Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (1) (Част втора)

Пролог

Андрю

Ню Йорк

Преди шест години…

Трета поредна седмица се будех от безмилостния дъжд, който падаше над този противен град. Облаците бяха с грозен оттенък на сивото, а ивиците мълнии, които проблясваха в небето на всеки няколко секунди, вече не будеха възхищение; бяха непредсказуеми. Държейки здраво чадъра си, се приближих до един вестникарски щанд и взех един брой на „Ню Йорк Таймс“ — подготвяйки се за онова, което се намираше между страниците му.

— Колко жени мислиш, че един мъж може да изчука през живота си? — попита продавачът и ми подаде рестото.

— Не знам. Спрях да ги броя.

— Спрял си да ги броиш, а? Какво направи, стигна до десет, преди да се кротнеш? — посочи към златната халка на лявата ми ръка.

— Не. Първо се кротнах, а после започнах да чукам.

Той повдигна вежди смаяно, след което ми обърна гръб и започна да подрежда табакерата си с пури.

Преди няколко месеца щях да се развеселя от опита му да завърже разговор, щях да отговоря на втория му въпрос с безгрижен смях: „Да, и съм повече от щастлив да си го призная“, но вече бях изгубил способността да се смея.

Животът ми се бе превърнал в депресираща филмова лента с повтарящи се кадри — нощи, прекарани в хотелски стаи, студена пот, мрачни спомени и дъжд.

Проклет дъжд!

Пъхнах вестника под мишницата и се обърнах, като хвърлих поглед към пръстена на ръката ми.

Не го бях носил от доста дълго време и нямах представа какво ме беше обладало днес, за да си го сложа. Свалих го от пръста и го погледнах за последен път, клатейки глава от неговата безполезност.

За част от секундата обмислих дали да не го задържа, прибирайки го някъде, където да ми напомня за мъжа, който бях, но се отказах. Онзи мъж беше жалък и наивен и исках да го забравя колкото се може по-бързо.

Пресякох улицата, когато светофарът светна зелено, и щом стъпих на тротоара, направих това, което трябваше да направя още преди месеци — хвърлих проклетата халка.

В канала.