Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гуси-лебедi летять, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2013)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
ganinka (2016)

Издание:

Михайло Стелмах. Бели лебеди летят

ИК „Народна култура“, София, 1973

Украинска. Първо издание

Редактор: Симеон Владимиров

Коректор: Евдокия Попова

Художник: Петър Кръстев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Пенка Кънева

 

Литературна група V. Тематичен номер 3646

Дадена за набор 6. VIII.1973 г.

Подписана за печат ноември 1973 г.

Излязла от печат ноември 1973 г.

 

Формат 84X108 32

Печатни коли 10

Издателски коли 7,60

Тираж 40,125


На родителите ми —

Гана Иванивна и Панас Демянович

с любов и тъга

beli_lebedi_letqt_karutsa.png

Първа глава

Тъкмо над нашата къща прелитат лебеди. Летят под бухналите, надвиснали облаци и ръсят над земята тревожния звън на далечни камбани. Дядо казва, че така звънят крилата на лебедите. Взирам се в полета им, ослушвам се в техния звън и ми се приисква да полетя и аз след лебедите и затова разпервам ръце като криле. И радостта, и копнежът, и сребристият звън все повече и повече ме оплитат в своите нишки.

Аз като че ли се смалявам, а наоколо ми се надига, расте и се мени целият свят: и покритото с бели облаци небе, и еднокраките скърцащи геранила-щъркели, които никъде не ще полетят, и кръпките весел зелен мъх по стрехите, и синкавата дъбрава край село, и черното тяло на разпарената земя, която се подава изпод снега.

И целият този свят трепетно се мени пред очите ми и все повече и повече отдалечава лебедите. А на мене ми се иска те да не отлитат от нас. Ех, ако по някакво чудо биха ме послушали да завият над селото и отново да прелетят над нашата къща! Да бях вълшебник, не бих ли ги върнал? Щях да кажа една потайна дума! Замислям се за думата, а наоколо ми вече се реят приказни видения, загадъчни приказни пътища, гъсти стари гори й онези бели лебеди, които спасяват от беда на крилата си малкото момче. Приказката влага в устата ми онази дума, на която се покоряват и земята, и водата, птиците в небесата, а и самите небеса…

В този миг над мене става нещо чудно: някой потегли с невидим лък по синия небосвод, по белите облаци и те порониха звуци на цигулка. Протягам шия нагоре и не вярвам на очите си: от заклинанието отново над нашата къща прелитат лебеди!

Дали са се покорили на моята дума, завили са над селото и са се върнали при мене, или пък това е ново ято?…

А вълшебната цигулка и сребърният звън трептят, сливат се над моето детинство, подемат на крила душата ми и я понасят към незнайни далнини. И на мен, мъничкия, ми става в този свят и хубаво, и чудесно, и радостно…

„Да-да-да“ — трие се в крака ми старата, с пречупено крило патица. Тя е някак си неспокойна, извива гъвкавата си шия, взира се в небето ту с едното, ту с другото си око и пляска с едното си крило. Иска да ми каже нещо много важно, но не знае повече думи и отново повтаря: „Да-да-да.“

Зад високата стройна камбанария, която също се е устремила нагоре, лебедите изчезват нанякъде в белия подоблачен простор, ала звънът на крилата им още отеква у мене или пък може би отекват вече разбудените камбани на камбанарията?

— Ето че ни донесоха лебедите живот на крилата си — казва за небето и за земята моят дядо Демян. В ръцете му весело проблясва рендето, с което до преди малко рендосваше спиците.

— Живот ли? — чудя се аз.

— И още как: и пролет, и живот. Сега, внуче, всичко ще започне да оживява: ще се понесе ледът по реките и езерата, ще се размрази мъзгата в дърветата, ще прокънти в облаците гръм, а слънцето ще разтвори земята със своите ключове.

— Дядо, а какви са ключовете на слънцето? — още повече се чудя, защото и на ум не ми е минавало досега, че и то може да има ключове като хората.

— Златни, внучето ми, златни.

— Е, и как отключва с тях земята?

— Ами че така: в един прекрасен ден погледне слънцето от прозорчето си надолу, види, че там и земята, и хората, и добитъкът, и птиците са посърнали и са се затъжили за пролетта, па запита брат си, месеца, дали не е време да отключи земята. Месецът кимне, а слънцето се усмихне и по лъчите си спусне в гората, в лъките, в нивите и във водата ключовете си, а те вече си знаят работата!

beli_lebedi_letqt_patitsa.png

Внимателно слушам дядо си и изведнъж се стряскам:

— Дядо, а не може ли слънцето да ги загуби като мама?

— Какво, какво, хитрецо? — разискрят се старческите очи като сивосинкави безсмъртничета, поръсени с роса. Дядо учудено вдига вежди, после ме блъска със свободната си ръка и започва да се смее. Много хубаво се смее той, хваща се с ръце за плета, за вратата, за ъгъла на къщата или за дърво, а ако няма някаква опора, тогава се хваща за хлътналия си корем. В такъв миг цялата дядова снага залита, завитите краища на мустаците му щръкват, в гърлото му нещо клокочи и „ох, отиде ми душичката“, от дрехата му се сипят стърготини, а из очите му бликат сълзи — гърне да поднесеш, ще го напълнят.

