Петър Стъпов
Златният астероид (3) (откъс)

Двубоят

— Сега всичко е наред — каза Клаен.

Аз мълчах. Дори не се помръдвах.

— Свършихме една хубава работа — добави той.

— Мислиш ли?

— Да, Елор, така е. Представи си: планетата ще бъде наша! Наша!

Двамата седяхме на меките кресла във визуалната зала. „Цветето“ почиваше кротко, никой не би допуснал, че ние бяхме извършили онова ужасно унищожение. Чувствувах, че стените все още излъчват топлина. Или така си въобразявах?

Клаен ми приличаше на зверче, което е сложило лапи върху корема на жертвата си и след миг ще й види сметката. Аз си мислех: „Затова ли убивахме? Да направим онова, което ерийците възнамеряваха да извършат? С какво аз и Клаен се различавахме от тях?“

Отвращавах се от себе си. Но имах оправдание. Направих го, за да спася Третата планета. А Клаен? Тъкмо обратното — за да я зароби. На Лерила той беше кротък. Прелестите на планетата и алчността да ги притежава го преобразиха. На пръв поглед той беше обладан от добри намерения — да спаси лерилците. Но те можеха да се спасят сами. Пречеше им Кибор, а Клаен не разбираше това. Аз нямах намерение да се съгласявам с него. На Лерила той можеше да ми се наложи, там трябваше да се съобразявам със зловещия насилнически апарат на Кибор. Тук нещата бяха други. Аз заповядвах. Аз бях всемогъщ. Пет пари не давах за Кибор, който управляваше на повече от 250 милиона километра.

Съжалявах, че не съм се родил на Третата планета. Бих се чувствувал щастлив като онези прости и искрени същества. Бих живял сред природата, бих се задоволявал само с онова, с което местните жители разполагат. Поне известно време. Докато се наситя на спокойствие…

— Сега може да се изпие чаша вода — каза Клаен, като се изтягаше блажено до мене. — Ел Четири!

— Слушам, господарю!

— Чаша вода!

Роботът, който стоеше в пълно безразличие до вратата, пъргаво отиде към уреда за производство на вода и завъртя кранчето.

— Дявол да те вземе, нямаш ли вода от Третата планета?

— Сега ще донеса — покорно каза роботът.

Той излезе, а Клаен с едва прикрита злоба измърмори:

— Пътувахме цяла година и пихме изкуствена вода. Този приятел и сега иска да ме напои с нея, а навън, колкото щеш студена, бистра водичка. Ах, какъв вкус! — повтори той. — Прелест! Бих желал цял живот да пия такава вода.

Ел Четири донесе пълен огромен термос. Клаен пи, пих и аз.

— Мм! — рече той и млясна с език. — Тук вода, колкото щеш. А казах ли ти?

— Какво?

— На юг, където летях, преди ти да дойдеш, само пустини. Страшно безводие и оскъдна растителност.

Хванах се за тези думи и енергично казах:

— Клаен, ти потвърждаваш това, нали?

— Кое?

— Не всичко на тази планета е хубаво.

Той ми намигна.

— Дреболии, Елор.

— Как дреболии? А на север — лед.

— Ха-ха-ха-а-а! На мен ли ги разправяш? Ледът обхваща малък район. А тук, тези просторни области са прекрасни. Каква великолепна планета, нали? — за стотен път изрази той възхищението си.

Барабанях с пръсти по креслото и засвирих с уста. Клаен почеса рядката си коса и като ме гледаше втренчено, попита:

— Ти изпрати ли доклад?

По-добре беше да не му отговоря. Но все пак казах:

— Има време.

— Напротив, закъсняхме. Дните хвърчат, ние пък се разхождаме!

— Не, а убиваме! — казах аз.

— В името на великата цел. Историята ще ни оправдае!

— Кой знае…

— Да не говорим за това, Елор. Той чака, а ти отлагаш!

Трябваше да го успокоя. Да, по-добре беше да му обещая.

— Ще изпратя — въздъхнах и млъкнах.

— А ще съобщиш ли за тези проклети пришелци от Четвъртата планета?

— Да, трябва…

Все виждах във въображението си огромен сферичен ракетоплан, който се нажежава до бяло. И седем трупа. Седем горящи трупа.

— Елор!

