Джеймс Хадли Чейс
Ще се смея последен (1)

I

Днес, като се обърна назад, виждам, че семената на онзи кошмар, който ме връхлетя, са били посети някъде преди около четири години: семена, от които в края на краищата се родиха шантаж, две убийства и едно самоубийство.

Преди четири години работех като зле платен сервизен техник в „Бизнес Екуипмънт и Електроникс“. Баща ми, който беше там главен счетоводител, ми намери тази работа. След като завърших училище, той ми подметна, че бих могъл да следвам електроника, и ме изпрати в местния университет, където получих диплома за висше образование. Още докато бях ученик също така, ми намекна да се науча да играя голф.

— Повечето сделки се сключват на игрището за голф, Лари — рече той, — а не в заседателната зала.

Открих, че съм природно надарен за играч на голф, а по-късно станах и фанатик на тема електроника.

През цялата седмица, включително и в съботите, мъкнех тежка чанта с инструменти, а след като денят превалеше, отивах на вечерен университет и учех електроника. В неделите играех голф.

Бях се споразумял със собственика на Кресуелското игрище за голф, че всяка неделя сутрин от 8:30 мога да изиграя безплатно една игра, като в замяна след това трябваше да обслужвам магазина му до обед. Това беше споразумение, което уреждаше и двама ни, тъй като аз не можех да си позволя членската такса, а той можеше да прекара сутринта извън игрището.

В тази гореща юнска утрин бях решил да се съсредоточа върху точността на удара си и да не играя. Сега, обръщайки се назад, си давам сметка, че това е било съдбоносно решение. Ако не бях решил да усъвършенствам удара си, нямаше да срещна Фаръл Бранигън и последвалият кошмар нямаше да ме сполети.

Тъкмо бях запратил една топка на около шест метра, когато някакъв дрезгав глас се обади:

— Дяволски добър удар.

Обърнах се.

В самия край на затревената площ стоеше грамаден мъж някъде около шейсетте. Беше над метър и осемдесет висок и почти толкова широк. Всичко по него подсказваше, че е много богат: екипировката му за голф беше крещящо скъпа. Топчестото му, загоряло от слънцето лице, агресивната му брадичка, порцелановосините му очи говореха, че е някаква важна личност.

— Можеш ли да повториш този удар, синко?

Отстъпих назад, поставих друга топка на земята, хвърлих един поглед към дупката, която този път се намираше на девет метра разстояние, после, като ударих с пълна сила, придавайки й въртеливо движение, я запратих по пътя й. Тъй като познавах всеки сантиметър от игрището, знаех, че топката ще падне в целта, и така стана.

— Исусе Христе! Какво ще кажеш аз да опитам?

— Заповядайте, сър.

Той започна да се върти на място, както правят повечето слаби играчи на голф, след това, прицелвайки се в дупката, изстреля топката, но тя спря на метър и половина от нея.

— Все така става — отбеляза. — Трябва да има някакъв трик в тая работа.

— Така е, сър.

Погледна ме.

— Окей, ще ми кажеш. В какво бъркам?

— Първо, вашият стик е много къс за ръста ви. Второ, погледнахте нагоре, докато удряхте топката. И, трето, стойката ви е съвсем неправилна.

— Стикът ми е много къс? По дяволите! Играл съм… — Той млъкна, после продължи: — Какъв стик би трябвало да използвам?

— Мога да ви избера, сър.

— Тогава да вървим да изберем.

Заведох го в специализирания магазин, отворих и му продадох стик, който беше подходящ за неговия ръст. После го върнах обратно на игрището и му обясних как да се ориентира в терена. Нещо, за което никога не беше чувал. След час го бях научил да вкарва топките с три удара вместо с пет. Беше във възторг.

— Имам и друг проблем, синко — рече. — Само ти можеш да го разрешиш. Косият ми удар е дяволски лош.

— Ами нека да отидем до мястото за стрелба, сър.

Отидохме. Той натъкми топката за удар и точно се беше приготвил да замахне, когато го спрях. Нагласих краката му както трябва и смешно изкривената му ръка със стика се оправи. Изпрати чудесна топка в средната дупка.