Сега вече аз съм спокоен — слънцето, значи, не може да загуби ключовете си, сигурно ги носи на шията си или ги връзва на ръката си. И така трябва, та после да не се вайка и да обвинява някого.

— А къде, дядко, отлетяха лебедите?

— Към тихи води, към ясни звезди — след като престана да се смее и отново стана сериозен, казва прочувствено дядо, сочи ми с очи към къщи и отива в одимената барака да майстори колела.

„Да-да-да“ — съгласява се старата патица и още веднъж поглежда нагоре с едно око.

А аз стоя сред двора и по своему възприемам дядовите думи. Пред мене като врата се разтваря дъбравата и съвсем ясно се разкриват далечни, тихи води и надвесените над тях звезди. Това е в такива страни, където още не съм бил. И се търкулна натам като кълбо моята пътечка.

И толкова ми се иска да тръгна надалеч в горите, да видя от някой незнаен бряг тези като от сребро излети лебеди, да се порадвам на техните пеещи крила, които са подхванали пролетта от топлите страни и са ни я донесли. Но с кого да тръгна и откъде да взема ботуши?

Едва сега се заглеждам в босите си крака, въздъхвам тежко и се помъквам към къщи, за да не получа от мама някой плесник по врата. И каква е тази мода: не си успял още да изскочиш бос от къщи и веднага ти се карат, а понякога те и шамаросват, наричат те безобразник, драка, безделник. А как да излезеш, щом като сега дори не всеки възрастен може да се сдобие с обувки? Кажи им го и пак ще те нарекат умник, ще се развикат, а отгоре на това ще подхвърлят, че за мене отдавна плаче каишът с медната тока, да изгори дано със своя плач в огнени пламъци.

А как за нищо и никакво си изпатих, когато едва зазими и първата поледица подсети за ботуши! Тогава дечурлигата, всички с шейни или с дървени кънки, изпъстриха нашата могилка до черквата и пързалката до нея. Те се правят така: взима се брезово, яворово или кленово дръвце на дължина колкото обувката, издълбава се, прави се място за токчето, а отдолу се опъва тел, колкото по-дебел, толкова по-добре. Това е цялата майстория, но каква радост са кънките! Гледах, гледах през прозореца как блаженствуват другите, пък като издебнах сгодна минута, тихичко се шмугнах в сайванта, изтеглих изпод хромела нощвите вързах ги с връвчица и бос се повлякох към децата. Никой не се учуди, че аз се домъкнах с такъв уред, та с какво ли не се пързаляха тук — едни с шейни, други с кънки; трети на парчета тенекия, четвърти се бяха качили на излъскани говежди кости вместо на кънки, пети — на подкови. А Иван на чичо Микола се спускаше на обърната нагоре с краката скамейка. Не беше важно с какво се пързаляш, а само да се пързаляш, и когато се пльоснеш, да не се мусиш, а да се кикотиш заедно с всички.

Какво удоволствие беше да се покатериш навръх могилката, да погледнеш победоносно покритото със сняг село, над което се вие дим, да се разположиш в собствения си плъзгач и хайде, хайде, хайде с всичка сила надолу! Твоята майстория лети ли, лети, та вятърът свири в ушите ти, отстрани кучета лаят, от камбанарията се носи звън, пред тебе къщичките се люшкат, подскачат, цялата земя издъно се тресе, а ти си седнал царски на краката си, за да не мръзнат, и изпреварваш момичетата или някой пъзльо, блъскаш се стремглаво в нечия шейна и излиташ като топка на снега. А отзад връхлитат все нови и нови и вече израства ей такваз грамада, в която всичко се киска, пищи, въргаля се, измъква се отгоре и безредно се търкаля надолу.

Изведнъж някой започна да ме измъква за яката от тази весела и разгорещена купчина на бял свят. И той веднага потъмня пред очите ми, когато се изправих пред побледнялата от страх и яд мама. Сега вече всички ме загледаха, сякаш бях паднал от небето. А някой беше донесъл вече на мама нощвите, които, кой знае как, бяха успели да се спукат. Мама ги взе под мишница и без много церемонии ме повлече от пързалката да ме наказва. Искаше ми се да побягна където ми очи видят, но ръката на мама сякаш се бе сраснала за двете ми яки. Ох, ох, къде се дяна моята радост, когато се затътрих към дома пред мама и пред нощвите?

Е, вие сигурно се досещате каква бъркотия настана след това: отначало избиваха от мене щуротията и нареждаха едно след друго какъв съм бил звяр, разбойник, луда глава, злодей, пакостник и дори глезльо. Не можех да се помиря в себе си с подобна отвратителна дума. Но не взех и да възразявам, понеже знаех, че за това можех да си изкарам излишна плесница. После омотаха гърлото ми два пъти с мамината кърпа, увиха ме на печката, където се сушеше просото, и започнаха да ме наливат с малинов чай, който щеше да е много хубав, ако имаше заедно с него поне бучка захар.

