Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от турски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)
Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4


1

Така бяха привикнали с предизвикателствата на махагоновата лодка, че когато днес, на връщане от Календер[1], тя се плъзна както обикновено съвсем близо до тях, те сякаш не я забелязаха изобщо. При разминаването изящните, елегантни пасажерки от бялата лодка не проявиха ни най-малко вълнение, ни най-малък трепет. Леко извърната, за да наблюдава и двата бряга, Пейкер дори не я погледна. Бихтер, седнала с гръб към анадолското крайбрежие, продължи да съзерцава стелещия се от парахода дим, запазвайки сериозния, умислен, съвършено апатичен израз на скритото си под белия воал лице.

Само майка им прояви известен интерес — извърна очите си, обилно изписани с грим, толкова обилно, че да се откроят на фона на изрусената коса със своята тайнствена загадъчност, и стрелна махагоновата лодка с възмутен поглед, в който се прокрадваше зле прикрита благодарност.

Миг след разминаването невъзмутимото спокойствие на трите жени рухна. Първа го наруши майката. Четиридесет и петте години не бяха успели да я лишат от дързостта на младостта, за да не продължи по навик да си въобразява, че щом излезе на разходка, всяка усмивка е отправена към нея.

— Тоя Аднан бей…! — възкликна тя. — Стана нещо обикновено да се срещаме, непременно да се срещаме при всяко излизане. Той днес не беше в Календер, Бихтер?

Бихтер остана безучастна към оплакването на майка си, което така и не успя да замаскира прикрита й радост.

— Днес беше без децата! — ни в клин, ни в ръкав отбеляза Пейкер. — Толкова са красиви, нали, майко? Особено момчето! Какъв поглед само се крие в тези дръпнати очи…

— Познавахте ли майка им? — процеди през стиснати зъби Бихтер. — Дъщерята трябва да се е метнала на нея…

Фирдевс ханъм я погледна, все едно, че не можеше да проумее какво я пита, сетне се извърна да потърси с очи вече изчезналата лодка; и като се взря отново в Бихтер, продължи хода на собствените си мисли:

— Ама че странен поглед има! Настойчив! Когато и да го отправи към…

Млъкна, без да довърши. По всяка вероятност щеше да произнесе „мене“, ала с неподвластния на пълно изтляване майчински усет реши, че пред дъщерите си би трябвало да прояви поне на думи мъничко съобразителност.

— Нали го виждам как гледа насам…

Това не убягна от зорките им очи. И двете се подсмихнаха многозначително, като Пейкер така и не се сдържа дори да уточни:

— Така е, не сваля очи от Бихтер.

И за да видят какво впечатление са направили на майка им тези думи, двете сестри се загледаха в нея; тя обаче, само и само да не им отговори, зарея поглед в далечината.

Спечелила като личност най-голям лял от неподражаемата слава на фамилията Мелих бей, Фирдевс в продължение на тридесет години вече — от петнадесетата до четиридесет и пет годишната си възраст — бе един от най-прословутите символи на живота. Тази жена, чието име не беше и, както по всичко личеше, нямаше да бъде заличено от аналите на истанбулския светски живот, тази жена, която с всяка изминала година все по-здраво се вкопчваше в младостта, до там се самозалъгваше, като изрусяваше прошарената си коса и прикриваше похабената свежест на лицето си с какви ли не помади, дотам се отдаваше на илюзията, че все още е млада, та забравяше напълно възрастта на Пейкер и Бихтер — едната на двадесет и пет, другата на двадесет и две и продължаваше да ги смята за деца, които не могат да тълкуват усмивките и ухажванията. Тази тема предизвикваше безконечни свади и подигравки помежду двете дъщери и майката, които, макар че се повтаряха всеки ден, все не достигаха пълната откровеност. С всяка многозначителна забележка, подхвърлена от Пейкер, с всяка безпощадна усмивка на Бихтер триумфиращата свежест на тези две разцъфнали създания сякаш връхлиташе върху тяхната повяхваща, но така копнееща да задържи младостта си четиридесет и петгодишна майка.

Когато подигравателният вой на подобна злъчна дума, на подобна безпощадна усмивка набиеше в ушите й четиридесет и петте години, по устните й се изписваше горчивина — тя се вглеждаше в Пейкер и Бихтер, сетне изтръпнала се отвръщаше от истината и наново потъваше в измамната сладост на илюзорната си младост.

Вече четири месеца я глождеше мисълта, че скоро Пейкер щеше да я направи баба, направо не намираше покой. Започна да се измъчва като в същински кошмар още от часа, когато разбра новината. Всячески се стремеше да се отърси от тази мисъл, често-често си повтаряше: „Не може да бъде!…“

Баба!…

Жените от фамилията Мелих бей понасяха трудно дори и майчинството. А да доживеят внуци — това за тях бе срам и позор. Още отсега търсеше изход — сетила се беше как да замаскира белите коси и повехналото лице, трябваше да измисли с какво да прикрие и бабата. С нещо такова, чрез което ще има възможността да се приютява в опиянението на имагинерната си младост: детето щеше да казва на майка си „како“, а нея да нарича „мамо“.

Нима тя единствена от цялата фамилия Мелих бей трябваше да бъде белязана с този позор? Плашеше се от събитието, което щеше да й почерни живота, а към Пейкер, създанието, което щеше да я направи баба, вече питаеше открита омраза.

След последната реплика на Пейкер в лодката се възцари пълно мълчание. Аднан бей като че ли бе забравен.

 

 

Фамилията Мелих бей!… В истанбулския светски живот тя нямаше солидни устои. Твърде съмнително бе съществуването й допреди половин век, за да бъде доказана пълната й принадлежност към аристокрацията. Напълно е вероятно изследователите на родовите корени тук-там из аналите на светския живот да срещнат някое друго име на нейни издънки, макар и прославено с намесата си в тъмни дела. Всъщност тази фамилия водеше началото си от Мелих бей, човека, който й остави собственото си име, име лаконично, но изцяло пресъздаващо духовния й облик.

Кой е бил Мелих бей?

Така и не са сметнали за необходимо да отговорят на този въпрос. Беят не бе оставил след смъртта си никакъв траен спомен освен една лятна къща на анадолския бряг и женския свят, отличен с високото прозвище на фамилията Мелих бей, плъпнал от въпросната къща до почти всички краища на Истанбул.