— Само дръжте краката и ръката си както сега, сър, и всичко ще е наред.

Вкара три топки в средната дупка, после сияещ погледна към мен.

— Благодарен съм ти за това, синко — рече. — Тази сутрин имам мач. Ти се явяваш като спасител.

— Радвам се, че ви бях полезен, сър. Ще се върна към моето занимание.

— Почакай. Как се казваш?

— Лари Лукас.

— Радвам се, че се запознахме. — Протегна огромната си ръка. — Фаръл Бранигън.

Стиснах я притеснено. Името Фаръл Бранигън беше толкова известно, колкото това на Джералд Форд. Той беше президент на Националната калифорнийска банка с клонове из целия щат.

— Удоволствието е мое, сър — рекох, докато си стискахме ръцете.

Ухили се, явно доволен, че името му ме е впечатлило.

— С какво се занимаваш, Лари?

— Сервизен техник съм в „Бизнес Екуипмънт и Електроникс“.

— Така ли? — Изгледа ме. — Разбираш ли от компютри?

— Имам диплома за това.

— От университета ли?

Казах му името на моя университет.

— Окей, Лари. Върви да се упражняваш. Утре ела при мен в банката в десет. — После, като ми кимна, взе стика си и се върна при пясъчната купчинка за удари.

Преди четири години това беше велик момент в живота ми. Имах чувството, че Бранигън ще направи нещо за мен. Сега, поглеждайки назад, виждам, че съм направил първата стъпка към въпросния кошмар.

В понеделник сутринта точно в 10:00 се появих в просторен офис с огромно бюро между два огромни прозореца с панорамен изглед към града.

Фаръл Бранигън се упражняваше на пода с топката за голф, като използваше стика, който му бях продал.

— Влизай, Лари — рече той. — Спечелих онзи мач благодарение на теб.

— Поздравления, сър.

— Продаде ми чудесен стик. — Остави стика, отправи се към бюрото, настани се зад него и ми посочи един стол.

— Имаш ли нещо предвид за следващата неделя? Какво ще кажеш за една игра с мен? Бих искал да чуя мнението ти за близките ми удари. Е, какво ще кажеш?

Едва можах да повярвам на ушите си: да играя голф с Фаръл Бранигън!

— Би било чудесно, сър.

— Окей. Жена ми иска да съм вкъщи за обяд. Какво ще речеш да се срещнем в клуба в осем. Добре ли е?

— Да, сър.

— Тази сутрин говорих с твоя декан. Защо, по дяволите, си губиш времето като сервизен техник? Ако се вярва на думите му, ти си първокласен компютърен и електронен инженер — най-добрият студент, който някога е имал.

— Баща ми искаше да постъпя в „Б. Е. и Е.“. Той си имаше теория, че е по-добре да си голяма риба в малко езеро, отколкото малка риба в голямо езеро. Баща ми почина преди няколко месеца. Сега кроя планове. Получих предложение от „Ай Би Ем“.

— На колко години си?

— На двайсет и седем.

— Колко печелиш?

Казах му.

— Забрави за „Ай Би Ем“ — рече. — С твоите умения, синко, съвсем погрешно направляваш бъдещата си кариера, но няма значение. Аз ще оправя това. — Той спря, за да запали пура, след това продължи: — Знаеш ли какво, Лари, когато човек е с моето положение, забавно е да си играе на Господ. От време на време го правя, когато някой е направил нещо за мен. Досега не съм допускал грешка, не мисля, че ще допусна и с теб. Чувал ли си някога за Шарнвил?

— Да, сър. — Сърцето ми започна да барабани. — Той е разрастващ се град на половината път за Фриско^[1].

— Правилно. В момента откриваме там банка. Тази банка ще има голямо бъдеще, тъй като след някоя друга година Шарнвил ще се появи на картата като значителен град. Искам последната дума на компютрите, последната дума на бизнес пултовете и калкулаторите, които могат да се купят с пари. Мислиш ли, че ще успееш да оборудваш банката?

