Едуард Успенски
Гаранционните човечета (1)

Първа глава
Пристигането на Хладилин

В един ясен слънчев ден в апартамента докараха хладилник. Деловите и сърдити носачи го внесоха в кухнята и веднага излязоха заедно със стопанката. И наоколо стана съвсем тихо. Изведнъж през дупката на облицовъчната решетка от хладилника се измъкна на пода едно малко човече със странен вид. На гърба му висеше газова бутилка като на водолаз, а на ръцете и на краката му имаше големи гумени вакуумчета за катерене. Човечето се отдалечи, огледа хладилника и изведнъж като муха запълзя нагоре — натам, където се виждаше къдрава прясна драскотина. Приближи се до нея, включи пулверизатора и след секунда черната ивица се стопи на снежнобелия фон на новия хладилник. Разтвори се под облака от бяла боя.

А на стената в кухнята висеше огромен старинен часовник. С кулички, с дебели кристални стъкла и с грамадно жълто махало. Над циферблата имаше прозорче за кукувичка.

В страничната стена на часовника се отвори една вратичка и надолу се спусна въжена стълбичка. Тя стигаше до самия под. Човечето от хладилника се обърна и погледна нагоре. Там видя друго малко човече — очевидно стопанинът на часовника.

Той беше стар майстор, целият побелял, с черен редингот и златни очила.

— Здравейте — каза старчето. — Като свършите, бъдете така добър, качете се при мене. Чаят току-що закипя. След пътуването…

— Много благодаря — отговори новодошлият. — След пет минути съм при вас.

Той слезе долу. Пъхна инструментите под хладилника и тръгна по въжената стълба на гости. Стопанинът на часовника го посрещна на входа.

— Иван Иванович Буре — представи се той и се поклони.

— Хладилин — отговори гостът.

— Заповядайте.

Те тръгнаха нагоре по стръмна вита стълбичка. Хладилин любопитно се озърташе наоколо. Виждаше се как зад перилата работи часовниковият механизъм.

Въртяха се, поклащаха се и бръмчаха блестящите зъбчати колелца, от една на друга страна се люлееше котвата на махалото.

Стълбичката ги изведе до голяма площадка-стая. На средата имаше маса със самовар. До едната стена имаше легло с планина от възглавници, а от другата — тезгях с блестящи бели инструменти и най-различни месингови приспособления. В стаята беше много чисто и някак много обмислено.

И изобщо, тя по-скоро напомняше старинна къща-музей на някакъв известен учен, отколкото жилище.

До масата беше изрязан прозорец. На широкия перваз дремеше грамадна кукувица с изпъкнали очи и отворена човка. Тя беше червена с жълти крила.

Това беше всичко.

А отдолу, под пода, тиктакаше и въздишаше часовниковият механизъм.

— Задълго ли идвате при нас? — попита часовникарят, като наливаше чая в чашите.

— За два месеца.

— Защо? — учуди се Иван Иванович. — Толкова ли е кратък гаранционният срок?

— Не. Гаранцията е обикновена — две години. Просто моят хладилник е взет под наем. За вилата. А вие задълго ли сте тук?

— Боя се, че за цял живот.

— За цял живот?! Такава гаранция ли има този часовник? — смая се гостът.

— Гаранцията е обикновена. Просто заводът, където правеха тези часовници, отдавна не съществува. И няма къде да отида. Та си живея тук вече почти шестдесет години. И часовничето, смея да отбележа, е като ново. С точност до секунда.

Той извади от джоба си малък часовник и го погледна.

Като се надвеси от прозорчето, свери своя часовник със стрелките на големия циферблат. И едните, и другите показваха точно единадесет.

— Машка — каза Иван Иванович на кукувичката, — време е!

— Не е време — изведнъж отговори тя.

— Аз казвам, че е време!

— Аз пък казвам, че не е време!

— Какво ти става? — строго попита Иван Иванович. — Защо не кукаш?

— А за кого да кукам? В къщи няма никого.

— Какво от това? Ти кукаш не за някого, а защото така трябва. Кукай, ти казвам!

— Ку-ку, ку-ку, ку-ку — бързо и сърдито забърбори кукувичката, сякаш имитираше някого.

Така изкука единадесет пъти, едва-едва подала нос през прозорчето — само да я оставят на мира.

След това отново се настани удобно на перваза и се замисли.

— И денем ку-ку, и нощем ку-ку! И на всеки час ку-ку, и на всеки половин час ку-ку! А сънят ми отива на ку-ку! — измърмори през сън тя.

— Кой още живее тук? — попита Хладилин след кукувичия бунт. — Има ли наши?

— Има, има — отговори Буре. — Сега ще ви покажа.

Те се качиха още по-нагоре по същата вътрешна стълба и се озоваха на един балкон.

— В кухнята съм само аз — каза часовникарят. — Имаше и едно шевно човече в машина. Но то вече си отиде. Свърши му гаранционният срок. А в онази стая има още двама наши. Един в прахосмукачката, друг в радиото. Ще ви запозная с тях. Само че знаете ли какво — той погледна часовника си, — сега ще си дойде дъщерята на стопаните, след две минути. Решавайте какво ще правите: у вас ли ще си отидете, или ще останете при мене.

— Ще си ходя, ще си ходя! — побърза да отговори Хладилин. — Имам много работа, пък и нещата ми не са прибрани.

— Тогава побързайте, господине. Детенцето е много пъргаво, може и по-рано да се прибере.

Хладилното човече бързо слезе долу и се прибра. А Иван Иванович вдигна въжената стълбичка нагоре. И точно навреме — някой вече силно дрънчеше с ключове пред входната врата.