Тази къща бе преживяла в течение на целия този половин век какви ли не превратности. Кой знае чия ли е днес? Но в сърцата на ония, които са посветени в интимностите на Босфора, когато и да минат покрай нея, се надига тайнствен пръст, сочи натам и смътно, но многозначително им нашепва:

— Къщата на Мелих бей!…

Твърдят, че някога през прозорците й е преливала гълчавата на бурни веселия и разгул, който още се таи в ромона на прибоя край пристана… И че водите на Босфора още проблясват с пропитите тогава искрици на обич и радост. Та затова дори и непосветените в някогашния живот на къщата хора, стига да се отбият там, могат да доловят неговия облик, да вкусят удоволствието от преживяното в един невероятен свят приключение и да промълвят:

— Да, къщата на Мелих бей!…

В историята на града тази къща се свързваше с отглеждането на специален сорт цветя, предназначени за истанбулската аристокрация. За половин век нейните елитни екземпляри се бяха разпръснали по всички краища на големия град; съществуваше обаче нещо, което въпреки това не само че не ги разделяше на отделни цветове, ами дори напротив, обединяваше ги в един общ букет. Фамилното име! Като същинска непотъваща сред талвега на превратностите греда, то крепеше над вълните целия род.

Фамилията Мелих бей притежаваше типична особеност: да обсебва. С което и семейство да се сродеше, то неминуемо се причисляваше към нея. Влезеше ли някоя девойка от фамилията в чужд род — а явно поддържането на традиционната слава се отреждаше на жените и по специалното благоволение на съдбата тази фамилия бе наплодила предимно момичета, — оформянето на духовния облик в новосъздаденото семейство непременно се извършваше под нейния диктат. А когато изключителният екземпляр в историята на фамилията, най-елитното цвете от къщата, Фирдевс, едва на осемнадесет години пристъпи като невяста прага на малката изящна къща на румелийския бряг, светложълтата къща, пред която днес бялата лодка щеше да спре след разходката си до Календер, вместо сватбен дар донесе фамилната си слава. Още в същия ден името на съпруга й беше забравено, нарекоха го: Беят на Фирдевс ханъм!

Отрано разбра, че не бива, както доста други роднински момичета, да остава неомъжена. Тя, която не признаваше нищо друго, освен елегантните тоалети и възможно по-големия брой развлечения, с цялата вятърничавост на своя нрав и с неотстъпчивостта си по въпроса, бе готова да си изнамери на всяка цена какъвто и ще да е съпруг, стига да може да покрива разходите по дрехите и каретите. Все по-назряващото сред фамилията чувство на изолираност предоставяше на девойките една-единствена възможност за сватосване: разходките по определените за това места… Един ден, неизвестно как, из Гьоксу[2] се заговори, че Фирдевс се е омъжила. Придружена с леки усмивки, мълвата литна над преливащите от любов речни талази и зашемети всички.

— Толкова рано!… — потръпна в почуда Гьоксу.

Едва на осемнадесет години, преди Гьоксу да се е насладила на това цвете, преди да е вдишала неговия аромат, та поне него да й остави като утешителен дар… Но още през следващата седмица Гьоксу въздъхна с облекчение — Фирдевс се появи отново със същите както преди жадни за овации очи, все едно не се е случвало никакво такова знаменателно събитие, каквото представлява една сватба. Сега тя не беше онова пърхащо от романтичен екстаз и младост осемнадесетгодишно олицетворение на опасността някой да бъде оплетен в нейните мрежи. Всички поклонници на любовта наобиколиха и на драго сърце последваха лодката на Фирдевс, която веднага след сватбата се появи да засвидетелства верността си към сладкия живот.

Мълвата за женитбата на Фирдевс се пръсна из Гьоксу така, както полюшващото се на въдичарската кука тежко оловно топче разлива около мястото, където е цамбурнало във водата, все по-широки концентрични окръжности. Всеки плахичко се опитваше да клъвне късче от закачената на куката стръв и тутакси да се изплъзне от тези окръжности. Предпочиташе да наблюдава отстрани, застинал в очакване да види как някой глупак ще я налапа цялата.

Щом се разбра кой е глупакът, любопитството стихна, забравено бе дори съществуването на някаква си там окаяна жертва. Налице остана само един ловец с пречупена кука, една Фирдевс, жадуваща много повече да бъде уловена, отколкото да ловува.

Всъщност тя се оказа измамена: бракът й не удовлетвори нито едно от нейните въжделения. Или по-точно толкова нищожна част от тях, че тя изведнъж презря човека, който бе ограбил илюзиите й. Този брак не й донесе поне утехата на всяка една почтена девойка за постигнатата мечта — ни най-малко не си въобразяваше, че се е омъжила по любов. Принесе в жертва всички любовни копнежи, а получи едно „нищо“. И се разочарова дълбоко още щом го разбра. „Защо трябваше да стане така?“ — питаше се тя, като си представяше физиономиите на онези, които я пренебрегваха заради това, че не е успяла да се омъжи за богаташ, и накрая завършваше разсъжденията си с въпроса: „Да, а защо не беше някой от тях?“

Фирдевс разполагаше с неограничена свобода. Би могло да се каже, че тя е сменила ролите на мъжа и жената в семейството и си е присвоила правата на своя съпруг. Само за една седмица го причисли към фамилията Мелих бей.

Един ден, пак в Гьоксу, пред очите му подхвърлиха в лодката на Фирдевс букет със скрит в него розов плик. Същата вечер той направи въпрос и за букета, и за писмото с явното намерение да й устрои сцена на ревност. Тя го срази с един-единствен поглед, преди още да е започнал:

— Да! Букет, а и писмо! Можеш да го прочетеш, стига да пожелаеш. Още не съм го отворила. Е, и? Какво толкова? Не мога да забраня на хората да хвърлят цветя и да пишат писма. Ако трябва да се направи нещо, то е да не му се отговаря.

Сетне се наведе към него и се закани с пръст:

— А ти внимавай, съветвам те да не си измисляш разни поводи за ревност. В противен случай ще ме предизвикаш да напиша отговор.

След две години тя роди Пейкер, след още три — Бихтер. За Фирдевс тези две събития олицетворяваха ужасни бедствия. Започна всеки ден да се кара с мъжа, който ей така, едно след друго, я направи майка. Във всяко нещо търсеше повод за скандал, намрази и него, и децата — тия същества, дето й окрадоха младостта.

„Така ли ще премине целият ми живот — деца да ти раждам?“. Тези думи се превърнаха в камшик, който обикновено изплющяваше изневиделица. Съпругът й изчакваше с усмивка на уста края на скандала, като сам подлагаше лице на ударите. Изглеждаше й така нищожен, така жалък, че омразата й прерасна в отвращение. От години съвместният им живот представляваше истински ад.

Когато веднъж се върна от Истанбул и се качи в стаята, Фирдевс замръзна пред необичайна гледка: разбитите чекмеджета зееха празни, бельото й, панделките, носните кърпички бяха в пълен безпорядък. Още като съзря пръснатите навред намачкани, накъсани хартийки, тя начаса разбра какво се е случило.

Най-сетне, след толкова години, у мъжа й бе припламнала искрицата на съпружеските права и той бе разбил кутията с потайностите на нейния личен живот.