Сега сърцето ми блъскаше в ребрата.

— Да, сър — отвърнах, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.

Той кимна.

— Ще ти дам възможност да свършиш тази работа. Разполагаш с малко време. До шест месеца банката трябва да бъде отворена. Оставям ти три седмици да ми представиш предложения и изчисления. Ако не отговарят на това, което искам, ще опитам другаде. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм, сър.

Той пъхна едър палец в контактния бутон и секретарката му се появи.

— Заведи г-н Лукас при Бил — нареди Бранигън. После се обърна към мен: — Бил Диксън е моят архитект. Ще работите заедно. — Вече бях станал, когато додаде: — Ще се видим в неделя — и с широка усмивка, махвайки с ръка, ме изпрати.

 

 

Още от пръв поглед харесах Бил Диксън. Беше възнисък, яко сложен мъж с широка, непринудена усмивка. Въпреки тук-таме сребреещата му коса изглеждаше само с няколко години по-възрастен от мен.

— Научих всичко за теб — каза, докато се здрависвахме. — Значи Ф. Б. пак е влязъл в ролята си на Господ.

— Така изглежда.

— И при мен беше същото. Появи се като заслон при пороен дъжд и аз спрях и промених посоката. Така че ето ме тук. — Засмя се. — Направи нещо за него и той ще направи нещо за теб… Голяма работа е! — Вдигна пръст. — Но не се заблуждавай: толкова е опасен, колкото и благороден. Ако не си полезен или нарушиш правилата, изхвърля те.

След това ми разказа за банката.

— По-добре ще е да дойдеш с мен в Шарнвил и да се видиш с Алек Мансън, който ще ръководи банката. Ето плана. Можеш да се запознаеш със структурата й. Твоята работа ще е да доставиш цялото офис оборудване, а Мансън ще те осведоми какво иска. Нека се срещнем утре в хотел „Екселсиор“ в Шарнвил, какво ще кажеш?

Когато се върнах в едностайното си жилище, проучих плановете. Нямаше да е малка банка. Щеше да е голяма, внушителна. Щеше да се разпростира на четири етажа, с подземни трезори и сейфови отделения.

Това, казах си, е неповторим шанс в живота на човек. Чувствах се напълно сигурен, че ще мога да се справя.

Спомних си за баща си.

Голяма риба в малко езеро или малка риба в голямо езеро. А защо не голяма риба в голямо езеро?

Взех решение.

Имах около пет хиляди долара в банката. Можех да изкарам няколко месеца с тях. Ако Бранигън отхвърлеше предложенията ми, щях да имам все пак от какво да живея.

И така, обадих се в „Б. Е. и Е.“ и съобщих на началник администрацията, че напускам. Не си направих труда да чуя какво ми отговори. Просто затворих телефона.

Нямаше никакво съмнение, че Шарнвил беше разрастващ се град. Навред никнеха високи сгради и блокове за офиси.

Срещнах се с Диксън в хотел „Екселсиор“ и той ме представи на Алек Мансън, бъдещия управител на банката. Беше някъде в началото на четирийсетте, висок, мършав и твърде различен от мен, но си допаднахме. От време на време се усмихваше и, изглежда, нищо друго не го интересуваше, освен банковото дело.

— Сега топката е във вашето игрище, г-н Лукас — завърши той, след като ми обясни от какво се нуждае банката. — Искаме най-доброто и трябва да сте готов да ни осигурите най-доброто.

През следващите четири дни не мръднах от жилището си. Разполагах с достатъчно време. Хазайката ми носеше храна и до събота вечерта бях готов със сметките и предложенията, изложени писмено за Бранигън, бях си направил и планове за вероятното бъдеще, като при всички случаи предвиждах, че Бранигън ще остане доволен.

Следващата сутрин чаках отвън пред специализирания магазин за голф, когато Бранигън се зададе с кадилака си.

— Здравей, синко — рече, като ми се усмихна лъчезарно. — Денят предвещава да бъде чудесен. — Той извади от багажника си количката и сака за голф.

— Хайде да вървим да започваме.