Стреснат, погледнах към Клаен. Той се изправи и каза:

— Да вървим!

— Къде?

— Да телеграфираме на Кибор.

Намръщих се. Седях и мълчах.

— Пак ли отлагаш?

— Има време, казах ти — сухо отвърнах аз.

Той ме наблюдава известно време, после горчиво каза:

— Все пак ти не се радваш. Нещо те гнети и аз не разбирам тези твои колебливи настроения.

— Да говорим за друго, Клаен.

— Но това е най-важното. Открихме такива богатства, а ти не се радваш. Нова родина за лерилци, представиш ли си? Помисли си само, те ще живеят при идеални условия. Край на вечния студ, на полумрака, на ледените пустини, на тези проклети изкуствени храни, които заводите за Лерила произвеждат от минерали.

Скочих от креслото и викнах:

— Стига!

— Елор, какво ти е?

Не му отговорих.

И той замълча. Приличахме на две безмълвни статуи. Едната — изпъната, загледана в пространството; другата — седяща, недоумяваща, очакваща. Не подозирах, че съм мразил Клаен. Сега го мразех. Защо? Той се радваше, той мечтаеше. Погледнато от друга страна — искаше да облагодетелствува нещастните лерилци, да им направи добро. Аз ги пренебрегвах. В същност нормален ли съм? И защо смятах Клаен за жесток егоист? Обичах лерилци не по-малко от него, безкрайно мъчно ми беше за тях. „Но те трябва сами да си помогнат. Трябва!“ — все това се набиваше в главата ми. Дори ако се наложи да изменят орбитата на планетата и да я приближат към Слънцето. Те имаха развита техника, но тя беше старо наследство. Сега Кибор спъваше всеки напредък. Неговата ужасна диктатура просто съсипваше планетата. В това беше цялата работа.

За това мислех, докато Клаен ми говореше нещо. Отначало не го слушах, после като ехо до мене долетяха думите му:

— Тук, разбираш ли! Тук ще създадем модерна държава. Тогава няма да има нужда от церебрални апарати. Хората действително ще бъдат щастливи, а не илюзията…

Той замълча внезапно, после малко плахо добави:

— Нищо, нищо… аз само така, между другото… Според тебе, защо дойдохме тук?

— В името на науката — казах аз.

— Отвлечени фрази.

— За мен имат конкретен смисъл. Човек винаги жадува да открие, да разгадае…

Клаен сухо се изсмя.

— Тези ли бяха съображенията ти, когато съветваше Кибор да изпрати експедиция на Третата планета?

Почувствувах, че се изнервих. Така беше. Кибор подхвърли, че навярно предстои да нападнем Четвъртата планета. Тогава предпочетох да го насоча към Третата.

За да се оправдая, казах:

— Не допущах, че тук ще намерим разумни същества.

— Не допущаше? Напротив! И двамата допущахме. Ние сме разговаряли за това.

Съвсем се обърках, но ми хрумна нещо и включих хлорографната уредба. В залата изплава море с пясъчен бряг. Къпеха се деца. По-нататък синкави гори, цветни ливади, призрачни планини. Всичко беше плътно и обемно. Завъртях бутона. Червени хора се изтягаха на слънцето, жени и баби вдигаха изгладени дървета и чукаха стъблата на някакви растения…

— Защо ми показваш всичко това? — попита ме Клаен.

Направих широк кръг с ръката си в пространството. Пръстите ми докосваха хората и дърветата, но минаваха през тях.

— Искрени и кротки хора, а после идват завоеватели с металически въздушни кораби. Висши същества, които до съвършенство са овладели изкуството да убиват. И плач, ужас, кръв, смърт… чудесно, нали?

— Фантаст и песимист! — рече Клаен. — Защо трябва да убиваме? Ние просто ще цивилизоваме! Ние носим по-висока ци-ви-ли-за-ция!

— Как ги разбираш тези неща?

— Ще ги научим да работят с нашите машини. Така те ще ни помагат в живота.

— Прелест! — рекох аз. — Това ти наричаш помощ! Е, хубаво, няма какво да кажа.

— Местните хора един ден ще ни благославят за своето щастие…

— Вярваш ли?

— Да!

— Ти си наивен, Клаен!

Той ме изгледа продължително. Устоях на този изпитателен и подозрителен поглед. После каза:

— В твоите очи може би съм наивен. Но дължа да те предупредя, че аз съм солидарен с Кибор. А ти?