Обзета от гняв, мигновено излетя от стаята си; отвън я пресрещна Пейкер — голямата дъщеря, тогава на осем години:

— Майко!… Татко е в безсъзнание…

Хвана детето за ръка и хукна към неговата стая. Цялата мръсотия на своя интимен свят тя стоварваше върху главата му, затова сега гореше от желание да сложи край на всичко. Но когато нахлу в стаята, изведнъж се стъписа пред проснатото на леглото като ударено от гръм тяло. Той извърна очи и се вторачи в жена си. В погледа му преливаше обидата заради опозорения живот… Объркана, с разтреперани устни, тя не сваляше очи от него и за първи път мълчеше. Видя как по лицето му се отрониха две сълзи.

След седмица остана вдовица. Чак тогава изпита към съпруга си жал, че и някаква обич дори. Призна си, че и тя е виновна донякъде за смъртта му. И толкоз. Въпросното събитие съвсем не й попречи още на следващия месец да поднови разходките си. В мечтите й отново се възроди и заблещука надеждата отпреди десетина години — да си намери един портфейл, само че такъв, от който ще може да гребе с пълни шепи до насита.

Но ето, че годините се нижеха една след друга най-безпощадно и безспир, а блясъкът на портфейла, който заслепяваше със сиянието на златото си изпълнените с красиви видения очи на Фирдевс, погасваше в ревнивата ръка на съдбата.

Направо в сърцето я жегнаха думите на Пейкер: „Така е, не сваля очи от Бихтер!“

Ще й бъде отнета значи и тази надежда — и то от Бихтер? След Пейкер — и Бихтер? Дъщерите й бяха съпернички, врагове, които щяха непрекъснато да й измъкват направо от ръцете всяка надежда, докато най-накрая я погубят.

Женитбата на Пейкер й нанесе страхотен удар — още от първата дума се обяви против намеренията на дъщеря си, обяви се всъщност против брака по любов, понеже според нея това беше непростим грях. А Пейкер смяташе да постъпи точно така. Дълго време протака, само и само да не даде благословията си. Но когато Пейкер я заплаши с бягство, съсипана, тя прие поражението и склони глава. За пръв път изпита болката на състаряването в мига, когато зетят влезе в къщата им и започна префърцунено да я нарича: „Госпожо майко!“, времето по-нататък засипа тази болка с тъничък слой пепел. Раздуха я обаче сегашната заплаха да я превърнат в баба.

Бихтер пъргаво скочи на пристана и подаде ръка на Пейкер. Откакто забременя, по-голямата сестра изпитваше истинско удоволствие да й се оказва внимание с подобни дребни жестове. Не беше кой знае колко напреднала, но натежалата походка, която трябва да се подкрепи, й се харесваше. Двете сестри се поспряха да изчакат майка си. Точно обратното на Пейкер, тя обаче не желаеше да издава тромавостта си. С неподозирана лекота се изправи в лодката и скочи на пристана.

Точно в този момент трите жени блеснаха с рядко изящните си тоалети.

Тоалетите… Те бяха другият важен отличителен белег на фамилията Мелих бей след слабостта им към развлеченията! Тяхната изтънченост, останала по непонятни причини недостижима, бе еталон за всички, които проявяваха изискан вкус.

Трудно можеше да се определи до каква степен са затънали в удоволствията потомките на тази фамилия, и най-вече всеизвестната днес Фирдевс с двете си дъщери. В истанбулските светски среди те се ползваха със слава, граничеща на успеха, и това се приемаше безрезервно, без много-много задълбаване в причините. Познаваха ги всички редовни посетители на Гьоксу, Кяътхане[3], Календер и Бендлер[4]; тяхната лодка беше най-преследваната през лунните нощи, пред тяхната къща се дебнеше със затаен дъх проблясъкът на скритите зад прозорците потайности. Минувачите се вслушваха в акордите на пианото, взираха се в очертаващите се зад пердетата нежни силуети; на Бюйюкдере чайъръ[5], тяхното ландо[6] приковаваше погледите; където и да се появяха, веднага биваха разпознавани. Един-единствен шепот витаеше из въздуха на местностите за отдих: „Фамилията Мелих бей“; всеки изгаряше от желание да ги попита нещо, да разбере нещо, а от вибрациите на този шепот се излъчваха тайни помисли. Какво бе това? Никой не бе в състояние точно и ясно да го определи. Има такива мълви — тъй като много по-лесно е да повярваш на онова, което накърнява някого, всички започват чисто и просто да ги раздухват, без да си правят труда да ги проверят. А когато разберат, че колкото и да се ровят из клюките, истината няма да излезе наяве и по този начин ще им бъде отнето удоволствието да повярват в тях, свикват да ги приемат такива, каквито им се поднасят.

Колкото повече членовете на фамилията Мелих бей не обръщаха внимание на мълвата около тях, толкова повече тя се развихряше, коментираше се всяка тяхна стъпка, всеки техен поглед. На това обаче те се радваха. Фирдевс даже вдигаше рамене: „Ох! Вземеш ли да се съобразяваш с хората, нищо не бива да предприемаш. Според мен човек трябва да живее заради себе си, а не заради хората!…“ Ето това представляваше философията на техния род.

Но каквото и да се говореше, от половин век те бяха символът на финеса. Наследственият отличителен белег, чрез който си бяха спечелили славата на най-изискано облечените жени в Истанбул! Заставени от елементарните норми на живота, който водеха, и от изяществото, което полека-лека бе завладяло всички родови издънки, те бяха успели да проникнат в най-съкровените тайни на изкусното облекло. И тъй като не се съобразяваха с абсолютно никакви канони, в своето изобретателство бяха постигнали такова съвършенство, което се мереше по достойнства единствено с най-прецизния вкус. Като се почне от бельото, та се стигне до печето[7], цвета на ръкавиците и бродерията на носните кърпички — във всичко цареше изящество, съперничещо по оригиналност с най-изкусно, най-старателно изваяния накит. Красотата им грабваше окото още щом се появяха, само че не можеше да се долови на какво се дължи. Светлосиви ръкавици с черни орнаменти, купени от „Пигмалион“[8], обувки от козя кожа — от „Au Lion dr Or“[9], черен сатенен яшмак[10] — като всички продавани в „Lion“[11]

Но очарователното обаяние, излъчвано от финеса на тия дреболии — а те си приличаха със съответните атрибути на всяка друга жена, — им придаваше такова превъзходство, че въпросните вещи надхвърляха пределите на обикновеното и се превръщаха в чуждоземни ценности. Не облеклото им бе неподражаемо, а начинът, по който се обличаха. Прикрепваха печето си така, че да изглежда по-различно от всяко друго. Понякога някоя от тях току забравяше да закопчае едната си ръкавица, а под нея с прелестна небрежност се показваше бяла китка, отрупана с тънички сребърни халки или пък с изящни златни гривни, инкрустирани с бисери и миниатюрни рубини. Проблеснала само за миг, тази китка никога повече не можеше да бъде забравена. Гънките на чаршафите така прилепваха по раменете и бедрата им, че всеки срещнат познат веднага се досещаше кои са.

