Джефри Арчър
Търговецът (1)

1.

— Не ви я давам за два пенса — току се провикваше дядо, хванал с две ръце някоя зелка. — Не ви я давам и за едно пени, дори за половин пени. Не, давам ви я само за фартинг^[1].

Това са първите думи, които помня. Още преди да съм проходил, най-голямата ми сестра ме е слагала в щайга от портокали и ме е оставяла направо на улицата, до сергията на дядо, та да е сигурна, че ще започна отрано чираклъка.

— Нека и той свят да види — обясняваше дядо на купувачите и ме сочеше, както седях в дървената щайга.

Да ви призная, първата дума, която съм изрекъл, е „дядо“, втората — „фартинг“, а когато навърших три години, вече можех да повторя от край до край всичките му призиви към минувачите. Не че някой в семейството знаеше със сигурност кога точно съм роден: баща ми прекарал нощта зад решетките, а мама починала още преди да съм проплакал. Дядо бе почти сигурен, че съм дошъл на бял свят в събота, по всяка вероятност през януари, и бе убеден, че годината е била 1900, при всички положения знаеше, че е било по времето на кралица Виктория. Така решихме, че явно съм роден на двайсети януари 1900 година, събота.

Майка си не познавам, защото, както вече обясних, тя издъхнала в деня, когато съм се родил. „При раждане“, уточняваше енорийският ни свещеник отец О’Мали, аз обаче така и не разбирах какво казва, докато след години и на мен не ми се струпа на главата. Отец О’Мали все повтаряше, че ако изобщо имало светици, то това била майка ми. Баща ми, когото никой не би описал като светец, денем работеше като докер, нощем живееше в кръчмата и се прибираше призори у дома, понеже това бе единственото място, където можеше да се наспи, без да го притесняват.

Семейството се състоеше още от трите ми сестри: най-голямата — Сал, която беше на пет години и знаеше кога е родена — посред нощ, заради което баща ми така и не мигнал, Грейс, която беше на три години и не държеше буден никого, и червенокосата Кити, която беше на година и половина и вечно цивреше.

Глава на семейството беше дядо Чарли, на когото бях кръстен. Спеше в своя си стая на приземния етаж в къщата на Уайтчапъл Роуд не само защото беше най-възрастен, но и защото именно той плащаше наема. Останалите се блъскахме в теснотията в стаята отсреща. Имахме на приземния етаж още две стаи, кухничка и нещо като голям килер, който Грейс предпочиташе да нарича гостна.

В градината без стръкче трева имахме и нужник, който деляхме с ирландското семейство от етажа над нас. Имах чувството, че ирландците излизат още в три през нощта.

Дядо, който си вадеше хляба като уличен търговец, държеше сергия на ъгъла на Уайтчапъл Роуд. След като вече можех да излизам от щайгата и да обикалям другите сергии, бързо открих, че според местните жители дядо ми е най-добрият търговец в Ийст Енд^[2].

Баща ми, който, както вече ви обясних, беше докер, не се вълнуваше много-много от нас и макар понякога да печелеше по цяла лира стерлинга на седмица, парите винаги се озоваваха в „Черния бик“, където отиваха за бира, карти и домино в компанията на съседа Бърт Шорокс, който сякаш не можеше да говори и само сумтеше.

Всъщност добре че беше дядо, инак нямаше да има кой да ме накара да посещавам началното училище на Джубилий стрийт. Именно „да посещавам“, защото, щом отидех там, общо взето, не правех друго, освен да блъскам капака на тесния чин и от време на време да подръпвам плитките на Дебелата фукла, момичето пред мен. То се казваше Ребека Салмън и беше дъщеря на Дан Салмън, собственика на фурната на ъгъла на Брик Лейн. Фуклата знаеше съвсем точно къде и кога се е родила и току ни напомняше, че е с близо година по-малка от останалите в класа.

Едвам дочаквах края на часовете в четири — веднага след звънеца трясвах за последно капака на чина и хуквах да помагам на сергията на Уайтчапъл Роуд.

В събота дядо ме възнаграждаваше, като ми разрешаваше да го придружавам рано-рано сутринта до пазара „Ковънт Гардън“^[3] — там той подбираше плодовете и зеленчуците, които по-късно щяхме да продаваме на сергията, разположена точно срещу хлебарницата на господин Салмън и закусвалнята на Дънкли до нея.