На другия ден вече беше ясно, че и дявол не може да ме хване, защото през нощта нито веднъж не се закашлях. По този повод дядо каза, че съм юначага и цял съм се метнал на него, а мама рече, че съм луд. След това ние с дядо се спогледахме, усмихнахме се, мама ме заплаши с поглед и с пестник, а бабка реши да заведе вироглавия си внук на черква. Там съм щял и да се разкая, и да се науча на ум и разум, понеже все, не знам защо, не ми достигало ум. Но и аз не се тревожех много, защото неведнъж бях чувал, че това богатство липсвало не само на мене, но и на големите. И на тях също така, не знам защо, им изхвръквали чивиите, хлопали им дъските, губели си акъла, нямали пипе, в главата си имали бръмбари, вместо мозък кипяла каша, нищо не им раждала тиквата, под косата им празно, акълът им се запилял нейде си в петите и на раменете им празна делва…

Тази сутрин аз почти блаженствувах: мама взе назаем за малко обувки от съседите и докато ги мажеше с брезов катран, захвана да ме поучава да не щурея в черквата, да не подсмърчам, да не се въртя като шиле, да не ловя мухи, да не се тикам напред, да не се хиля, да не се кискам, да не се пъхам на клироса и често да се кръстя. След като узнах почти всичко, което не трябва да правя в черква, излязох на улицата и ту избързвах пред баба, ту изоставах след нея, а тя непременно искаше да ме води за ръка. И защо ли всички жени забравят, че момчето си е момче?

Преди да влезе в черква, баба набожно се приведе и аз сторих същото, ала явно не й угодих, защото чух точно онази дума, която вчера не бяха успели да ми кажат. В божия храм силно вонеше на прясно щавени кожуси и разтопен восък. И в женското отделение, и в притворите се молеха хора, а сред тях недодялано се перчеше епитропът, от когото се бояха всички дечурлига. Сега вършеше две неща едновременно: събираше парите от дискоса и гасеше свещи. Устните му са дебели, подпухнали: духне, свещицата само примигне и вече изчезне и пламъчето, и ликът на светеца зад него.

Хората говореха, че епитропът само от угарките е натрупал казан дребни пари. Епитропът се ядосваше от тези приказки и казваше, че поради черквата и поради „такова време“ скоро щял да стане просяк. Обаче в двора на епитропа и помен нямаше от беднотия: там имаше какво и да цвили; и да мучи, и да блее, и да квичи. А „таковато време“ беше се отразило само по стените на епитроповата къща: беше ги облепил като с тапети с ивици керенки по четиридесет и по двадесет рубли — близо до иконостаса четиридесетачките, а до умивалника — двадесетачките.

Баба запали пред някаква тъмна икона домашна свещица и усърдно захвана да се моли, докато не се сети, че трябва да ми покаже суровия страшен съд — второто пришествие на господа нашего Исуса Христа. Това пришествие беше нарисувано зад женското отделение направо върху дървената стена. Понеже влажното дърво сълзеше, страшният съд изглеждаше още по-страшен: там и праведниците, и грешниците плачеха.

И какво ли нямаше на този съд?! Тук на дъгата като на люлка властно седеше Христос вседържител, под него нечия дебела ръка претегляше на блюдата на везни правдата и кривдата, от двете страни на вседържителя на бели облаци стояха пророците, Богородица и Иван Предтеча. По-долу отляво беше раят, заграден с дебела каменна стена. Свети Петър водеше към райските порти изпосталели праведници, а в самия рай вече стояха трима брадати праотци и тълпа весели запорожци, всичките с широки червени шалвари и въоръжени, на бръснатите им глави се развяваха дълги перчеми.

А надясно започваха същински ужаси: там се тълпяха черни дяволи, сякаш цяла зима се бяха опушвали в комина, и бълваше огън зловредна змийска паст. Към нея приближаваха, обхванати от ужас, грешници: пияница с буре ракия, дебел охранен господар, който е трупал месо от чужда мъка, злодей воденичар с окачен на шията му воденичен камък, подкупен съдия с торба грешни пари, монах, който не се е заглеждал в светото писание, а в греховната суета, някаква изписана, добре, охранена, но горда госпожа, под която беше написано: „Надменност“. След нея се превиваха лъжци и клеветници с подобни на лопати езици и други дребни негодници, които не бяха живели, а само бяха хитрували и вършили грехове на земята.

Макар и да беше страшничко да се гледа цялото това човешко грехопадение, аз все пак го разгледах. За мое щастие тук нямаше нито един от онези глупаци, които босоноги се пързаляха в нощви, и това донякъде ме успокои…

— Михайло, още ли не си в къщи? — обади се от сайванта дядо. — Виж, че току си изпатим и двамата за лебедите! — и не знам защо, погледна нагоре, където слънцето и ивици синьо небе се бореха с облаците.

Въздъхнах още веднъж — ей така — и за себе си, и за това, че дядо ме съжали мене, необутия — и потънал в мислите си, захванах да изтривам краката си в очукания воденичен камък, който лежи пред нашия праг. Тук до пезула тъмнее дупка, където лятно време живее нашата патица. Още отсега се заглежда тя в своето кътче, след като се наслуша на лебедите — и тя предусети топлото време. Макар и с едно крило, нашата патица буди почуда у всички махленци със смелостта си и със своята схватливост. Напролет, когато се излюпят пиленца, тя през цялото време се грижи за чуждото потомство. А пък щом зърне отнейде си врана, така се кара с нея и настръхва с единственото си крило и с шията си, че чернокрилата врана изграчи ядно и полети да търси плячка.