Вдигнах рамене и се поразходих из кабината.

— А ти? — повтори Клаен със същия хладен глас. — Ти кроиш нещо. Не зная какво, но кроиш! Ти си играеш с огъня.

— Добре, да говорим съвсем открито — изведнъж реших аз.

— Да говорим!

— Убеден ли си, че Кибор действува за благото на жителите на Петата планета?

— Аа, ти се съмняваш? — вдигна веждите си Клаен.

Той заклати кръглата си глава, като че ли ми се заканваше.

— Съвестта, Клаен. Съвестта е всичко. Съвест имаш ли, човек си. Съвестта трябва да ръководи действия на разумните същества.

— Тъкмо така, взе ми думата от устата — каза студено Клаен. — Ти нямаш съвест!

Той прекали. Едва се владеех.

— По себе си ли знаеш?

Със същата неприятна упоритост той хвърли в лицето ми предизвикателство:

— Ти изменяш на Кибор. Ти си играеш с огъня.

— Ааа, заплашваш? — рекох и станах.

— Не! Само те предупреждавам! Длъжен си да бъдеш солидарен. Това не е трудно. Ти умееш да бъде солидарен, щом искаш, нали? — той иронично се засмя.

Не разбрах какво подмята.

— Какво искаш да кажеш с тази нелепост?

— О, нищо… дребна работа, ти стана приятел на хората от планетата…

— Нямаш право! Аз се гордея! — прекъснах го аз.

— И изразходваш скъпи серуми да ги лекуваш?

Беше намислил, изглежда, да ме изкара от търпение. И успя… Но трябваше да се овладея! Трябваше… А по какъв начин беше узнал за моите срещи с двукраките? Може би някой робот го е осведомил поради своята естествена откровеност? Не е важно. Безпокоях се, че Клаен непременно ще разкажа всичко на Кибор. Ще ме очерни и оклевети, за да му се хареса. Нямаше връщане. И аз викнах с един тон по-високо:

— Онези същества са мили и естествени. И аз ги обичам, да! И пак ще отида при тях. Имаш ли нещо против?

Клаен вдигна рамене с презрение и нехайно отвърна:

— Както обичаш!

За да му покажа, че не се страхувам от него, в следния миг заповядах на Ел Едно да бъде готов за полет.

 

 

Прибрах се в ракетоплана след дълга и ободрителна разходка. Моят „дом“ ми се стори по-глух и по-тих от всеки друг път. Навярно Клаен вече спеше. По-добре. Тръгнах към спалнята си. Като минавах край радиокабината, чух писукане, неясен шум и бърз неравен глас. Отворих вратата. Клаен беше включил главния предавател. По екраните светваха и угасваха уплашени червени, жълти и сини светлини, а по белите циферблати трептяха стрелки. Пред себе си той държеше металическа хартия с написан текст и се взираше в нея. Скочих към него, грабнах хартията и викнах над главата му:

— Какво е това?

— Можеш да прочетеш — студено отвърна той. — Сега го написах. Прочети го по-скоро! Трябва да предавам!

Един поглед беше достатъчен да разбера предателското съдържание. Още минута-две и телеграмата трябваше да полети към Лерила.

— Така? Зад гърба ми? — извиках със сдържана ярост, натиснах главния бутон и предавателят угасна. Стиснах юмруци и викнах в лицето на Клаен:

— Само аз имам право да говоря с Лерила!

— Ти отказа — рече той с леден глас. — Ти измени на думата си.

Онова, което изживях в тези няколко мига, не бих желал да преживея никога. Всичко ми се видя проиграно, безсмислено. Видях Третата планета под гнета на Кибор. Той брутално ще наложи и на Третата планета своите диктаторски възгледи на подчинение, на терор и бавна смърт. Това беше за него единственият изход. И на Третата планета ще раздели населението на класи. Под неговото управление тези примитивни същества няма да се развиват по естествен еволюционен път.

Дали бях прав — не зная. Но в онзи момент мислех само за това. Мислех още за човешкия живот и за един диктатор, който се опитва да сложи прът в еволюцията на човека. Мъчно ми беше, дори се ужасявах от онова, което реших в тази няколко секунди. Но то беше по-силно от мене. Нямаше връщане. Трябваше да затворя очи и да действувам. Трябваше… в името на една развиваща се планета.