Макар че изгарях от нетърпение да го завърша най-после това училище, за да помагам през цялото време на дядо, не смеех да избягам и един-единствен час, защото, ако научеше, дядо нямаше да ме заведе в събота следобед на мача на „Уест Хам“ или още по-страшно, сутрин нямаше да ми разрешава да му помагам на сергията.

— Надявах се да станеш като Ребека Салмън — ми натякваше той. — Това момиче ще стигне далеч…

— Колкото по-далеч, толкова по-добре — подмятах аз, но на дядо никак не му беше до смях и той само ми напомняше, че момичето винаги е първо по всички предмети.

— Освен по смятане — възразявах нахакано аз. — В смятането не може да ми стъпи и на малкия пръст.

Преспокойно смятах наум всички задачи, които Ребека Салмън решаваше дълго в тетрадката — направо позеленяваше от яд.

Татко не отиде нито веднъж в училището на Джубилий стрийт, виж, дядо наминаваше най-малко по веднъж в срока и си говореше нещо с учителя, господин Картрайт, който го убеждаваше, че с тия мои успехи в смятането преспокойно съм можел да стана някой ден счетоводител или чиновник. Веднъж дори подметнал, че можел „да ме уреди в Сити“. Което си беше чиста загуба на време, защото аз не исках друго, освен да продавам заедно с дядо на сергията.

Чак когато навърших седем години, проумях, че името, написано отстрани на дядовата сергия: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“, е същото като моето. Малкото име на баща ми беше Джордж и той многократно бе давал да се разбере, че щом дядо престане да работи, няма да поеме сергията, понеже не искал да се разделя с колегите по доковете.

Бях неописуемо доволен от решението му и казах на дядо, че когато някой ден поема сергията, няма да се налага дори да сменяме името.

Дядо само изсумтя и подметна:

— Не искам, момчето ми, цял живот да се трепеш в Ийст Енд. Прекалено умен си, че да ставаш продавач на сергия.

Натъжих се — толкова ли не разбираше, че аз искам само това!

Училището се точеше сякаш безкрайно, аз преминавах от клас в клас, а в края на учебната година Ребека Салмън винаги грабваше наградата за най-добра ученичка. Най-неприятното в цялата дандания около връчването на свидетелствата бе, че всяка година волю-неволю бяхме принудени да я гледаме как, накипрена в бяла рокля, бели чорапки и черни обувки, Ребека се изтъпанва на подиума и декламира Псалм двайсет и трети. На дългата черна коса дори си слагаше бяла кордела.

— Няма да се учудя, ако всеки ден си сменя гащите — изшушука веднъж в ухото ми малката Кити.

— И се обзалагам на една гвинея, че още е девствена — подметна и Сал.

Прихнах, защото, чуеха ли думичката, всички улични търговци по Уайтчапъл Роуд се превиваха от смях, макар че, да ви призная, по онова време си нямах и понятие какво е това „девствена“. Дядо ми каза „шшшт“ и не се усмихна нито веднъж, докато и аз не се качих на подиума, за да си взема наградата по смятане — кутия шарени пастели, които изобщо не ми трябваха. Но пак си бяха за предпочитане пред другата награда — книжка.

Докато се връщах на мястото си, дядо ръкопляскаше толкова силно, че някои от майките се извърнаха и се усмихнаха, от което дядо се преизпълни с още по-голяма решимост да продължа да уча, докато навърша четиринайсет години.

Щом станах на десет, дядо ми разреши, преди да отида на училище, да редя стоката по сергията. Картофите най-отпред, зелените зеленчуци в средата, меките плодове в дъното — такова беше златното му правило.

— Докато не ти дадат парите, не им позволявай да пипат плодовете — заръчваше ми той. — Трудно ще наранят картофа, но още по-трудно ще продадеш чепка грозде, която някой е пипал и после е изпуснал.

На единайсет вече взимах парите от купувачите и им връщах рестото. Тогава научих още нещо. Случваше се да върна парите, клиентът да ги подържи в дланта си и после да я отвори колкото да видя, че някоя от монетите, които съм му дал, е изчезнала сякаш вдън земя, та се налагаше отново да връщам ресто. Така пропилявах доста от печалбата, която изкарвахме с дядо за седмица, ето защо той ме научи да казвам:

— Два пенса ресто, госпожо Смит.