Идеи черпеха отвсякъде; избираха си някой модел, комбинираха го с друг и сътворяваха нов, който по оригиналност превъзхождаше останалите. Майката и дъщерите по цели часове обсъждаха и спореха помежду си, докато най-накрая приключваха дебатите с триумфа на първооткриватели.

Понякога, както си седяха, току решаваха да излязат. Както художникът очаква да почерпи от природата нов импулс на вдъхновение, така и те поемаха край Бейоглу, да видят какви нови платове са доставили, какви нови модели се носят от Тюнел до Таксим, влизаха по магазините уж за някоя дребна покупка, а с часове се задържаха да обсъждат топовете плат. Пред тъканите, които не им харесваха, правеха или гримаса, или ги отхвърляха с опакото на ръката и това бе тяхната присъда, продиктувана от никога неподвеждащия ги личен вкус. Сетне сръчно надипляха върху тезгяха достойните за очите им парчета и надълго и нашироко обмисляха какъв ефект ще произведат.

Лаконично се разпореждаха с нетърпящ възражение тон, затова пък собствениците на магазините се вслушваха в тях с ученическа прилежност. Дори случайно подхвърленото им мнение се налагаше като закон в модата, ето защо, вместо да им се опъват, по цели часове разгръщаха платовете си не толкова от желание да им ги продадат, колкото да изкопчат някоя идея. Посрещаха ги не като клиентки, а като специалисти, които ще изберат най-ценната измежду хиляди стоки. Закупеното от тях се ползваше с особена почит. Ако на клиента се кажеше: „Нима това не ви допада? Оня ден Мелихбейовите много го харесаха…“, тези думи моментално ставаха най-убедителният довод за достойнствата на плата. Най-необяснимото в тяхното вълшебство бе това, че съумяваха да постигнат финеса с невероятно минимални разходи. Самите финансови възможности на фамилията диктуваха този неотменен основен закон. Най-многобройни бяха тоалетите им за разходка — там отиваха като на ревю. За тях най-обикновената, определена за изискания вкус територия представляваше необятна арена за показ. И днес дори в Календер официално демонстрираха нов модел: за пръв път предложиха облекло специално за разходка с лодка. Нещо като пелеринка от бял и светлолилав тюл, прихваната тук-там с панделки, също бели и светлолилави, наметната върху раменете, с дължина малко под лактите. На главата — възтесен дълъг шал от фина японска коприна в бяло, оплетен по краищата с бяла свила в стила на старинните ръкоделия, чиито ресни се опитваха, и донякъде успяваха, да прикрият от укорителните погледи предизвикателната пищност на пелеринката. Полата от светлолилав джанфез[12] по най-подходящ начин се допълваше с пелеринката, а всъщност представляваше най-обикновена домашна пола. Майката се различаваше от дъщерите. От известно време насам не одобряваше маниера, по който се обличаха те, и всячески стараеше да се разграничи. Направо демонстрираше липсата на всякакво сходство в тоалетите. Опитваше се го оправдае с тяхната екстравагантност, а истинската причина всъщност беше липсата на каквото и да е сходство във възрастта им. Някакво смътно, но точно предчувствие й подсказваше, че ако продължава да се облича като момичетата, ще стане направо за смях. Та затова и този път си отмъщаваше за пелеринките с нещо по-различно: беше си измайсторила светлобежов плащ без ръкави, ситно набран до талията, а надолу разстлан на вълни. Отзад се полюшваше капишон[13] с дълъг пискюл от бяла свила — плод на нейната фантазия; той трябваше да отличи този плащ от всеки друг.

Пейкер и Бихтер взеха на прицел точно въпросния капишон. Докато майка им се носеше като тях, те се заяждаха с непреходната й младост. Но когато се разграничи в маниера на обличане, подмятанията им взеха друга насока. Още като се роди идеята й за капишон, моментално и двете най-чистосърдечно възкликнаха: „За какво ви е притрябвал? Капишон вместо шал?“ — „Не, той само ще си виси отзад“ — зашити тя своето хрумване.

— Представи си, Пейкер!… Един пищен капишон, подплатен с дантела от същия цвят. Също като детските качулки, но всъщност нещо много по-предизвикателно.

Те така и не се задоволиха с подобно обяснение и направо започнаха да издевателстват с въпросите си:

— Добре де, защо да допълвате плаща с капишон, като няма да го ползвате?

— А защо не? Надвечер, щом стане влажно, най-спокойно може и да се вдигне на главата.

— Добре де, като е плащ за през деня, за какво ви е да прибавяте вечерен капишон? Плюс това никой няма да го забележи в тъмното…

Разговорът продължи в същия дух дотогава, докато в края на краищата стигна до присъщия за всяка тема финал — тя се разплака и не им проговори в продължение на цели шест часа.

Вместо собствените дъщери да са най-верните й приятелки, тя, майката, трябваше да понася от тях упреци, че се самозабравя и в гизденето, затова все по-често напускаше непрестанно повтарящите се схватки, разплакала като безпомощно дете. Преди време беше една от най-сприхавите жени, сега обаче я налягаше някакво безсилие, някаква отпуснатост и започваше да рони сълзи за най-дребни поводи. Съществуването на тези все по-разцъфтяващи, все по-разхубавяващи се момичета приемаше образа на живо издевателство. И макар че помежду им никога не се беше проявявала оная привързаност, която свързва майката с нейните деца, сега взаимоотношенията им се свеждаха единствено до завистта.

Ето че и този ден, докато тя се стараеше да придаде младежка осанка на тялото си, което бе загубило вече свежестта и бе започнало да се отпуска и натежава, двете сестри крадешком поглеждаха към капишона и се подсмиваха. Като се подпираше грациозно на снежнобелия чадър, все едно, че е бастун, Пейкер се преструваше поуморена от тежестта на бремето си и пристъпваше с престорена тромавост. Обута в ниски жълтеникави обувки, Бихтер сякаш не докосваше земята — силно вталената й, плътно прилепена до тялото пола само отзад се развяваше на две страни: копринената пелеринка, струйнала се към талията, трептеше, преметната през едното й рамо, без да покрива черния кожен колан, допълващ комбинацията от полата и блузката от бяло пике; свалената дясна ръкавица бе омотана около чадъра. Двете сестри вървяха с еднакво темпо, но изглеждаха така, като че ли едната си почива, а другата хвърчи.

Завиха край пристана. Отсреща, на дока, надул сирената, пускаше котва доплавал отнякъде параход. В далечината, над оголения бряг на Паша бахче[14], трептяха ръждивоморавите сенки на нощта; дочакало да премине и последният параход, заливчето там отпред се готвеше за сън. Слизаха от лодката винаги малко по-встрани, за да повървят до вкъщи пеша.

Внезапно Бихтер посочи с чадъра си малката светложълта къща отпред:

— Я виж, това не е ли нашият зет?