Патицата някак си умееше да разпознава и хората. Ако пред нашата врата се появеше добър човек, чувахме приятелско и почтително „па-па-па“. Приближава към къщи почтеният човек, а патицата, наклонена на една страна, го съпровожда като внимателна домакиня. Но само да се мернеше на улицата начумереният изедник Митрофаненко или пък лукавият дърдорко Юхрим Бабенко, и патицата настръхваше, започваше сърдито да тупа ситно-ситно с крака и пресипнало да крещи: „Ках, ках, ках!“

— Безкрила проклетия! — винаги още от вратата се заяждаше с нея Митрофаненко и между очите му набъбваше жилка. — И тя нещо си е против тебе!

А Юхрим Бабенко угоднически издуваше в усмивка пълните си бузи, разперваше дългите си ръце и с мазен глас престорено се чудеше:

— И откъде, през какви гори и планини се сдобихте с такава чудна патица? А как действува с краката! Поставете я в чутурата — и просо ще ви огруха.

— А тебе, стърчиопашко, сигурно и в къщи не можем те огруха — ядно му отвръщаше дядо.

— Всеки според своя обичай, характер и разум — не се засягаше много Юхрим. — Тепърва има да чуете за мене и в село, и не само в село!

За работа Юхрим го нямаше, затова пък бързо можеше да забърка някаква разправия или подлост и в това да покаже съобразителността на малката си глава, чийто мозък най-много беше зает как да пипне още някоя пара. Бившият писар подушваше парите и под леда. Едва много по-късно, когато опознах дребнавата, лукава и коварна душичка на Юхрим Бабенко, разбрах дядовите думи:

— Сто приятели са малко, един враг е вече много!…

Присвил съм се, стоя на прага, отново пак премислям как незабелязано да се промъкна в къщи, та и съвсем да ме не видят. Добре би било, ако точно сега някой намине у нас на гости или поне мама да запее. Тогава и лицето, и очите й стават едни тъжни, тъжни, а ти в този миг мятай се на печката, спотаи се, докато не поизсъхнат краката ти, или дялкай си нещо с ножчето и много-много не се обаждай. Но никой не се е завтекъл да ни дойде на гости и отвътре не се чува никакво пеене. А пък студът вече като иглички боде краката ми и, щеш не щеш, ще се навреш в очите на мама. Приблизително си представям как тя веднага ще почне да ми се кара. Тогава важното е да не й противореча в нищо — нито с дума, нито с поглед, а само тъжно да наведа глава, да се разкая малко, а после ненадейно, да запитам за нещо, което отведнъж да обърне мисълта на мама в съвсем друга посока. Каквото и да казвате, но понякога това помага.

От улицата се чуват стъпки. Малко се съвземам, обръщам се и отначало гледам не тогова, който шляпа, а това, което шляпа, защото, като нямаш обувки, започваш да оглеждаш човека от краката. Досами оградата, където е малко по-сухо, върви нашият председател на Комитета на бедните чичо Себастиан и аз веднага се развеселявам.

— Добро утро, момко! — весело ме поздравява чичо Себастиан, когато ме вижда. На високата му, стройна фигура се развява кавалерийски шинел, под който се надига пистолет. — Ти какво, никаквецо, на този студ ковеш клинци със зъбите си?

— Хе, хе — смея се аз.

— Отгоре пък се и кикоти! — сякаш се сърди чичо Себастиан и заканително клати глава; огненочервеникавият му перчем падна над веждите и човекът взе да го пъха под овехтялата будьоновка. — А защо стоиш бос?

— Вие пък не знаете ли защо? Купилото се изпарило.

— Тогава седи, босяко, до печката и не изстудявай къщата! — вика чичо Себастиан.

А аз се държа за резето, играя с вратата и се усмихвам.

— Я го вижте: бос, а колко се радва!

— Птицата и тя боса ходи, а не е тъжна — със смях отвръщам аз.

Какво да прави след това чичо Себастиан? Примижава и захваща да се тресе от смях към вратата, на нас ни е приятно да се гледаме, макар че единият е обут, а другият само насън вижда обувки.

— Чичо Себастиане, щаер ли имате под шинела?

— А ти откъде знаеш? — чуди се човекът.

— Свраката ми донесе.

— По-добре да ти бе донесла ботуши.

— От бандитите ли сте го взели?

— От бандитите.

— А добре ли стреля?

— Бива си го.

— Ех, да ми е само веднъж да му думна — примижавам от удоволствие при мисълта как бих гръмнал с щаера.

— Намерил с какво да играе! — начумерва се чичо. — По-добре щеше да бъде, дете, ако нито вие, нито ние познавахме тези играчки.

Е, сега вече ни думичка не вярвам на чичо Себастиан, макар че той е откровен и добър човек. Толкова е хубаво да имаш оръжие — и сабя, и карабина, и пика като червените казаци: едното ти сече, другото стреля, третото — като на плаката — по цели седем врагове нанизва, че те само ритат с крака и черните им шапки падат. Ама казват ли големите цялата истина на малките? Не ни е първица това.

Чичо Себастиан се обляга на вратнята, а аз се приближавам към него. Той продължително ме поглежда под вежди, кани се да ме хване през вратата за ръка. Аз с кискане отскачам от него, а после пак се приближавам и всичко започва отново. Тази забава харесва и на двама ни, макар аз от време на време да поглеждам плахо към прозореца. След като се пошегува така и без да ме е уловил, чичо вади от джоба си омачкано писмо:

— Ето, от баща ти. Носи го по-скоро на майка си.