И чак тогава да подавам монетите, и то така, че да ги виждат всички.

На дванайсет вече знаех да се пазаря с доставчиците на „Ковънт Гардън“, при това с каменно лице, което по-късно, докато продавах стоката на Уайтчапъл Роуд, грейваше в усмивка до уши. Установих и че дядо често сменя доставчиците.

— Така със сигурност няма да смятат, че съм им в кърпа вързан.

На тринайсет вече се бях превърнал в неговите очи и уши — познавах по име всички що-годе свестни търговци на плодове и зеленчуци на „Ковънт Гардън“. Начаса надушвах кои продавачи слагат хубави плодове над прогнилите, кои посредници ще се опитат да скрият някоя и друга натъртена ябълка и кои доставчици ще правят, ще струват, но ще те ударят в кантара. И най-важното, знаех кои клиенти на сергията в Уайтчапъл не си плащат вересиите.

Помня как се преизпълних с гордост в деня, когато госпожа Смели, съдържателка на странноприемница на Комършъл Роуд, ми каза, че съм бил от стара коза яре и някой ден ще се справям не по-зле от дядо. Вечерта го ознаменувах, като си поръчах първата халба бира и запалих първата цигара. Нито бирата допих, нито цигарата допуших.

Никога няма да забравя оная съботна сутрин, когато дядо за пръв път ме остави да продавам сам на сергията. Цели пет часа не си отвори нито веднъж устата, за да ми даде съвет или да изкаже мнение, а в края на деня, след като преброи оборота и установи, че сме изкарали два шилинга и пет пенса по-малко, отколкото обикновено в събота, пак ми връчи шестте пенса, които ми даваше в края на всяка седмица.

Знаех, че дядо държи да продължа да ходя на училище, за да се науча да чета и да пиша по-добре, но последния петък от срока през декември 1913 година аз излязох за последен път с благословията на баща си от началното училище на Джубилий стрийт. Татко вечно повтаряше, че си било чиста загуба на време да ходиш на училище, и той не виждал никакъв смисъл в това. Бях съгласен с него, въпреки че Фуклата бе спечелила стипендия за някакво училище на име „Сейнт Пол“, което бездруго се намираше на доста километри от нас, чак в Хамърсмит. Притрябвало ми е да ходя на училище чак в Хамърсмит, при положение че можех да си живея прекрасно и в Ийст Енд!

На госпожа Салмън това очевидно й трябваше, защото тя разправяше на всеки, наредил се на опашката пред фурната, колко „умничка“ е щерка й.

— Надута пуйка — шушукаше в ухото ми дядо. — Държи, моля ти се, в къщата си купа плодове, макар че никой не е болен!

И аз изпитвах към Фуклата горе-долу същото, каквото дядо изпитваше към госпожа Салмън. Виж, господин Салмън беше мъж на място. И той е бил уличен търговец, но това е било по времето, преди да се ожени за госпожица Роуч, дъщерята на фурнаджията.

Всяка събота сутрин, докато аз редях сергията, господин Салмън поверяваше магазина на жена си и се отправяше към синагогата в Уайтчапъл.

Фуклата явно се колебаеше дали да отиде с баща си в синагогата или да си остане във фурната, но още щом господин Салмън се скриеше зад ъгъла, тя се разполагаше до витрината и започваше да се тъпче с понички с крем.

В деня, когато напуснах училище, казах на дядо да си полежи, а аз ще отида на „Ковънт Гардън“, за да заредя сергията, той обаче не искаше и да чуе. Щом стигнахме на тържището, за пръв път ми разреши да се пазаря с търговците. Начаса намерих един, който се съгласи да ми доставя дузина ябълки за три пенса, стига да му обещая, че следващия месец ще купувам всеки ден същото количество. Ние с дядо винаги изяждахме на закуска по една ябълка, така че сделката ни устройваше, хем щяхме да имаме възможност да опитваме от стоката.

От тук нататък всеки ден вече беше за мен събота и ние с дядо успявахме понякога да вдигнем печалбата до цели четиринайсет шилинга на седмица.