— Да — поспря се Пейкер. — По всяка вероятност днес не е излизал.

Отдалече си размениха с младия мъж на остъклената веранда взаимни усмивки.

Колкото повече се приближаваха, толкова повече грейваше цялото лице на облегнатия на перилата Нихат бей и с лъчезарието си ги подканваше час по-скоро да се приберат.

— Станало му е нещо — подметна Бихтер към Пейкер. — Вижте го какъв е засиял…

Заковаха се от любопитство под самата веранда, преди още да влязат вкъщи. Гледаха го безмълвно-въпросително. Той продължаваше да се усмихва, без да обели думичка.

— А, не издържам повече! — не търпеливо се обади Пейкер. — Защо сте такъв?… Казвайте. Какво има?…

— Нищо! — рече той; като, без да промени позата си, само сви рамене. След малко обаче допълни: — Влизайте да ви кажа. Голяма сензация…

Двете сестри моментално се втурнаха. Малко по-тромаво ги последва и майка им. Сега вече Нихат бей се спусна по стълбите да ги пресрещне — гологлав, в свободно ушито бяло кетено сако, в бели платнени обувки с меки подметки. Бихтер отметна шала и взе да разкопчава пелеринката.

Пейкер си свали ръкавиците. Фирдевс се отпусна на един стол със сподавен стон.

— Голяма сензация! — повтори Нихат и като гръм от ясно небе стовари изневиделица върху трите зяпнали го с удивени очи жени новината: — Бихтер има предложение за брак!

Застинаха от изненада. Първа се отърси от мигновеното вцепенение самата Бихтер и като продължи да разкопчава пелеринката, се изсмя в лицето на зет си:

— Шегувате се!

Пейкер и майка й очакваха развоя на сензацията. Абсолютно убеден, че новината е твърде важна и че ще възпроизведе поразителен ефект, Нихат подкрепи думите си с протегната като оратор напред ръка:

— Ей сега, няма и десетина минути, тук недвусмислено бе поискана ръката на Бихтер. И ето на, съобщавам на всички, и по-специално на Бихтер.

Изрече го така категорично, така сериозно, че Бихтер най-невъзмутимо захвърли едно върху друго на куп пелеринката, ръкавиците и шала си. Фирдевс и Пейкер попитаха в един глас:

— Кой?

— Аднан бей!

Бихтер извърна глава. Името я зашемети като светкавица. Зинала от почуда, Фирдевс се вкамени като същинска статуя на изумлението, опитвайки се да проумее дала това е шега, или не. Без малко от устните й да се изплъзне:

— Бихтер иска, така ли? Сигурен ли сте?

Възпря я насмешливият поглед на Пейкер. И тутакси мозъкът й забушува от упреците й към Аднан бей: „Как не го е срам! Надхвърлил петдесетака! Прищяло му се за дете да се жени! Не биваше ли да си подбере подходяща по възраст?“.

Без да се осмели да погледне някого в очите, с красноречив жест на пренебрежение към всички тези въпроси. Фирдевс рече:

— Аднан бей, съшият, дето го видяхме одеве!… — Сетне внезапно се изправи и с нетърпящ възражение тон даде да се разбере, че всичко ще си остане само в кръга на шегата: — Аз пък си помислих, че кой знае какво важно нещо ще ни съобщите! — И се заизкачва по стъпалата, започнали вече да проскърцват под тежестта на тялото й.

— На майка хич не й стана драго! — разсмя се Пейкер. — Най-напред аз, сега пък Бихтер. Още един повод за скандали…

Бихтер се усмихваше, по лицето й пълзеше руменина. „Наистина ли? — отправи към зет си лъчезарно-питащи очи. — Вярно ли е това, което казвате? В такъв случай няма защо да се съобразявате с майка ми. Нали знаете, че предложението засяга само мен…“ С присъщата на сестрите проницателност Пейкер схвана смисъла на погледа й и зададе резонния въпрос:

— Истината ли казвате, бей? Виждате, че Бихтер изгаря от любопитство. И защо обръщате внимание на мама?

— А, от къде на къде да изгарям от любопитство? — на мига отреагира Бихтер. — Ама че го каза!…

Нихат разказа на сестрите цялата история:

Преди два часа, тъкмо се канел да излиза, махагоновата лодка на Аднан бей спряла на пристана пред къщата и сам той влязъл с думите: „Днес ще ви разваля разходката!“. След кратко встъпление, след няколко сдържани приказки на други теми, точно тук, в тази малка стая. Аднан бей оповестил намерението си да се ожени за госпожица Бихтер и го помолил да се нагърби с посредничеството пред госпожа майка й.

По време на разказа му усмивката на Бихтер бе помрачена от леко огорчение, а Пейкер пламна в червенина. Още в мига, когато той приключи, последната възкликна с негодувание:

— Ами децата! Мащеха ли да им бъде Бихтер на тия години!

Бихтер, изглежда, бе очаквала подобна прикрита зад съчувствието завист — само сведе очи и замълча.

— Ох, децата!… — отговори Нихат. — И за тях стана въпрос. Синчето тази година го изпращат на училище. Дъщерята сега е на дванадесет, след някоя и друга година ще се задоми. И тогава?…

Той настойчиво впи очи в Бихтер, за да разгадае до дъно душата на балдъзата си.

— И тогава — допълни той — онова импозантно, великолепно имение ще остане единствено на Бихтер.

Руменината по лицето й се сгъсти. Стоеше обезоръжена пред отпора на Пейкер. Смътно предчувствие охлаждаше представата за този брак и в нейното сърце. Предпочиташе да не отговори на зет си, затова, без да отрони нито дума, грабна ръкавиците, шала, пелеринката и излезе.

Нещо й подсказваше, че незабавно трябва да прекрати разговора в присъствието на сестра си, подшушваше й, че точно по този въпрос Пейкер ще се съюзи с майка им. Качи се в стаичката си, за да обмисли всичко на спокойствие и да реши, преди още да е станала прицел на нападки, дали да бъде победителка или жертва. Затвори вратата, хвърли върху леглото нещата, които носеше, втурна се към прозореца и с опакото на ръката блъсна жалузите. Якуб — слугата им — вече бе полял градинката и в момента изсипваше последната кофа върху плъпналите чак до прозореца й орлови нокти. От прясно напоената земя в стаята й нахлу мирис на пръст, примесен с аромата на цветята, и освежи упоения от дъхавия бял люляк въздух. Цареше полумрак, попил зеленината на градината, като че ли някакъв едва мъждукащ уличен фенер разливаше блед светлик.

Приседнала край прозореца върху страничната облегалка на канапето, Бихтер промълви:

— Аднан бей! Аднан бей! — Промълви го така, сякаш в звучното име очакваше да намери изхода на изникналия пред нея въпрос.

Тази вест й въздейства като магия. Последните думи на Нихат й прозвучаха като шеметна мелодия.