— Благодаря. А може би ще наминеш в къщи? — каня аз чичо и си правя сметка колко добре би било — мама и старите ще се разшетат из къщи, ще почнат да се вайкат и да се радват, а аз ще се прилепя до чичо Себастиан, ще слушам писмото и до насита ще гледам щаера. — Наминете у нас, чичо Себастиане.

— Няма време, момко, чакат ме хора — разбива всичките ми надежди чичо.

— Жалко, жалко — казвам аз важно, вземам писмото и така стремглаво се втурвам в къщи, че най-напред да се хвърли в очи писмото, а не краката ми. — Мамо, от татко!

— Ох! — чак изстена мама и притвори очи. Дебело напреденото вретено пада от ръцете й и размотава прежда по пода. — От баща ти ли, казваш?

— Ами да! — победоносно отвръщам, защото кой се интересува сега от моите крака?

Мама притиска ръце до гърдите си, после взема писмото, смутено го разглежда от всички страни, дори го помирисва:

— На махорка мирише… Може би ти, чедо, ще го разбереш?

— Аз мога, мамо, само печатно да чета. — И гласът ми става малко жален.

— И защо ли не направят за хората еднакво писмо — и печатно, и ръкописно? — огорчава се мама от науката, а после ми заръчва: — Тичай, чедо, при чичо Микола, нека дойде да го прочете.

— С какво да изтичам, мамо? — поглеждам краката си и дори се възправям с надежда, но веднага пресилено се чумеря: — Сега навред така се е разкиснало…

— С моите ще изтичаш, само не се бави — събува мама износените си ботушки.

Като най-голямо щастие грабвам ботушките, стоешком навивам как да е партенките и след миг ставам юнак-казак, няма значение, че мамините ботуши са ми възголеми, няма значение, че носовете са черни, а горнищата жълти.

— Е, мамо, как е? — питам аз и потропвам с токовете.

А на майка ми до моето блаженство ли е сега? Тя ме гледа вече строго:

— Тичай по-бързо!

— За миг ще стигна като на мотор!

Когато си с ботуши, сякаш криле имаш на нозете си.

Изхвръквам от къщи, викам нещо победоносно на дядо, пляскам с ръце по затвърделите горнища, а те отекват като музика. Но, кой знае защо, дядо също не споделя моята радост, загрижено се навежда над колелото, а аз прелитам през вратата и моите ботуши вече яростно разплискват пролетната кал.

Сега вече може и да се запее по ергенски:

А по тази тясна улица

що се зеленей тревицата?

Нашата улица наистина е възтесничка, отгоре на това е и разкривена. Пролетно време, когато над нейните коловози и над зелените стръкчета трева пада вечер, тя заприличва ту на речица, ту на предълъг мост. По нея иззад плетищата приветливо се кланят на хората напъпилите вишневи дървета, а сред тях се гушат ту тъжни, ту весели белички и синички къщурки. Хората от нашата улица освен земеделието имат в ръце и някакъв занаят: дърводелство, обущарство, коларство, бъчварство, воденичарство.

Сред занаятчиите най-голяма известност беше придобил моят дядо Демян, когото цялата околия познаваше. Какво ли не умееше моят дединко! Трябва ли някъде да се направи сламорезачка, трион, просомелачка или предавателен механизъм — на шега ще го направи, дайте му само желязо, дърво и привечер пълна чаша монополка. А искате ли вятърна мелница, и вятърна мелница ще ви издигне — чак до облаците; в ковачницата ще ви изкове брадва, в коларската работилница ще ви измайстори каруца и шейна, че и с дървени цветя ще ги изпъстри.

Желязото и дървото сякаш пееха в ръцете на дядо ми докато силата не го напусна. Умееше този човек с обикновено сечиво да изреже и обикновен човек, и светия. Съседите неведнъж си спомняха весело как направил по поръчка на нашия помешчик статуите на апостолите Петър и Павел от дърво. Те се появили от дървото не като пещерни постници, а могъщи люде с весели очи и с бради, хора, които обичат да държат в ръце и книга, и ключовете от рая.

Известно време бабка вечер избикаляла отдалече навеса, където били изправени светиите, от страх да не я заговорят ненадейно, а хората разпознали в тяхно лице нашите славни дядовци Дебелюк и Марушчак. Статуите се появили гордо пред входа на господарската къща, но алчният господар, свикнал всичко да получава даром, не заплатил нито грош на бившия си крепостен. Дядо един ден загатнал на знатния господин за плащане, а той само се закискал и със смях казал:

— Ех, Демяне, че то е велика чест господарят да е длъжник на мужика! Не ти ли стига това?

Тогава дядо ми показал твърдия си характер: през нощта откраднал апостолите от господаря и ги нарязал за дърва. На сутринта пред нашия двор вече се трупали хора, разглеждали разпилените край дръвника глави, бради, туловища и крака на светците. Когато някой упрекнал майстора, че е постъпил така, дядо махнал с ръка и казал:

— Ако не бях ги насякъл, пак щяха да застанат пред господарския дворец, дано само бедата стои там!