Отбелязването на първите девет точки премина като урок по голф. Бранигън беше нетърпелив да се усъвършенства в играта. Удари една след друга осемнайсет топки. Близките му удари бяха твърде недодялани, все едно че удряше с тояга. На деветия вече бях оправил това. Беше във въодушевление и със сигурност имаше напредък. Предложи да му дам първия удар и започнахме да играем истински голф.

Исках да спечели мача, затова от време на време умишлено провалях ударите и когато вече бяхме на осемнайсетия, изравнихме резултата. Той беше на метър и нещо от дупката, докато аз бях на близо пет. Можех да вкарам топката, но отново съзнателно я проиграх и тя се изтърколи на шейсетина сантиметра отвъд дупката.

— Мисля, че те победих, синко — обяви сияещ, после се приготви за следващия си удар.

Позабави се и започнах да се притеснявам, че може да не улучи, но не стана така. Топката хлътна в дупката и той се обърна, ухилен от ухо до ухо.

— По дяволите, най-хубавият мач, който някога съм играл. Да вървим да го полеем.

Аз сипех похвали и той още повече се ухили. Настанихме се в ъгъла на уютния бар клуб, той поръча бири, запали пура, отпусна се назад и ме загледа.

— Как върви работата, Лари?

— Вие ще прецените, сър — отвърнах. — Готов съм. Нося изчисленията и списъка на компютрите, апаратурата и т.н.

— Бързо действаш. Дай да видя.

Измъкнах написаните на машина листове и му ги подадох. Той бързо пробяга с поглед по изчисленията, като дърпаше от пурата. Чаках напрегнато да стигне до последната страница, от която щеше да разбере колко ще струва всичко. Дори не премигна.

— Изглежда чудесно, синко — каза.

— Мисля, че трябва да ви съобщя, сър — напуснах „Б. Е. и Е.“ миналия понеделник. Сега работя за собствена сметка.

Той ме погледна, отново хвърли поглед на изчисленията, после се ухили.

— От сумата, синко, разбирам, че възнамеряваш да се захванеш сам с тази работа и да вземаш комисиона за всяко нещо, което ще ни продадеш.

— Точно така, сър.

— Голяма риба в голямо езеро, а?

— Нали казахте, че си пилея времето като сервизен техник за някой и друг долар.

Засмя се.

— Така казах. — Доизпи бирата си и стана. — Трябва да се прибирам за обяд. Окей, Лари, нали ще ми оставиш листовете. Утре имаме съвет. Ще накарам моя човек да ги прегледа, ще поговоря с Мансън, а после с директорите. Къде можем да те намерим?

— Адресът и телефонният ми номер са написани на гърба на изчисленията.

— Благодаря за мача… най-хубавия, който съм играл. — После, като кимна, ме остави.

След три дяволски дни, прекарани в едностайното жилище в очакване да ми се обадят, получих зелена светлина от Диксън.

— Смяташ ли, че нещата са решени — попитах, като едва можех да повярвам на онова, което ми говореше.

— Одобриха всичко. Имам разпореждане, подписано от Ф. Б., с което ти се разрешава да закупиш всичко за тяхна сметка. Ела утре да го вземеш от офиса ми и си в бизнеса. — Той спря за малко, после продължи: — Моите поздравления, Лари.

Бяха ми нужни четири седмици непрестанна работа, докато подготвя закупуването на банковото оборудване. Името на Фаръл Бранигън действаше като „Сезам, отвори се“. „Ай Би Ем“, „Алекс“, дори „Б. Е. и Е.“ направиха непосилното, за да ми предоставят кредит. Нямах никакви проблеми. Комисионата ми, щом веднъж работата бъдеше приключена, щеше да е внушителна.

Веднага след като подготвих за доставяне цялото оборудване на банката, се преместих в Шарнвил. Наех двустаен мебелиран апартамент в скромен квартал. Мансън, Бил и аз работехме без прекъсване и бяхме добър отбор.

Една вечер, докато Бил и аз си поделяхме хамбургерите, той попита:

— Какво знаеш за електронното обезопасяване, Лари?