Не й се искаше да се задълбочава. Боеше се да мисли прекалено настойчиво за това като за някакъв надминал всичките й очаквания блян, за да не вземе да се сгромоляса.

Но в стаята се разливаше ласкавата нежна мелодия на най-съкровените й въжделения и с приглушен шепот й напяваше единственото име, което щеше да вдъхне живот на всичките мечти:

— Аднан бей! Аднан бей!…

Тази дума извайваше пред очите й образа на един красив — все още красив въпреки умело прикриваните петдесетина години — елегантен, фин мъж от висшето общество с многообещаващо бъдеще, с разделена и пригладена на две страни брада — отдалеч не си личеше дали е прошарена или светлокестенява, — винаги чудесно облечен, винаги живял в разкош, мъжът, който при всяка среща вадеше нежна бяла кърпичка, със скритите в изящни ръкавици пръсти трескаво избърсваше очилата в златни рамки и после впиваше в нея умолителен поглед.

Възрастта и двете му деца не представляваха кой знае каква непреодолима преграда пред копнежите на двадесет и две годишната девойка за богатство и разкош. Плюс това Аднан бей съвсем не беше човек, който ще се спре пред някаква си там разлика в годините. Децата?… Даже й беше забавно. „Дали ще ме наричат «мамо»? — размисли се тя. — Мъничка майка! Майка на девойче!… Значи трябва да съм я родила, когато съм била на десет години. Ами момчето!… Ох! Сестра ми има право: такъв премрежен поглед има…“ Размечта се даже с какви дрехи ще ги облече. Сетне пък се присмя на своята прибързаност.

Женитбата не я плашеше нито с децата, нито с петдесетте години на Аднан бей. Дреболии — пред зашеметяващата същност на нещата моментално отстъпваха на щение в погледа на всеки срещнат. Усмихна се на видението, премрежила очи. Прехвърляше през ум един по един всички спътници на собствената си красота.

Въпреки пренебрежителното отношение на Фирдевс ханъм — тази жена, която не познаваше майчински задължения — Бихтер, с присъщата на фамилията природна интелигентност, умееше от всичко по нещичко: — владееше турски достатъчно добре, за да прелиства списания и да чете романи, говореше френски толкова, колкото й беше необходимо за магазините на Бейоглу, от наеманите непременно от Тарабия * прислужници беше научила даже и гръцки; свиреше на пиано валсове, кадрили и романси: макар и самоука, чудесно си акомпанираше на уд[15] песните, които пееше със сдържано проникновение.

Притежаваше онова съчетание от таланти, което позволяваше да пренебрегва в мечтите си мъжете от типа на Нихат бей. Ала пред тия мечти издигаха стена животът на майка й и славата на фамилията. Дълбоко в сърцето си Бихтер таеше омраза към собственото си родословие, защото то й отнемаше дори и най-малката надежда ги осъществи. Ох! Ето че сега й се удаваше случай хубавичко да си отмъсти!

Решението бе взето. И тя нямаше да се покори на никакво насилие, чрез което биха се опитали да я отклонят от него.

Закрачи из стаята, усмихна се на собствения си обра в огледалото, така се усмихна, сякаш отправяше поздрав не към окаяната Бихтер, над която тегнеше угрозата никога да не се омъжи, а вече към самата съпруга на Аднан бей. Върна се отново при прозореца — от там весело й кимаше пропълзялата между жалузите вейка бръшлян. Откъсна крехко листенце и понесена във вихъра на мислите си, го поднесе към белите бисерни зъби: захапа го и премрежи в унес очи сред спускащия се в стаята здрач; взря се в цветята на градината, в тревата — сега изглеждаше преобразена, цяла грееше с пъстротата на собствените си миражи.

Не градината виждаше Бихтер, а струпаните пред очите й платове, посипани със скъпоценности. Самата небесна дъга се бе разляла в зелените, сините, жълтите и алените талази на свилата. А върху този порой от багри се ронеха като фонтан слънчевите отражения на изумрудите, рубините, брилянтите, тюркоазите.

Ето ги всички ония до полуда жадувани и недостижими неща, ето ги, те чакат нейното благоволение, готови са да се покорят и на най-малкия й каприз, зоват я с пъстроцветните си очи.

Ах! Този мизерен живот, който я принуждаваше да постига финес в семплотата, който я учеше на притворство, само и само да не издаде така усърдно прикриваната бедност и болезнения й копнеж по недостижимото. Омръзнал й бе този живот, омръзнало й бе да си затваря очите пред всичко това.

Като тръгнеха по магазините, рязко отказваха ценно бижу или скъпа тъкан уж под предлог, че не са изящни. Отказваха ги, да, ала сърцето й се късаше. Сега, заслепена от благодатния омайващ дъжд на жадувания разкош, тя си спомняше колко дълго се е застоявала с майка си и сестра си пред витрините. Почти всеки път се бяха поспирвали ту тук, ту там. Притихнали в удивление, те си бяха устройвали само един малък празник на очите.

Там, в кратка самозабрава, Бихтер си беше представяла как се гизди — натъкмяваше на шията си ей оная огърлица, поставяше на китката си брилянтната гривна, търсеше в косите си място за бисерното зрънце в човката на едно птиче, но сетне, когато напуснеше магазина я обземаше някакво бясно настървение да смачка и да захвърли подрънкващите на ръката й сребърни гривни и тънкото златно колие.

Сега, когато си представи, че всичко би могло да се сбъдне, нищетата на живота й изпъкна още по-ясно. Миражът открои лишенията още по-реално. И тя погледна истината с очи, свикнали на разкош единствено в мечтите.

От дрехите й, от всичко наоколо струеше жалка окаяност и това я потискаше до задушаване. Всички тия вещи, преправени отгоре-отгоре, колкото да не си личи колко са вехти, излезлите от употреба столове, желязното легло с похабен блясък, пропуканата орехова ракла, провесените на прозорците вехти, износени пердета отдавна вече бяха изчерпали умението си да имат сносен вид и й се струваха като захвърлени веднъж завинаги възпоминания за някакъв далечен свят на нищетата. А същевременно пред нея разкриваше двери и се къпеше в лъчи един току-що издигнат разкошен възхитителен палат.

Тя щеше да си накупи нещата, които все жадуваше, а все не можеше да постигне. Щеше да натрупа бленувани статуетки, вази, картини, саксии, хиляди най-различни дреболийки, с ненаситно настървение щеше да окичи всички стени, всички ниши. Женитбата с Аднан бей щеше да й даде възможност да постигне всичко това. И тя се закле — никой на тоя свят, нито майка й, нито сестра й, нямаше да успее да надвие амбицията й.

 

 

На вратата се почука.

— Масата е сложена! — долетя отвън гласът на Катина.

Още като отвори, Бихтер забеляза грейналата на младото лице лъчезарна усмивка.

— Какво има?