От този ден седмичната ми надница скочи на пет шилинга — цяло състояние — четири от които заделях в тенекиена кутия, която държах заключена под леглото на дядо, докато накрая спестих първата си гвинея: който притежава гвинея, притежава сигурност, отбеляза веднъж господин Салмън, както седеше пред фурната, пъхнал палци в джобовете на жилетката, откъдето се подаваше лъскав златен часовник на ланец.

Вечерно време, след като дядо се прибереше да вечеря, а баща ми поемеше към кръчмата, си умирах от скука — не ме свърташе да седя вкъщи и да слушам какво са правили сестрите ми през деня, затова се записах в младежкия клуб на Уайтчапъл. В понеделник, сряда и петък играехме тенис на маса, във вторник, четвъртък и събота се боксирахме. Така и не се научих да играя тенис на маса, но виж, в бокса напредвах, бях в най-леката категория и дори се явих на срещата на клуба с момчетата от Бетнъл Грийн.

За разлика от баща си не си падах много-много по кръчмите, конните надбягвания и хазарта, но въпреки това в събота следобед почти не пропусках да отида на стадиона и да повикам за „Уест Хам“. Случваше се дори да отскоча чак до Уест Енд^[4], за да видя най-нашумялата звезда на мюзикхола.

Когато дядо ме попита какво искам за петнайсетия си рожден ден, аз отговорих, без изобщо да се колебая:

— Сергия.

Допълних, че почти съм спестил пари, за да си купя. Дядо прихна и ми рече, че и неговата е добра и когато му дойде времето, ще поема нея. Сетне ме предупреди, че както биха се изразили богаташите, именно това е „актив“, и за всеки случай добави никога да не съм влагал пари в нови неща, особено ако се задавала война.

Господин Салмън вече ми беше казвал, че преди близо година сме били обявили война на германците — никой от нас не беше и чувал за ерцхерцог Франц-Фердинанд — но ние разбрахме, че положението наистина не е никак розово, едва след като доста момчета, работили на пазара, започнаха да изчезват „на фронта“ и бяха заменени от по-малките си братя, че и от сестрите си. Понякога в събота сутрин в Ийст Енд младежите в униформа бяха повече от момчетата в цивилни дрехи.

Единственият ми друг спомен от онова време беше колбасарят Шулц — в събота вечер с кренвиршите, които той произвеждаше, си правехме истински пир, особено ако старецът ни озареше с беззъба усмивка и ни дадеше безплатно и някой и друг кренвирш. Напоследък Шулц като че ли постоянно осъмваше със счупена витрина, после един прекрасен ден магазинът му беше закован с дъски и ние не видяхме повече колбасаря.

— Изселили са го — прошепна загадъчно дядо.

Понякога в събота сутрин при нас на пазара идваше и баща ми, но само колкото да изврънка от дядо малко пари, които да профука в „Черния бик“ заедно с приятелчето си Бърт Шорокс.

Седмица подир седмица дядо вадеше я шилинг, я флорин, които и двамата знаехме, че е изкарал с кървава пот. Най ме беше яд, че дядо не слага и капка алкохол в уста и никога не е играл комар. Това не пречеше на баща ми да си прибира парите, след което вдигаше ръка към шапката си и се понасяше към кръчмата.

Това се повтаряше седмица след седмица и сигурно щеше да продължава вечно, ако една събота сутрин някаква жена с камбест нос, дълга черна рокля и слънчобран — бях я забелязал, че от една седмица стои на ъгъла — не дойде на сергията ни. Спря и закичи баща ми с бяло перо^[5].

Никога не съм го виждал толкова вбесен — беше по-ядосан и от събота вечер, когато след като загубеше всичките си пари на комар, се прибираше мъртвопиян и ние се криехме под леглото. Замахна с пестник към жената, но тя не трепна и дори го нарече в лицето „страхливец“. Баща ми й се разкрещя и забълва ругатни, каквито обикновено пазеше за хазяина. После грабна всичките пера на непознатата, запокити ги в канавката и се юрна към „Черния бик“. И не само това, не се прибра за обяд — Сал беше опържила риба и картофи. Аз само това и чаках — излапах и картофите на баща си и следобед отидох да гледам мача на „Уест Хам“. Вечерта, когато се прибрах, татко още го нямаше. На сутринта, щом се събудих, видях, че откъм неговата страна леглото си стои неоправено. Когато на обяд дядо ни доведе вкъщи след службата в църквата, от татко пак нямаше ни вест, ни кост, така че втора нощ аз се ширих сам на двойното легло.

