, и всички я наричат „жената на госпожа Камбъл“. Отглежда правнучката си, малката Елизабет Грейсън. Елизабет, която за двуседмичното ни съседство още не съм зърнала, била на осем години и отивала до общинското училище по „задния път“ — кратка просека през дворовете, така че не я засичам нито на отиване, нито на връщане. Покойната й майка, внучката на госпожа Камбъл, също била отгледана от нея, след като и нейните родители починали. Тя се омъжила за някой си Пиърс Грейсън, някакъв си „янки“, както би се изразила госпожа Рейчъл Линд. Починала при раждането на Елизабет и тъй като Пиърс Грейсън трябвало точно тогава да замине за Париж, за да поеме клона на фирмата си там, бебето било изпратено в дома на старата госпожа Камбъл. Според приказките, той не можел да го гледа, защото струвало живота на майка си — така и не го зърнал. Това, разбира се, навярно са си чисти слухове, понеже нито госпожа Камбъл, нито Жената никога и дума не отронвали за този човек.

Ребека Дю твърди, че били прекалено сурови към малката Елизабет и че на нея никак не й е леко с тях.

— Тя не е като другите деца — твърде зряла е за осемте си години. Какви само ги говори понякога! „Ребека — вика ми един ден, — представяш ли си, точно когато си готова да си легнеш, да почувстваш глезена си прерязан?“ Нищо чудно, че я е страх, като си ляга на тъмно. А те нарочно я карат да го прави. Госпожа Камбъл твърди, че в нейната къща нямало разбойници. Отглеждат я, както две котки биха гледали мишка, и властват над всяка секунда от живота й. И най-малкия шум да вдигне, направо припадат. Все „Ш-шт! Ш-шт!“. Честно ти казвам, това дете е нашът-шът-кано до смърт. Но какво да направи човек?

Какво ли, наистина! Ще ми се да я видя. Изглежда е много емоционална. Леля Кейт казва, че от физическа гледна точка е гледана добре. Всъщност каза: „Хранят я и я обличат добре“ — но едно дете не живее само от храната. Никога няма да забравя собствения си живот, преди да дойда в „Грийн Гейбълс“.

Идния петък вечер си заминавам и ще прекарам два прекрасни дни в Авонлий. Притеснява ме единствено мисълта, че всеки ще ме пита как се чувствам като учителка в Съмърсайд.

Но само като си помисля за „Грийн Гейбълс“, Гилбърт — за Езерото с блестящите води, забулено в синя мъглица, за кленовете зад потока, които вече стават яркочервени, за златистокафявите папрати в Гората на духовете и за сенките по залез в Горичката на влюбените — това любимо място! Дълбоко в сърцето си откривам, че в този миг ми се иска да съм там с… с… познай с кого?

Знаеш ли, Гилбърт, има моменти, когато силно подозирам, че те обичам!