— Ох! Аз ли няма да разбера? Да знаете, госпожичке, как се радвам!… — впи тя в Бихтер черни блеснали очи и добави: — Нали ще ме вземете при себе си?

Бихтер не й отвърна. Почувства в сърцето си нов прилив на сили, тъй като репликата на момичето на свой ред доказваше колко радушно се възприема предложението. Този изблик на откровение бе достатъчно красноречив израз на впечатлението, което бе произвела въпросната женитба.

На вечерята Фирдевс ханъм бърбореше за щяло и нещяло, само и само да не се спомене името на Аднан бей. Всячески се мъчеше да въвлече в разговора и нацупената Бихтер със забити в чинията си очи, като че ли искаше да постигне примирие с нея още преди да е избухнал скандалът. Одумваше тоалетите в Календер, сивите коне на каретата по пътя за Йеникьой, бея със затъкнатата в страничния джоб червена копринена кърпичка, дето си люлеел бастуна и подсвирквал в такт с оркестъра. Бихтер разбираше накъде клонят превземките на майка й. За пръв път предусети каква сурова, каква непреклонна борба ще трябва да поведе срещу нея.

Внезапно нещо я накара да вдигне очи — кръстоса поглед със зет си. Те двамата не се понасяха до нетърпимост, някакъв страх, някакъв непреодолим страх й пречеше да го почувства близък като брат и я отблъскваше от съпруга на сестра й. Към това се прибавяше и нещо като органическо отвращение. Тя не трепваше с очи пред нахалството на който и да било мъж, но понякога, когато срещнеше погледа му, свеждаше плахо глава. Тази вечер обаче не го направи. Гледаше го упорито, като ясно му подсказваше, че сключва примирие. Прочете в неговите очи съучастничество, покорност. Така само с един поглед тяхното съзаклятие бе утвърдено.

Нихат бей използва кратката пауза в разговора, за да се обърне към Фирдевс ханъм:

— Нищо не казахте за Аднан бей.

Отначало тя се престори, че не е чула.

— Катина! Вземи каната…

Сетне погледна към зет си.

— Не си струва… Първо, не са подходящи един за друг по възраст, а пък и тия деца…

В това време Пейкер гневно погледна мъжа си. Вечерята приключи без повече приказки.

В горещите нощи Фирдевс ханъм имаше навика след вечеря да се качи на верандата и, излегната в шезлонга, да слуша безконечния шепот на морето.

Нихат бей запреглежда вестниците, които прислугата не бе разопаковала от два дни. Пейкер предпочиташе мълчанието пред един нежелателен обрат в разговора. Притворила очи, отпусната във фотьойла под лампиона с жълтия абажур, тя се беше отдала на дълбок размисъл. Бихтер се засуети, докато измисли някакъв повод да се прибере в стаята си и да се усамоти. Но пак се върна — тази вечер не я свърташе на едно място. Нетърпението я лишаваше от всяка възможност да отложи за по-подходящ момент намеренията си, принуждаваше я начаса да постъпи така, както трябва.

През отворената врата на верандата нахлуваше свежа прохлада и издуваше тюлените пердета. Когато се разтвореха, Бихтер зърваше майка си — бялата призрачна сянка, излегната в шезлонга. И моментално откъсваше очи от нея, само и само да не се втурне на там. Попрехвърли старите списания на масичката, опита се да разгледа илюстрациите им, ала всичко й се мержелееше, вътре в нея отекваше някакъв странен глас: „Защо пък после, а не сега? Ако въпросът не бъде решен още тази нощ, ти няма да мигнеш до зори…“ Страхът от срещата с майка й набъбваше все повече и повече. Много добре й беше известно, че тъкмо тази вечер те двете щяха да си разменят ония тежки думи, които досега все се въздържаха да изрекат. По едно време се упрекна защо е толкова боязлива. Подмина задрямалата Пейкер и зет си, скрил лице зад вестника; с лекота пресече целия вестибюл до самата веранда и подаде глава през тюлената завеса на вратата.

— Идвам да ви правя компания, майко!

Лек ветрец браздеше морето, като се опитваше унило и отчаяно да разтегне до самия бряг и без това удължените сенки на лодките и гемиите, които мрачните черни водни бездни подмятаха в прегръдките си.

Бихтер седна на сгъваемо столче до майка си. Присламчи се също като малко дете, което не се отделя от полите й. Отпусна ръка върху коляното й, положи отгоре глава с прибрани на кок черни коси. Унесено зарея поглед в небосклона — в нощната тъма крадешком проблясваха няколко сиротно трепкащи с влажни ресници бледи и тъжни светлинки.

Погледът й привлече шеметно тревожното изпърхване на прилеп. Майка й се преструваше на заспала, не отронваше и думичка, все едно не усещаше никакво чуждо присъствие. Бихтер надигна глава, за да надзърне през тъмнината в очите й.

Впиха погледи една в друга. През тюлените пердета се процеждаше белезникавият светлик на вестибюла.

— Майко, защо не казахте нищо за Аднан бей?

Фирдевс ханъм явно очакваше подобен въпрос. Отвърна й също тъй тихичко, без да трепне:

— Доколкото си спомням, изтъкнах доводите си в твое присъствие, нали?

— Да — засмя се Бихтер и сви рамене. — Но тия доводи са толкова неубедителни, че не знам дали дават достатъчно солидно основание да отхвърлите подобно предложение.

Фирдевс ханъм бавно се понадигна. И двете се стараеха със стиснати зъби да сдържат напластяващото се като прииждаща буря в гласовете им вътрешно напрежение. Бихтер отдръпна ръка от коляното на майка си и вирна глава.

— Доколкото разбирам, ти желаеш този брак, Бихтер!

Бихтер се опита да отложи колкото може неминуемата схватка.

— Разбира се, тъй като нямам ни най-малка надежда за по-добър шанс. Добре си спомняте, че другата ви дъщеря едва успя най-накрая да си изнамери един Нихат бей. Не ми е известно досега някой друг да ви е направил предложение за мен.

— Направо ме учудваш, Бихтер — забеляза Фирдевс ханъм. — Да беше ми казала, че толкова бързаш да се омъжиш…

Бихтер реши да приключи разговора, като премълчи, но внезапно избухливият й нрав надделя.

— Ох! Няма нищо чудно, майко! — отсече рязко тя. — Не съм на мнение, че едно двадесет и две годишно момиче прибързва, ако получи за пръв път приемливо предложение за женитба и реши да си оправи живота. Признайте си, доводите, които изтъквате и заради които трябва да откажа на Аднан бей, са валидни за всяко друго момиче. Но за момиче, което без никаква вина е лишено от всякаква надежда да си намери съпруг…

Гласът й звучеше все по-отривисто. Големият товарен параход, който пореше тихите води на Босфора по посока към Черно море заглуши с грохота си думите й. Двете стояха в мрака, настръхнали като врагове, готови да се изядат с очи, да се удушат, лице в лице, дъх в дъх.