Щастие беше за мен, че Клаен не беше облечен в скафандър. Сега той нямаше особена сила. Не беше в състояние да включи смъртоносното силово поле. Не можеше да лети, нито да вижда и да чува надалеч, нито да се налага на роботите. Имаше вид на обикновен лерилец — от онези, които си въобразяват, че Кибор им е осигурил щастие.

— Ел Шест! Веднага при мене! Ел Шест! — викнах в микрофона.

След три секунди роботът се появи. Застана до вратата. Гледаше ме и чакаше заповеди. Посочих му Клаен и казах:

— Вземи го и към океана!

— Слушам, господарю!

Роботът тръгна към Клаен. Неговите очи леко се присвиха. В тях се появиха признаци на безпокойство. Лекият присмех, че това е шега, проблеснал в първия миг, съвсем изчезна.

— Какво си намислил? — извика Клаен.

За мен Клаен вече беше мъртъв. Изпитвах ужасна мъка, но нямаше връщане. Не исках да му отговарям.

— С Клаен ще влезеш в океана, Ел Шест — хладнокръвно казах, без да гледам врага си.

— Елор, ти си луд!

Не му обърнах внимание.

— Ще вървиш, докато можеш! И няма да се върнеш никога!

— Слушам, господарю!

Клаен се съвзе от вцепенението си. Отстъпи, огледа се навярно да грабне нещо, за да го стовари върху главата на робота, а може би и върху моята. Като не намери, той изкрещя:

— Не! Не! — и размаха ръце към робота. В очите му беше се събрала мътна мъгла. — Не ме докосвай!

— Имам заповед! — кротко, но със страшна настойчивост каза Ел Шест.

— Негодник!

Клаен се втурна към вратата. Роботът го настигна с три-четири крачки, прегърна го в здравите си като клещи ръце и леко го вдигна. Клаен зарита, замаха с ръце, заудря във въздуха. Ругаеше и се заканваше. Беше станал зъл и страшен. Опитваше се да се отскубне от ръцете на Ел Шест, който с безразличие го стягаше в прегръдките си.

— Ти ще отговаряш! Ти! Убиец! — задъхваше се Клаен.

Аз му обърнах гръб. Задушавах се. В очите ми се появи влага, но не заплаках. Роботът го отнасяше към вратата и беше на две крачки от нея. Тогава Клаен промени тактиката и изхлипа с ужас:

— Елор, заповядай му!

Аз мълчах.

— Елор, приятелю, ти знаеш моите чувства към тебе… Съвземи се! Аз ще се подчиня. Ще споделя твоите схващания!

Ненавистта и злобата бяха изчезнали в гласа му. Сега той молеше. Трепереше и молеше за живота си.

— Кибор нищо няма да узнае… Щом искаш — ще мълча. Честна дума! Заклевам се!

Разкаяният му глас действуваше на твърдостта ми. Исках да викна: „Освободи го, Ел Шест!“ Но не извиках. Правех огромни усилия да не изтърва думите, за които после щях да съжалявам. Стоях все така недостъпен. За миг срещнах погледа на Клаен и разбрах, че той наистина обещава да бъде лоялен спрямо мен. Можех да му вярвам в онзи миг. Но аз не му повярвах. Беше късно.

— Върви към океана! — заповядах още веднъж.

Гледах в хемисферния екран как роботът лети спокоен и безжалостен. Кацна на брега все така вклещил в прегръдките си своята жертва. Сега двете фигури напомняха на октопод, който размахва пипала да се брани от връхлетял враг. Чувах зова на Клаен за милост. Изключих звука. Гледах как Ел Шест с жестоко безразличие влезе във водата. Една крачка, още една. И все притискаше своята жертва. Още една крачка… Още… Той вървеше към безкрайния воден простор. До коленете… Все по-навътре… До пояс. Той все вървеше. Вълни прииждаха към него — той вървеше. Водата покри главата му, след миг видях една друга глава с изпъната шия да се надига. Още миг. Свърши се. Няколко мехура се пукнаха над тихата вода. Две чайки изпляскаха с криле. Настъпи тишина. Стоях десетина минути неподвижен, после седнах на креслото, хванах главата си и се разридах като малко дете…