— Сигурно пак е преспал зад решетките — отсъди дядо в понеделник сутрин, докато тиках количката по средата на пътя и се стараех да заобикалям фъшкиите, останали от конските трамваи, които току сновяха напред-назад, до Сити и обратно по Метрополитън Лайн.

Докато минавахме покрай номер сто и десет, зърнах госпожа Шорокс. Гледаше през прозореца с насинено око и лице в отоци с какви ли не цветове. Бърт биеше почти всяка събота вечер жена си.

— По обяд ще идеш да му платиш гаранцията — допълни дядо. — Дотогава сигурно ще е изтрезнял.

Присви ме сърцето при мисълта, че ще трябва да се бръкнем и да платим гаранцията от половин крона — печалбата от още един ден щеше да отиде на вятъра.

Малко след дванайсет отидох в полицейския участък. Дежурният сержант ми каза, че Бърт Шорокс още бил зад решетките и следобед щял да се яви пред съдията, но че тая неделя не са виждали баща ми.

— Не се притеснявай — успокои ме дядо. — Баща ти все някога ще се появи. Шило в торба не стои.

Татко обаче се появи чак след месец. Когато го видях, направо не повярвах на очите си — беше в униформа. Беше се записал доброволец във Втори батальон на Кралския стрелкови полк. Каза, че до няколко седмици ще замине на фронта, но че до Коледа щял да се върне — офицерът му бил обяснил, че дотогава швабите отдавна ще са се предали.

Дядо поклати глава и се свъси, аз обаче толкова се гордеех с баща си, че чак до вечерта припках като пале до него из пазара. Дори жената, която стоеше на ъгъла и раздаваше бели пера, му кимна одобрително. Изгледах я на кръв и обещах на татко, че ако до Коледа швабите не се предадат, ще зарежа търговията и също ще се запиша доброволец, за да помогна да свършим по-бързо тая работа. Вечерта дори придружих баща си в „Черния бик“ — бях решил да прежаля седмичната надница и да го почерпя каквото поиска. Никой обаче не позволи да плащам аз, така че не се охарчих и с половин пени. На другата заран, още преди ние с дядо да сме тръгнали към пазара, баща ми излезе и отиде в своя батальон.

Не получихме от него нито едно писмо, понеже татко не знаеше да пише, но всички в Ийст Енд бяха наясно, че докато не видиш кафяв плик, който ти пъхат направо под вратата, членът на семейството, заминал на война, още е жив и здрав.

От време на време господин Салмън ми четеше сутрешния вестник, но нито веднъж не откри да се споменава за Кралския стрелкови полк и аз така и не знаех какво е станало с баща ми. Молех се само да не се е озовал на онова място — Ипр, където, както предупреждаваше вестникът, имало много жертви.

Оная година посрещнахме Коледа без особена радост, защото въпреки обещанията на офицера татко така и не се прибра.

На втория ден от празниците Сал отиде на работа в кафенето на Комършъл Роуд, където беше келнерка, Грейс имаше дежурство в Лондонската болница, а Кити продължи да се мотае из къщи и да надзърта в подаръците, за да види кой какво е получил, и накрая си легна. Където и да се хванеше на работа, не успяваше да се задържи повече от седмица, но колкото и да е странно, беше облечена най-добре от всички. Това, предполагам, се обясняваше с върволицата от ухажори, готови да похарчат за нея и последното си пени, преди да заминат на фронта. Умът ми не го побираше какво щеше да им каже, ако всички вземеха да се върнат в един ден.

Случваше се Кити сама да предложи да поработи час-два на сергията, но щом се видеше с малко пари, бързаше да изчезне.

— Не бих я описал като „актив“ — подсмихваше се дядо.

Аз обаче не роптаех.

Бях на шестнайсет години, живеех като волна птичка и по онова време единственото, за което се притеснявах, бе кога ще успея да си купя своя си сергия.