Скоро налетял за статуите разгневеният господар със своите доверени слуги. Като видял какво става в двора на майстора, изругал по нашенски и на чужд език и направил до попа оплакване за богохулство. Светата черква наложила на дядо епитимия: бил длъжен известно време да посещава всички богослужения на всеки, дори и най-малък празник. И тогава пак дядко стоял пред най-славните светци — Георги и Илия, защото кой не знае, че Георги ненавижда змиите и господарите, а Илия с гръмотевиците бие дяволите и разтопява дяволската козина и месо на катран?…

С песен на уста дотичвам до двора на чичо Микола, на когото викат на прякор Булба. Той тъкмо стои широко разкрачен до обора и цепи дърва. Чичо Микола е червенокос, чипонос и нисък на ръст, но затова пък мустаците му са избуяли като на хетман, а под тях и над тях ту се крие, ту се разлива усмивка и насмешка. Живееше чичо Микола макар и бедно, но весело: никога не падаше духом, никога не се признаваше за беден, а, наопаки, така обичаше да се похвали, че и другите караше да не гледат през черно на света.

Засяваше например десетина декара жито човекът и вече предварително пресмяташе на нивата:

— От тези десетина ще събера сигурно двадесет кръстци, всеки кръстец ще даде по двадесет пуда, а това прави четиристотин и дори нещо повече. Дали не е време още сега да дигна нов хамбар?

А после излизаше, че бяха се родили на десетината в действителност само осем кръстци, че всеки кръстец беше дал по осем пуда и когато някой споменаваше това на чичо Микола, той без никакво огорчение обясняваше:

— Та аз ли съм виновен, че времето не послуша нито бога, нито мене? Само поради него не ми достигна малко зърно, ама затова пък плявата каква е: ако щеш, сам яж, ако щеш, посоли я и гощавай попадията! Да имах крава, с такава плява не мляко щеше да дава, а само каймак.

— А може направо и масло — подкачваше го леля Ликерия, която все не можеше да свикне с хвалбите на мъжа си.

— Това вече, жено, не може да го бъде: маслото не може да мине през цицката — уточняваше безобидно чичо Микола.

— Ай, да ти се не види! — и усмивка изтриваше предишното негодуване от пожълтялото лице.

Даже когато гладуваше през страшната хиляда деветстотин тридесет и трета година, чичо Микола се шегуваше с нещастието си. Срещнах го през пролетта вече подпухнал, наприказвахме се за хорската мъка, споменахме съседите, които преждевременно се бяха преселили в гробището, пожалихме малко, а за себе си човекът каза:

— А на нас какво ни е с Ликерия? Хляб няма, но затова пък месо колкото щеш: имах неброени глави добитък! — В неговите очи, потънали в сенките на глада, проблесна предишната насмешка на влюбения в живота човек, а в моите — сълза… Не знам защо, но в село подхвърляха, че чичо Микола бил намерил перо от жар-птица. Само да зная — истина ли е това?… Сега чичо Микола сръчно цепеше на две брезови и габърови пънове. Правеше това така: вдигне над главата си тежката брадва замахне, каже „ух“ — и дървото се разцепва на две, отново „ух“ — и на земята пак летят две половинки.

Аз се заслушвам в неговото „ухкане“ и се подсмивам.

— Какво ми се зъбиш, помощнико? — чуди се чичо Микола, полюшвайки широката, с дребни дипли свита.

— А вие защо всеки път ухкате?

— Какво? — извръща към мене очи и мустаци човекът. — Та не знаеш ли?

— Не знам.

— Ехе, лоша ти е работата.

— Лоша, но не съвсем… Е, та защо?

— Без ухкане няма да разцепиш дървото.

— Ами!

— Не вярваш ли, опитай! Застани на моето място.

Така и правя — вземам брадвата, замахвам и тя остава в пъна.

— Какво ти казвах аз? — наливат се със смях мустаците и чипият нос на чичо Микола. — „Ух“ в стопанството е голямо нещо, на него се крепят всички дървари.

— Чичо, а наистина ли сте намерили перо от жар-птица? — ненадейно изтърсвам аз.

— Охо, какъв си бил любопитен! — чуди се човекът, а предпазливост и тайнственост се изписват по цялото му лице и в очите му.

Е, че кой след това не би се досетил, че чичо Микола действително е намерил перо от жар-птица, само че не му се иска много да разправя за това. И отново над мен полъхна магията на приказката. И аз се озъртам към градината и към улицата, с цялото си държане се препоръчвам за сигурен довереник и тихичко-тихичко питам в очакване:

— Чичо, значи, все пак сте намерили това перо?

— Е, да, намерих — шепне чичо, заговорнически поставя пръст пред мустаците и устата си, а с едно око поглежда към улицата. Но в този миг там няма жива душа освен ято черни врабци, които нощуват по комините.

— И какво правехте с него? — сякаш звъни нещо в мене.

— Какво ли? Когато всички у дома заспиваха, аз шиех за хората ботуши при светлината на перото на жар-птица.

— Ботуши ли сте шили? — разочарован запитвам отново и всички видения от приказката ме изоставят.

— А какво да правя, като няма друга светлина? — веднага избива смях по цялото лице и по мустаците на присмехулника.

Щом е така, и аз се засмивам, като укорно клатя глава, за да не си въобразява много чичо Микола, че са повярвали на шегата му. Но за приказката все пак ми е жал…

Скоро двамата тръгваме към дома и чичо Микола убедително разказва какви кончета ще купи: никой, не само в село, но дори в Литин и отвъд Литин, няма да има такива красиви и такива силни кончета. Напук на враговете чичо не за първи път се кани да си вземе кончета, но, кой знае защо, все отлага покупката. Той казва, че засега все още не може да намери точно такива на косъм, а съседите приказват, че в чичовата кесия още не е престанал да духа вятърът. Виж, когато престане да духа, тогава ще се намерят и кончетата. Но и без тях чичо Микола не смята, че е бедняк. Дори когато записваха имуществото му в книгата на селсъвета, човекът доказваше, че не е бедняк, а средноимотен селянин.