— Всичко, което може да се знае. Това ми беше специалността в университета.

— Мисля, че Ф. Б. ще ти възложи да поставиш системата за сигурност, ако успееш да го убедиш. Той е като някое голямо дете, затова се постарай предложенията ти да бъдат привлекателни. Подготви му добре свършена работа… Парите са без значение.

Така че това бе следващата ми задача. Направих изчисленията, предложенията и се посъветвах с най-добрите специалисти. Когато приключих и изложих идеите си писмено, бях сигурен, че ще снабдя банката с най-съвършените машинки за сигурност, които можеха да се поставят.

Бранигън ми се обади.

— Бил ми каза, че имаш предложения за охранителната система, синко. Бих искал да ги чуя. Хайде да поиграем голф.

След играта — този път не го оставих да ме победи, но направих играта оспорвана — седнахме в бар клуба и аз му изложих предложенията си.

— Г-н Бранигън — завърших, — ако се съгласите с такова оборудване, гарантирам ви, че никога няма да имате неприятности със системата за сигурност. Вашата банка в Шарнвил ще бъде най-сигурната в света.

Той се вгледа в мен и лицето му се оживи.

— Най-сигурната банка в света! — възкликна, после удари с юмрук по дланта на ръката си. — Най-сигурната банка в света! Това ми харесва. За бога! Харесва ми. Трябва да го използваме като девиз! Най-сигурната банка в света! Това наистина е нещо. Ще ударим в земята най-прочутите банки! — После млъкна и строго ме изгледа. — Нали не са празни приказки, синко? Ако го обявим и наистина отидем в града с подобен девиз, ще можем ли да го защитим?

— Г-н Бранигън — отвърнах спокойно, — банка „Шарнвил“ ще бъде най-сигурната банка в света.

— Утре има съвет. Ела и изложи всичко. По дяволите, нищо не разбирам от електроника, но онова, което ми каза, звучи прекрасно.

Така се озовах на съвета на банковата управа и изнесох урок пред десет каменолики директори как да бъде направена банката сигурна. Описах съоръженията, проектите и ги осведомих колко ще струва.

Те ме изслушаха и когато свърших, Ф. Б. кимна, дари ме с широка усмивка и рече, че ще ми съобщят решението си.

Докато напусках съвета, чух дрезгавия му глас да казва: „Най-сигурната банка в света. По дяволите! Каква реклама!“.

Три дни по-късно Диксън ми се обади и узнах, че имам зелена светлина.

— Изглежда, си им направил голямо впечатление, Лари. Очаровани са. Ще има реклами по цял свят. Най-сигурната банка в света! Ф. Б. отбелязва точка. — Замълча за миг, след което продължи: — Осъзнаваш ли какво значи това, а? Ф. Б. планира да открие нови клонове и ти автоматично ще поемеш работите по оборудването и по охранителните им системи, а аз ще поема построяването им. Запознах се със сметките. Твоята комисиона…

— Вече съм я изчислил — отвърнах.

— Какво ще кажеш да поговорим за всичко това, Лари. Ти и аз можем да работим заедно. И аз имам пари.

Така че поговорихме. Разбрахме се да станем партньори, но преди да предприемем каквото и да било, отидохме при Бранигън и му изложихме намерението си. Идеята му хареса и ни даде благословията си с множество пожелания. Каза, че ще ни помогне да пробием в бизнеса. Така основахме фирма, наречена „Бетър Електроникс Корпорейшън“^[2], и решихме да установим главното си седалище в Шарнвил. Наехме малък офис. Работехме по цял ден и през половината от нощта. Наехме и малоброен персонал от специалисти.

Шест месеца по-късно „Най-сигурната банка в света“ отвори вратите си шумно, благодарение на световната преса и телевизионните камери, които предаваха от мястото на събитието пристигането на важни личности. Президентът на Съединените американски щати се появи за десетина минути, кацайки на покрива на банката с хеликоптер. Всичко беше, както трябва. Ф. Б. и неговите директори бяха щастливи.