Господин Салмън ми съобщи, че на Олд Кент Роуд имало доста хубави сергии за продан, понеже мнозина младежи били мобилизирани и отивали да се сражават за краля и за родината. Според него точно сега бил моментът да се спазаря изгодно. Благодарих на фурнаджията и го помолих да не казва на дядо какво съм наумил, понеже исках да „се спазаря“ още преди да е разбрал.

Следващата събота сутринта помолих дядо да ме пусне за час-два.

— Да не си си намерил гадже? Надявам се все пак да не си се пропил.

— Нито гадже съм си намерил, нито съм се пропил — усмихнах се аз. — Но ти обещавам, дядо, че ако се случи, ти ще научиш пръв.

Вдигнах ръка към шапката си и се отправих към Олд Кент Роуд.

Прекосих Темза по моста Тауър и продължих на юг — навлязох в квартали, където дотогава не бях и стъпвал, и когато стигнах конкурентното тържище, направо не повярвах на очите си. Никога не бях виждал толкова много сергии на едно място. Бяха подредени в дълги-предълги редици. Имаше всякакви: тесни, широки, ниски, боядисани във всички цветове на дъгата, върху някои се мъдреха имената на стари родове от Ийст Енд. Цял час оглеждах обявените за продан сергии, но единствената, при която се върнах няколко пъти, беше със синьо-златист надпис отстрани: „Най-голямата сергия на света“.

Жената, която продаваше великолепната вещ, разказа, че сергията била правена само преди месец и че баща й, убит от германците, се бил изръсил с цели три лири стерлинги: тя нямало за нищо на света да я даде за по-малко.

Впуснах се да й обяснявам, че разполагам само с две лири стерлинги, но ще изплатя останалите пари най-много до половин година.

— Не се знае дали след половин година някой от нас ще бъде жив — тросна се жената и поклати глава с вид на човек, който се е наслушал на такива приказки.

— Тогава ще ви платя две лири стерлинги и шест пенса, а като залог ще добавя сергията на дядо ми — отсякох аз, без много-много да му мисля.

— И кой е дядо ти?

— Чарли Тръмпър — оповестих гордо, макар че, да ви призная, хич и не очаквах жената да е чувала някога за него.

— Не думай! Чарли Тръмпър ти е дядо!

— И какво от това? — подметнах предизвикателно.

— В такъв случай двете лири стерлинги и шестте пенса са предостатъчни засега — каза жената. — Но се постарай до Коледа да се разплатиш.

Така за пръв път осъзнах какво е да се ползваш с добро име. Връчих на жената всичките си спестявания и обещах до края на годината да й броя останалите деветнайсет шилинга и шест пенса^[6].

Скрепихме сделката с ръкостискане, след което хванах ръчките на сергията на колелца и я затиках през моста обратно към Уайтчапъл Роуд. Още щом зърнаха прелестната вещ, Сал и Кити заподскачаха от радост и дори ми помогнаха да напиша отстрани: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Веднага щом приключихме, хич и не чаках боята да изсъхне и затиках победоносно сергията към пазара. Още отдалеч грейнах в усмивка.

Тълпата, струпала се около сергията на дядо, ми се видя по-голяма, отколкото обикновено в събота сутрин, и аз се учудих какво ли става.

— Ето го малкия Чарли — провикна се някой и неколцина от насъбралите се извърнаха към мен.

Веднага разбрах, че се е случило нещо, пуснах ръчките на новата сергия и се завтекох към навалицата. Хората веднага се отдръпнаха и ми сториха път. Когато излязох отпред при сергията, първото, което видях, беше дядо — лежеше на улицата с глава, подпряна на щайга ябълки, и лице, бледо като платно.

Изтичах при него и коленичих.

— Аз съм, дядо, Чарли, тук съм вече — извиках. — Какво да направя? Само ми кажи и ще го сторя веднага.

Той само примига уморено.

— Слушай внимателно, моето момче — изрече задъхано. — Сега вече сергията е твоя. Не я изпускай от очи.

— Сергията, дядо, си е твоя. Ти какво ще правиш без нея? — възкликнах аз.

Той обаче вече не ме чуваше.

Дотогава не си бях давал сметка, че някой от хората, които познавам, може да умре.