— Че какво, средно имаш ти? — подсмихна се чичо Себастиан. — Жената и децата ли?

— Смятай, Себастиане! — И чичо Микола започна да свива пръсти отначало на едната, а после и на другата ръка. — Имам къща, в къщата — килер, на двора — плевня, барачка, навес за дърва, чутура, и хромел имам, и гъсок, и бакърен котел, и цял кокошарник, още повече яйца и обущарски занаят в ръцете.

— Добре ги пресметна! Сега може да те запишем дори като богат! — подскачаше от смях чичо Себастиан.

У дома чичо Микола вади от джоба си очила, намества ги на самия край на носа, но чете, без да гледа през стъклата; сега дори и мустаците на чичо стават сериозни.

Аз много се радвам, че баща ми е жив и здрав, което и на нас пожелава, но по-нататък моята радост избива на смях, защото следва това, което е във всяко писмо:

„А предайте още поклон досами влажната земя на моя близък роднина Гнат, Даниловия син, който води Оляна, дъщерята на Петър от Микитовския хан. Нека леко да живее и леко хляб да яде…“

Представям си как източеният чичо Гнат, Даниловият син, си седи на пейката и нагъва хляб и ме надува смях. Ама как да се разсмееш сега, когато татковите поклони изтръгват влага от мамините очи, а дядо и баба, разчувствувани, клатят глави и предварително отгатват кому по-нататък следва поклон. Ето защо и аз с въздишка стискам устни и също започвам да клатя глава. Това излиза у мене по-бързо, отколкото у старите, но забелязвам, че моето усърдие ги предизвиква и за да не си спечеля някоя обидна дума, започвам внимателно да слушам за нови и пак досами влажната земя поклони. Най-сетне и на тях им идва краят. Мама изтрива очите си с края на забрадката и пита четеца дали пости.

— Ако ти се намира господарска белорибица или пъстърва, може тогава и да запостя у вас — с достойнство отговаря чичо Микола.

Всички се смеят, а мама се втурва към пещта, за да нагости с нещо все пак гостенина. Аз също не се зазяпвам: отивам до печката и умолително гледам разнежените мамини очи.

— Какво ти е, Михайлик? — тихо, нежно ме пита мама и ме милва по главата.

— Нищо, мамо — тъжно трепна и моят глас. — Ех, татко да си дойде по-скоро!

— Домъчня ли ти за него?

— Домъчня ми. Мамо, а може татко случайно и ботуши да ми донесе?

— Едва ли, Михайлик, ох, едва ли, поне жив и здрав да си дойде, и това ни стига! — загрижено погледна към прозореца тя.

— А какво има?

— Тревожно време, но може би някак си ще се размине… Ти искаш ли нещо?

— Пусни ме да поизляза.

— Навън ли?

— Къде да е — казвам неопределено, защото ми се иска да се запилея в гората. Но за това по-добре да не продумвам, защото веднага ще кажат: там още има бандити.

— Какво да те правя? — с малко прояснено лице казва мама и това вече е добър признак за мене. — Хайде кажи, немирнико, какво да те правя?

— Как какво? Пуснете ме, и толкоз.

— Да те пусна, казваш, а? — укорно клати глава мама.

— Ами да! — радостно прегръщам мама и умолително я гледам отдолу нагоре.

Виждам, че това се харесва на мама, тя внимателно ме оглежда, казва ми, че съм клепоух с което аз на драго сърце се съгласявам, после закопчава ризата ми и махва с ръка:

— Хайде, махай се, лепка такава. Само гледай да не скъсаш единствените ми ботуши, не бий с тях земята като с млатило, не затъвай до уши в локви и в бари, не дразни по всички кьошета кучетата и не налитай на бой…

— Добре, мамо! — вече отвън вратата веднага откликвам аз и тутакси забравям всичко, което не трябва да правя, защото занапред съм свободен чак до вечерта.

Когато излитам презглава на улицата, иззад съседния плет чувам лукаво и заядливо „я“. Така може да ме приветствува само Петро Шевчик. Каква ли само лукавщина не се крие в това „я“! Макар и да сме връстници с Петро, той си е въобразил, че трябва да ме ръководи, защото миналата година пасеше три крави вече, а аз само се навъртах около дядо и неговия занаят и когато се наложеше, извеждах на паша нашата сива, олисяла от старост кобила. Заради нея пастирчетата неведнъж са ме вдигали на смях. Първо, нашата кобила беше използвачка: не я ли нахраниш от ръка нещо вкусно, по никой начин не мож я възседна; второ — не беше възможно да я подкараш галоп, а опиташ, ли се, току-виж, те захапала за крака. Затова при надбягвания аз винаги огорчен изоставах зад всички и само мечтаех за онова време, когато ще ми се падне да препусна на истински кон…

Иззад плета Петро ме измерва отвисоко, както се е научил от по-големите пастири, и отново изпуска едно „я“.

Аз вече разбирам накъде духа вятърът, но съчувствено питам вдовишкия син:

— Отдавна ли те е хванало това якане?