— Откога дъщерите започнаха да говорят така безцеремонно за брак пред своите майки? — попита Фирдевс ханъм.

Бихтер, това момиче, дошло преди пет минути, гальовно като котка, с прибрани в пухкавата козина нокти, веднага ги показа.

— Откакто майките започнаха по съвсем непонятни причини да осуетяват браковете на собствените си дъщери… — възрази тя начаса.

— Бихтер!… Не си даваш сметка с какъв тон говориш на майка си. Надявах се, че съм ти дала добро възпитание.

Нищо вече не бе в състояние да предотврати развихрянето на словесната престрелка в открит бой, бяха надигнали глас, бурята връхлиташе. Можеше Нихат бей и Пейкер да ги чуят от вестибюла. Като се приближи още повече, Бихтер облъхна с дъха си кожата на майка си.

— По-точно причината се крие не в липсата на възпитание, а в това, че никога не сте изпитвали към дъщерите си някаква обич или поне привързаност. Съжалявам, но съм принудена за пръв път да ви кажа неща, които може би никога не ще забравите. Вие ме предизвикахте… Приканвам ви, преди да корите дъщеря си, да помислите поне веднъж и за себе си. Знаете ли защо всъщност отхвърляте Аднан бей? Заради възрастта и децата, ще кажете. И Нихат бей ли беше петдесетгодишен? И той ли имаше деца? Но и тогава постъпихте с Пейкер така, както се опитвате да постъпите сега с мен. Отстъпихте в края на краищата, ще отстъпите и този път. Сегашното поражение обаче ви огорчава много повече, защото…

— Защото? — просъска яростно Фирдевс ханъм.

Бихтер изпитваше наслаждение от страданието на жената отсреща, говореше с жестокостта на изверг, който е забил ножа и го върти вътре в раната.

— Защото?… Искате да го чуете, така ли?… Защото познавам една жена в този дом, която… Ако Аднан бей я беше поискал…

Фирдевс ханъм не успя да овладее гнева си; с опакото на ръката отне на дъщеря си възможността да продължи. Бихтер обезумяло хвана ръцете на майка си.

— Точно така — просъска през зъби тя, — ако я беше поискал, щеше да хукне презглава, щеше да се побърка от радост и да хукне презглава…

Фирдевс ханъм се строполи върху шезлонга. Разбунтувала се само преди миг с последния остатък от разбитите си нерви, сега отново бе обладана от онази детинска безпомощност, която от известно време я налягаше след всеки разговор, и притихна. От очите й рукнаха сълзи; получила точно в този момент присъдата над своя живот от устата на собствената си дъщеря, тази жена дълго плака под бледите сърдити звезди на небосклона, заронил като нея горчиви сълзи в мрака на нощта.

Щом я видя да плаче, Бихтер, без да иска, се вцепени пред този финал на двубоя — беше го започнала с надеждата да приключи с целувки вместо със сълзи; стоеше като истукана, втренчена в светлината на отсрещния червен фар, които се точеше и виеше като огнена змия.

Спечели — сигурна бе в това. Сълзите на майка й бяха доказателство за победата. Ала и в нея се породи желание да си поплаче. Изплаши се да не би и най-лекият отронен от нея звук да й попречи да се овладее. Слушаше отчаяните ридания на майка си с прехапани устни. Тези две създания, неуспели да обвържат сърцата си с обич и уважение както подобава на майка и дъщеря, тези две създания — същински врагове, седяха сред шепота на лекичко плискащите се в брега вълни, седяха сковани, занемели, потънали в тежко, вледеняващо безмълвие, като че ли помежду им зееше гроб.

Помежду им беше рухнало нещо, ала за сметка на това пък бе извоюван един брак.

 

 

Тази вечер Бихтер се прибра в стаята си опиянена от радостта на победата. Вече беше сигурна, че мечтите й ще се превърнат в действителност, и затова бързаше да остане насаме с тях. Започна трескаво да се съблича, ръцете й горяха от жажда да махнат, да разкъсат всички дрехи, хукна към прозореца само по риза, с разголени рамене. Придърпа жалузите, спусна стъклото, запали газеничето, духна свещта. Седна на ръба на леглото, събу чорапите си, захвърли ги. Чужда на всичко, извън всичко, понесена единствено от мечтите, тя легна и спусна балдахина.

Мъждукащият светлик на газеничето сякаш се давеше в загадъчните сенки на стаята. Шишетата върху масата хвърляха по пода уголемени, невероятно разтегнати сенки. Бихтер лежеше, издигнала между действителността и мечтите тюлената преграда на балдахина: в притихналата стая витаеше диханието на съня. От леглото изпод балдахина се подаваше само нежното закръглено краче, същинско бяло гълъбче, протегнало глава навън от гнездото в очакване да проблесне слънчевият неясен лъч: това краче се полюшваше напрегнато — капризно и с кокетна закачливост зовеше към леглото на копнежите безчет въжделения: „Да! Елате тук, всички вие бляскави палати, бели и махагонови лодки, ланда, тъкани, бижута, всички вие прелестни вещи, всички вие позлатени копнежи… Елате тук вие всичките!“

Бележки

[1] Местност от европейския бряг на Босфора. — Б.пр.

[2] Река на анадолския бряг, която се слива в Босфора. През втората половина на XIX в. цялата местност е била известна като място за отдих. — Б.пр.

[3] Селище край Истанбул, построено по бреговете нарека Кяътхане. Днес селото е придобило облик на промишлен и работнически център поради различните фабрики, леярници, ремонтни работилници. През XVIII в. се прочуло със своите лалета. Били построени над 60 летни дворци, водоскоци по реката, провеждали се разни увеселения. — Б.пр.

[4] Седем бента на европейския бряг на Босфора. — Б.пр.

[5] Вилна зона, място за отдих. — Б.пр.

[6] Вид четириместна кола за къси разстояния с подвижен покрив, която едновременно служи за карета и каляска — (от фр. landau). — Б.пр.

[7] Типичен атрибут от женското облекло от много фина материя — обикновено от тюл, който се спуска пред лицето. — Б.р.

[8] Голям магазин, който вече не съществува. — Б.пр.

[9] „При златния лъв“ (фр.) — голям магазин за обувки, съществувал до 1950 г. — Б.пр.

[10] Покривало за главата и лицето на жените от мохамеданската вяра. Було, фередже. — Б.р.

[11] „Лъв“ (фр.) — търговска фирма, основана в 1896 г. — Б.пр.

[12] Тънък, скъп копринен плат, тафта (тур. canfes от перс.) — Б.р.

[13] Качулка за глава, прикачени към някаква дреха. — Б.р.

[14] Местност на източния бряг на Босфора. — Б.пр.

[14] Квартал в най-северния район на Истанбул в европейската част на Турция. — Б.р.

[15] Струнен музикален инструмент с къса шия, крушовидни форма. — Б.р.