След това събитие Шарнвил бързо се разрасна. Аз бях в този град, за да доставям оборудването и съоръженията за сигурност, а Диксън — за да строи. Преместихме се в по-големи офиси. Името на Фаръл Бранигън ни осигуряваше зелена светлина и все повече и повече индустриални корпорации отваряха врати в Шарнвил. Техният девиз беше „Което е достатъчно добро за Ф. Б., е достатъчно добро и за нас“. Държахме в ръцете си целия бизнес, а такъв имаше в изобилие.

И така в началото на четвъртата година се преместихме в още по-големи офиси и при нас работеха вече петдесет души. Бяхме станали големи риби в голямо езеро. Въпреки това аз работех по девет часа дневно в офиса, а си носех работа и в апартамента. Запазих неделите си свободни за голфа. Записах се в местния клуб и всяка първа неделя от месеца Бранигън пристигаше, за да играем заедно. Не ми представляваше трудност да намеря партньор за останалите недели. Всички в клуба бяха приятелски настроени към мен, а това, че играех голф с Бранигън, ме поставяше на определено социално равнище.

Но семената на нещастието, посети в онази юнска неделя преди четири години, бяха покълнали и докато аз бях жънал успех, кълновете им бяха пораснали бързо, за да родят кошмара на изнудване и убийства.

През тази юнска неделя утринта беше пак така гореща, но дяволският плод беше узрял, за да бъде откъснат. Тъкмо се канех да тръгвам за игрището, когато Бранигън ми се обади, за да ми съобщи, че колата му се е повредила.

— Един бог знае какво му стана на това дяволско нещо, не иска да потегли. Позвъних в гаража, но днес е неделя. Докато дойде някой, ще стане много късно.

Въпреки всичко реших да играя голф и да заложа на късмета си в намирането на партньор. Пристигнах малко преди 8:15 и попитах собственика без особена надежда дали има някой желаещ да играе.

— Една млада лейди търси партньор, г-н Лукас. Не е от членовете, но внимавайте! — Той се ухили. — Като я гледам, изглежда ми добър играч.

Така се запознах с Гленда Марш: висока, стройна, червенокоса жена с големи зелени очи, чиято личност като че ли беше цялата наелектризирана. Направи ми огромно впечатление, докато се представях.

— Я виж ти! — възкликна тя, като се здрависа с мен: добро, силно ръкостискане. — Точно щях да ви се обаждам утре. — И продължи да обяснява, че е фотограф на свободна практика и че е в града, за да направи фоторепортаж за Шарнвил. — Чух, че сте голям специалист по електроника, и се надявам да ви снимам, а също и вашата фирма.

Поласкан бях, когато ми обясни, че е изпратена от „Ди Инвестър“, голям финансов месечник с огромен тираж.

Тъй като си спомних, че имам натоварена програма за следващия ден, казах й, че ще се радвам да се видим, ако може да дойде в офиса ми в 18:00. Тя отговори, че ще дойде.

Изиграхме една игра и тя се оказа добра. Трябваше да се потрудя, за да я победя. Докато играехме, я оглеждах и колкото повече погледът ми я обхождаше, толкова повече ми харесваше онова, което виждах. Наистина беше забележителна жена!

Бях се размотавал с доста момичета, но през последните няколко години не ми беше оставало никакво време за подобни удоволствия. Сега, когато работата не ме притискаше толкова, се чувствах зажаднял за жена. Докато вървяхме един до друг надолу по игрището, се питах какво ли не за нея. Имаше нещо в личността й, което ми подсказваше, че не е от обикновените лесни случаи. Имаше някакво недостъпно изражение, което я правеше по-интригуваща от всяко друго момиче, което бях познавал.

След играта предложих да отидем да пийнем в клуба и да й представя на някои от важните членове, но тя завъртя глава.

— Благодаря ви, но имам среща. Благодаря и за играта, г-н Лукас. Ще се видим утре. — Усмихна се и си тръгна.

Наблюдавах походката й, докато се отправяше към своя миниминър.

Преди да си тръгне, денят беше като цветен филм, сега, когато си беше отишла, той беше станал черно-бял.