— Ами откакто те видях тебе — подсмива се Петро и с очи шари по ботушите ми. — Обул си мамините, нали?

— Някога бяха мамини, сега са мои.

— Твои ли?

— Ами да! Мама си купи нови, а тези ми се паднаха по наследство.

— Не лъжеш ли случайно? — Мургавото лице на Петро е озадачено — хем ми вярва, хем не ми вярва.

— Тичай да попиташ, къщата ми ей къде е — небрежно соча с пръст към страничната стена.

— Хм, провървяло ти е — вече завистливо казва Петро, макар че, струва ми се, какво ли ще ми завижда, като си има истински ботуши, шити му по мярка.

— Петре, хайде да се запилеем из гората.

— Какво още не сме видели там? — подозрително ме гледа той.

beli_lebedi_letqt_gora.png

— Как какво? — обръщам очи към синеещата се дъбрава, която сякаш се къпе в пролетна вода. — Ще видим гората, и толкоз.

— Голямо чудо, да не би да не съм виждал някога такава рядкост?

— Ако щеш — каня се да хукна.

— Чакай! — Петро след малко колебание се прекачва през плета, застава пред мене и вече заповеднически казва: — Тръгвай след мене!

— Добре е, че ти тръгваш напред — скромно казвам аз.

— А защо да е добре? — поглежда ме недоверчиво през рамо Петро.

— Ами защото моите ботуши ще бъдат по-сухи.

— Я, какъв хитрец! — чумери се пастирчето. — Отначало аз ще вървя напред, а после — ти!…

Когато отминаваме пътя с липите и попадаме в долчинка, около нас се чува ромонът на поточета. Те пеят и припряно бързат и към езерцата, и към ливадите, и към Мечата долина, където лъкатуши река. Тя още спи, а ручейчетата вече бият дайрета и скачат по нейния лед. И ние започваме да скачаме и веднага от разгорещеното лице на Петро изчезва цялата началническа надменност. Как ли не се кълчи той на леда, като имитира играта ту на своя чичо Микола, ту на леля Настя, ту на псалта Ермолай, който, пийне ли, удря с нозе като цепеници, а отгоре на това се и провиква: „Хо-хо-хо, хо-хо-хо!“ Вир-вода сме вече и двамата, не само ботушите, но и панталонките, и куртките.

Наблизо припука ледът.

— Чуваш ли? — навел се, тайнствено пита Петро.

— Чувам.

— Знаеш ли какво е то?

— Не.

— Щуката разбива леда с опашката си.

— Толкова ли здрава опашка има?

— Като желязо! Сега удари малка щука, а случва се, когато удари, чак дупка избива в леда и оттам ей такова опашище се подава. Понякога, ако има късмет, рибарят издърпва щуката за опашката на брега.

Вслушвам се в реката и тя отново затрещя отвъд ракитака. И там удари с опашката си малка щука, защото не проби дупка в леда.

Весели и измокрени влизаме в гората. Сега по нейните върхари и по коренищата се носят глухи въздишки. Явно в очакване на пролетта въздиша душата на гората. Макар че много обичам гората, аз се страхувам от нейната душа, защото, когато се разсърди, ще те заведе в такива дебри, където хора не ходят, където брадва не играе.

Обичам още, когато в гората неочаквано изникне къщичка, заскърца вратичка, разбягат се пътечки към градинка и към пчелин. И обичам, когато се стича брезовият сок от улейче и така хубаво отмерва „кап, кап“, че непременно ще свърнеш и ще приклекнеш до него. Също обичам да попадна на горски извор и да гледам как блика от дълбината на кръгове, на кръгове. И обичам, когато гъбите, прегърнати като братя, събират роса на шапките си, и обичам есен да ходя до колене в листа, когато така красиво се аленее калината и дъхат пънчушките.

Прегръщам с две ръце бреза, притискам до нея ухо, но тя мълчи, защото още не се е размръзнала мъзгата под кората й, още е мъртвило в гората. На връхчето на бряст се обади сойка. Погледнахме нейните блестящи крилца, а Петро попита:

— Знаеш ли защо сойката никак не може да долети до топлите страни?

— Защо?

— Защото в главата й липсва една дъска: полети един ден, а после непременно иска да научи колко километра е прелетяла — и литва обратно назад.

— Хм! — чудя се и слушам песничката, която сойката безсрамно е откраднала от някоя птичка. Сойката е коварна птица — майстор е да изтребва малките птици и да се весели с техния глас.

— Заек! Заек! — вика Петро и хуква към долчинката.

Без да се плаши особено от нас, между дърветата подскача отслабнал през зимата дългоушко и изчезва край гората.

— Ех, да имах пушка! — съжалява Петро.

А аз ни най-малко не съжалявам, защото не обичам, когато се завръщат ловците, а на техните поясоци се люшка окървавен дивеч. И какво толкова се е провинил този беден заек пред зверовете, птиците и пред хората?

Изведнъж се навеждам над колелце изпръхнал сняг, който като зеленикава якичка е обгърнал фиданка чашкодрян. Нещо като с пръст е пробило снега, разравям го и виждам нежната още закачулена главица на кокиче. То си е продухало дупчица в снега и се е проточило към слънцето. Излиза, че гората вече не е мъртва, щом лебедите донесоха на крилата си пролетта и живота!